Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Confesion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Джон Гришам. Признанието

Превод: Любомир Николов

Редактор: Силвия Падалска

Худ. оформление: Николай Пекарев

Илюстрация на корицата: Fry Design Ltd /Getty Images/

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-252-7

ИК Обсидиан, 2010

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Трета част
Оправданието

30

В петък преди изгрев слънце няколко коли напуснаха града и се отправиха на изток. Начело на колоната се движеше микробусът на Роби, шофиран от Арън Рей. До него седеше Карлос, а Роби бе заел любимото си място отзад. Адвокатът пиеше кафе и преглеждаше сутрешния вестник, като в общи линии пренебрегваше Марта Хандлър. Тя не спираше да си води бележки и се опитваше да се събуди. Кийт ги следваше със своето субару. До него седеше Бойет, който държеше бастуна си и гледаше през прозореца в мрака. Трети в колоната беше един пикап, а зад волана беше Фред Прайър. Той пътуваше в компанията на двама мъже, охранявали дома и кантората на Роби през последните дни. Пикапът принадлежеше на Фред и превозваше лопати, фенери и друго оборудване. В края на колоната се движеше бял микробус без отличителни знаци, собственост на телевизионния канал в Слоун. На шофьорското място се виждаше директорът на редакция „Новини“ Брайън Дей, придружаван от своя оператор Бък.

Четирите автомобила се събраха на дългата алея пред къщата на Роби в пет сутринта и успяха да напуснат незабелязано града по страничните улици. В кантората бяха постъпили редица обаждания и имейли, които убедиха Роби, че определени хора следят с интерес действията му.

Той беше спал пет часа, и то с помощта на приспивателно. Чувстваше се безкрайно изтощен, но все още имаше ужасно много работа. След като видя за кратко трупа и напусна погребалното бюро, той отиде с останалите в дома си, където Диди им сервира вечеря. Кийт и Бойет прекараха нощта на канапета в сутерена, а домашната помощница изпра и изглади дрехите им.

Всички усещаха умора, но не се оплакваха от ранното ставане.

Карлос говореше по мобилния телефон. Когато приключи, обяви:

— Свързах се с моя човек от радиото. Арестували са около четирийсет души, двайсетина са ранени, но по чудо няма убити. Полицията е затворила голяма част от центъра и засега положението е спокойно. Навсякъде горят сгради. В града са пристигнали пожарни коли от Парис, Тайлър и други места. Поне три полицейски автомобила са запалени с коктейл „Молотов“, предпочитаното оръжие в момента. Унищожена е и журналистическата ложа на футболното игрище. Огънят още не е потушен. Мишените са най-вече изоставени къщи. До момента не са пострадали домове. Говори се, че губернаторът е изпратил нов отряд гвардейци. Никой обаче не го е потвърдил.

— Какво ще стане, ако намерим тялото? — попита Марта.

Роби поклати глава и се замисли.

— Вчерашните събития ще ни се сторят като детска игра.

Те бяха обсъдили различните варианти и подробностите около пътуването. За да се подсигури, че Бойет няма да изчезне, Роби искаше да по качи в микробуса под зорките очи на Арън Рей и Фред Прайър. Не можеше обаче да се примири с мисълта, че ще бъде затворен на тясно с тази отрепка. Кийт държеше да тръгне със своята кола, защото бе решил да се върне в Топика в късния следобед, със или без Бойет. Подобно на Роби, пасторът не желаеше да седи до Травис, но тъй като веднъж го бе правил, увери адвоката, че ще успее и този път.

Фред Прайър предложи да хвърлят Бойет на задната седалка на пикапа и да го държат на мушка. Хората на Роби изпитваха желание за мъст. Ако Бойет действително ги отведеше при тялото, Фред Прайър и Арън Рей бяха готови да завлекат това нищожество зад някое дърво и да го отърват от мъките му. Кийт усети тези настроения, а останалите се отнасяха почтително към него. Ето защо решиха да не прилагат насилие.

Присъединяването на Брайън Дей бе прието с доста резерви. Роби отказваше да се довери на репортерите. Ако обаче откриеха трупа, трябваше да заснемат всичко, и то с помощта на човек извън техния кръг. Дей охотно прие предложението, но екипът на адвоката го принуди да подпише специален документ, който му забраняваше да разпространява каквато и да е информация без изричното им разрешение. В случай че се опитаха да нарушат сделката, той и операторът щяха да бъдат пребити или дори застреляни. Брайън Дей и Бък разбраха, че залогът е висок, и се съгласиха с всичко. Тъй като отскоро беше шеф на новините в телевизията, Дей успя да се измъкне от офиса, без да дава обяснения.

— Може ли да поговорим? — попита Марта.

Пътуваха вече половин час и на небето се забелязваха оранжеви оттенъци.

— Не — отвърна Роби.

— Екзекутираха Донте преди дванайсет часа. За какво си мислиш?

— Ужасно съм изтощен, Марта. Мозъкът ми е напълно блокирал. Нямам никакви мисли.

— Какво ти мина през ума, когато видя тялото?

— Живеем в гаден свят, щом смятаме, че имаме право да убиваме други хора. Донте изглеждаше много добре. Красив млад мъж без видими наранявания или следи от борба. Беше приспан като старо куче от фанатици и идиоти, които са твърде глупави и мързеливи, за да осъзнаят какво вършат. Знаеш ли за какво си мисля в момента, Марта?

— Не.

— Ще ти кажа. Мисля си за Върмонт. Лятото там е прохладно. Няма влага и екзекуции. Цивилизовано място. Смятам да си купя къща до някое езеро. Ще се науча да рина снега през зимата. Ако продам всичко и закрия кантората, ще взема около милион. Ще се оттегля във Върмонт и ще напиша книга.

— За какво?

— Не знам.

— Не го вярвам, Роби. Никога няма да си тръгнеш оттук. Може да си вземеш почивка, за да си отдъхнеш от всичко, но съвсем скоро ще поемеш друг случай и отново ще откачиш. Ще работиш, докато не навършиш осемдесет. Накрая ще те изнесат на носилка от кантората.

— Едва ли ще доживея до толкова години. В момента съм на петдесет и две и се чувствам като старец.

— И на осемдесет ще водиш дела.

— Не съм сигурен.

— Аз съм. Знам къде ти е сърцето.

— Сърцето ми е разбито, Марта. Смятам да се откажа. Всеки аматьор би спасил Донте.

— И какво по-различно би направил този аматьор?

Роби разпери ръце и отвърна:

— Не сега, Марта. Моля те.

В колата зад тях Бойет наруши мълчанието.

— Кийт, ти наистина ли присъства на екзекуцията? — обърна се той на „ти“ към свещеника.

Кийт отпи от кафето и се замисли.

— Да. Нямах намерение да го правя. Случи се в последната секунда. Не желаех да гледам как го убиват.

— Иска ли ти се да не беше присъствал?

— Добър въпрос, Травис.

— Благодаря.

— От една страна, ми се иска да не бях видял екзекуцията. Особено на човек, който твърди, че е невинен.

— Донте е невинен. Или по-скоро беше.

— Исках да се помолим заедно с него, но той отказа. Не вярвал в Бог, въпреки че преди бил много религиозен. За един свещеник е изключително трудно да говори с човек, който очаква смъртта и отрича Господ или Рая. Много пъти съм седял до болничното легло и съм наблюдавал как мои енориаши си отиват. Винаги е успокояващо да знаеш, че душите им ще попаднат на красиво място след смъртта. При Донте не беше така.

— И при мен няма да бъде.

— От друга страна, станах свидетел на нещо, което трябва да бъде видяно от всички. Защо да крием онова, което правим?

— Значи би присъствал и на друга екзекуция?

— Не съм казал такова нещо, Травис.

Пасторът не знаеше отговора на този въпрос. Той все още се бореше със спомените от екзекуцията; не можеше да си представи, че ще преживее още една. Само часове по-рано, секунди преди най-накрая да заспи, образът на Донте, завързан с ремъци за леглото, бе изплувал в съзнанието му с най-малките подробности. Той си спомни как го бе наблюдавал, докато гърдите му бавно се повдигаха и отпускаха. Нагоре и пак надолу. Едва забележимо. После изведнъж спряха. Кийт бе видял как един човек поема последната си глътка въздух. Никога нямаше да забрави тази гледка.

Небето на изток просветляваше. Навлизаха в Оклахома.

— Едва ли ще посетя отново Тексас — каза Бойет.

Кийт не измисли подходящ отговор.

 

 

Хеликоптерът на губернатора се приземи в девет сутринта. Тъй като медиите отрано бяха разбрали за появата му и го очакваха с нетърпение, Гил Нютън обсъди подробно с Бари и Уейн детайлите около кацането. В крайна сметка решиха да използват паркинга до футболното игрище. Репортерите научиха новината и се втурнаха към гимназията в Слоун, за да отразят събитието. Журналистическата ложа беше сериозно повредена и все още пушеше. Пожарникарите продължаваха да разчистват мястото. Когато слезе от хеликоптера, Гил Нютън бе посрещнат от щатската полиция, няколко полковници от Националната гвардия и двама-трима уморени пожарникари. Той се здрависа сърдечно с тях, сякаш посрещаше морски пехотинци, завърнали се от война. Бари и Уейн огледаха набързо околността и организираха пресконференцията на място, откъдето се виждаше футболното игрище и изгорялата ложа. Губернаторът носеше дънки, каубойски ботуши и анорак — облекло, което му придаваше вид на трудов човек.

Загрижен, но изпълнен с ентусиазъм, той застана пред камерите и репортерите. Нютън заклейми насилието и безредиците, като обеща да пази жителите на Слоун. Информира присъстващите за повиканото подкрепление и ги увери, че е готов да мобилизира цялата Национална гвардия на щата, ако е необходимо. После заговори за тексаската справедливост. Разкритикува размириците, предизвикани от чернокожите, и призова лидерите им да усмирят хулиганите. Губернаторът не спомена нищо за неприятностите, създадени от белите жители на града. След поредица от гръмки фрази Нютън приключи и се оттегли от микрофоните, без да отговаря на въпроси. Темата за Бойет не бе повдигната.

В продължение на един час Губернаторът обикаляше Слоун в патрулна кола, като спираше да пие кафе с войници и полицаи. Срещна се с множество граждани и се отби в Първа баптистка църква, където с измъчено лице огледа останките от пожара. През цялото време камерите записваха, за да увековечат момента, а и заради бъдещите политически кампании.

* * *

След пет часа колите спряха пред един крайпътен магазин до Ниошо, щата Мисури. Намираха се на около трийсет километра от Джоплин. След кратка почивка за тоалетна и още кафе те продължиха на север. Кийт оглави колоната, следван плътно от останалите автомобили.

Травис беше видимо нервен. Тиковете зачестиха, а пръстите му потропваха по бастуна.

— Наближаваме отбивката — каза изведнъж той. — От лявата страна.

Движеха се по шосе 59 в окръг Нютън. Завиха наляво в подножието на един хълм, близо до някаква бензиностанция.

— Май е тук — заяви Травис, притеснен дали ги води на правилното място.

Намираха се на път с мостове над малки рекички, остри завои и стръмни хълмове. Повечето домове бяха фургони. От време на време се виждаше по някоя червена тухлена къща от петдесетте.

— Май е тук — повтори Травис.

— В тази местност ли си живял, Травис?

— Да.

Той кимна и разтри слепоочията си. Моля те, помисли си Кийт, само не припадай отново. Не и сега. Те спряха на кръстовището в центъра на мало селище.

— Продължи направо — заяви Травис.

Подминаха един мол със супермаркет, фризьорски салон и видеотека. Паркингът беше покрит с чакъл.

— Май сме на прав път — каза Травис.

Кийт се измъчваше от много въпроси, но предпочете да замълчи. Никол беше ли жива, когато двамата дойдохте тук? Или я уби преди това? За какво си мислеше, Травис, докато пътуваше с бедното момиче, травмирано от ужасните преживявания?

Изведнъж завиха наляво по тесен павиран път. След километър и половина стигнаха до друго селище.

— Старият Дюийз държеше магазин тук — заяви Травис. — Сигурно го няма вече. Той наближаваше деветдесет, когато бях дете.

Кийт спря пред знака „Стоп“ до местния супермаркет.

— Веднъж ограбих магазина му — продължи Травис. — Бях на десет. Пропълзях през прозореца. Мразех гадното копеле. Карай направо.

Кийт го послуша.

— Когато за последно минах от тук, пътят беше покрит с чакъл — каза Бойет, сякаш си спомняше приятен миг от детството.

— Кога беше това? — попита Кийт.

— Не знам, отче. Дойдох да навестя Никол.

Какъв психопат, помисли си Кийт. Завоите станаха ужасно остри и на Кийт му се стори, че се въртят в кръг. Двата микробуса и пикапът ги следваха неотлъчно.

— Оглеждай се за поточе с дървен мост — каза Бойет. — Ето го. — На стотина метра от моста Бойет добави: — Намали скоростта.

— Движим се едва с двайсет километра в час, Травис.

Травис се обърна наляво, където имаше гъсти храсти.

— Някъде тук има чакълест път — заяви той. — Карай по-бавно.

Колите пъплеха плътно една зад друга.

В микробуса Роби възкликна:

— Хайде, Травис, копеле болно. Не ни превръщай в лъжци.

Кийт зави по усоен път, покрай който се редяха дъбове и брястове. Беше тясно и мрачно като в тунел.

— Почти стигнахме — каза доволно Бойет. — Трябва да следваме поточето. Вдясно има къмпинг. Поне преди имаше.

Изминаха около два километра навътре, като от време на време виждаха поточето. Нямаше други коли, нито знак за човешко присъствие в околността. Къмпингът представляваше открито пространство с място за няколко палатки и коли. Като че ли беше напълно изоставен. Растителността стигаше до коленете. Отстрани се виждаха две съборени дървени маси.

— Идвахме тук, когато бях дете — каза Бойет.

Кийт почти изпита съжаление към него. Бойет се опитваше да си спомни нещо приятно от кошмарното си детство.

— Нека спрем — обяви Бойет. — Ще ви обясня всичко.

Четирите автомобила паркираха и всички се събраха пред колата на Кийт. Бойет използва бастуна си като показалка и заяви:

— През този хълм минава пътека. Не можете да я видите отдолу, но със сигурност е някъде там. Само пикапът може да се качи по нея. Останалите коли трябва да останат при къмпинга.

— Какво е разстоянието? — попита Роби.

— Не знам със сигурност. Към петстотин метра.

— И какво ще открием, когато стигнем там, Бойет? — попита Роби.

Бойет се облегна на бастуна и сведе очи.

— Гроба, мистър Флак. Ще намерим Никол.

— Разкажи ни за гроба — подкани го Роби.

— Сложих тялото в голям метален сандък за инструменти. Взех го от строителния обект, на който работех тогава. Капакът му се намира на половин метър под земята. Оттогава минаха девет години и районът е обрасъл с растителност. Трудно ще открием мястото, но мисля, че знам къде е. Спомням си всичко съвсем ясно.

Те обсъдиха вариантите и решиха, че Карлос, Марта Хандлър, Брайън и Бък, както и един от охранителите, ще останат при къмпинга. Другите щяха да тръгнат по пътеката с пикапа на Фред.

— Още нещо — каза Бойет. — Преди години местността се наричаше Планината на Руп. Беше собственост на семейство Руп, много сурови хора. Мразеха натрапниците и често гонеха туристите. Затова избрах мястото. Знаех, че е доста безлюдно. — Бойет замлъкна, намръщи се и разтри главата си. — Както и да е. Семейството беше голямо и сигурно още притежава имота. Ако попаднем на тях, ще си навлечем неприятности.

— Къде живеят? — попита притеснено Роби.

Бойет размаха бастуна си в другата посока.

— Далеч оттук. Едва ли ще ни чуят или видят.

— Да тръгваме — подкани го Роби.

 

 

Седмицата бе започнала съвсем нормално за Кийт с рутинните срещи в понеделник сутрин. Сега обаче той седеше на задната седалка на пикап, който се тресеше по неравния път. Планината на Руп всъщност представляваше среден по големина хълм, обрасъл с гъсти храсти, бръшлян и дървета. Кийт бе изправен пред реалната опасност от въоръжен конфликт със сърдитите собственици на земята. Намираше се в крайната фаза на своето пътуване, която трябваше да изясни дали Травис Бойет казва истината. Ако не откриеха Никол, Травис би изглеждал като обикновен мошеник, а Кийт — като пълен глупак. Освен това всички щяха да разберат, че щатът Тексас е екзекутирал този, когото трябва.

Намереха ли трупа, Кийт не знаеше какво ще се случи по-нататък. Вече не смееше да прави каквито и да е предположения, но определено се надяваше да се прибере у дома още същата вечер. Не му се мислеше какви ще бъдат реакциите в Тексас, но и бездруго нямаше да се върне там. Възнамеряваше да следи развоя на събитията по телевизията от сигурно разстояние. Беше убеден, че ги очаква истинска сензация, в случай че трупът наистина се появеше.

Бойет седеше на предната седалка и разтриваше главата си, като непрекъснато се оглеждаше. Изведнъж посочи вдясно — не се съмняваше, че гробът е от тази страна на пътеката — и заяви:

— Мястото ми се струва познато.

Наоколо имаше само храсти и ниски дървета. Те спряха, слязоха и извадиха два метални детектора. В продължение на петнайсет минути обхождаха цялата местност в търсене на следи. Очакваха всеки момент детекторите да издадат някакъв звук. Бойет куцукаше и си проправяше път с бастуна. Кийт го следваше, а останалите ги наблюдаваха отстрани.

— Оглеждай се за стара гума от камион — повтаряше Бойет.

Но двамата не откриха нищо, а детекторите мълчаха. Те се качиха обратно в пикапа и потеглиха бавно нагоре по стръмния терен, който не бе използван от десетилетия. Провал номер едно.

Изведнъж пътеката изчезна и Фред Прайър трябваше да продължи през буйната растителност. Листата и клоните на храстите драскаха стъклата и пътниците в откритата част на пикапа се навеждаха, за да избегнат ударите. Тъкмо когато Фред обмисляше да се върне, следата се появи отново и Бойет заяви:

— Давай напред.

Пътеката се раздели на две. Фред спря, а Бойет огледа внимателно местността и поклати глава. Няма представа къде сме, каза си Фред. Роби, който седеше отзад, погледна недоверчиво Кийт.

— Надясно — заяви Бойет.

Фред се подчини. Гората ставаше все по-непроходима. Дърветата бяха по-млади и плътно разположени едно до друго. Подобно на ловджийско куче, Бойет вдигна ръка и посочи някакво място. Фред Прайър изключи двигателя. Пътниците слязоха от пикапа и започнаха да търсят стара гума или друга следа. Напрежението нарасна, когато металният детектор изпищя заради забравена бирена кутийка. Над главите им прелетя малък самолет и всички застинаха от страх, че някой ги наблюдава.

— Бойет, помниш ли дали гробът се намира в гората или на открито място? — попита Роби.

Разумен въпрос.

— Мисля, че беше на открито, но за девет години са пораснали много дървета — отвърна Бойет.

— Страхотно — промърмори Роби и продължи да обикаля наоколо. Адвокатът мачкаше с крака бурените, като не отделяше очи от земята, сякаш всеки момент очакваше да попадне на следа.

След половин час Бойет обяви:

— Не е тук. Да продължаваме.

Провал номер две.

Кийт се сви на задната седалка и погледна Роби. И двамата бяха разочаровани, но никой от тях не продума. Не знаеха какво да кажат в този момент. Измъчваха ги хиляди съмнения.

След един завой пътеката се изправи отново и Бойет посочи друго място.

— Тук е — каза той и отвори вратата, преди Фред да успее да изключи двигателя.

Бойет тръгна през буйната растителност, която стигаше до кръста му, и останалите го последваха. Кийт направи няколко крачки, спъна се в нещо и падна тежко на земята. Докато се изправяше и чистеше дрехите си от листа и насекоми, пасторът видя какво се е изпречило на пътя му. Под гъстите бурени се криеха останките от стара гума.

— Намерих я — викна възбудено Кийт и другите спряха на място.

Бойет стоеше на около метър от него.

— Донесете металните детектори — каза той.

Фред Прайър обходи терена с единия от тях. Изведнъж се чу остър звук. Очевидно детекторът бе попаднал на метален предмет. Арън Рей извади две лопати.

Наоколо имаше камъни, но почвата беше мека и влажна. След десет минути безспирно копане лопатата на Фред Прайър се удари в нещо твърдо.

— Нека спрем за малко — предложи Роби.

Арън и Фред определено се нуждаеха от почивка.

— Добре, Бойет — добави адвокатът. — Опиши ни какво точно ще открием.

Тикът отново се появи. Бойет се замисли и отвърна:

— Метален сандък, използван за хидравлични инструменти. Ужасно е тежък. За малко не си строших гръбнака, докато го влачех до тук. Оранжев е на цвят, а отпред е изписано името на фирмата. „Макгуайър и синове“, Форт Смит, Арканзас. Отваря се отгоре.

— Какво има вътре?

— Вече само кости. Минаха девет години. — Бойет говореше самоуверено, сякаш имаше богат опит в заравянето на трупове. — Сгънах дрехите й и ги сложих до главата. Около врата й виси колан. Сигурно още е в добро състояние. — Той се задави. Очевидно страдаше. Замлъкна, а другите се спогледаха. После се изкашля и допълни: — В дрехите скрих шофьорската книжка на Никол и кредитната й карта. Не исках да ме хванат заради тях.

— Опиши колана — заяви Роби.

Охранителят подаде на адвоката видеокамера.

— Черен, широк пет сантиметра, с кръгла сребриста тока. С него я удуших.

Мъжете продължаваха да копаят, а Роби заснемаше всичко с камерата.

— Дълъг е около метър и половина — уточни Бойет и посочи към гроба, където вече се виждаше сандъкът.

Всяко движение на лопатата разкриваше все повече. Той наистина беше оранжев. Съвсем скоро се показа и надписът. „Макгуайър и синове“, Форт Смит, Арканзас.

— Достатъчно — заяви Роби. Арън Рей и Фред Прайър спряха да копаят. Дишаха тежко. — Няма да я вадим.

Сандъкът представляваше истинско предизвикателство. На капака имаше ключалка с механичен код от най-евтиния тип, продаван във всяка железария. Фред не разполагаше с подходящите инструменти, за да я разбие, но това едва ли щеше да му попречи. След като бяха стигнали дотук, нямаше да се предадат толкова лесно. Шестимата мъже се скупчиха около гроба и огледаха оранжевия сандък.

— Е, Травис, какъв е кодът? — попита Роби.

Травис се усмихна така, сякаш най-накрая щеше да докаже правотата си. Клекна до гроба, докосна внимателно сандъка, все едно беше олтар, и почисти ключалката от пръстта. Раздвижи шайбата няколко пъти и бавно я завъртя надясно до цифрата 17. После наляво до 50, отново надясно до 4 и накрая пак наляво до 55. Поколеба се за миг, наведе се напред и дръпна рязко ключалката, която се отвори с леко щракване.

Роби снимаше отблизо. Кийт се усмихна въпреки обстоятелствата.

— Не го отваряй! — каза Роби.

Прайър изтича до пикапа и се върна с пакет, от който извади и раздаде гумени ръкавици и маски. Когато бяха готови, Роби му връчи камерата и го помоли той да заснеме всичко. После нареди на Арън да отвори капака на сандъка. Той изпълни заповедта. Вътре нямаше труп, а само кости, вероятно останките от тялото на Никол. Ръцете й бяха сключени под ребрата, а краката й свити така, че стъпалата бяха близо до коленете. Очевидно Бойет бе сгънал трупа, за да го побере в сандъка. Черепът изглеждаше непокътнат, но на челюстта липсваше един кътник. Никол бе имала красиви зъби — знаеха го от снимките. Около черепа се спускаха кичури дълга руса коса. Между главата и рамото се открояваше черен кожен колан. В горния ъгъл на сандъка имаше дрехи.

Кийт притвори клепачи и се помоли. Роби стисна очи и прокле света.

Бойет отстъпи назад, седна на гумата в тревата и започна да разтрива слепоочията си.

Докато Фред снимаше, Роби помоли Арън да вдигне внимателно дрехите. На места те бяха прогнили и осеяни с петна. Върху блузата на синьо-жълти шарки се виждаше огромна дупка, направена от насекоми или разлагаща се плът. Късата бяла пола беше изцапана. Никол бе носила кафяви сандали и тъмносиньо бельо. Сред облеклото имаше шофьорска книжка и кредитна карта. След като ги извади, Арън подреди внимателно вещите до гроба.

Бойет се върна при пикапа и седна на предната седалка. Не спираше да разтрива слепоочията си. В следващите десет минути Роби разпредели задачите и изготви план за действие. Мъжете заснеха подробно всичко, но не докоснаха нищо. Намираха се на местопрестъплението. Оттук нататък местните власти щяха да поемат случая.

Арън и охранителят останаха при гроба, а другите се спуснаха обратно по хълма.