Джон Гришам
Признанието (36)

36

Неделя. Хипотезата, която се смяташе за възможна в четвъртък, още по-вероятна в петък и почти сигурна в събота, само за една нощ се превърна в ужасяваща реалност. В неделното утро окръгът се събуди със сензационното разкритие, че щатът е екзекутирал невинен човек. Начело с „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ големите ежедневници публикуваха гръмки материали, които изразяваха едно и също становище — трябваше да се сложи край на убийствата. Историята изпълваше първите страници на двата вестника, както и на десетки други издания от Бостън до Сан Франциско. Случаят се описваше най-подробно, като се цитираха различните действащи лица. Името на Роби Флак се споменаваше почти толкова често, колкото това на Донте. Унищожителните статии призоваваха за мораториум върху екзекуциите. Публикуваха се безброй мнения на правни експерти, адвокати, професори, активисти, свещеници и дори няколко затворници, осъдени на смърт. Всички бяха единодушни в изказванията си. След като съществуваха неопровержими доказателства за изпълнението на несправедлива екзекуция, смъртното наказание трябваше да бъде отменено завинаги или поне отложено, докато не се откриеше по-добър начин за справяне с проблема.

Тексаският вестник „Хюстън Кроникъл“, който с годините ставаше все по-критичен към смъртното наказание, но не смееше да стига до крайности, публикува серия от материали по случая. В тях се съдържаше съкратена версия на пресконференцията на Роби, както и големи портрети на адвоката, Донте и Никол. Шестте статии атакуваха Дрю Кърбър, Пол Кофи и съдия Вивиан Грейл. Отговорните за случилото се бяха ясни; те не можеха да прехвърлят вината. Един от репортерите преследваше Тексаския апелативен съд, който рано или късно също трябваше да излезе със становище. Главен съдия Милтън Прудлоу и неговите колеги не бяха на разположение в момента. Секретарят Емерсън Пю отказваше коментар. Но Сисили Ейвис, адвокатката от Защитната група, която се бе опитала да влезе в кабинета му в 17:07 ч. в четвъртък, не възнамеряваше да мълчи. Непрекъснато се появяваха нови подробности. По всичко личеше, че историята тепърва ще се разплита. Друг репортер от „Кроникъл“ бе тръгнал по следите на губернатора и неговите служители, които очевидно се бяха покрили.

В различните краища на щата реакциите варираха. Печатните издания в Остин и Сан Антонио, принципно известни с умерените си политически възгледи, приканваха за незабавна отмяна на смъртното наказание. Вестниците в Далас искаха мораториум. Журналистите с по-десни убеждения публикуваха кратки статии по темата, но не си спестяваха подробните репортажи от събитията в Слоун.

В неделя сутрин всички телевизии отделиха специално място на историята, въпреки че президентската кампания все още оставаше в центъра на вниманието. Кабелните канали не спираха да говорят за Донте Дръм, откакто Роби бе дал пресконференцията. В интернет материалите по случая привличаха пет пъти повече посетители от всички други новини. Блогърите, обявили се против смъртното наказание, сипеха убийствени критики.

Макар и трагична, историята бе посрещната възторжено от хората с леви убеждения. Както се очакваше, на десния фронт цареше тишина. Поддръжниците на смъртното наказание едва ли щяха да променят възгледите си толкова бързо, но за момента предпочитаха да мълчат.

Крайнодесните кабелни канали и радио станции просто пренебрегваха скандала.

В Слоун неделята продължаваше да бъде ден за молитва. На сутрешната проповед в Африканската методистка църква се събра необичайно голяма тълпа. Програмата включваше неделно училище, закуска, репетиции на хора, изучаване на Библията и кафе с понички. После следваше едночасова молитва, която щеше да продължи по-дълго от обичайното. Някои бяха дошли с надеждата, че ще видят семейство Дръм и ще поднесат съболезнованията си. Но близките на Донте се нуждаеха от почивка и решиха да останат вкъщи. Други идваха, за да поговорят с приятели и да чуят последните клюки.

Църквата гъмжеше от хора, когато преподобният Джони Канти се качи на амвона и сърдечно поздрави тълпата. Съвсем скоро той премина към Донте Дръм. Отец Канти можеше лесно да разпали присъстващите и да налее още масло в огъня, но не смяташе да го прави. Вместо това говори за Робърта и нейната добронамереност в този труден момент. Описа агонията, която бе изпитала по време на екзекуцията, и се възхити на любовта към децата й. Пасторът продължи с желанието за отмъщение и склонността на Исус да прощава. Помоли Бог да дари всички с търпение, снизходителност и мъдрост. Спомена за Мартин Лутър Кинг и смелостта му да постига промени без прилагането на насилие. Жаждата за мъст беше част от човешката природа, но не водеше до нищо добро. Пасторът благодари на присъстващите, че са оставили оръжията и са прекратили протеста.

Нощта в Слоун бе протекла учудващо спокойно. Канти припомни на своите енориаши, че името на Донте Дръм се е прославило. Сега то символизираше промяната.

— Нека не го опозоряваме с кръв и насилие — призова той.

След половин час хората излязоха от църквата и се отдадоха на обичайните неделни занимания.

На километър и половина оттам членовете на Първа баптистка църква се събраха на необичайна проповед. Останките от техния храм все още бяха оградени с жълта полицейска лента, която загатваше, че разследването не е приключило. На паркинга се издигаше голяма бяла шатра. Под нея се виждаха редици със сгъваеми столове и маси, отрупани с храна. Облеклото беше неофициално, а настроението — приповдигнато. След бърза закуска присъстващите запяха стари църковни песни, чиито ритъм и текстове знаеха наизуст. Свещеникът произнесе реч за пожара и новия храм, който смятаха да построят. Изрази вярата, че с помощта на парите от застраховката и евентуално спонсорство ще успеят да издигнат красива църква в името на Божията слава.

Рива не се яви на службата. Тя отказваше да излезе от къщи. Никой обаче не съжали за нейното отсъствие. Приятелите й съчувстваха за болката, която изпитваше в момента, но Рива ги тормозеше със страданието си от девет години. Всички добре си спомняха бденията край Ред Ривър, постоянните молитви и безкрайните тиради пред медиите. Рива бе възприела възторжено ролята на мъченица, само и само да отмъсти на „чудовището“ Донте Дръм. Но след като щатът бе екзекутирал невинен човек и Рива с радост бе наблюдавала смъртта му, малко от членовете на църквата искаха да я видят отново. За щастие, Рива нямаше намерение да се появява сред тях.

Отец Рони се измъчваше от угризения. Храмът бе изгорял пред очите му, за което пасторът не носеше вина, но той бе приел екзекуцията на Донте с нескрито задоволство. Постъпката му беше непростима. Баптистите непрекъснато се опитваха да придадат нов смисъл на понятието за грях и свещеникът се нуждаеше от прошка. Той сподели своите тревоги с енориашите. Призна грешката си и ги призова да се помолят за него. Изглеждаше смирен и отчаян.

Подготовката на погребението не беше приключила. Отец Рони обясни на тълпата, че е говорил с Рива по телефона. Църквата щеше да публикува всички подробности на своята уебстраница, когато семейството вземеше решение как да процедира. Останките на Никол все още се намираха в Мисури, а властите там не казваха кога ще ги изпратят в Слоун.

Шатрата се наблюдаваше отблизо. От другата страна на улицата, извън територията на църквата, дебнеха двайсетина репортери. Повечето имаха камери. Ако не ги спираха няколко доста сърдити полицаи, те щяха да нахлуят в шатрата и да запишат всяка дума.

Никога досега Слоун не бе осъмвал толкова разделен, колкото в тази неделна утрин. Но дори в най-тежкия момент се наблюдаваше известно затишие. Броят на репортерите и камерите бе нараснал многократно от четвъртък вечер и жителите на града усещаха обсадата. Случайни минувачи се спираха да говорят пред медиите. Служителите в кметството нямаха коментар. Нито дума не се чуваше от сградата на съда. На места полицията засили присъствието си и изостри мерките за сигурност. Журналистите, които искаха да се доближат до дома на семейство Дръм, биваха грубо отпращани. Никой не смееше да припари до погребалното бюро, където почиваше Донте. Въпреки че къщата на Рива се охраняваше от близки и приятели, полицията дебнеше за досадници с камери. Роби Флак се грижеше сам за себе си, но на всеки час около дома и кантората му обикаляха патрулни коли. Преданите християни, които ходеха на църква в неделната утрин, можеха да бъдат спокойни, че нищо няма да им се случи. Полицията в Слоун гарантираше сигурността им.

В лутеранската църква „Сейнт Марк“ отец Кийт Шрьодер зае място на амвона и изненада посетителите с най-драматичните встъпителни думи, които някога бе изричал.

— В четвъртък щатът Тексас екзекутира невинен човек. Бих се учудил, ако сте пропуснали историята. Повечето от вас са запознати с фактите по случая, но едва ли подозират, че истинският убиец е бил тук миналата неделя. Да, той седеше сред нас. Казва се Травис Бойет и е осъждан за тежки престъпления. Преди няколко седмици е излязъл от затвора в Лансинг. Настанили са го в Анкър Хаус на Седемнайсета улица тук, в Топика.

Присъстващите затаиха дъх. Онези, които смятаха да поспят по време на дългата проповед, ококориха очи. Пасторът се усмихна на обърканите хора.

— Не се шегувам. Иска ми се да кажа, че Бойет е избрал нашата църква заради добрата й репутация, но истината е, че той се появи, защото имаше проблеми. В понеделник сутринта дойде в моя кабинет и сподели притесненията си. После тръгна към Тексас, за да спре екзекуцията на Донте Дръм. За съжаление, без резултат. Междувременно е успял да избяга.

Отначало Кийт възнамеряваше да опише приключенията си в Тексас, което би превърнало неговата проповед в истинска сензация. Той не се страхуваше от истината и смяташе да я каже пред всички. Предполагаше, че църквата рано или късно ще разбере за случилото се, и не искаше да се крие. Дейна обаче настояваше, че е по-разумно първо да говори с адвокат. Ако си признаеше публично за престъплението, без да се допита до юрист, се излагаше на огромен риск. В крайна сметка Дейна се наложи и той промени речта си.

Като свещеник Кийт никога не смесваше религията с политиката. Винаги избягваше теми като правата на хомосексуалистите, абортите или войните. Вместо това предпочиташе да предава посланията на Исус — да обичаме ближния, да помагаме на по-слабите, да умеем да прощаваме грешките на другите и да живеем според Божиите закони.

Екзекуцията обаче промени коренно Кийт. Изведнъж му се стори много по-важно да говори за социалната несправедливост, отколкото да разпръсква добро настроение в неделната сутрин. Смяташе да засегне актуалните проблеми — от християнска, а не от политическа гледна точка. Вече не се интересуваше от реакциите на хората. Беше му омръзнало да мълчи.

— Исус би ли станал свидетел на екзекуция, без да се опита да я спре? — попита Кийт. — Той би ли одобрил законите, които ни позволяват да убиваме себеподобните си?

И двата въпроса получиха отрицателен отговор. В продължение на час, в най-дългата проповед в кариерата му, Кийт обясни причините за това.

Преди да се стъмни, Робърта Дръм, децата й и техните семейства тръгнаха пеш към Уошингтън Парк. Бяха изминали същия маршрут предишния ден. Искаха да се срещнат с младите хора там и да поговорят с тях за смъртта на Донте. Рап музиката бе изключена. Тълпата утихна в знак на уважение. Десетки хора се събраха около Робърта, за да чуят молбите й за прекратяване на протеста. Тя заяви със силен, ясен глас:

— Не опетнявайте паметта на сина мис още кръвопролития. Не искам името на Донте Дръм да бъде свързано с безредиците в Слоун. Действията ви няма да помогнат на нашата общност. Насилието не води до нищо хубаво и накрая всички ще загубим. Приберете се вкъщи и прегърнете майките си.

За своите хора Донте Дръм вече се бе превърнал в легенда. Вдъхновени от смелостта на Робърта, протестиращите бързо се разотидоха.