Джон Гришам
Признанието (35)

35

Матю Бърнс отиде у семейство Шрьодер за късна закуска с палачинки и наденички. Момчетата се нахраниха бързо и се върнаха при видеоигрите си. Дейна направи още кафе и разчисти масата. Тримата обсъдиха пресконференцията, брилянтната реч на Роби и затрогващите думи на Робърта. Матю искаше да разбере всичко за пожарите и насилието в Слоун, но Кийт не знаеше много. Беше усетил напрежението и пушека във въздуха, но не бе станал свидетел на самите безредици.

Те си сипаха кафе и седнаха на масата, където поговориха за невероятното пътуване на Кийт и изчезването на Бойет. Историята започваше да омръзва на пастора. Той имаше други въпроси и Матю бе подготвен за тях.

— Е, господин юрист, какви проблеми ме очакват? — попита Кийт.

— Законът не е съвсем еднозначен. Не съществува изрична забрана против подпомагането на осъден престъпник, нарушил условията на освобождаването си. Но все пак е наказуемо. Третира се като възпрепятстване на правосъдието — категория, в която попадат доста прояви, трудни за класифициране. Ти си закарал Бойет извън щата, който има юрисдикция над неговия случай, и то с пълното съзнание, че се извършва нарушение. В този смисъл си престъпил закона.

— Много ли съм загазил?

Матю сви рамене, намръщи се и разбърка кафето си.

— Според Наказателния кодекс това е престъпление, но не е толкова сериозно. А и ние обикновено не се впечатляваме от подобни нарушения на закона.

— „Ние“? — попита Дейна.

— Обвинителите. Окръжният прокурор има юрисдикция над тези случаи. Аз работя в градския съд.

— Престъпление ли е? — каза Кийт.

— Да. Но твоето пътуване до Тексас остана незабелязано тук, в Топика. Успял си да останеш встрани от камерите, а вестниците не писаха за теб.

— Но ти знаеш всичко, Матю — намеси се Дейна.

— Така е. Технически погледнато, трябва да предам Кийт на полицията. Но не виждам никакъв смисъл. Ние можем да се занимаваме само с определен брой престъпления и затова сме принудени да избираме най-сериозните от тях. Едва ли прокурорът би искал да поеме толкова дребен случай.

— Но Бойет вече е известен — каза Дейна. — Рано или късно местните репортери ще надушат историята. Бойет е нарушил условията на предсрочното си освобождаване и е заминал за Тексас. Лицето му не слиза от екраните през последните три дни.

— Съгласен съм, но кой би свързал Кийт с Бойет?

— Няколко души в Тексас — отвърна Кийт.

— Да, но те едва ли се интересуват какво става тук. А и повечето са на наша страна, нали?

— Да.

— Кой друг може да направи връзката? Някой видял ли те е с Бойет?

— Мъжът от Анкър Хаус? — попита Дейна.

— Не е изключено — отговори Кийт. — Ходих там два-три пъти, за да търся Бойет. Разписах се в регистъра. Служителят в приемната се казваше Руди. Той знае името ми.

— Но нали не е видял как напускаш града с Бойет в сряда вечерта?

— Никой не ни видя. Потеглихме след полунощ.

Матю сви рамене. Изглеждаше доволен. Тримата отпиха от кафето, а Кийт заяви:

— Все едно кой ще направи връзката, нали аз знам истината, Матю. Когато тръгнах с Бойет, съзнавах добре, че нарушавам закона. Ти ме предупреди достатъчно ясно. Тогава прецених, че това е най-доброто решение. Няма да съжалявам само ако полицията открие Бойет, преди той да нарани друг човек. Ако не го намерят и някой пострада, ще се разкайвам горчиво. Не искам да живея с мисълта, че съм престъпил закона. Възнамерявам да кажа истината.

Дейна и Кийт погледнаха към Матю.

— Така и предположих — рече той.

— Не смятам да бягам от случилото се — продължи Кийт. — Няма да живея със страха, че на вратата всеки момент ще почука полицай. Нека приключим с нещата веднъж завинаги.

Матю поклати глава.

— Добре, но се нуждаеш от адвокат.

— Ти би ли поел случая? — попита Дейна.

— Имах предвид адвокат по наказателно право. Аз работя за другата страна и, честно казано, мога да ви помогна повече от там.

— Съществува ли риск да влезе в затвора? — поинтересува се Дейна.

— Бъди искрен — добави Кийт и се усмихна.

Съпругата му не се усмихваше. Очите й се насълзиха.

Матю сплете пръсти на тила си и подпря лакти на масата.

— Ето как изглежда най-лошият сценарий. Не правя прогнози, просто ви подготвям. Признаеш ли, че си закарал Бойет в Тексас, ще се сблъскаш с огромен медиен интерес. Ако междувременно той изнасили още някоя жена, ще настъпи истински ад. Окръжният прокурор вероятно ще се отнесе доста грубо с теб, но няма да отидеш в затвора. Може да се наложи да се признаеш за виновен. Ще излезеш под гаранция и ще платиш малка глоба. Но едва ли ще се стигне дотам.

— Трябва да се изправя пред съда и да се призная за виновен?

— Обикновено така става.

Кийт хвана ръката на Дейна. След дълго мълчание тя попита:

— Какво предлагаш, Матю?

— Свържете се с адвокат. Молете се Бойет да умре или да не успее да хване поредната си жертва.

В дванайсет на обяд футболният отбор на гимназията в Слоун, състоящ се от четирийсет и едно бели момчета, се събра пред малко начално училище в края на града. Качиха се в наетия автобус и потеглиха. Екипировката им бе натоварена в специален микробус. След час отборът пристигна в Маунт Плезънт, градче с петнайсет хиляди жители. Там ги чакаше патрулна кола, която отведе автобуса до футболното игрище на местната гимназия. Играчите се преоблякоха набързо и се втурнаха към терена, където трябваше да се подготвят за мача. Стори им се странно да разгряват без светлините на прожекторите и феновете. Охраната беше засилена. Полицейските коли блокираха всички улици около гимназията. Отборът от Лонгвю излезе на полето минути по-късно. Нямаше мажоретки, музика, национален химн, молитва или встъпителни речи. След като монетата бе хвърлена, треньорът на Слоун погледна към противника от другата страна на игрището и се зачуди колко тежка ще бъде загубата. Лонгвю разполагаше с осемдесет играчи, като поне седемдесет процента от тях бяха чернокожи. Футболистите от Слоун не бяха побеждавали Лонгвю от времето на Донте Дръм и днес определено нямаха шанс да го направят.

Новините за размириците в Слоун бяха стигнали до източната част на Тексас и дори отвъд нея.

Отборът на Слоун спечели хвърлянето и предпочете да бъде в отбрана. Изборът нямаше голямо значение, но треньорът искаше да избегне дългия пас на защитата и бързото спечелване на седем точки. Играчите на Слоун се наредиха на полето, а противниците им се подготвиха за нападение. Десет чернокожи момчета и един бял кикър. След като съдията свири началото на мача, футболистът от Лонгвю, застанал най-близо до топката, пристъпи напред и я вдигна от земята. Поведението му учуди останалите. В следващия миг чернокожите му съотборници свалиха каските си и ги сложиха на тревата. Съдиите засвириха сърдито, треньорите се разкрещяха и за няколко секунди настъпи пълен хаос. Като по команда резервните чернокожи играчи на Лонгвю навлязоха на терена и свалиха екипите и каските си. Футболистите на Слоун се оттеглиха недоумяващо. Мачът свърши, преди да е започнал.

Протестиращите играчи се наредиха в кръг и седнаха в средата на терена. Съдиите на мача, четирима бели и двама чернокожи, се струпаха на едно място и запазиха самообладание. Никой от тях не посмя да вземе топката. Треньорът на Лонгвю отиде до центъра на игрището и извика:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Мачът свърши — отвърна номер 71, едрият помощник-капитан.

— Няма да играем — добави номер 2.

— Защо не?

— Протестираме — заяви помощник-капитанът. — Солидарни сме с нашите братя от Слоун.

Треньорът тропна ядосано с крак. Очевидно не можеше да промени ситуацията.

— Помислете добре какво правите. Ако откажете да играете, ще отбележим служебна загуба и няма да се класираме за плейофите. Може дори да ни накажат. Това ли искате?

Всички извикаха в един глас: „Да!“

Треньорът вдигна ръце, оттегли се и седна на скамейката. Белите играчи от двете страни на полето наблюдаваха съотборниците си. Теренът бе покрит със зелени футболни екипи и каски. Съдиите наблюдаваха случващото се от известно разстояние. В момента нямаше какво да направят.

Изминаха няколко минути. Изведнъж от резервите на Лонгвю се отдели номер 35, бял пробивен бек. Той излезе на игрището, свали каската и екипа си, след което седна на 40-ярдовата линия, близо до чернокожите си съотборници. Един по един останалите футболисти се присъединиха към тях.

Треньорът на Слоун не знаеше как да реагира. Отборът му току-що бе отбелязал победа и като по чудо се бе спасил от сигурен провал. Той тъкмо смяташе да нареди на играчите да си тръгват, когато защитникът Дени Уийкс, син на полицай от Слоун, излезе на полето и хвърли каската си. После свали тениската и се присъедини към противниците от Лонгвю. Един от тях му подаде ръка. Останалите футболисти на Слоун бързо последваха примера му.

В три часа офисът на губернатора публикува прессъобщение. Написано от Бари Рингфийлд и редактирано от Уейн Уолкот и самия Нютън, то гласеше:

Губернаторът Гил Нютън е дълбоко загрижен за последните събития около случая „Донте Дръм“. Обвиненията, че в неговия офис е бил получен видеозапис с признания на истинския убиец точно преди екзекуцията, са напълно неверни. Мистър Нютън гледа записа за пръв път вчера, в петък, около шестнайсет часа след изпълнението на смъртната присъда. Той ще бъде на разположение в понеделник за допълнителни коментари по темата.

Старата гара най-после затвори в събота следобед. Арън Рей сложи на пост двама въоръжени охранители, като им заповяда да спират всеки, който се доближи до сградата. Служителите на кантора „Флак“ се събраха в къщата на Роби на импровизирано парти. Повечето дойдоха с половинките си. Диди бе наела кетъринг фирма, специализирана в приготвянето на барбекю, и на двора ухаеше на печени ребърца. Фред Прайър стоеше зад бара и предлагаше напитки. Гостите се събраха около басейна и се опитаха да се отпуснат. По телевизията даваха футболен мач, който привлече вниманието на някои от присъстващите. Роби им бе забранил да обсъждат случая „Дръм“, но разговорът неминуемо се насочи натам. Те не можеха да мислят за друго. Чувстваха се уморени и отчаяни, но в крайна сметка успяха да се разсеят. Алкохолът определено им помогна.

Новините от мача с Лонгвю се разпространиха бързо и гостите отпразнуваха протеста.

Докато сипваше напитки, Фред Прайър следеше коментарите на полицията по радиото. Улиците на Слоун бяха учудващо спокойни благодарение на емоционалния призив на Робърта Дръм. Носеше се слух, че Робърта, Марвин, Седрик и Андреа са отишли в Уошингтън Парк и са призовали протестиращите да се разотидат.

Въпреки че Роби бе помолил гостите да изключат телефоните си, обаждането все пак стигна до тях. Карлос получи новините и ги предаде на останалите. Властите в Джоплин бяха ускорили изследванията и разполагаха с важни резултати. Върху бельото на Никол имаше ясни следи от сперма. ДНК анализът потвърждаваше, че тя е на Травис Бойет. Негови ДНК проби се пазеха в специална банка в Мисури, където Бойет бе осъждан в миналото.

Новината им даде повод за радост, но и за тъга. Разкъсвани от противоречиви емоции, гостите решиха да си сипят по още едно питие.