Джон Гришам
Признанието (5)

5

На третия етаж на болница „Сейнт Франсис“ мисис Орелия Линдмар се възстановяваше от операция на жлъчката. Кийт остана при нея двайсет минути, изяде две парчета евтин шоколад, пратен от нейната племенница, и се измъкна дискретно, когато в стаята пристигна сестра със спринцовка. На четвъртия етаж се срещна в коридора с бъдещата вдовица на мистър Чарлс Купър — достойния дякон на „Сейнт Марк“, чието болно сърце най-сетне започваше да се предава. Трябваше да се види с още трима пациенти, но тяхното състояние беше стабилно и можеха да изчакат до утре, когато щеше да има повече време. На втория етаж откри доктор Херцлих, който дъвчеше студен сандвич от автомата и четеше някакъв ситен текст, седнал сам в малкото кафене.

— Обядвал ли си? — попита любезно Кайл Херцлих и предложи стол на свещеника.

Кийт седна, огледа мизерния сандвич — бял хляб с тънко резенче от някакво брутално обработено месо — и отговори:

— Благодаря, закусих късно.

— Добре. Виж, Кийт, успях да се поразровя. Всъщност стигнах докъдето ми е възможно, нали знаеш как става?

— Знам, разбира се. И не съм очаквал да задълбаваш в личния му живот.

— В никакъв случай. И да искам, не мога. Но разпитах тук-там и… има си начини да научиш някои факти. През миналия месец твоят човек е идвал поне два пъти, минал е много прегледи и това за тумора се потвърждава. Прогнозата не е добра.

Кийт не се изненада, че Травис Бойет е казал истината, поне за мозъчния тумор.

— Благодаря, Кайл.

— Повече не мога да кажа — добави лекарят, успявайки едновременно да яде, да чете и да говори.

— Разбирам, няма проблеми.

— Какво е извършил?

Не ти трябва да знаеш, помисли си Кийт.

— Грозни работи. Рецидивист с дълго досие.

— А защо се мотае в „Сейнт Марк“?

— Църквата е отворена, Кайл. Длъжни сме да служим на всички Божи чеда, дори и да имат полицейски досиета.

— Сигурно. Тревожи ли те нещо?

— Не. Човекът е безобиден.

Само не бива да се допуска до жени, момичета, а може би и малки момченца, добави мислено Кийт. Благодари още веднъж и се сбогува.

— Ще се видим в неделя — каза лекарят, без да откъсва очи от медицинския отчет.

 

 

Анкър Хаус беше ъгловата сграда, напомняща тухлена кутия с боядисани прозорци. Подобно здание може да служи за всичко и вероятно неведнъж бе сменяло предназначението си през четирийсетте години след построяването му. Личеше си, че незнайният строител е бързал и не е искал да си губи времето с архитекти. В седем часа сутринта в понеделник Кийт влезе откъм Седемнайсета улица и спря пред бюрото в импровизираната приемна, зад което седеше някакъв бивш затворник.

— Какво обичате, сър? — рече човекът без капка сърдечност.

— Трябва да се видя с Травис Бойет — каза Кийт.

Дежурният погледна наляво към голямо отворено помещение, където десетина мъже седяха в различна степен на отпуснатост и зяпаха „Колелото на късмета“ по включения на пълна мощност голям телевизор. После извърна глава надясно към друга подобна стая, където още толкова мъже четяха оръфани книжлета или играеха шах и дама. Бойет седеше на плетен люлеещ се стол в ъгъла, отчасти прикрит зад разтворен вестник.

— Там е — кимна дежурният. — Подпишете се тук.

Кийт се подписа и тръгна към ъгъла. Когато го видя да се приближава, Бойет грабна бастуна и припряно стана на крака.

— Не ви очаквах — каза той с явна изненада.

— Минавах наблизо. Имаш ли време да си поговорим?

Останалите мъже не обърнаха особено внимание на Кийт. Игрите на шах и дама продължиха без прекъсване.

— Разбира се — каза Бойет и се озърна. — Да идем в столовата.

Кийт го последва, гледайки как при всяка стъпка левият му крак блокира за миг, което предизвикваше накуцването. Бастунът потропваше по плочките на пода. Кийт се запита колко ли е ужасно да живееш всяка минута с неизлечим тумор между ушите, който расте ли, расте, докато накрая притисне отвътре черепа ти до пръсване. Колкото и жалка личност да бе Бойет, Кийт неволно го съжаляваше. Жив труп.

Столовата се оказа неголямо помещение с четири дълги сгъваеми маси и широк отвор към кухнята в дъното. Кухненският персонал вдигаше шумотевица с тенджери и тигани. По радиото гърмеше рап музика. Идеално прикритие за тиха беседа.

Бойет кимна към една от масите.

— Можем да поговорим тук.

По масата бяха пръснати трохи. Из въздуха се носеше тежкият мирис на прегоряло олио. Двамата седнаха един срещу друг. Тъй като нямаха друга обща тема освен времето, Кийт реши да започне без предисловия.

— Искате ли кафе? — попита любезно Бойет.

— Не, благодаря.

— Умно решение. Тук правят най-скапаното кафе в цял Канзас. По-лошо и от затворническото.

— Травис, след като тази сутрин си тръгна, аз влязох в интернет, намерих сайта за Донте Дръм и потънах за цял ден в този свят. Историята е потресаваща, сърцераздирателна. Има сериозни съмнения във вината му.

— Сериозни? — Бойет се разсмя. — Че как иначе! Хлапето няма нищо общо с онова, което се случи на Ники.

— Какво се случи на Ники?

Изненадан поглед, като на елен в светлината на фарове. Бойет обгърна главата си с две ръце и започна да масажира скалпа. Раменете му се разтресоха. Тикът дойде, изчезна, отново се появи. Кийт го гледаше и почти усещаше страданието му. Рапът продължаваше да гърми безсмислено откъм кухнята.

Кийт бавно бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист. Разгъна го и го плъзна по масата.

— Познаваш ли това момиче? — попита той.

Беше копие на черно-бяла снимка, разпечатана от уебсайта — снимка на Никол Ярбър с униформа на мажоретка и помпон в ръцете. Усмихваше се с цялата невинност на едно седемнайсетгодишно момиче.

Отначало Бойет не реагира. Гледаше Ники така, сякаш я виждаше за пръв път. Дълго се взира в нея, после сълзите бликнаха ненадейно. Без Хълцане, без ридания или извинения — просто се стичаха по бузите му и капеха от брадичката му. Двамата с Кийт се гледаха, а сълзите не спираха. По снимката се разляха влажни петна.

Бойет изсумтя, изкашля се и каза:

— Наистина искам да умра.

 

 

Кийт се върна от кухнята с две картонени чашки черно кафе и няколко салфетки. Бойет взе една, избърса лицето си и каза:

— Благодаря.

Кийт седна и попита:

— Какво стана с Ники?

Бойет сякаш преброи до десет, преди да отговори:

— Още е моя.

Кийт мислеше, че е готов за всеки възможен отговор, но грешеше. Можеше ли да е жива до днес? Не, отговори си той. Лежал бе шест години в затвора. Как можеше да я е опазил заключена някъде? Човекът беше луд.

— Къде е? — попита решително той.

— Заровена.

— Къде?

— В Мисури.

— Виж, Травис, с тия отговори няма да стигнем доникъде. Тази сутрин ти дойде в кабинета ми с една цел — най-сетне да се изповядаш. Но не ти достигна смелост, затова съм тук. Да те изслушам.

— Какво ви засяга?

— Не е ли очевидно? Един невинен човек ще бъде екзекутиран за нещо, което си извършил ти. Може би още има време да го спасим.

— Едва ли.

— Ти ли уби Никол Ярбър?

— Ще остане ли тайна, пасторе?

— Това ли искаш?

— Да.

— Защо? Защо не искаш да си признаеш, да поемеш вината и после да се опиташ да помогнеш на Донте Дръм? Това трябва да направиш, Травис. Както сам каза тази сутрин, дните ти са преброени.

— Поверително ли е, или не?

Кийт дълбоко въздъхна, после допусна грешката да отпие глътка кафе. Травис се оказа прав за кафето.

— Щом искаш да е поверително, Травис, тъй да бъде.

Усмивка, тик. Бойет се озърна, макар че все още никой не им обръщаше внимание. Кимна.

— Аз го направих, пасторе. Не знам защо. Никога не знам.

— Отвлякъл си я на паркинга?

Туморът растеше, болките удряха като мълнии. Бойет отново сграбчи главата си с две ръце и изчака бурята да отмине. Стисна челюсти с твърда решимост да продължи.

— Да, отвлякох я. Имах пистолет, тя не посмя да се бори. Напуснахме града. Задържах я за няколко дни. Правихме секс. Ние…

— Не сте правили секс. Изнасилил си я.

— Да, много пъти. После всичко свърши и я зарових.

— Уби ли я?

— Да.

— Как?

— Удуших я с колана и. Още е там, около врата й.

— И я зарови?

— Да.

Бойет погледна снимката и Кийт бе готов да се закълне, че забелязва на устните му лека усмивка.

— Къде?

— На юг от Джоплин, където съм израснал. Има много хълмове, долини, пещери, просеки, задънени пътища. Никога няма да я намерят. Дори не им хрумна да търсят там.

В настаналото дълго мълчание свещеникът бавно осъзна ужасяващата реалност. Разбира се, имаше шанс човекът да лъже, но Кийт не можеше да повярва в това. Какво би спечелил с една лъжа, особено в края на жалкия си живот?

В кухнята изгасиха лампите и радиото. Трима едри чернокожи мъже излязоха оттам и минаха през столовата. Те кимнаха и поздравиха любезно Кийт, но почти не удостоиха Травис с внимание. На излизане затвориха вратата зад себе си.

Кийт взе листа със снимката и го обърна. Извади химикалка и записа нещо на гърба.

— Ще споделиш ли малко подробности, Травис? — попита той.

— Дадено. Нямам друга работа.

— Какво правеше в Слоун, Тексас?

— Работех за една компания, наречена „Макгуайър и синове“, близо до Форт Смит. Строителство. Имаха договор да построят склад на „Монсанто“ западно от Слоун. Хванах се като общ работник — мръсна и тежка работа, но друга не можах да намеря. Плащаха ми под минимума, на ръка, също като на мексиканците. Шейсет часа седмично, твърда надница, без застраховки, без осигуровки — без нищо. Не си губете времето да проверявате в компанията, защото не са ме назначавали официално. Наемах стая в един стар мотел западно от града — Ребъл Мотър Ин. Сигурно още е там. Ако искате, проверете. Четирийсет долара седмично. Работих пет-шест месеца. Една петъчна вечер видях светлини на игрището зад гимназията, купих си билет и седнах сред тълпата. Никого не познавах. Хората гледаха футбол. Аз гледах мажоретките. Винаги съм ги харесвал. Хубави дупенца, къси полички, тъмни чорапогащници. Подскачат, въртят се, премятат се и можеш да ги разгледаш целите. Те самите искат да ги разгледаш. Тогава се влюбих в Никол. Тя беше там заради мен, показваше всичко. Още от първия миг разбрах, че ще е тя.

— Следващата.

— Да, следващата. Всеки петък ходех на мачовете. Никога не сядах на едно и също място, винаги се обличах различно. Слагах различни шапки. Когато следиш някого, постепенно се научаваш на тия неща. За мен тя стана целият свят и усещах как копнежите се засилват. Знаех какво ще стане, но не можех да го спра. Никога не мога. Никога.

Той отпи глътка кафе и направи гримаса.

— Видя ли Донте Дръм да играе? — попита Кийт.

— Може би, не помня. Не гледах играта, не забелязвах нищо друго освен Никол. И изведнъж — край. Сезонът приключи. Изпаднах в отчаяние. Тя караше страхотно червено беемве, единственото в града, тъй че не беше трудно да я намериш, ако знаеш къде да търсиш. Харесваше обичайните заведения. Онази вечер видях колата й паркирана до мола и предположих, че е на кино. Дълго чаках. Много съм търпелив, когато трябва. Щом мястото до нейната кола се освободи, веднага го заех.

— Ти какво караше?

— Стар пикап шевролет, откраднах го в Арканзас. Номерата ги свих в Тексас. Паркирах на задна, тъй че вратата ми да е до нейната. Когато тя влезе в капана, я сграбчих. Имах пистолет и ролка тиксо, друго не ми трябваше. Тя дори не гъкна.

Изреждаше подробностите монотонно, съвсем безразлично, сякаш описваше сцена от филм. Ето какво стана. Ето как го направих. Не искайте да ви го обяснявам.

Сълзите отдавна бяха пресъхнали.

— Лош уикенд изкара Ники. Почти ми дожаля за нея.

— Всъщност не се нуждая от тези подробности — прекъсна го Кийт. — Колко време остана в Слоун, след като я уби?

— Май няколко седмици. Там посрещнах Коледа, значи някъде до януари. Четях местния вестник, гледах вечерните новини. Градът се беше побъркал заради нея. Видях майка й да плаче по телевизията. Тъжна работа. Всеки ден пращаха нови групи да я издирват, а телевизионните екипи тичаха след тях. Глупаци. Ники спеше с ангелите на триста километра от там.

При този спомен Бойет наистина се изкиска.

— Нима това ти се струва смешно?

— Извинявайте, пасторе.

— Как узна за ареста на Донте Дръм?

— Близо до мотела имаше малка закусвалня и бях свикнал да си пия кафето там рано сутрин. Чух да говорят, че някакъв футболист си признал за убийството. Чернокож. Купих вестник, седнах в пикапа, прочетох статията и си помислих: Ама че идиоти! Бях сащисан. Не можех да повярвам. Имаше полицейска снимка на Донте, симпатично хлапе. Помня как гледах лицето му и си мислех, че трябва да е превъртял. Иначе защо да си признава моето престъпление? Дори се ядосах малко. Момчето трябваше да е смахнато. На другия ден адвокатът му вдигна шумотевица във вестника, че признанието било фалшиво, че ченгетата измамили хлапето, притиснали го, пречупили го, не го пускали да излезе от стаята за разпити цели петнайсет часа. Това вече звучеше разумно. Никога не съм срещал ченге, на което да повярвам. Малко остана градът да пламне. Белите искаха да го обесят на Мейн Стрийт. Чернокожите твърдо вярваха, че момчето е накиснато. Напрежението растеше. В гимназията имаше много побоища. После ме уволниха и си тръгнах.

— Защо те уволниха?

— Глупава работа. Една вечер се заседях в бара. Ченгетата ме прибраха за шофиране в нетрезво състояние, после откриха, че колата и номерата са крадени. Излежах една седмица зад решетките.

— В Слоун ли?

— Аха. Проверете. Януари деветдесет и девета. По обвинение в кражба, шофиране в нетрезво състояние и каквото още им хрумна.

— Дръм в същия затвор ли беше?

— Не го видях, но много говореха за него. Разправяха, че от съображения за сигурност го преместили в друг окръг. Как да не им се смее човек. Бяха опандизили истинския убиец, само че не подозираха.

Кийт си водеше записки, но сам не можеше да повярва на написаното.

— Как се измъкна? — попита той.

— Назначиха ми адвокат. Той уреди по-ниска гаранция. Платих я и си плюх на петите. Скитах се насам-натам, после ме арестуваха в Уичита.

— Помниш ли името на адвоката?

— Още ли проверявате фактите, пасторе?

— Да.

— Мислите, че лъжа?

— Не, но няма лошо да изясним подробностите.

— Не му помня името. Имал съм много адвокати през живота си. Не съм им платил и цент.

— Арестът в Уичита е бил заради опит за изнасилване, нали?

— Донякъде. Опит за изнасилване плюс отвличане. Секс нямаше, не стигнах дотам. Оказа се каратистка. Не стана както го бях замислил. Така ме изрита в топките, че два дни повръщах.

— Мисля, че присъдата ти е била десет години. Излежал си шест и ето те тук.

— Браво, пасторе. Добре сте се подготвили.

— Продължи ли да следиш случая „Дръм“?

— О, няколко години се сещах за него от време на време. Мислех, че рано или късно адвокатите и съдиите ще разберат грешката. Така де, по дяволите, дори и в Тексас имат по-горни съдилища за преразглеждане и тъй нататък. Все някой трябваше да се опомни и да види очевидното. Но след време постепенно забравих за него. Имах си свои грижи. Когато лежиш в строг тъмничен затвор, нямаш много време да се тревожиш за другите.

— А Ники? Имаше ли време да мислиш за нея?

Бойет замълча. Секундите се влачеха и стана ясно, че няма да отговори. Кийт продължаваше да пише — набелязваше как да постъпи. Нищо не беше сигурно.

— Не съчувстваш ли на близките й?

— Изнасилиха ме, когато бях на осем години. Не помня да съм чул и една съчувствена дума. Всъщност никой не си мръдна пръста да ми помогне. И това продължи. Нали видяхте досието ми, пасторе. Имам няколко жертви. Не можех да спра. Не знам дали сега мога. Очевидно няма да си губя времето за съчувствие.

Кийт тръсна глава с погнуса.

— Не ме разбирайте погрешно, пасторе. Съжалявам дълбоко. Щеше ми се да не съм извършил тези ужасни неща. Милиони пъти съм желал да бъда нормален. Цял живот искам да престана да наранявам хората, да се поправя някак, да не влизам вече в затвора, да си намеря работа и тъй нататък. Не съм избрал да бъда такъв.

Кийт бавно сгъна листа и го прибра в джоба на сакото си. Скръсти ръце и се вгледа в Бойет.

— Сигурно си решил да оставиш историята в Тексас на произвола на съдбата.

— Не, притеснявам се за нея. Просто не знам как да постъпя.

— Ами ако намерят трупа? Кажи ми къде е заровена, а аз ще опитам да се свържа с нужните хора там.

— Сигурен ли сте, че искате да се занимавате с това?

— Не, но и не мога да си затворя очите.

Бойет се приведе напред и отново започна да разтрива главата си.

— Никой не може да я намери — изрече той с пресекващ глас. След малко болката поотслабна. — Не знам дали и аз ще мога. Толкова време мина.

— Девет години.

— Не чак толкова. След като тя умря, на няколко пъти ходих да я навестя.

Кийт разпери длани пред него.

— Не искам да слушам. Да речем, че се обадя на адвоката на Дръм и му кажа за трупа. Ще премълча името ти, но поне някой там ще знае истината.

— А после?

— Не знам. Не съм адвокат. Може би ще убедя някого. Готов съм да опитам.

— Единственият способен да я намери съм аз, а не мога да напусна Канзас. По дяволите, не мога дори да напусна окръга. Направя ли го, пак ще ме опандизят. Пасторе, няма да се върна в затвора.

— Какво значение има, Травис? Сам казваш, че след няколко месеца ще си мъртъв.

Бойет застина съвсем неподвижно, само пръстите му потропваха едни срещу други. Гледаше Кийт с вторачени, сухи, немигащи очи. Накрая проговори тихо, но твърдо:

— Пасторе, не мога да призная убийство.

— Защо? Имаш поне четири присъди, всичките за изнасилване. По-голямата част от живота ти е минала в затвора. Имаш неизлечим мозъчен тумор. И наистина си извършил убийството. Защо не събереш смелост да го признаеш и да спасиш един невинен човек?

— Майка ми още е жива.

— Къде живее?

— В Джоплин, Мисури.

— Как се казва?

— Ще й се обадите ли, пасторе?

— Не, няма да я безпокоя. Как се казва?

— Сюзан Бойет.

— И е живяла на Тротър Стрийт, нали?

— Откъде…

— Майка ти е умряла преди три години, Травис.

— Откъде…

— От Гугъл, отне ми десет минути.

— Какво е Гугъл?

— Търсачка в интернет. За какво още ме излъга? Колко лъжи ми поднесе днес, Травис?

— Ако лъжа, защо сте тук?

— Не знам. Уместен въпрос. Разказваш интересна история и имаш дълго досие, но нищо не можеш да докажеш.

Бойет сви рамене, сякаш не даваше пет пари за мнението на пастора, но очите му се присвиха и лицето му пламна.

— Не съм длъжен да доказвам каквото и да било. Поне този път за разнообразие не съм обвиняем.

— Намериха две нейни карти на едно пясъчно островче в Ред Ривър. Как се връзва това с историята ти?

— Телефонът й беше в чантата. Щом я хванах, проклетата машинария взе да звъни и не спираше. Накрая побеснях, грабнах чантата и я метнах от моста. Но нея задържах. Трябваше ми. Вашата жена ми напомня за нея, много е хубава.

— Млъквай, Травис — машинално отсече Кийт, преди да се усети. Пое си дълбоко дъх и търпеливо изрече: — Нека да не замесваме и жена мн.

— Извинявайте, пасторе. — Бойет свали от врата си тънка верижка. — Искате доказателства. Погледнете това.

На верижката висеше златен пръстен със син камък. Бойет разкопча верижката и подаде пръстена на Кийт. Беше тесен и малък, явно женски.

— От едната страна е изписано АНЯ — каза с усмивка Бойет. — Алиша Никол Ярбър. От другата — СУС 1999. Доброто старо Средно училище в Слоун.

Потресен, Кийт стискаше пръстена с палец и показалец и се взираше в него.

— Покажете го на майка й да видите как ще заплаче — добави Бойет. — Единственото друго доказателство, пасторе, е самата Никол и колкото повече си мисля, толкова по-силно се убеждавам, че трябва да я оставим на мира.

Кийт сложи пръстена на масата и Бойет го взе. Внезапно ритна стола назад, сграбчи бастуна и се изправи.

— Не обичам да ме наричат лъжец, пасторе. Вървете да се позабавлявате с жена си.

— Лъжец, изнасилвач, убиец, а сега се оказваш и страхливец, Травис. Защо поне веднъж в живота си не направиш нещо добро? И то по-бързо, преди да е станало късно.

— Оставете ме на мира.

Бойет отвори вратата и я затръшна зад себе си.