Джон Гришам
Признанието (37)

37

Гимназията в Слоун не отвори врати в понеделник сутрин. Въпреки че ситуацията в града постепенно се нормализираше, училищното ръководство и полицията продължаваха да се тревожат. Имаха опасения, че напрежението отново ще ескалира и ще разклати крехкото спокойствие. Белите ученици бяха готови да се върнат в класните стаи. Повечето се чувстваха шокирани и отвратени от събитията през уикенда. Те бяха толкова потресени от екзекуцията на Донте Дръм, колкото и чернокожите им приятели. Нямаха търпение да обсъдят всичко, за да могат да продължат напред. Из града постоянно се говореше за присъединяването на белите футболисти към протеста на техните съотборници. Този най-обикновен жест на солидарност се възприемаше като огромно извинение за случилото се. Беше станала фатална грешка, но други носеха вината за нея. Настъпваше моментът за помирение и изглаждане на противоречията. Повечето чернокожи младежи не възнамеряваха да продължат с насилието. Те също искаха да се върнат към нормалния си начин на живот.

Училищното ръководство отново се срещна с кмета и полицията. Изразът „буре с барут“ се използваше често, за да се опише атмосферата в Слоун.

И от двете страни имаше достатъчно хулигани, които можеха да създадат неприятности. Анонимните обаждания все още се записваха. Постъпваха заплахи за насилие, в случай че гимназията отвореше врати. В крайна сметка се реши да изчакат до погребението на Донте Дръм.

В девет сутринта футболистите и треньорите им се събраха в съблекалнята до игрището. Присъстваха всички двайсет и осем чернокожи играчи и техните бели съотборници, четирийсет и един на брой. Срещата бе свикана от Седрик и Марвин Дръм. Двамата се бяха състезавали за „Уориърс“ в миналото, но постиженията им далеч не можеха да се сравняват с тези на Донте. Застанали един до друг, те се обърнаха към отбора. Благодариха на белите играчи за подкрепата им в протеста. Спомниха си с любов за Донте и заявиха, че той не би одобрил конфликтите. Футболният отбор беше гордостта на Слоун. Ако играчите успееха да загърбят разногласията си, съществуваше надежда за всички. Братята призоваха за обединение. Седрик каза:

— Искам да присъствате на погребението на Донте. Семейството ми и цялата общност ще оцени много този жест.

Дени Уийкс, синът на полицай от Слоун и първият играч, присъединил се към протеста, поиска думата. Изправи се пред отбора и сподели отвращението си от екзекуцията. Заедно с всичките си бели приятели беше вярвал, че Донте е виновен и трябва да получи заслуженото наказание. Сега Дени осъзнаваше огромната си грешка и се разкайваше дълбоко. Той се опита да запази самообладание и завърши с надеждата, че семейство Дръм ще успее да му прости. Последваха признания на други играчи и срещата се превърна в дълъг и ползотворен опит за помиряване. В отбора съществуваха обичайните конфликти и съревнования, но повечето момчета играеха заедно от деца и се познаваха добре. Те разбираха, че няма да спечелят нищо, ако оставят горчивината да развали отношенията им.

Щатските съдии все още се опитваха да се справят с проблемите, произлезли от протеста на отбора от Лонгвю. Очакваше се и двата отбора да запишат служебна загуба, но сезонът щеше да продължи както обикновено. В графика оставаше само още един мач. Треньорът изтъкна, че това е последният им шанс да продължат напред. В присъствието на Седрик и Марвин играчите нямаха друг избор, освен да се сдобрят. Не можеха да откажат на братята на Донте Дръм. След два часа те си стиснаха ръцете и се уговориха да направят дълга тренировка по-късно следобед.

* * *

Духът на помирение така и не стигна до адвокатската кантора „Флак“. След като си почина в неделя, Роби подготви войските за атака на няколко фронта. Основен приоритет имаха гражданските искове. Беше решил да ги подаде още същия ден в щатския и федералния съд. Първият иск беше за несправедливо причиняване на смърт и щеше да бъде насочен срещу градската управа на Слоун, полицейския участък, окръжния прокурор, щатските съдии, служителите на затвора и членовете на апелативния съд. Представителите на съда имаха имунитет, но Роби не се интересуваше от това. Щеше да преследва и губернатора, който също се ползваше с протекциите на закона. Голяма част от иска щеше да бъде отхвърлена, но на Роби не му пукаше. Държеше да си отмъсти, да злепостави виновниците и да ги принуди да платят скъпо за адвокати. Обичаше ожесточените съдебни битки, особено когато медиите ги наблюдаваха отблизо. Неговите клиенти, близките на Донте, открито се противопоставяха на уличната война. Роби споделяше възгледите им, но определено смяташе да води съдебна война. Тя можеше да се проточи с години и да погълне цялата му енергия, но той вярваше, че накрая ще победи.

Обвиняемите в иска до федералния съд щяха да бъдат почти същите лица. Този път Роби нямаше да си губи времето със съдиите и губернатора, а щеше да нападне открито градската управа на Слоун, полицията и Пол Кофи. В светлината на последните събития той предусещаше изгодно финансово споразумение, но чак след време. Градските и окръжните власти, както и техните застрахователни компании никога не биха рискували да покажат мръсните си ризи в толкова нашумял случай. Откритото разобличаване на Дрю Кърбър и Пол Кофи щеше да ужаси високоплатените адвокати на застрахователите. Роби беше обсебен от желание за мъст, но надушваше и пари.

Другите му стратегии включваха жалба срещу Пол Кофи за нарушаване на етичния кодекс. Евентуалният успех можеше да доведе до отнемане на правата му като прокурор и публично унижение, но Роби не таеше много надежди. Той плануваше да подаде оплакване срещу Милтън Прудлоу в Щатската комисия за съдебни практики, което щеше да отнеме повече време. Засега бяха известни малко факти около отказа за приемане на клетвената декларация на Джоуи Гембъл. Роби обаче се надяваше ситуацията да се промени. Репортерите вече се навъртаха около Тексаския апелативен съд. Адвокатът смяташе да изчака, докато пресата извади наяве истината.

Свърза се и с Министерството на правосъдието във Вашингтон. Разговаря с журналисти и противници на смъртното наказание в цялата страна. В кантората цареше пълен хаос, но Роби му се наслаждаваше.

 

 

Адвокатската кантора, посетена от Кийт и Дейна в понеделник сутринта, се различаваше коренно от тази на Роби Флак. Старата железопътна гара гъмжеше от хора, напрежение и активност. Офисът на Елмо Леърд беше малък и тих. Матю бе описал Елмо като шейсетгодишен ветеран по наказателни дела. Той имаше самостоятелна практика и предоставяше ценни правни съвети, но рядко се явяваше в съда. Беше приятел на Матю и често играеше голф с окръжния прокурор.

— Никога не съм поемал подобен случай — призна Елмо, след като изслуша Кийт.

Адвокатът бе направил необходимите проучвания и подобно на всички хора, които четяха сутрешните вестници, знаеше в общи линии за случая „Дръм“ в Тексас.

— И за мен ситуацията е съвсем нова — отвърна Кийт.

— Законът не е еднозначен по този въпрос. Вие сте помогнали на човек, който и бездруго е искал да наруши условията на предсрочното си освобождаване, като напусне щата. Престъплението не е много сериозно, но може да ви обвинят във възпрепятстване на правосъдието.

— Прочетохме закона — намеси се Дейна. — Матю ни изпрати копие от него заедно с няколко случая от други щати. Нищо не е ясно.

— Не успях да намеря подобно дело в Канзас — заяви Елмо. — Но това не е от значение. Ако реши да повдигне обвинения, окръжният прокурор има доста голям шанс да спечели. Вие признавате всичко, нали?

— Да — отговори Кийт.

— Тогава ви предлагам да разгледаме възможността за споразумение със съда. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Бойет е на свобода и може да хване нова жертва. Може да е тази седмица, но може и никога да не се случи. Препоръчвам ви все пак да сключите изгодно извънсъдебно споразумение преди евентуалния му следващ удар. Ако нарани някого, вината ви ще нарасне и случаят ще се усложни.

— Изгодно извънсъдебно споразумение? — попита Кийт.

— Ще се отървете само с удари по пръстите — каза Елмо и сви рамене.

— Какво означава това?

— Нищо. Явявате се набързо в съда, порицават ви, плащате малка глоба и толкова. Няма да влезете в затвора.

— Надявах се да го кажете — заяви Дейна.

— А след време вероятно ще успея да залича присъдата ви от регистрите — добави Елмо.

— Но сега тя ще бъде публично обявена, нали? — попита Кийт.

— Да, и това ме тревожи. Днес Бойет беше на първа страница в местния вестник, а интересът към него тепърва ще се засили. Топика ще заеме своята малка роля в тази сензация. Ако репортерите започнат да душат наоколо, може да попаднат на вашата присъда. Историята е доста добра. Помислете само. Местен свещеник помага на истинския убиец. И така нататък. Очаквам шумно отразяване във вестника, но то едва ли ще има трайни последствия. Скандалът ще бъде по-голям, ако Бойет извърши ново престъпление. Тогава прокурорът ще се ядоса и ще ни бъде по-трудно да се справим с положението.

Кийт и Дейна си размениха нерешителни погледи. За пръв път посещаваха адвокатска кантора и се надяваха да не го правят отново.

— Вижте, мистър Леърд — каза Кийт. — Наистина искам да забравя за станалото. Виновен съм за постъпката си. Наруших закона и ще изтърпя наказанието си. Въпросът ми е съвсем прост. Как ще действаме?

— Дайте ми няколко часа да обсъдя нещата с окръжния прокурор. Ако се съгласи, ще подготвим извънсъдебно споразумение и ще приключим нещата доста бързо. С малко късмет ще се отървете невредим.

— Кога очаквате това да се случи?

Адвокатът отново сви рамене.

— Тази седмица.

— Обещавате ли, че няма да го арестуват? — попита Дейна.

— Не обещавам, но се съмнявам да се стигне дотам. Ще говорим пак утре сутринта.

Кийт и Дейна се качиха в колата и се загледаха в кантората.

— Не мога да повярвам, че се намираме тук и обсъждаме подобни въпроси — каза Дейна.

— Не е ли страхотно? Харесва ми.

— Моля?

— Честно, Дейна. Като изключим медения ни месец, последната седмица е най-интересният период в живота ми.

— Ти си луд. Прекарал си твърде много време с Бойет.

— Травис ми липсва.

— Запали колата, Кийт. Май си откачил.

 

 

Официалното становище гласеше, че губернаторът работи усилено върху изготвянето на щатския бюджет. Нютън беше твърде зает, за да коментира скандала около Донте Дръм. Ако зависеше от него, случаят бе приключил.

В действителност обаче той седеше в кабинета си в компанията на Уейн и Бари. Тримата се чувстваха объркани и замаяни от махмурлука. Чудеха се какво да правят оттук нататък. Репортерите чакаха търпеливо пред сградата. Те бяха снимали как Нютън излиза от резиденцията в 7:30 ч., придружаван от охраната си. Губернаторът го правеше пет пъти седмично и в постъпката му нямаше нищо сензационно. Офисът му бе засипан от телефонни обаждания, факсове, имейли, писма и дори пратки.

— Положението е извън контрол — заяви Бари. — Само вчера излязоха трийсет и една големи статии в цялата страна, а днес бяха публикувани още седемнайсет. Съвсем скоро всеки американски вестник ще се изкаже по случая. Кабелните телевизии не спират да ни атакуват, а експертите се надпреварват да дават съвети за справяне със ситуацията.

— И какво предлагат? — попита губернаторът.

— Мораториум. Отмяна на смъртното наказание или поне сериозно преразглеждане на системата.

— А проучванията на общественото мнение?

— Според тях сме сгафили ужасно, но е твърде рано да си вадим изводи. След няколко дни напрежението ще се успокои и отново ще спечелим доверието на избирателите. Навярно ще загубим малко гласове, но предполагам, че шейсет и пет процента ще продължат да подкрепят смъртоносната инжекция. Уейн?

Уейн не откъсваше очи от лаптопа си, но ги слушаше внимателно.

— Шейсет и девет. Любимото ми число.

— Аз се спирам на средата — заяви Нютън. — Шейсет и седем. Съгласни ли сте?

Бари и Уейн вдигнаха палци. Те обичаха да правят залози за гласовете на избирателите. Обикновено залагаха по сто долара.

Губернаторът за стотен път отиде до любимия си прозорец, но не видя нищо отвън.

— Трябва да говоря с някого. Ако остана тук и продължа да пренебрегвам медиите, хората ще помислят, че се крия.

— Ти вече го правиш — каза Бари.

— Уреди ми интервю с човек, на когото мога да се доверя.

— Предлагам да изберем „Фокс Нюз“. Преди два часа се обадих на Чък Монахенд. Няма търпение да се срещнете. Безобиден е, а рейтингът му е доста висок.

— Ще ни изпрати ли предварително въпросите?

— Разбира се. Готов е на всичко.

— Чудесно. Уейн?

Уейн заопъва пръсти и кокалчетата му запукаха така, сякаш щяха да се счупят.

— Не бързай толкова. Наистина не е хубаво да се криеш, но е по-разумно да изчакаме. Да помислим къде ще бъдем след седмица.

— Едва ли ще сме мръднали от тук — заяви Бари. — Ще продължаваме да седим в заключения кабинет и да си скубем косите.

— Но моментът е толкова силен — каза губернаторът. — Не искам да го изпускам.

— Послушай ме — настоя Уейн. — Рейтингът ти е доста разклатен и не може да го оправим. Трябва да спечелим време. Предлагам да се покрием, докато напрежението спадне. Пресата ще преследва Кофи, полицаите и апелативния съд. Нека изчакаме месец. Няма да е лесно, но положението ще се успокои.

— По-добре е да се обадим на „Фокс“ — каза Бари.

— Не съм съгласен — изсъска Уейн. — Защо не заминем на търговска мисия в Китай? Ще изчезнем за десет дни под претекст, че търсим нови пазари за тексаските продукти и искаме да създадем повече работни места.

— Бях там преди три месеца — заяви Нютън. — Мразя китайската храна.

— Освен това ще изглеждаш като страхливец — изтъкна Бари. — Не бива да бягаш по средата на такъв огромен скандал. Идеята е лоша.

— Вярно. Няма да ходя никъде.

— Тогава може ли да замина сам? — попита Уейн.

— Не. Колко е часът?

Губернаторът носеше часовник, а на стените в кабинета му имаше поне още три. Когато задаваше този въпрос в късния следобед, Нютън имаше предвид само едно нещо. Бари отиде до шкафа и извади бутилка „Ноб Крийк“.

Нютън седна зад масивното си бюро и отпи от бърбъна.

— Кога е следващата екзекуция? — попита той Уейн.

Адвокатът му натисна няколко клавиша, загледа се в екрана и отвърна:

— След шестнайсет дни.

— О, боже! — възкликна Бари.

— Кой е подсъдимият? — попита Нютън.

— Дрифти Тъкър — каза Уейн. — Бял мъж на петдесет и една години, от окръг Панола. Убил жена си, след като я хванал в леглото със съседа. После застрелял любовника с осем куршума. Трябвало е да презареди оръжието.

— Това брои ли се за престъпление? — пошегува се Бари.

— Не и в моите книги — отговори Нютън. — Твърди ли, че е невинен?

— Не. Подал е молба за помилване поради психическо заболяване, но презареждането му е изиграло лош номер.

— Не може ли някой съд да постанови отлагане? — попита Нютън. — Не ми се занимава с това.

— Ще проверя.

Губернаторът отпи отново от бърбъна, поклати глава и промърмори:

— Само още една екзекуция ни липсва сега.

Изведнъж Уейн подскочи като ужилен, докато се взираше в лаптопа си.

— Чуйте това! Роби Флак току-що е подал иск в щатския съд на окръг Честър. В него се споменават имената на цял куп обвиняеми. Сред тях е и „почитаемият Гил Нютън, губернатор на Тексас“. Иска петдесет милиона долара обезщетение за несправедливата екзекуция на Донте Дръм.

— Не може да го направи — каза губернаторът.

— Напротив. Изпратил е копие от иска до обвиняемите, както и до всички вестници в щата.

— Аз имам имунитет.

— Така е, но Флак все пак ще те съди.

Бари се отпусна на един стол и се почеса по главата. Нютън затвори очи и промърмори нещо под носа си. Уейн гледаше лаптопа с отворена уста. Един лош ден току-що се бе превърнал в кошмарен.