Джон Гришам
Признанието (41)

41

Поканата на епископа пристигна по имейла във вторник сутринта и бе потвърдена в кратък телефонен разговор, в който не се обсъди нищо значително. В девет часа Кийт и Дейна отново потеглиха. Този път тръгнаха на югоизток по магистрала 35. Крайната им цел беше Уичита. Докато шофираше, Кийт си спомни за пътуването от миналата седмица. Колата и радиостанцията бяха същите, но до него седеше различен спътник. Пасторът успя да убеди Дейна, че Бойет е достатъчно луд, за да започне да я дебне. Докато полицията не го заловеше, Кийт не смяташе да я изпуска от очи.

Пасторът загърби работата си в църквата, а Дейна остави настрана благотворителната дейност и претоварения си график. Само семейството имаше значение в момента. Ако разполагаха с достатъчно време и пари, двамата щяха да вземат децата и да предприемат дълго пътешествие. Дейна се тревожеше за съпруга си. Кийт беше станал свидетел на изключително травмиращо събитие. Трагедията щеше да го преследва завинаги. На няколко пъти той бе споделил, че се е почувствал мръсен след изпълнението на екзекуцията. Изпитвал нужда да вземе душ, за да се отърве от нечистотията, ужаса и умората. Кийт не спеше и едва се хранеше. Опитваше се да бъде силен в присъствието на момчетата, но Дейна знаеше, че се преструва. Беше отнесен и състоянието му непрекъснато се влошаваше. Изглежда, бе забравил напълно за църквата. Дори не споменаваше за своята проповед идната неделя. На бюрото му имаше купища бележки с обаждания, на които не бе отговорил. Кийт бе помолил помощник-свещеника да го замести на вечерята в сряда под претекста, че го измъчва мигрена. Досега не бе страдал от подобни оплаквания. Никога не се бе преструвал на болен, за да се спаси от дадена ситуация. Когато не четеше за случая „Дръм“ и смъртното наказание, Кийт гледаше новините по кабелната телевизия. Нещо не беше наред.

Епископът се казваше Саймън Прийстър — закръглен мъж, женен за църквата си, който постоянно командваше своите подчинени. Макар и само в началото на петдесетте, той изглеждаше и се държеше като много по-възрастен. Нямаше коса, с изключение на няколко бели кичура над ушите, а огромният му корем стърчеше комично и висеше чак до бедрата. Никога не бе имал съпруга, която да го критикува заради наднорменото тегло или да се грижи за външния му вид. Епископът говореше бавно, със събрани за молитва ръце, сякаш очакваше всяка дума да дойде свише. Зад гърба му всички го наричаха Монаха. Правеха го добронамерено, макар и често да му се подиграваха. Два пъти годишно, във втората неделя от март и третата от септември, Монаха изнасяше проповед в „Сейнт Марк“ в Топика. Беше кошмарен оратор. Идваха да го чуят единствено най-преданите членове на паството, като Дейна и Кийт трябваше да ги убеждават всеки път. Заради скромния брой посетители Монаха се притесняваше за съдбата на „Сейнт Марк“. Само ако знаеше, мислеше си Кийт. Той се съмняваше, че епископът събира повече слушатели в останалите църкви.

Срещата не беше спешна, въпреки че имейлът започваше с думите: „Скъпи Кийт, дълбоко съм обезпокоен…“ Саймън предлагаше да обядват заедно, евентуално следващата седмица — епископът обичаше да си похапва, — но в момента Кийт нямаше други планове. Всъщност пътуването до Уичита представляваше добро извинение да напусне града и да прекара деня с Дейна.

— Сигурен съм, че си прочел това — заяви Саймън, когато тримата седнаха около малката маса, отрупана с кафе и кроасани.

Епископът държеше заглавната страница на местния вестник на Топика, която Кийт бе прочел три пъти преди изгрев слънце.

— Да — каза Кийт.

Пасторът знаеше, че е най-разумно да отговаря лаконично. Саймън винаги тълкуваше неправилно думите на събеседниците си, след което умело ги насочваше срещу тях.

Монаха отхапа от един кроасан и сключи ръце. На долната му устна се залепи голяма троха.

— Не ме разбирай погрешно, Кийт. Гордеем се много с теб. Възхищаваме се на смелостта ти. Поел си огромен риск, за да спасиш човешки живот. Направо е невероятно.

— Благодаря, Саймън, но не се чувствам особено смел. Просто реагирах на момента.

— Да, да. Сигурно си преживял истински кошмар. Как ти се стори всичко, Кийт? Насилието, екзекуцията, пътуването с Бойет? Предполагам, че е било ужасно.

На Кийт изобщо не му се говореше за това, но Монаха изглеждаше доста любопитен.

— Стига, Саймън. Нали четеш вестници — възропта Кийт. — Няма смисъл да повтарям историята.

— Моля те, разправи какво се случи наистина.

Отегчен, пасторът започна разказа си. На всеки петнайсет секунди Монаха възкликваше: „Невероятно!“ В даден момент поклати глава и трохата от кроасана падна в кафето му, но той не забеляза. Кийт приключи със зловещото обаждане на Бойет.

— Божичко!

Както винаги, Монаха започваше с неприятното — статията — и продължаваше със забавното — Приключението на Кийт. Изведнъж двамата се върнаха към истинската причина за срещата. Първата част от статията възхваляваше куража на Кийт, но тонът постепенно се променяше. Следваха остри критики, че пасторът съзнателно е престъпил закона, въпреки че не се споменаваше точното нарушение.

— Вероятно си се свързал с добър адвокат — заяви Монаха, готов да му даде ценен съвет.

— Да.

— И?

— Стига, Саймън. Нали знаеш, че подобна информация е конфиденциална?

Монаха изпъна гръб и отвърна смутено:

— Разбира се. Не искам да бъда нетактичен, но църквата се тревожи, Кийт. В статията пише, че може да се стигне до полицейско разследване. Ако загазиш, проблемът няма да е само личен.

— Не искам да бягам от отговорност, Саймън. Според моя адвокат ще се наложи да се призная за виновен, ако прокурорът заведе дело за възпрепятстване на правосъдието. Но не ме застрашава затвор. Ще се размина с малка глоба, а после досието ми ще бъде изчистено.

Монаха погълна лакомо последния кроасан и се замисли. Отпи глътка кафе, избърса устните си със салфетка и заяви:

— Да приемем, че се признаеш за виновен, Кийт. Какво очакваш от църквата?

— Нищо.

— Нищо?

— Имах две възможности, Саймън. Да остана в Канзас и да се надявам на най-доброто или да замина за Тексас. Избрах втората. Представи си какво щеше да стане, ако бях премълчал истината. Щатът екзекутира невинен човек, после намира тялото, а аз се измъчвам цял живот, защото не съм отишъл да предотвратя събитията. Ти как би постъпил, Саймън?

— Ние действително ти се възхищаваме, Кийт — отвърна тихо Монаха, като напълно пренебрегна въпроса. — Но сме разтревожени от евентуалното разследване. Притеснява ни мисълта, че наш свещеник ще бъде обвинен в престъпление, и то толкова публично.

Монаха често говореше в множествено число, сякаш всички високопоставени духовници в християнския свят следяха отблизо неотложните му проблеми.

— А ако се призная за виновен? — попита Кийт.

— Изобщо не бива да го допускаме.

— Представи си, че ме принудят.

Монаха размърда едрото си тяло, почеса се по лявото ухо и отново сключи ръце, все едно се подготвяше за молитва.

— В такъв случай се изисква прилагането на дисциплинарна процедура. Подобни мерки са необходими, ако се стигне до присъда, Кийт. Надявам се, че разбираш. Не можем да търпим свещеници, които се явяват в съда със своите адвокати и се признават за виновни пред очите на медиите. Особено в толкова нашумял случай. Помисли за църквата, Кийт.

— Какво наказание ме очаква?

— Още е твърде рано да се каже. Ще видим по-късно. Сега исках само да поговорим. Нищо повече.

— Нека уточним нещата, Саймън. Според теб съществува реален шанс да бъда освободен от длъжност заради постъпка, на която ти и църквата се възхищавате. Така ли е?

— Да, Кийт, но не си прави прибързани изводи. Ако се разминеш с делото, проблемът ще бъде решен автоматично.

— И всички ще заживеят щастливо до края на дните си.

— Нещо такова. Просто ни дръж в течение. Предпочитаме да чуем новините от теб, не от вестниците.

Кийт кимна. Мислите му се отнесоха на друго място.

В четвъртък сутринта гимназията възобнови часовете без инциденти. Учениците бяха посрещнати от футболните играчи, облечени в сините си екипи. Треньорите и мажоретките също стояха на входа и ги приветстваха с усмивка, надявайки се да разпространят духа на помирение.

Вътре, във фоайето, Робърта и децата й разговаряха с ученици и учители.

Никол Ярбър беше погребана на частна церемония в четвъртък следобед, точно седмица след екзекуцията на Донте Дръм. Нямаше Тържествена църковна служба — Рива просто не бе в състояние да я организира. Двама близки приятели я посъветваха да се въздържи от пищен ритуал. Не се очакваха много посетители, освен ако не поканеха медиите. А и сградата на Първа баптистка църква бе изгоряла и идеята да се наеме чужд храм изглеждаше немислима.

Засиленото полицейско присъствие държеше настрана камерите. Рива странеше от журналистите. За пръв път от девет години избягваше публичните изяви. Двамата с Уолис поканиха към стотина приятели и почти всички се отзоваха. Отсъстваха някои важни гости. Бащата на Никол беше изключен от списъка, тъй като бе отказал да се яви на екзекуцията. В крайна сметка и самата Рива се разкайваше, че е наблюдавала смъртта на Донте. Но ситуацията се бе усложнила неимоверно и тя предпочете да не кани Клиф Ярбър на погребението. По-късно щеше да съжалява. Рива обаче никога нямаше да се усъмни в решението си да пренебрегне Дрю Кърбър и Пол Кофи — двама мъже, които сега ненавиждаше. Те я бяха наранили толкова дълбоко, че едва ли някога щеше да се съвземе.

Действията на Кърбър и Кофи бяха довели до несправедливата присъда. Към дългия списък на жертвите им току-що бяха прибавени Рива и семейството й.

Отец Рони, който се чувстваше еднакво уморен от Рива и медиите, откри церемонията със сдържаност, подходяща за случая. Докато четеше откъси от евангелията, той забеляза смутените лица на присъстващите. Всички бяха бели и доскоро вярваха, че останките в бронзовия ковчег са отнесени от Ред Ривър преди години. Някои изпитваха състрадание към Донте Дръм и близките му, но успяваха да го скрият от пастора. Подобно на отец Рони, те бяха посрещнали възторжено мисълта за отмъщение. Свещеникът се опитваше да се помири с Бог и търсеше прошка. Чудеше се колко от хората в публиката се измъчват от същите мисли. Не искаше да обижда никого, особено Рива. Ето защо се спря на по-позитивно послание. Той не познаваше лично Никол, но разказа истории за живота й, споделени от нейни приятели. Пасторът увери всички, че тя отдавна се намира на небето при своя Отец. Тъй като в Рая нямаше тъга, Никол не бе разбрала за страданието на близките си.

След няколко песни и още четене от евангелията службата приключи. Най-накрая Никол Ярбър бе получила достойно погребение.

Пол Кофи изчака да падне мрак, за да се промъкне в кабинета си. Там той написа кратка молба за напускане и я прати по имейла на съдия Хенри с копие до съдебния секретар. После съчини малко по-дълго обяснение и го адресира до служителите си, без да проверява текста за грешки. Прокурорът бързо изсипа съдържанието на чекмеджето си в един кашон, след което събра всички ценни предмети от бюрото. Час по-късно напусна офиса за последен път.

Колата му беше пълна с багаж. Кофи се насочи на запад, вероятно към Аляска. Нямаше готов маршрут или план, нито желание да се върне в Слоун в близко бъдеще. Предпочиташе никога да не го прави, но знаеше, че скоро ще му се наложи, тъй като Флак дишаше във врата му. Очакваха го най-различни унижения — тежко уволнение, което можеше да се проточи с дни, дисциплинарно наказание от Щатската асоциация на юристите и евентуално разследване от страна на федералните власти. Бъдещето му не изглеждаше розово. Той се съмняваше, че ще влезе в затвора, но същевременно разбираше колко тежки ще бъдат професионалните и финансовите последствия.

Пол Кофи беше съсипан и го знаеше.