Джон Гришам
Признанието (34)

34

С разрешението на Елайас Хенри пресконференцията бе свикана в главната зала на окръжния съд на Мейн Стрийт в Слоун. Първоначално Роби обмисляше да използва кантората, но когато разбра, че пред нея се е събрала тълпа, промени решението си. Адвокатът искаше да обърне внимание на всеки репортер, но не можеше да допусне присъствието на любопитни непознати.

В 9:15 ч. Роби се качи на подиума пред съдия Хенри и огледа препълнената зала. Камерите и касетофоните бяха включени, за да запишат всяка негова дума. Адвокатът беше с най-хубавия си тъмен костюм и се чувстваше превъзбуден въпреки умората. Не изгуби много време, преди да стреля право в целта.

— Добро утро. Благодаря ви, че дойдохте — започна Роби. — Останките на Никол Ярбър бяха открити вчера сутринта в отдалечена местност в окръг Нютън, щата Мисури, южно от Джоплин. Присъствах там заедно с екипа ми. Един мъж на име Травис Бойет ни заведе до гроба, в който твърдеше, че е заровил Никол преди девет години, два дни след отвличането й от Слоун. Снощи, с помощта на рентгенова снимка на зъбите на жертвата криминологичната лаборатория в Джоплин потвърди нейната идентичност. Съдебните лекари работят усилено по изследването на останките. Резултатите ще излязат до няколко дни. — Роби спря, отпи глътка вода и огледа тълпата. В залата не се чуваше звук. — Не бързам, господа. Смятам да опиша всичко в най-големи детайли. След това ще отговоря на въпросите ви.

 

Той даде знак на Карлос, който седеше наблизо с лаптопа си. На огромния екран до подиума се появи изображение на гроба. Роби започна подробното си изложение, като го илюстрира с богат снимков материал. Според предварителна уговорка с полицията в Мисури не показа останките на Никол. Районът около гроба все пак се третираше като местопрестъпление. Той обаче не спести снимките на шофьорската книжка, кредитната карта и колана, с който бе удушена. После спомена за Бойет и бягството му от болницата. Тъй като не бе издадена заповед за задържането му, полицията още не го издирваше.

Роби се наслаждаваше на момента. Изпълнението му се излъчваше на живо по телевизията, а публиката беше смаяна и нетърпеливо попиваше всяка негова дума. Той нямаше да позволи да го прекъснат или да оспорят твърденията му. Най-после гласът му щеше да бъде чут. Всеки адвокат мечтаеше за подобно внимание.

 

 

По време на речта си Роби често се впускаше в прочувствени разкази за Донте Дръм. Зрителите обаче не се отегчаваха. Накрая той стигна до самото престъпление и показа снимка на Никол — чудесно, красиво, здраво момиче.

Рива гледаше пресконференцията. Непрекъснатите телефонни обаждания не й позволяваха да заспи. Двамата с Уолис не бяха мигнали цяла нощ заради пожара в магазина, който бе овладян бързо и не предизвика много щети. Рива не се съмняваше, че става дума за умишлен палеж — криминална проява на банда чернокожи, които искаха да си отмъстят на семейството й. Уолис бе останал в магазина, а Рива седеше сама вкъщи.

Тя заплака, щом видя снимката на дъщеря си, показана от мъжа, когото ненавиждаше. Страдаше и кипеше от гняв. Чувстваше се ужасно объркана. Снощният разговор със съдия Хенри я бе разтревожил до такава степен, че се наложи да я закарат в спешното отделение. После пристигнаха новините за пожара и тя съвсем загуби самообладание.

Рива помоли съдия Хенри да й опише гроба на Никол, останките и вещите в сандъка. Какво правеха чак в Мисури? Нали убиецът бе захвърлил тялото в Ред Ривър, близо до Ръш Пойнт? Защо съдията твърдеше, че Донте Дръм не е убиецът?

— Вярно е, мисис Пайк — бе заявил търпеливо той. — Всичко е истина. Съжалявам. Знам, че сте шокирана.

Шокирана? Рива не можеше да повярва. Почти не беше спала, отказваше да се храни и все още търсеше отговор на хиляди въпроси, когато пусна Си Ен Ен и видя как надутият пуяк Флак говори за дъщеря й на живо от съда.

На алеята пред къщата й се тълпяха репортери, но вратите бяха заключени, а пердетата и щорите — спуснати. Един от братовчедите на Уолис дебнеше на верандата, въоръжен с ловна пушка. На Рива й бе омръзнало от медиите. Нямаше коментар. Шон Фордайс се криеше в някакъв мотел на юг от града, разгневен от факта, че тя не иска да застане отново пред камерите. Рива се бе изложила достатъчно последния път. Той й напомни, че е подписала договор, но думите му не я трогнаха особено.

Докато гледаше Роби Флак, тя за пръв път допусна, че Дръм не е извършил престъплението. Нима в продължение на девет години бе мразила не този, когото трябва? Наистина ли щатът бе екзекутирал невинен човек?

А погребението? След като най-после бяха открили скъпото й дете, тя трябваше да го погребе подобаващо. Но църквата бе изгоряла. Къде щяха да организират церемонията? Рива избърса сълзите си с кърпичка и промърмори нещо под носа си.

 

 

Накрая Роби премина към признанието. Думите му звучаха остро, но премерено. Ефектът беше поразяващ. Залата утихна. Карлос прожектира снимка на инспектор Дрю Кърбър, а Роби заяви с драматичен глас:

— Ето го и главния виновник за несправедливата присъда.

Дрю Кърбър гледаше от своя кабинет. Беше прекарал ужасна нощ у дома си. След срещата при съдия Хенри той дълго обикаля улиците с колата, като се опитваше да си представи по-щастлив край на този кошмар. Напразно. Към полунощ седна с жена си в кухнята и й разказа всичко — за гроба, костите, документите за самоличност на Никол и твърдението на Флак, че са заловили невинен човек. Неговите съдебни искове и заплахи за отмъщение щяха да преследват Кърбър до края на живота му. Грозеше го реална опасност да загуби работата си, да похарчи цяло състояние за адвокати и да бъде осъден. Кърбър обсипа бедната си съпруга със сърцераздирателни истории, но й спести част от истината. Той никога нямаше да разкрие, че е принудил Донте да признае за убийството.

Като главен инспектор с шестнайсетгодишен опит той получаваше 46000 долара годишно. Имаше четири деца, ипотека, две коли на лизинг и десет хиляди в пенсионен фонд. Спестяванията му възлизаха на осемстотин долара. При евентуално уволнение или оттегляне от поста щеше да получи малка пенсия, но тя нямаше да бъде достатъчна. Дните му като полицейски служител бяха преброени.

— Дрю Кърбър е подкупно ченге, известно с изтръгването на фалшиви признания — каза Роби на висок глас.

Кърбър потрепери. Седеше сам зад бюрото в малкия си кабинет. Вратата беше заключена. Той бе инструктирал жена си да не пуска телевизорите в къщата, сякаш се надяваше да скрие скандала от децата. Кърбър проклинаше нищожеството Флак и наблюдаваше с ужас как го обвинява за лъжливото признание на Донте.

Животът на Кърбър приключваше. Той трябваше сам да се справи с последствията.

 

 

Роби продължи с процеса и представи другите действащи лица — Пол Кофи и съдия Вивиан Грейл. Снимки, моля. Карлос показа портретите им един до друг, все едно още бяха заедно. Адвокатът атакува връзката им. Подигра се с „гениалното решение на съда да премести процеса в град Парис, щата Тексас, на осемдесет километра от Слоун“. Изтъкна, че се е опитвал всячески да отклони вниманието на заседателите от признанието, докато Кофи през цялото време се е стараел да го приложи като основно доказателство. Вивиан Грейл бе заела страната на обвинението и „своя любовник, почитаемия Пол Кофи“.

Прокурорът гледаше разгневен речта. Намираше се сам във вилата до езерото и не откъсваше очи от местния телевизионен канал, който излъчваше „ексклузивен директен репортаж“ на шоуто на Роби Флак. Кофи видя своя портрет до този на Вивиан. Флак говореше възмутено против изцяло белия състав на съдебните заседатели. Пол Кофи систематично бе елиминирал чернокожите кандидати, а любовницата му, съдия по делото, се бе съгласила с избора. „Тексаско правосъдие“, повтаряше непрекъснато Роби.

Постепенно адвокатът се отдалечи от по-безвкусните аспекти на връзката между прокурора и съдийката и премина към липсата на улики. Лицето на Грейл изчезна, а портретът на Кофи зае целия екран. По делото не съществуваха веществени доказателства или труп, а само нагласено признание, подкупен затворник, ловджийско куче и лъжесвидетелят Джоуи Гембъл. Междувременно Травис Бойет бе живял на свобода без всякакво притеснение, че ще бъде заловен от тези смешници.

Цяла нощ Кофи се бе опитвал да измисли история, която по някакъв начин да свърже Донте Дръм с Травис Бойет, но въображението му го бе изоставило. Прокурорът се чувстваше ужасно. Болеше го глава от големите количества водка, а сърцето му биеше учестено при ужасяващата мисъл, че кариерата му е съсипана. Трябваше да се оттегли и този факт го тревожеше много повече, отколкото опасението, че е помогнал за екзекутирането на невинен човек.

 

 

Когато приключи разказа за подкупения затворник и кучето, Роби атакува Джоуи Гембъл и фалшивите му показания. В подходящия момент Карлос прожектира копие на декларацията, подписана от Гембъл час преди екзекуцията. С маркер бяха подчертани признанията на Джоуи, че е излъгал в съда и че пръв е насочил подозренията към Донте Дръм.

Джоуи Гембъл също гледаше репортажа. Намираше се в дома на майка си в Слоун. Баща му го нямаше и тя се нуждаеше от него. Джоуи й каза истината, която бе посрещната с неодобрение. Сега той с ужас слушаше за своите провинения, излъчвани по телевизията. Беше предполагал, че признанието ще му навлече неприятности, но не и в такава степен.

— Джоуи Гембъл е излъгал многократно — обяви драматично Флак и Джоуи едва не посегна към дистанционното. — А сега си го призна!

Майката на Джоуи седеше в спалнята на горния етаж. Беше твърде разстроена, за да бъде до него.

— Ти си помогнал да убият момчето — повтаряше непрекъснато тя, въпреки че Джоуи не се нуждаеше от напомняне.

 

 

Роби продължи:

— След като споменах за некомпетентното разследване, пародията, наречена процес, и несправедливата присъда, бих искал да премина към Тексаския апелативен съд. Там бе разгледано първото обжалване на Донте през февруари 2001 г. Полицията така и не бе открила тялото на Никол Ярбър. Съдиите знаеха, че по делото липсват веществени доказателства. Изглеждаха леко отегчени, докато слушаха за лъжите на подкупения затворник. Усъмниха се в признанието на Донте, но не разкритикуваха съдия Грейл, че е позволила на заседателите да го изслушат. Коментираха използването на ловджийско куче за набавяне на доказателства и признаха, че това не е „най-добрият метод“ в сериозен процес за убийство. В крайна сметка обаче не отчетоха никакви нарушения. Деветимата съдии единодушно потвърдиха решението на другата инстанция.

Главен съдия Милтън Прудлоу също гледаше. Съдебният секретар му бе съобщил за пресконференцията по телефона. Прудлоу седеше със съпругата си в своя малък апартамент в Остин. Двамата не отделяха очи от Си Ен Ен. Ако щатът действително бе екзекутирал невинен човек, апелативният съд трябваше да се подготви за унищожителна критика. Мистър Флак вече бе повел атаката.

— Миналия четвъртък — допълни Роби, — точно в 15:35 часа, подадохме молба за помилване на Донте Дръм. Към нея прибавихме видеозапис, в който Травис Бойет току-що бе признал за изнасилването и убийството. До екзекуцията оставаха два часа и половина. Предполагам, че съдиите са гледали записа и не са останали особено впечатлени, тъй като час по-късно отхвърлиха молбата. Отново девет гласа „за“. — Карлос прожектира списък с различните съдебни решения. — Съдът затваря всеки ден в пет, дори когато има насрочена екзекуция. Последната молба, която искахме да подадем, съдържаше клетвената декларация на Джоуи Гембъл. В нея Джоуи се отрече от показанията си. Адвокатите от Защитната група в Остин се обадиха на секретаря Емерсън Пю и го информираха, че са тръгнали с документа към съда. Той им отговори, че приключва работа в пет часа. Така и стана. Когато те пристигнаха пред сградата в 17:07 часа, вратата беше заключена. Не успяха да подадат молбата.

Жената на Прудлоу го погледна учудено.

— Надявам се, че лъже.

Прудлоу понечи да я увери, че нахалният адвокат говори глупости, но се разколеба. Флак едва ли щеше да прави подобни изявления, ако не разполагаше с доказателства.

— Милтън, кажи ми, че този човек лъже.

— Скъпа, не съм сигурен.

— Не си сигурен? Защо съдът е затворил при положение, че адвокатите са искали да подадат важен документ?

— Ами, ние…

— Запъваш се, Милтън. Не се опитвай да увърташ. Гледа ли признанието на Бойет два часа преди екзекуцията?

— Да, всички получихме…

— Господи, Милтън! Защо тогава не спря екзекуцията? Ти си главният съдия. Имаш право да вземаш самостоятелни решения. Постоянно се отлагат смъртни присъди. Защо не забави изпълнението й с месец или дори с година?

— Решихме, че записът е фалшив. Бойет е сериен изнасилвач. Не може да му се вярва.

— В момента му вярвам много повече, отколкото на Тексаския апелативен съд. Мъжът си признава за убийството, но никой не приема на сериозно думите му и той показва къде е заровил тялото. Историята ми звучи доста правдоподобно.

 

 

Роби спря за миг и отпи глътка вода.

— Копие от признанието на Бойет бе изпратено в офиса на губернатора в 15:11 часа на същия ден. Не съм сигурен дали Гил Нютън изобщо е гледал записа. Знам само, че час и половина по-късно той публично отказа да помилва Донте.

Губернаторът гледаше от кабинета в резиденцията си. Беше облечен за голф игра, до която така и нямаше да стигне. До него стояха Уейн и Бари. След последните думи на Роби Нютън попита:

— Вярно ли е? Наистина ли са изпратили записа в 15:11 часа?

Уейн излъга пръв.

— Не знам. Напоследък се случиха толкова много неща. Засипаха ни с какви ли не глупости.

Бари изрече втората лъжа.

— Чак сега чувам за това.

— Някой гледал ли е записа, когато е пристигнал тук? — попита губернаторът. Гневът му нарастваше с всяка изминала секунда.

— Нямам представа, шефе. Но скоро ще науча — отвърна Бари.

Нютън се втренчи в телевизора. Опитваше се да проумее колко сериозна е ситуацията. Роби продължи:

— Дори след като отказа да помилва Донте, губернаторът можеше да размисли и да спре екзекуцията. Той обаче не го направи.

— Мръсно копеле! — изсъска Гил Нютън. После извика: — Веднага разберете какво се е случило!

 

 

Карлос затвори лаптопа и екранът остана празен. Роби прегледа бележките си, за да се увери, че не е изпуснал нещо важно. Сниши глас и заяви с мрачен тон:

— В заключение искам да подчертая, че най-после успяхме. Хората, интересуващи се от смъртното наказание, и онези от нас, които се борят срещу него, отдавна се страхуваха от този момент. Днес се изправяме пред ужасяващия факт, че сме екзекутирали невинен човек. Важното е, че в случая разполагаме с ясни и убедителни доказателства. И в миналото е имало несправедливи екзекуции, но досега доказателствата не са били еднозначни. При Донте не съществува и най-малкото съмнение. — Пауза. В залата цареше тишина. — В следващите дни ще станете свидетели на жалки постановки. Ще чуете множество лъжи и опити за прехвърляне на вината. Току-що ви дадох имената на отговорните за случилото се. Не спирайте да ги преследвате. Ние всички можехме да предотвратим тази трагедия. Трябваше да спрем екзекуцията. Грешката беше поправима. Властите потъпкаха съвсем съзнателно правата на Донте Дръм. Нека той почива в мир. Благодаря ви.

Преди журналистите да го засипят с въпроси, Роби отиде до пейките и подаде ръка на Робърта Дръм. Тя стана и се качи сковано на подиума, подкрепяна от адвоката. После нагласи микрофона и заяви:

— Името ми е Робърта Дръм. Донте беше мой син. В момента не съм в състояние да кажа много. Семейството ми скърби. Още не сме се съвзели от шока. Искам обаче да помоля жителите на града да спрат насилието. Прекратете палежите, хвърлянето на камъни и заплахите. Моля ви. Те не помагат с нищо. Всички сме ядосани и наранени, но насилието няма да реши проблемите ни. Призовавам хората да приберат оръжията си, да проявят уважение към другите и да се разотидат. Размириците единствено опетняват името на сина ми.

Роби я заведе обратно на мястото й и се усмихна на тълпата.

— Е, някакви въпроси? — попита той.