Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Confesion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Джон Гришам. Признанието

Превод: Любомир Николов

Редактор: Силвия Падалска

Худ. оформление: Николай Пекарев

Илюстрация на корицата: Fry Design Ltd /Getty Images/

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-252-7

ИК Обсидиан, 2010

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

27

Завесите бяха спуснати и стаята за екзекуции изчезна от погледа им.

Рива, Уолис и децата им се прегърнаха. Вратата се отвори и един служител от затвора ги изведе навън. Две минути след обявяване на смъртта Рива и семейството й се качиха в микробуса, след което бяха транспортирани обратно с невероятна бързина. Малко по-късно близките на Донте излязоха от друга врата, но минаха по съшия маршрут.

Роби и Кийт останаха сами в стаята за свидетели. Очите на Роби се пълнеха със сълзи, а лицето му беше пребледняло. Чувстваше се спомен и отчаян, но в същото време изглеждаше готов да се скара с някого.

— Е, доволен ли си, че видя екзекуцията? — попита той.

— Не, не съм.

— Нито пък аз.

 

 

Служителите в кантората приеха безмълвно новината за смъртта на Донте. Бяха твърде шокирани, за да продумат. Седяха в заседателната зала, втренчени в телевизора, и не можеха да повярват, че чудото така и не се случи. Само няколко часа по-рано те бяха подготвяли трескаво молбите на Бойет и Гембъл — две искри надежда, появили се в последния момент. Но Тексаският апелативен съд не бе повярвал на Бойет и буквално бе затръшнал вратата под носа на Гембъл.

Сега Донте беше мъртъв.

Сами Томас плачеше тихо в единия ъгъл. Карлос и Бони не откъсваха очи от екрана, сякаш очакваха, че историята все пак ще има щастлив край. Травис Бойет седеше прегърбен и разтриваше главата си, а Фред Прайър наблюдаваше внимателно движенията му. Всички се притесняваха за Роби.

Изведнъж Бойет се изправи и заяви:

— Не разбирам. Какво се случи? Защо никой не поиска да ме изслуша? Аз казах истината.

— С голямо закъснение, Бойет — сряза го Карлос.

— Цели девет години — добави Сами. — Чакал си пасивно с пълното съзнание, че друг човек лежи в затвора вместо теб. А сега се появяваш в последния момент и си мислиш, че всички ще чуят историята ти.

Карлос тръгна към Бойет, сочейки го с пръст.

— Трябваха ни само двайсет и четири часа, Бойет. Ако бяхте дошли вчера, можехме да намерим тялото и да спрем екзекуцията. Властите щяха да разберат, че са заловили невинен човек. Стигнахме дотук заради глупостта им, но и благодарение на твоето мълчание. Ти си просто един страхливец, Бойет. А сега Донте е мъртъв.

Бойет се изчерви и посегна към бастуна си. Фред Прайър беше по-бърз от него. Хвана го за ръката и се обърна към Карлос с думите:

— Нека се успокоим.

Телефонът на Сами иззвъня. Тя погледна дисплея.

— Роби е.

Карлос отстъпи назад, а Бойет седна на мястото си. Прайър не го изпускаше от очи. Сами се заслуша за няколко минути и остави телефона си. После избърса сълзите си и съобщи:

— Медиите за пръв път се оказаха прави. Донте е мъртъв. Според Роби е запазил самообладание до самия край. Точно преди екзекуцията е обявил, че е невинен, и думите му са прозвучали доста убедително. В момента Роби тръгва от затвора. Скоро ще се качи на самолета с останалите и ще пристигне тук към осем. Помоли да го изчакаме.

Сами млъкна и отново избърса сълзите си.

 

 

Отрядът на Националната гвардия тъкмо се бе разпределил в квартала на белите около Сивитан Парк и този на чернокожите край Уошингтън Парк, когато медиите обявиха новината за екзекуцията на Донте. Тълпата пред Сивитан Парк, нараснала значително през деня, тръгна разярена към кордона от войници. Протестиращите ги обсипваха с обиди, а някои от тях дори ги замеряха с камъни, но като цяло насилието бе овладяно. Скоро обаче щеше да се стъмни и ситуацията лесно можеше да излезе извън контрол. Около Уошингтън Парк се бяха събрали по-възрастни жители на Слоун, повечето от които живееха наблизо. По-младите и по-разгневени участници в протеста се насочиха към другия край на града, където се очакваха истинските неприятности.

Хората заключваха жилищата си, дебнеха уплашено на верандите и зареждаха оръжията си. Пазачите на църквите продължаваха да бдят на своите постове.

На шестнайсет километра южно от там, във вилата на Пол Кофи, атмосферата беше далеч по-жизнерадостна. Скупчени около телевизора с питие в ръка, гостите се усмихнаха самодоволно, когато чуха за смъртта на Донте. Пол Кофи вдигна тост за Дрю Кърбър и инспекторът му върна жеста. Гостите се поздравяваха за победата. Смущаващата неувереност, обзела всички след интервюто на Бойет, бързо изчезна. Поне за момента.

Най-после справедливостта бе възтържествувала.

 

 

Бен Джийтър изпрати Роби и Кийт до входа на затвора, подаде им ръка и се сбогува. Адвокатът му благодари за вниманието. Кийт не знаеше какво да каже — все пак бе станал свидетел на ужасяващата екзекуция заради разрешението на Джийтър. Въпреки всичко обаче пасторът се отнесе към директора с присъщата си снизходителност. Когато излязоха от затвора, двамата с Роби разбраха откъде идва целият шум. Вдясно от тях, зад кордон от полицаи, се виждаха студенти, които скандираха и размахваха самоделни знаменца и плакати. Стояха скупчени по средата на една улица, затворена за случая. Зад тях се бе образувало задръстване. Множество шофьори се бяха опитали да стигнат до затвора с колите си, но след като срещнаха съпротивата на полицията, решиха да се присъединят към демонстрантите. Участниците в операция „Отклонение“ искаха да задръстят района и планът им очевидно функционираше. Поддръжниците на Донте не бяха успели да предотвратят екзекуцията, но всички щяха да чуят гласа им.

Арън Рей, който чакаше на тротоара, помаха на Кийт и Роби.

— Намерихме обходен маршрут — заяви той. — Съвсем скоро напрежението ще ескалира.

Те изтичаха до минивана и потеглиха. Шофьорът натисна газта и тръгна по страничните улици, като си проправяше път сред паркиралите коли и разярените студенти. Марта Хандлър се опита да разучи лицето на Роби, но адвокатът гледаше встрани.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

Роби поклати глава. Кийт направи същото. Двамата затвориха очи.

 

 

Затворът имаше договор с едно погребално бюро в Хънтсвил. Черната катафалка чакаше в двора на „Стената“, скрита от очите на всички. След като последните свидетели се разотидоха, колата се приближи до входа на сградата, през който бяха минали микробусите. Служителите на погребалното бюро извадиха сгъваема носилка на колела, разпънаха я и влязоха с нея в стаята за екзекуции. Там я допряха плътно до леглото, на което лежеше Донте. Някой бе свалил маркучите от ръцете му. Сега те се намираха в тъмната стаичка, където анонимният химик попълваше необходимите формуляри. След като преброиха до три, четирима надзиратели вдигнаха внимателно трупа и го сложиха на носилката. Отново завързаха тялото на Донте с ремъци, но този път не ги стегнаха толкова силно. После го покриха с одеяло, предоставено от погребалното бюро, и носилката бе откарана обратно в катафалката. Двайсет минути след обявяване на смъртта трупът напусна „Стената“ по обиколен маршрут, за да се избегнат демонстрантите и камерите.

В погребалното бюро той бе оставен в специална стая. Там чакаха мистър Хюбърт Лам и синът му Алвин, собственици на друго бюро — „Лам и синове“ в Слоун, щата Тексас. Двамата щяха да подготвят Донте на същото място, където преди пет години бяха извършили погребението на Райли Дръм. Райли бе починал на петдесет и пет години и тялото му бе изглеждало сбръчкано и съсухрено. Смъртта му не учуди никого. Тя можеше да бъде обяснена. За разлика от тази на сина му. Хюбърт и Алвин Лам бяха свикнали да гледат трупове и си мислеха, че нищо не е в състояние да ги изненада. Но двамата се шокираха при вида на Донте. Лицето му излъчваше спокойствие, а тялото му беше непокътнато. Младият мъж бе починал само на двайсет и седем години. Те го познаваха от дете. Бяха викали за него на футболното игрище, убедени, че му предстои дълга и успешна спортна кариера. Щом го арестуваха, семейство Лам обсъди случилото се с останалите жители на Слоун. Признанието му ги ужаси и те повярваха на Донте, когато се отрече от него. Жителите в тази част на града се отнасяха скептично към полицията и инспектор Кърбър. Момчето бе подведено. Полицаите го бяха принудили да си признае за убийството, използвайки добре изпитаните методи на насилие. Хюбърт и Алвин наблюдаваха отчаяно как белите заседатели осъждат Донте на смърт. След като го вкараха в затвора, двамата очакваха, че тялото или самото момиче ще се появи отнякъде всеки момент.

С помощта на двама други мъже те вдигнаха Донте от носилката и внимателно го положиха в красивия дъбов ковчег, поръчан от майка му миналия понеделник. Робърта бе платила скромен депозит — застраховката й покриваше разходите за погребението — и семейство Лам бързо се съгласи да й върне парите, ако ковчегът се окажеше излишен. Те силно се надяваха, че няма да им се наложи да го използват. Бяха се молили да не попадат в ситуацията, в която се намираха сега — трябваше да откарат тялото у дома и да го подготвят за болезненото погребение.

Четиримата мъже качиха ковчега в катафалката. В 19:02 ч. Донте напусна Хънтсвил и се отправи към къщи.

 

 

Телевизионният екип на „Фордайс — право в десетката!“ се бе събрал в малката „бална зала“ на евтин мотел в покрайнините на Хънтсвил. Рива и Уолис седяха на сгъваеми столове и гримьорите ги подготвяха за камерите. Шон Фордайс крачеше напред-назад в обичайното си истерично настроение. Той току-що бе долетял от друга екзекуция във Флорида и се чувстваше безмерно щастлив, че не закъсня, тъй като случаят с Никол Ярбър се бе превърнал в най-успешния проект в кариерата му. По време на предварителния разговор, докато техниците оправяха звука, осветлението, грима и сценария, Фордайс осъзна, че Рива още не знае за появата на Травис Бойет. Тя бе прекарала последните часове в затвора, подготвяйки се за голямото събитие, когато новината беше излязла наяве. Фордайс инстинктивно реши да не й казва за Бойет. Предпочете да запази информацията за по-късно.

Интервюто след екзекуцията представляваше най-драматичната част от шоуто. Издебни близките на жертвата минути след като са видели как нещастникът умира, и те ще ти кажат всичко. Фордайс се развика на някакъв техник, наруга един оператор и обяви на висок глас, че е готов за снимки. Гримьорите нанесоха малко пудра на челото му и той внезапно промени изражението си. Погледна към камерата, усмихна се и се престори на силно загрижен. Когато записът започна, водещият обясни къде се намира, след което обяви точния час и сериозността на събитието. После се приближи до Рива с думите:

— Рива, всичко свърши. Разкажи ни какво видя.

Рива, която държеше носна кърпичка във всяка ръка — от обяд бе изхабила цял пакет, — избърса сълзите си и отвърна:

— Видях убиеца на моето дете. За пръв път от осем години. Погледнах го в очите, но той не пожела да се обърне към мен.

Гласът й все още звучеше стабилно.

— Какви бяха думите му?

— Каза, че съжалява, и аз наистина го оценявам.

Фордайс се приведе над нея и се намръщи.

— Съжалява, че е убил Никол?

— Нещо такова — отвърна тя, но Уолис поклати недоверчиво глава.

— Не сте ли съгласен, мистър Пайк?

— Спомена, че съжалява за случилото се. Не се е признавал за виновен — промърмори Уолис.

— Сигурен ли си? — противопостави се Рива.

— Напълно.

— Аз чух друго нещо.

— Разкажи ни за екзекуцията, за смъртта — подкани я Фордайс.

Рива, все още ядосана на Уолис, поклати глава и избърса носа си.

— Стори ми се прекалено безболезнена. Той просто заспа. Когато дръпнаха завесите, лежеше на малко легло, завързан с ремъци. Изглеждаше доста спокоен. Изрече последните си думи и затвори очи. По нищо не личеше, че са му инжектирали отровата. Просто заспа.

— И през цялото време ти си мислеше за Никол и кошмарната й смърт?

— О, да. Точно така. Господи, горкото ми дете. Тя се е мъчила ужасно. Непоносимо…

Гласът й се сподави и камерата я показа в още по-близък план.

— Искаше ли да го видиш как страда? — попита Фордайс, за да налее още масло в огъня.

Рива кимна оживено и затвори очи. Фордайс се обърна към Уолис.

— Как ще се променят нещата оттук нататък, мистър Пайк? Какво означава екзекуцията за вашето семейство?

Уолис се замисли за секунда, но преди да успее да отговори, Рива се намеси:

— Фактът, че го наказаха, означава много за нас. Най-накрая той получи заслуженото. Вече ще спя по-добре.

— Осъденият твърдеше ли, че е невинен?

— О, да — отговори Рива, след като спря да плаче. — Повтори същите думи, които слушаме от години. „Аз съм невинен!“ Е, сега е просто един мъртвец. Само това ще кажа.

— Някога предполагала ли си, че наистина може да е невинен? Вярвала ли си, че някой друг е убил Никол?

— Не, нито за миг. Чудовището си призна.

Фордайс се облегна назад.

— Чувала ли си за мъж на име Травис Бойет?

Рива го погледна недоумяващо.

— Кой?

— Травис Бойет. В пет и трийсет днес той се появи по телевизията в Слоун и заяви, че е убил Никол.

— Глупости.

— Сега ще пуснем записа — заяви Фордайс и посочи двайсетинчовия телевизор вдясно от себе си.

На екрана се появи Травис Бойет. Звукът бе усилен докрай. На снимачната площадка настъпи пълна тишина. Рива се заслуша внимателно в историята на Травис. Отначало се намръщи, а после се усмихна и поклати глава. Какъв идиот. Пълен мошеник. Тя знаеше кой е убиецът. Когато обаче Бойет показа пръстена на Никол пред камерите и заяви, че го пази от девет години, Рива пребледня и зяпна, а раменете и увиснаха.

Шон Фордайс беше отявлен привърженик на смъртното наказание, но като повечето скандални водещи по кабелните телевизии никога не позволяваше разбиранията му да попречат на някоя сензационна история. Твърдението, че щатът току-що е екзекутирал погрешния човек, несъмнено щеше да нанесе сериозен удар по идеологията на смъртното наказание, но Фордайс изобщо не се интересуваше от последствията. Все пак отразяваше най-горещото събитие в момента — новината оглавяваше уебстраницата на Си Ен Ен — и искаше да извлече възможно най-голяма полза от него.

Освен това Фордайс не смяташе за нередно да заложи капан на собствените си гости. Не му се случваше за пръв път и определено би го направил в бъдеще, ако историята си заслужаваше.

Бойет изчезна от екрана.

— Видя ли пръстена, Рива? — попита Фордайс.

Рива изглеждаше така, сякаш бе срещнала призрак. Изведнъж се сепна, тъй като си спомни, че камерите снимат всичко.

— Да — отвърна сподавено тя.

— Наистина ли е на Никол?

— Трудно ми е да преценя. Кой е този мъж и откъде се появи?

— Сериен изнасилвач с дълго полицейско досие.

— Ето, ти сам го каза. Кой би му повярвал?

— Да разбирам ли, че не му вярваш, Рива?

— Точно така. — Сълзите й изчезнаха, а с тях си отиде и нейната енергичност. Рива се чувстваше объркана и ужасно изтощена. Когато Фордайс понечи да й зададе следващия въпрос, тя го прекъсна. — Шон, денят беше много дълъг. Смятаме да се прибираме вкъщи.

— Естествено, Рива. Последен въпрос. Днес ти стана свидетелка на екзекуция. Смяташ ли, че телевизията трябва да излъчва подобни събития?

Рива свали микрофона от сакото си и скочи от мястото си.

— Хайде, Уолис. Уморена съм.

Интервюто приключи. Рива, Уолис и двете им деца напуснаха мотела, следвани от отец Рони. Те се качиха в църковния микробус и потеглиха обратно към Слоун.

 

 

Щом пристигна на летището, Кийт се обади на Дейна, за да й разкаже последните новини от пътуването си. Пасторът усещаше, че се носи в безтегловност. Нямаше представа какво прави или къде е бил до момента. Когато обясни на жена си, че току-що е бил свидетел на екзекуцията, Дейна остана безмълвна. Той също. Разговорът беше кратък. На въпроса дали е добре Кийт отвърна отрицателно.

Частният самолет излетя в 19:05 ч. и скоро потъна в гъстите облаци. Машината се разтресе силно, подобно на стар камион по неравен път. На качване пилотът бе обявил, че ги очаква „умерена турбуленция“. Оглушителният шум от двигателите, усещането, че го подмятат напред-назад, и неясните образи от изминалите два часа помогнаха на Кийт да затвори очи и да се усамоти в собствената си черупка.

Роби също се бе изолирал от останалите. Адвокатът седеше приведен напред, опрял лакти на коленете си, и размишляваше върху ужасяващите събития. Марта Хандлър искаше да поговори с някого, за да улови пълноценно мига, но не успя да намери желаещи за интервю. Арън Рей гледаше тревожно навън, като че ли очакваше крилата на самолета да се откъснат всеки момент.

На хиляда и петстотин метра височина турбуленцията намаля и шумът в кабината стихна. Роби се отпусна на седалката и се усмихна на Марта.

— Какви бяха последните му думи? — попита тя.

— Каза, че обича майка си и че е невинен.

— Само толкова ли?

— Не е ли достатъчно? В интернет има официална страница на смъртното наказание в Тексас. Там публикуват дословно последните думи на осъдените. Сигурно ще качат тези на Донте до утре на обяд. Той спомена всички злодеи с имената им — Кърбър, Кофи, съдия Грейл, губернатора. Беше разтърсващо.

— Значи се е борил до самия край?

— Не му дадоха възможност да се бори, но определено не се предаде.

* * *

Колата беше стар буик, собственост на възрастната вдовица Надийн Снайдъруайн. Стоеше паркирана до скромния й дом, на циментова площадка под един огромен дъб. Старицата я ползваше най-много три пъти седмично, а отслабналото й зрение скоро щеше да сложи край на шофирането. Мис Снайдъруайн никога не бе работила извън дома си. Рядко се срещаше с други хора и не се караше със съседите. Колата й бе избрана поради факта, че е леснодостъпна, а и се намираше на тиха, мрачна улица в най-белия квартал на града. Буикът бил отключен. Някой отворил предната врата, запалил коктейл „Молотов“ и хвърлил бутилката вътре. После изчезнал безследно в нощта. Един от съседите забелязал пламъците и позвънил на 911. В 19:28 ч.

Всякакви съмнения, че колата се е запалила след късо съединение, изчезнаха в 19:36 ч., когато в централата постъпи второто обаждане. Гореше друга кола, този път някакво волво, паркирано на улицата между съда и Сивитан Парк. Пет пожарни коли, ескортирани от полицията, тръгнаха към местата на инцидентите. Сирените бяха посрещнати с аплодисменти от тълпата в парка, която с настъпване на нощта ставаше все по-многобройна. С изключение на консумацията на алкохол от непълнолетни и притежанието на марихуана, не бяха извършени други престъпления. Поне за момента. Демонстрантите нарушаваха спокойствието в квартала, но при създалото се напрежение полицията не смееше да влезе в парка и да ги разпръсне. Участниците в протеста бяха войнствено настроени, а гневът им се засилваше от новината за смъртта на Донте, признанието на Травис Бойет, агресивната рап музика, гърмяща от колите, както и от алкохола и наркотиците.

Полицаите ги наблюдаваха и обмисляха различни стратегии. Един грешен ход би могъл да предизвика истински хаос, тъй като в момента тълпата не разполагаше с отявлен лидер и нямаше ясна идея как да действа по-нататък. На всеки половин час някой хвърляше бомбички и полицаите замръзваха на място, опитвайки се да установят дали не се стреля. Засега обаче шумът идваше единствено от бомбичките.

Третото обаждане, което бе записано в 19:40 ч., се оказа най-зловещото от всички. Когато чу подробностите около инцидента, шефът на полицията се замисли дали да не напусне града.

Паркингът пред бара на Големия Луи западно от града беше пълен в четвъртък вечер, неофициалното начало на уикенда. Обикновено собственикът предлагаше голям избор от напитки на по-ниски цени и местните бели приемаха с ентусиазъм тази възможност. Повечето превозни средства, паркирани пред евтината метална сграда, бяха пикапи — фордове или шевролети. Вандалите избрали два от тях, счупили стъклата и хвърлили вътре бутилки с коктейл „Молотов“. После изчезнали в мрака. Един от по-късните гости забелязал как „няколко чернокожи момчета“ бягат приведени напред. Изглеждали доста подозрително. Мъжът не бил достатъчно близо до тях и не успял да види лицата им. Всъщност дори не бил сигурен за цвета на кожата им.

Щом излезли навън и зърнали двата горящи пикапа, шофьорите се втурнали към колите си. Настанала страхотна суматоха, мъжете отчаяно се опитвали да избягат от пожара. Повечето си тръгнали, забравили за евтините напитки. Искали бързо да се приберат вкъщи, да заключат вратите и да заредят оръжията си. Във всеки пикап пред бара на Големия Луи имаше поне по една пушка, скрита под седалката.

Вандалите не бяха преценили какво ще последва. Запалиш ли нечий пикап, трябва да си готов за война.