Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Confesion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Джон Гришам. Признанието

Превод: Любомир Николов

Редактор: Силвия Падалска

Худ. оформление: Николай Пекарев

Илюстрация на корицата: Fry Design Ltd /Getty Images/

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-252-7

ИК Обсидиан, 2010

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

39

След като се въртя четири часа в леглото, Кийт стана и отиде в кухнята. Включи Си Ен Ен, не видя нищо интересно и отвори лаптопа си, за да провери новините в Хюстън. В сайта на „Кроникъл“ имаше няколко статии по случая. Най-актуална беше информацията за исковете, подадени от Роби Флак. На една снимка се виждаше как адвокатът размахва някакви документи пред съда в окръг Честър. Отдолу се цитираха подробно заплахите му, че ще преследва безмилостно виновниците за смъртта на Донте Дръм. Никой от обвиняемите, сред които и губернаторът, не бе коментирал изказванията.

Следващият материал отразяваше реакциите на тексаските активисти. Кийт се почувства горд от факта, че „Да спрем екзекуциите в Тексас“ се споменава най-често в тази връзка. Членовете й апелираха за серия от драстични мерки — мораториум върху смъртното наказание, разследване на полицията в Слоун, Тексаския апелативен съд, губернатора и Пол Кофи. Във вторник на обяд се очакваха протести пред Капитолия в Остин, университета „Сам Хюстън“ в Хънтсвил, Тексаския южен университет и десетки други учебни заведения.

Най-дългогодишният член на Тексаския сенат беше енергичният чернокож адвокат Роджър Ебс от Хюстън. Политикът призоваваше губернатора да свика извънредна сесия на законодателния орган, на която да се назначи специално проучване на скандалната екзекуция. Ебс беше заместник-председател на финансовата комисия и имаше огромно влияние върху формирането на щатския бюджет. Той заплашваше да бойкотира работата на Сената, ако Нютън не изпълни молбата му. Губернаторът се въздържаше от коментар.

Дрифти Тъкър, следващият подсъдим, очакващ смъртното наказание, изведнъж се бе появил в новините. Екзекуцията му бе насрочена за 28 ноември, след малко повече от две седмици. Неговият случай, забравен в последните десет години, сега привлече доста внимание.

На четвърто място се нареждаше статията на Елайза Кийн. Кийт кликна върху линка и на екрана се появи снимката, на която се виждаше той заедно с Роби, Арън и Марта Хандлър. Заглавието гласеше: „Свещеник от Канзас гледа екзекуцията на Дръм“. Журналистката предаваше основните факти около историята и на няколко пъти цитираше Кийт. Преди години тя самата бе наблюдавала изпълнението на смъртна присъда и се чудеше как някой може да бъде допуснат като свидетел в последния момент. От затвора бяха отказали коментар. Мис Кийн се бе опитала да се свърже с кантората на Роби Флак, но отново без резултат. Някакъв служител от Анкър Хаус потвърждаваше, че отец Шрьодер се е отбил там поне два пъти миналата седмица, за да търси Бойет. Беше се разписал в книгата за посещения. Надзорникът на Бойет мълчеше. Голяма част от статията описваше пътуването до Тексас. Отдолу имаше по-малка снимка на Бойет, застанал пред репортерите. По-нататък материалът засягаше потенциалните проблеми на Кийт със закона. Прокуратурата можеше ли да повдигне обвинения срещу свещеника за това, че е помогнал на Бойет да наруши условията на предсрочното освобождаване? За да отговори на този въпрос, мис Кийн се бе допитала до редица експерти. Един професор по право от Хюстънския университет твърдеше следното: „Постъпката е достойна за уважение, но определено е незаконна. Тъй като Бойет е на свобода, съветвам пастора да потърси правна помощ.“

Всезнайко, помисли си Кийт.

Някакъв адвокат по наказателни дела, пак от Хюстън, посочваше: „Дори да е престъпил закона, този мъж е герой. Бих се радвал да го защитавам пред съдебните заседатели.“

Заседатели? Елмо Леърд бе изразил надеждата за бързо споразумение със съда. Поне така си спомняше Кийт.

В желанието си да проучи всички гледни точки мис Кийн бе разговаряла и с бивш прокурор от Тексас. Коментарът му гласеше: „Става дума за престъпление, независимо от обстоятелствата. Не бих проявил милост към него. Фактът, че е свещеник, няма голямо значение.“

Петата статия беше продължение на ожесточеното разследване около случилото се в офиса на губернатора часове преди екзекуцията. Досега никой от обкръжението на Нютън не признаваше да е гледал записа с Бойет. Имейлът бе изпратен от кантората на Флак в 15:11 ч. За разлика от Нютън Роби не криеше данните от сървъра. Служителите на губернатора мълчаха. Ситуацията обаче можеше да се промени. Когато започнеше раздаването на призовки, все някой щеше да проговори.

В 6:02 ч. телефонът иззвъня. Кийт вдигна слушалката, преди Дейна и момчетата да се събудят. Непознат мъж със силен френски акцент търсеше Кийт Шръодер.

— А вие сте?

— Казвам се Антоан Дидие и работя за Парижкия вестник „Монд“. Искам да поговорим за делото „Дръм“.

— Съжалявам, без коментар.

В къщата имаше четири телефона и пасторът бързо изключи звука им. Дейна се бе събудила.

— Кой се обади? — попита тя и разтърка очи.

— Французите.

— Моля?

— Ставай. Очаква ни дълъг ден.

 

 

Лазаръс Флинт беше първият чернокож горски пазач в Източен Тексас. Вече трийсет години се грижеше за поддръжката на парка „Ръш Пойнт“ до Ред Ривър, а от девет търпеливо почистваше свещеното място, на което се събираха семейството и приятелите на Никол Ярбър. Той ги наблюдаваше отдавна. Появяваха се от време на време и сядаха до самоделния кръст. Плачеха и палеха свещи, като не откъсваха очи от реката в далечината, сякаш тя бе отнесла Никол. Бяха убедени, че тя почива някъде там. Веднъж годишно, в деня на изчезването й, Рива организираше тържествено шествие до „Ръш Пойнт“. Винаги я придружаваха няколко камери. Тогава опечалените палеха още свещи, полагаха цветя до кръста и оставяха различни предмети в памет на Никол. Обикновено стояха до тъмно и преди да се разотидат, казваха тиха молитва.

Лазаръс беше от Слоун и от самото начало вярваше в невинността на Донте. Откакто негов племенник бе арестуван за обир, с който нямаше нищо общо, Лазаръс се отнасяше с недоверие към полицията подобно на повечето чернокожи в града. Докато наблюдаваше приятелите на Никол, той непрекъснато повтаряше, че в затвора лежи не този, който трябва.

Рано сутринта във вторник, доста преди да пристигнат първите посетители, Лазаръс паркира пикапа до светилището и бавно започна да събира боклуците. Извади от земята големия кръст — един от многото, които Рива бе поставяла там през годините. После отмести гранитното блокче, където хората оставяха свещите си. До него имаше четири снимки на Никол. Красиво момиче, помисли си Лазаръс, и ги сложи, в пикапа. Ужасна смърт, но същото можеше да се каже и за Донте. Лазаръс събра порцелановите фигурки на мажоретки, глинените плочки и възпоменателните бележки. Вдигна бронзовите статуетки, лишени от всякаква символика, странните маслени картини и букетите с увехнали цветя.

Какво разхищение, каза си Лазаръс и запали мотора. Всичко беше напразно. Времето, усилията, сълзите, омразата, надеждата и молитвите. През цялото време Никол бе почивала на пет часа път от там, сред хълмовете на Мисури. Никога не се бе намирала близо до „Ръш Пойнт“.

 

 

Пол Кофи влезе в кабинета на съдия Хенри в 12:15 ч. във вторник. Въпреки че наближаваше време за обяд, наоколо не се виждаше храна. Съдията остана зад бюрото си, а Кофи седна в добре познатото му кожено кресло.

Прокурорът не бе напускал вилата от петък вечерта. Не се обади в офиса в понеделник и служителите му не знаеха къде е. Предстоящите изслушвания, и двете пред съдия Хенри, бяха отложени. Кофи изглеждаше изпит, уморен и блед, с дълбоки сенки под очите. Обичайната му самоувереност се бе изпарила.

— Как си, Пол? — попита любезно съдията.

— Бил съм и по-добре.

— Сигурно. Вярно ли е, че екипът ти работи върху версията за съучастие между Дръм и Бойет?

— Обмисляме такъв вариант — отвърна Кофи и се втренчи в прозореца вляво от него.

Прокурорът избягваше да поглежда събеседника си в очите. Съдия Хенри нямаше подобни проблеми.

— Нека ти кажа нещо. Всички знаем, че отчаяно се опитваш да спасиш задника си. Чуй ме, Пол. Няма шанс да се измъкнеш от ситуацията. Никой не може да ти помогне. Ако представиш тази абсурдна теория, целият град ще ти се смее и напрежението само ще нарасне. Стига с глупостите. По-добре спри да подаваш искове, защото ще ги отхвърля. Изобщо забрави за работата си.

— Нима ме съветваш да подам оставка?

— Да. Незабавно. Кариерата ти приключи, и то най-позорно. Примири се с фактите, Пол. Не се ли оттеглиш от поста, чернокожите ще останат на улицата.

— А ако не искам?

— Не съм в състояние да те принудя, но определено ще ти усложня живота. Аз съм твоят съдия, Пол. Вземам решение по всяко дело тук. Докато продължаваш да бъдеш окръжен прокурор, няма да сътруднича на екипа ти. Не си прави труда да подаваш искове, защото ще ги отхвърля. Не повдигай обвинения, защото ще ги пренебрегна. Не ме моли за насрочване на дела, защото винаги ще съм зает. Ще бъдеш с вързани ръце, Пол.

Кофи дишаше през устата. Намръщи се и се опита да осмисли думите.

— Доста грубо изказване.

— Готов съм на всичко, за да те накарам да се оттеглиш.

— Ще подам оплакване.

Съдия Хенри се засмя.

— Вече съм на осемдесет и една години. Скоро ще се пенсионирам. Не ми пука.

Кофи бавно се изправи и отиде до прозореца. Застанал с гръб към съдията, той заяви:

— И на мен не ми пука, Елайас. Честно. Искам просто да се махна от тук и да си отдъхна. Аз съм само на петдесет и шест. Имам достатъчно време, за да се преориентирам. — Кофи замълча и прокара пръст по стъклото. — Господи, не е за вярване. Как се стигна до тук?

— С немарливост и лоша полицейска работа. Когато липсват доказателства, най-лесно е да изфабрикуваш признание.

Кофи се обърна и направи няколко крачки към бюрото. Очите му се насълзиха, а ръцете му затрепериха.

— Не мога да лъжа, Елайас, чувствам се ужасно.

— Разбирам те. И аз бих се чувствал по същия начин.

Кофи се загледа в пода и отпусна рамене. Накрая каза:

— Оттеглям се, Елайас. Щом трябва. Предполагам, че ще бъдат насрочени извънредни избори.

— Да, но имам предложение. Когато напуснеш, предай поста на Гримшоу. Той е най-добрият ти заместник. Свикайте голямото жури и повдигнете обвинения срещу Бойет. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Постъпката е символична. Ние, представителите на съдебната система, признаваме грешката си и се опитваме да я поправим, като преследваме истинския убиец. Това ще успокои напрежението в Слоун.

Кофи кимна и подаде ръка на съдията.

 

 

През целия ден в кабинета на Кийт постъпваха безброй обаждания. Шарлот Джънгър отхвърляше всички с обяснението, че пасторът е зает. Кийт пристигна в късния следобед. Беше прекарал доста време с пациентите в болницата, далеч от телефоните и нахалните репортери.

По негова молба Шарлот бе записала имената на всички, позвънили до този момент. След като заключи вратата на кабинета, Кийт разгледа списъка. Търсеха го репортери от всички краища на страната — от Сан Диего до Бостън, от Маями до Портланд. Шест се обаждаха от Европа, единайсет от Тексас. Бяха постъпили оплаквания от трима членове на енорията. Те не одобряваха факта, че пасторът е обвинен в нарушаване на закона. Други засвидетелстваха подкрепата си. Историята още не бе стигнала до сутрешния вестник в Топика. Кийт очакваше да я публикуват на следващия ден. Тогава неговата снимка щеше да се появи из целия град.

По-късно шестгодишният му син Люк щеше да има футболен мач. Тъй като беше вторник, семейство Шрьодер вечеря в любимата си пицария. Децата си легнаха в девет и половина, а Кийт и Дейна към десет. Двамата обсъдиха дали да не изключат телефоните, но се отказаха с надеждата, че никой няма да ги безпокои. Щяха да го направят, ако някой репортер се обадеше. В 23:12 ч. телефонът звънна. Все още буден, Кийт вдигна слушалката.

— Ало.

— Как си, пасторе?

Беше Травис Бойет. Тъй като очакваше подобно развитие на нещата, Кийт бе свързал апарата с малко записващо устройство. Той натисна копчето и отвърна:

— Здравей, Травис.

Дейна се сепна. Скочи от леглото, светна лампите и грабна мобилния си телефон. Започна да избира номера на инспектор Ланг, с когото се бяха срещнали два пъти.

— Какво правиш? — попита Кийт.

Говореха си като двама стари приятели. Ланг бе инструктирал Кийт да държи Бойет възможно най-дълго на линията.

— Пътувам напред-назад. Не трябва да оставам на едно място.

Бойет заваляше думите.

— Още ли си в Мисури?

— Не, напуснах го преди теб. Оттогава обикалям напосоки.

— Забравил си си бастуна, Травис. Защо?

— Никога не съм се нуждаел от него. Малко преувеличих. Прости ми. Наистина съм болен, но туморът се появи отдавна. Не е глиобластом, а менингиом. Първа степен. Доброкачествено образувание, което се обажда от време на време, но няма да ме убие. Бастунът беше моето оръжие, пасторе. Използвах го за самозащита. Когато живееш с банда престъпници, трябва да си подготвен.

Около Бойет се чуваше кънтри музика. Вероятно се обаждаше от някоя кръчма.

— Но ти накуцваше.

— Стига, пасторе. Не е трудно да се престориш.

— Няма как да знам, Травис. Доста хора те търсят.

— Цял живот бягам от някого. Не могат да ме открият. Както не намериха и Никол. Погребаха ли я вече, пасторе?

— Не, във вторник. Утре погребват Донте.

— Смятам да се промъкна тайно на церемонията в памет на Никол. Какво ще кажеш, пасторе?

Страхотно. Не само щяха да го заловят, но и да го пребият.

— Защо не, Травис? Все пак ти си причината за смъртта й. Струва ми се логично.

— Как е сладката ти женичка, пасторе? Предполагам, че двамата доста се забавлявате. Много е красива.

— Престани, Травис. — Кийт не искаше да го изпуска. — Мислиш ли за Донте Дръм?

— Рядко. Трябваше да се досетим, че хората в Тексас няма да ни повярват.

— Щяха да го направят, ако се беше появил по-рано, Травис. Ако бяхме намерили тялото, можехме да спрем екзекуцията.

— Значи пак обвиняваш мен.

— А кого друг? Още ли се възприемаш като жертва?

— Не знам какво съм. Но ще ти споделя нещо, пасторе. Нуждая се от жена. Нали се сещаш?

— Слушай, Травис. Кажи ми къде се намираш. Ще дойда веднага и ще те докарам в Топика. Няма значение в кой щат си. Тук ще бъдеш арестуван и изпратен в Мисури. Вземи правилното решение, Травис. За пръв път в живота си. Така никой няма да пострада. Хайде, приятелю.

— Не харесвам затвора, пасторе. Достатъчно съм лежал зад решетките.

— Но ти е омръзнало да нараняваш хората, Травис. Нали веднъж ми го каза?

— Да. Ще тръгвам, пасторе.

— Звънни ми пак, Травис. Полицията не проследява нищо. Искам да говоря с теб.

Линията прекъсна.

Час по-късно инспектор Ланг седеше вкъщи и слушаше записа. Колегите му бяха установили, че Бойет се е обадил от откраднат мобилен телефон в Линкълн, щата Небраска.