Джон Гришам
Признанието (15)

15

Кийт нямаше представа дали е успял да заспи. През последните три дни бе спал толкова малко и в тъй необичайни часове, че навиците му бяха излезли от релси. Когато телефонът иззвъня, той беше готов да се закълне, че е съвсем буден. Дейна обаче го чу първа и трябваше да побутне съпруга си. След четвъртия или петия сигнал Кийт най-сетне вдигна слушалката.

— Ало — промърмори замаяно той, докато включваше лампата.

Часовникът показваше 11:40 ч. Бяха си легнали преди по-малко от час.

— Хей, пасторе, аз съм, Травис — изрече гласът отсреща.

— Здравей, Травис — каза Кийт, а Дейна посегна за халата. — Къде си?

— Тук, в Топика. В някаква закусвалня в центъра, недалеч от Анкър Хаус.

Говореше бавно и езикът му се заплиташе. Втората или третата мисъл на Кийт бе, че Бойет е пил.

— Защо не си в дома?

— Няма значение. Вижте, пасторе, страшно съм гладен, не съм хапвал нищо от сутринта, а седя тук само с едно кафе, защото нямам пари. Умирам от глад, пасторе. Имате ли идеи?

— Пил ли си, Травис?

— Една-две бири. Нищо ми няма.

— Харчиш пари за бира, но не и за храна?

— Не се обадих, за да се караме, пасторе. Можете ли да ми уредите нещо за ядене?

— Дадено, Травис, но трябва да се върнеш в Анкър Хаус. Чакат те. Говорих с Руди и той каза, че ще те мъмрят, но нищо повече. Като хапнеш, ще те върна където ти е мястото.

— Не се връщам там, пасторе, забравете. Искам да ида в Тексас, разбрахте ли? Още сега. Наистина искам. Ще кажа истината на всички, ще им кажа къде е тялото и тъй нататък. Ние трябва да спасим момчето.

— Ние?

— Кой друг, пасторе? Ние знаем истината. Ако отидем заедно там, можем да спрем екзекуцията.

— Искаш още сега да те откарам в Тексас? — попита Кийт, гледайки съпругата си в очите. Тя поклати глава.

— Няма кой друг, пасторе. Имам брат в Илиной, но с него не си говорим. Сигурно мога да позвъня на надзорника, но едва ли ще прояви интерес да ме мъкне чак до Тексас. Познавам някои момчета от временния дом, но те нямат коли. Когато животът ти мине в затвора, пасторе, не ти остават много приятели навън.

— Къде си, Травис?

— Казах ви. В една закусвалня. Гладен.

— Коя закусвалня?

— „Синята луна“. Знаете ли я?

— Да. Поръчай си нещо за ядене. Ще дойда след петнайсет минути.

— Благодаря, пасторе.

Кийт затвори телефона и седна на ръба на леглото до жена си. Няколко минути мълчаха. Не искаха да се карат.

— Пиян ли е? — попита накрая тя.

— Мисля, че не. Пийнал е малко, но изглежда трезвен. Не знам.

— Какво правиш, Кийт?

— Отивам да му купя вечеря или закуска, наречи го както искаш. Ще го изчакам пак да си промени решението. Ако е сериозен, нямам друг избор, освен да го откарам в Тексас.

— Имаш избор, Кийт. Не си длъжен да возиш този извратен тип до Тексас.

— Ами младежът в онова отделение, Дейна? Помисли как се чувства в момента майката на Донте Дръм. Идва последният ден, в който ще види сина си.

— Бойет те разиграва, Кийт. Той е лъжец.

— Може би да, може би не. Но погледни какъв е залогът.

— Залогът ли? Работата ти е залогът. Репутацията ти, кариерата — всичко залагаш на карта. Имаме три деца, трябва да мислим за тях.

— Няма да рискувам кариерата или семейството си, Дейна. Може да ме плеснат през пръстите, нищо повече. Знам какво правя.

— Сигурен ли си?

— Не.

Той бързо смъкна пижамата и се облече с дънки, риза, мокасини и червена бейзболна шапка. Дейна го гледаше безмълвно. Кийт я целуна по челото и излезе от къщата.

* * *

Бойет тъкмо оглеждаше подноса с впечатляващо количество храна, когато Кийт се настани на стола отсреща. Заведението беше полупразно. Няколко масички бяха заети от униформени полицаи със средно тегло към сто и десет килограма. Сякаш всички се бяха наговорили да си вземат пай. Кийт си поръча кафе и се усмихна на иронията на съдбата — един неосъден убиец да се храни с апетит само на десет метра от цял полицейски отряд.

— Къде беше цял ден? — попита Кийт.

Тик. Голяма хапка бъркани яйца. Дъвчейки, Бойет отговори:

— Ами не помня.

— Загубихме целия ден, Травис. Планът ни беше да направим видеозаписа, да го пратим на властите и пресата в Тексас и да се надяваме на чудо. Ти изчезна и провали всичко.

— Денят си отиде, пасторе, тъй че не го мислете. Ще ме откарате ли в Тексас, или не?

— Значи ще нарушиш условията на предсрочното освобождаване?

Тик, глътка кафе, трепереща ръка. Мощната тръпка сякаш обхвана всичко в Бойет — от гласа до пръстите и очите.

— Това в момента ми е най-малката грижа, пасторе. През повечето време си мисля за смъртта. Тревожи ме и онова момче в Тексас. Опитах се да го забравя, но не мога. И момичето. Трябва да я видя, преди да умра.

— Защо?

— Трябва да й кажа, че съжалявам. Много хора съм наранил, пасторе, но убих само веднъж. — Той се озърна към полицаите, после продължи малко по-тихо. — И не знам защо. Тя ми беше любимката. Исках да я задържа завинаги, а като осъзнах, че не мога, тогава…

— Разбрах те, Травис. Дай да говорим по същество. До Слоун има около шестстотин и петдесет километра по права линия, но на практика са почти деветстотин, голяма част от тях по пътища с две платна. Полунощ е. Ако потеглим веднага и караме като луди, можем да стигнем там по обяд. Само шест часа преди екзекуцията. Имаш ли представа какво ще правим, като пристигнем?

Бойет сдъвка парче наденица и се замисли над въпроса без какъвто и да е признак на тревога. Кийт забеляза, че той отхапва по малко и дъвче бавно, преди да остави вилицата и да отпие глътка кафе или вода. Не изглеждаше прекалено гладен. Храната не беше важна.

След нова глътка кафе Бойет каза:

— Мислех си да отидем в местната телевизия, там да изляза в ефир, да разкажа историята си, да поема отговорност и да кажа на ония идиоти, че са хванали за убийството невинен човек и трябва да спрат.

— Просто така?

— Не знам, пасторе. За пръв път го правя. А вие? Какъв е вашият план?

— В момента намирането на тялото е по-важно от твоето признание. Честно казано, Травис, при това твое полицейско досие и отвратителните ти престъпления никой няма да ти повярва. След срещата ни в понеделник се поразрових и открих доста случаи с разни смахнати, които изникват покрай екзекуциите и твърдят какво ли не.

— Смахнат ли ме наричате?

— Не. Но съм сигурен, че в Слоун ще те наричат и с по-лоши думи. Няма да ти повярват.

— Вие вярвате ли ми, пасторе?

— Да.

— Искате ли малко яйца с бекон? Така и така ще ги плащате.

— Не, благодаря.

Тик. Нов поглед към полицаите. Бойет притисна слепоочията си с показалци и започна да масажира на малки кръгчета, кривейки лице, сякаш беше готов да изкрещи. Болката най-сетне отмина. Кийт погледна часовника си.

Бойет леко поклати глава.

— За да намерим тялото, ще ни трябва повече време, пасторе. Няма начин да стане днес.

Тъй като нямаше опит в подобни дела, Кийт мълчаливо сви рамене.

— Или отиваме в Тексас, или се прибирам в дома да ми четат конско. Вие решавате, пасторе.

— Не разбирам защо точно аз трябва да взема решението.

— Много просто. Имате кола, бензин, шофьорска книжка. Аз нямам нищо освен истината.

Колата беше субару с двойно предаване на около триста хиляди километра — от тях поне двайсет хиляди след последната смяна на маслото. Дейна я използваше непрекъснато да разкарва с нея момчетата из града и това си личеше от пръв поглед. Другата им кола беше хонда акорд с повреден индикатор за маслото и износени задни гуми.

 

 

— Извинявай, че колата е мръсна — каза Кийт едва ли не притеснен, докато сядаха и затваряха вратите.

Бойет не отговори. Постави бастуна между краката си.

— Предпазните колани вече са задължителни — обясни Кийт и закопча своя.

Бойет не помръдна. Настана миг тишина, в който Кийт осъзна, че пътешествието е започнало. Човекът седеше в неговата кола, предстоеше им пътуване, което щеше да продължи часове, може би дни, и никой не знаеше къде ще ги отведе.

Докато колата потегляше, Бойет бавно си сложи предпазния колан. Лактите им почти се докосваха. Кийт за пръв път усети откъм Бойет дъх на бира и попита:

— Е, Травис, как си с пиенето?

Бойет въздъхна дълбоко, сякаш се чувстваше в безопасност зад заключените врати на колата. Както винаги изчака около пет секунди, преди да отговори:

— Никак. Не съм голям пияч. На четирийсет и четири години съм, пасторе, и двайсет и три минаха зад решетките в заведения, където няма нито кръчми, нито барове, стриптийз клубове или денонощни магазини. В затвора не се намира пиячка.

— Днес си пил.

— Имах малко пари, отидох в един хотелски бар и пийнах няколко бири. В бара имаше телевизор. Видях репортаж за екзекуцията на Дръм в Тексас. Показаха снимка на момчето. Да ви кажа, пасторе, зле ми стана, много зле. Бях се размекнал, стана ми някак сантиментално, нали разбирате, и като видях лицето на онова момче, едва не се задавих. Пийнах още малко, гледах как часът наближава към шест. Тогава реших да избягам, да ида в Тексас и да направя каквото е редно.

Кийт държеше мобилния си телефон.

— Трябва да позвъня на жена си.

— Как е тя?

— Добре, благодаря.

— Много е хубавка.

— Забрави за нея.

Кийт измънка няколко притеснени изречения по телефона и затвори. Караше бързо по пустите централни улици на Топика.

— Е, Травис, започваме това дълго пътуване до Тексас, където заставаш пред властите, казваш истината и се опитваш да спреш екзекуцията. И предполагам, че възнамеряваш много скоро да ги отведеш при тялото на Никол. А това, разбира се, ще доведе до затварянето ти в някой тексаски затвор. Ще те обвинят в цял куп престъпления и никога няма да излезеш на свобода. Това ли е планът, Травис? На една вълна ли сме?

Тик. Пауза.

— Да, пасторе, на една вълна сме. Няма значение. Аз ще съм мъртъв много преди да успеят да ме изправят пред съда.

— Не исках да кажа това.

— Не е и необходимо. Ние го знаем, но предпочитам никой в Тексас да не разбере за тумора. Редно е да се получи мъничко удоволствие, като започнат процес срещу мен. Заслужавам го. Вече сключих мир.

— С кого?

— Със себе си. След като още веднъж видя Никол и й кажа, че съжалявам, ще бъда готов за всичко, дори за смъртта.

Кийт замълча. Предстоеше му маратонско пътуване с този тип буквално рамо до рамо през идните десет, може би дори дванайсет часа и се надяваше, когато пристигнат в Слоун, да не е прихванал от лудостта му.

Паркира на алеята зад дома си и каза:

— Травис, предполагам, че нямаш нито пари, нито дрехи.

Това изглеждаше очевидно.

Травис се изкиска и вдигна ръце.

— Ето ме, пасторе, с цялото ми земно имущество.

— Така си и мислех. Чакай тук. Ще се върна след пет минути.

Кийт остави двигателя да работи и изтича към къщата.

 

 

В кухнята Дейна приготвяше сандвичи, пакети чипс, плодове и каквото й попаднеше под ръка.

— Къде е той? — попита тя, щом Кийт прекрачи прага.

— В колата. Няма да влезе.

— Кийт, не вярвам, че си решил сериозно.

— Какъв избор имам, Дейна?

Колкото и да се тревожеше, той вече бе взел решение. Беше готов за скандал с жена си и приемаше всички възможни рискове на пътуването.

— Не можем да седим тук със скръстени ръце, след като знаем кой е истинският убиец. Той е вън, в колата.

Тя опакова един сандвич и го сложи в кутийка. Кийт взе от килера голям найлонов плик и мина в спалнята. Намери за Травис чифт стари памучни панталони, две тениски, чорапи, бельо и един необличан суичър. Сложи си нова риза, свещеническата якичка и тъмно синьо спортно сако, после нахвърля в един сак малко лични вещи. След няколко минути се върна в кухнята, където Дейна се бе подпряла на мивката с предизвикателно скръстени ръце.

— Това е огромна грешка — заяви тя.

— Може би. Не го правя по свое желание. Бойет избра нас.

— Нас ли?

— Добре, избра мен. Той няма друг начин да стигне до Тексас, или поне така казва. Вярвам му.

Тя извъртя очи към тавана. Кийт погледна часовника на микровълновата фурна. Бързаше да тръгне, но осъзнаваше, че жена му има правото на няколко прощални изстрела.

— Как можеш да му вярваш за каквото и да било? — попита тя.

— Вече разговаряхме за това, Дейна.

— Ами ако там те арестуват?

— За какво? За опит да спра екзекуцията? Не вярвам това да е престъпление дори в Тексас.

— Помагаш на затворник да наруши условията на освобождаването си, нали?

— Да, в Канзас. Не могат да ме арестуват заради това в Тексас.

— Но не си сигурен.

— Виж, Дейна. Няма да ме арестуват в Тексас. Обещавам ти. Може да стрелят по мен, но няма да ме арестуват.

— На забавен ли се правиш?

— Не. Не е смешно. Стига, Дейна, погледни цялостната картина. Мисля, че Бойет е убил онова момиче през деветдесет и осма. Мисля, че е скрил тялото и знае точно къде. И мисля, че има шанс за чудо, ако стигнем до там.

— А аз мисля, че си луд.

— Може би, но съм готов да рискувам.

— Обмисли риска, Кийт.

Той беше пристъпил по-близо и сега сложи ръце на раменете й. Тя стоеше като вкаменена, все тъй със скръстени ръце.

— Виж, Дейна. Не съм рискувал никога през живота си.

— Знам. Сега е звездният ти миг, нали?

— Не, не става дума за мен. Стигнем ли там, ще стоя в сянка, без да се пъча…

— Ще залягаш под куршумите.

— Както кажеш. Ще стоя зад кулисите. Звездата е Травис Бойет. Аз съм просто шофьор.

— Шофьор? Ти си свещеник със семейство.

— И ще се върна до събота. В неделя ще проповядвам, а следобед ще излезем на пикник, обещавам.

Раменете й провиснаха и тя безсилно отпусна ръце. Кийт я прегърна силно и я целуна.

— Опитай се да разбереш — каза той.

Тя кимна покорно.

— Добре.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Пази се, моля те.

 

 

Телефонът иззвъня посред нощ — в дванайсет и половина. Роби беше легнал с Диди преди по-малко от час, когато се разнесе оглушителен звън. Диди, която бе заспала без помощта на алкохола, подскочи първа и каза „Ало“. После подаде слушалката на приятеля си, който още се мъчеше да отвори очи.

— Кой е? — изръмжа той.

— Събуди се, Роби, Фред се обажда. Имам интересен материал.

Роби успя да се опомни, поне донякъде.

— Какво има, Фред?

Диди вече се превърташе на другата страна. Роби се усмихна на хубавото й дупе под сатенените чаршафи.

— Пак пийнах с Джоуи — съобщи Фред. — Отведох го в стриптийз клуб. Трета поредна вечер, знаеш. Чудя се дали черният ми дроб ще издържи още дълго на тая командировка. За него съм сигурен, че няма. Както и да е, натрясках го здравата и накрая той си призна всичко. Каза, че излъгал за зеления пикап, излъгал за чернокожия зад волана, излъгал за всичко. Призна, че той се е обадил на Кърбър с фалшивия донос за Донте и момичето. Беше прекрасно. Плачеше и не спираше да дърдори — просто едно разлигавено тлъсто момче, което се налива с бира и дрънка мръсотии на стриптийзьорките. Каза, че в девети и десети клас двамата с Донте били футболни звезди и добри приятели. През цялото време си мислел, че прокурорите и съдиите ще проумеят измамата. Не можел да повярва, че се е стигнало дотук. Все смятал, че екзекуцията ще бъде отменена и един ден Донте ще излезе от затвора. Сега най-после се убедил, че ще го убият, и му се късало сърцето. Мислел, че вината е негова. Уверих го, че е точно така. Кръвта ще е върху неговите ръце. Наистина го смачках. Беше чудесно.

Роби бе минал в кухнята да си налее вода.

— Това е страхотно, Фред.

— И да, и не. Отказва да подпише клетвена декларация.

— Какво?

— Не иска. Излязохме от клуба и отидохме в едно кафене. Умолявах го да подпише, но все едно говорех на пън.

— Защо не иска?

— Заради майка си, Роби, заради майка си и роднините. Ужасява се от мисълта да признае, че е лъгал през цялото време. Имал много приятели в Слоун и тъй нататък. Направих всичко по силите ми, но не иска да подпише.

Роби погълна на един дъх чаша чешмяна вода и избърса устните си с ръкав.

— Записа ли го?

— Естествено. Вече прослушах записа и се каня да повторя. Има много шум… бил ли си в стриптийз клуб?

— Не питай.

— Страшно силна музика, рап и тъй нататък. Но гласът му се чува. Разбира се какво казва. Ще трябва да го обработим.

— Няма време.

— Добре. Какъв е планът?

— Колко време ти трябва, за да пристигнеш?

— Е, в това чудесно време на денонощието почти няма движение. За пет часа мога да дойда до Слоун.

— Тогава не се мотай.

— Дадено, шефе.

Един час по-късно Роби лежеше по гръб в спалнята и мрачният таван си играеше странни шеги с мисловния му процес. Диди мъркаше като коте, напълно откъсната от света. Той се вслуша в дишането и и се запита как може да е тъй безгрижна пред всичките му тревоги. Завиждаше й. Когато се събудеше след няколко часа, първата й работа щеше да бъде да отскочи при ужасните си приятелки за един час йога. А в това време той щеше да крещи по служебния телефон.

И тъй, ето докъде се свеждаше всичко: пияният Джоуи Гембъл да признава греховете си и да разголва душа в някакъв стриптийз клуб пред човек със скрит микрофон, правещ некачествен запис, който няма да бъде приет от нито един съд в цивилизования свят.

Крехкият живот на Донте Дръм щеше да зависи от закъснялото разкаяние на един свидетел, на когото никой нямаше да повярва.