Джон Гришам
Признанието (24)

24

Последното хранене, последните стъпки, последните думи. Донте никога не бе разбирал смисъла на тези подробности. Защо хората отдаваха толкова голямо значение на храната, която човек поемаше, преди да умре? Тя нямаше да го успокои, нито пък да укрепи тялото му или да отложи неизбежното. Храната, както и всичките му органи скоро щяха да се превърнат в пепел. С каква цел се правеше всичко това? След като затворниците получаваха овесена каша години наред, защо им даваха любимите ястия часове преди екзекуцията?

Донте смътно си спомняше първите дни в отделението на осъдените на смърт и ужасяващата храна там. Майка му обичаше да прекарва дълго време в кухнята. Въпреки че използваше твърде много мазнина и брашно, Робърта отглеждаше зеленчуци и избягваше полуфабрикатите. Често експериментираше с различни подправки, а пилешкото и другото месо, което приготвяше, бяха изключително апетитни. Първото месно ястие, поднесено на Донте в отделението, беше парче свинско, лишено от всякакъв вкус. Той загуби апетит още в началото и никога не си го възвърна отново.

Сега, малко преди края, Донте можеше да си поръча истинско угощение, за което трябваше да бъде благодарен. Колкото и да беше странно, почти всички осъдени на смърт обмисляха добре последното си ястие. И бездруго нямаше какво да правят. Още преди дни Донте бе решил, че не желае да му сервират храна, която дори малко да напомня ястията на Робърта. Ето защо си поръча пица пеперони и чаша джинджифилова бира. В четири часа те бяха внесени в килията му от двама надзиратели. Донте не каза нищо. Беше дремал цял следобед, докато чакаше пицата и появата на своя адвокат. Надяваше се на някакво чудо, но щом стана четири часът, всичките му надежди изчезнаха.

В коридора, точно зад решетките, го наблюдаваха безмълвно един надзирател, един служител от затвора и свещеникът, който на два пъти бе поискал да говори с него. Донте бе отхвърлил предложенията му за духовна подкрепа. Не знаеше защо го наблюдават отблизо, но предположи, че целта им е да предотвратят евентуален опит за самоубийство. Не беше ясно как Донте би успял да се самоубие в килията. Ако бе получил възможността за подобно нещо, той би го направил още преди месеци. Сега му се искаше да го беше направил. Така вече щеше да си е отишъл и майка му нямаше да го види как умира.

Въпреки че вкусът на Донте бе притъпен от безсолния бял хляб, блудкавия ябълков сос и безкрайните ястия с „мистериозни меса“, пицата му се стори учудващо апетитна. Той започна да яде бавно.

Бен Джийтър се приближи до решетките и попита:

— Как е пицата, Донте?

— Хубава е — отвърна тихо той, без да вдига очи.

— Имаш ли нужда от нещо?

Донте поклати глава. Имам нужда от много неща, приятел че, но ти не можеш да ги осигуриш. Просто ме остави намира.

— Адвокатът ти ще пристигне всеки момент.

Донте кимна и продължи да яде.

 

 

В 16:21 ч. Пети областен апелативен съд в Ню Орлиънс отхвърли молбата на Донте за помилване поради психическо заболяване. Защитниците от кантора „Флак“ веднага подадоха молба до Върховния съд за издаване на заповед за преразглеждане на обжалването. Ако съдът одобреше молбата, екзекуцията можеше да бъде спряна и адвокатите биха спечелили ценно време. В противен случай всичко приключваше и подсъдимият най-вероятно щеше да бъде екзекутиран. Това беше последният шанс на защитата да обжалва.

Секретарят на Върховния съд във Вашингтон получи документа по имейла и го препрати до кабинетите на деветимата съдии.

Тексаският апелативен съд не се бе произнесъл във връзка с молбата на Бойет.

Когато частният самолет кацна в Хънтсвил, Роби се обади в кантората и научи за решението на Пети областен съд. Джоуи Гембъл все още не бе стигнал до офиса на Агнес Танър в Хюстън. Губернаторът беше отхвърлил молбата за помилване, и то по доста драматичен начин. В Слоун нямаше повече палежи, но отряд на Националната гвардия пътуваше натам. Обаждането му донесе само лоши новини, но Роби не бе очаквал нещо по-различно.

Четиримата с Арън, Марта и Кийт се качиха в миниван, шофиран от един частен детектив, чиито услуги Роби беше използвал в миналото. Потеглиха веднага. До затвора имаше около петнайсет минути. Кийт се обади на Дейна, за да й обясни ситуацията, но нещата бяха твърде сложни, а и останалите го слушаха. Жена му беше ужасно объркана и настояваше, че Кийт е на път да направи някоя глупост. Той й обеща да звънне отново. Арън се обади в кантората, за да поговори с Фред Прайър. Бойет бил станал от канапето и се разхождал бавно из кабинета. Оплаквал се, че досега не се е срещнал с никакви журналисти. Държал да разкаже историята си на всички, но имал чувството, че никой не иска да го чуе. Роби напразно се опитваше да се свърже с Джоуи Гембъл. Марта Хандлър си водеше обичайните бележки.

 

 

В 16:30 ч. главен съдия Милтън Прудлоу осъществи телекомуникационна връзка с другите членове на Тексаския апелативен съд. Те трябваше да вземат решение относно молбата на Бойет по делото срещу Донте Дръм. Никой от тях не бе въодушевен от изказванията на Бойет. Повечето съдии го мислеха за ненадежден източник, който само търси публичното внимание. След кратка дискусия гласуването започна. Резултатът беше единодушен — нито един от съдиите не искаше да помилва Донте Дръм. Трима от тях се намираха в Остин, а останалите бяха разпръснати из щата. Секретарят на апелативния съд изпрати решението до главния прокурор с копие до Защитната група в Остин, Уейн Уолкот и кантората на Роби Флак.

Миниванът наближаваше затвора, когато Карлос се обади на Роби. Макар и да бе очаквал, че апелативният съд няма да помилва Донте, адвокатът прие тежко лошата новина.

— Гадни копелета! — вбеси се той. — Не вярвали на Бойет. Девет отказа. Нещастници!

— Какво ще се случи оттук нататък? — попита Кийт.

— Вече подадохме молба до Върховния съд. Изпратихме им признанието на Бойет. Необходимо ни е истинско чудо. Вариантите се изчерпват.

— Посочиха ли конкретна причина? — поинтересува се Марта.

— Не, не са длъжни. Проблемът е, че ние всички отчаяно искаме да повярваме на Бойет, а деветимата съдии нямат никакъв интерес да го правят. В противен случай цялата система би рухнала. Извинете ме. Трябва да се обадя на Агнес Танър. Гембъл вероятно е в някой стриптийз клуб и се налива до безсъзнание, докато момичетата танцуват в скута му.

 

 

Джоуи не се намираше в стриптийз клуб, нито бе спирал на друго място. Просто беше сбъркал пътя. В 16:40 ч. той влезе в кантората на Агнес Танър, която го чакаше на вратата. Мис Танър беше неумолима по отношение на разводите, но понякога помагаше безвъзмездно по някое дело за убийство. Познаваше добре Роби, въпреки че двамата не разговаряха често.

С готовата клетвена декларация в ръка, тя посрещна Джоуи и го заведе в малката заседателна зала. Искаше й се да разбере къде е бил през всичките тези години и защо е излъгал в съда. Чудеше се дали съзнава колко малко време им остава, за да спасят Донте. Можеше да го разпитва с часове, но нямаше време за това. А и Роби бе споменал, че Джоуи е раздразнителен и непредсказуем.

— Сам ли ще прочетете документа или предпочитате аз да ви запозная с него? — заяви тя и размаха декларацията.

Джоуи седна на един стол, зарови глава в дланите си и отвърна:

— Просто ми кажете какво пише вътре.

— Декларацията съдържа вашето име, адрес и всички останали данни. В нея се твърди, че сте свидетелствали на делото срещу Донте Дръм на еди-кой си октомври 1999 г. Дали сте важни показания в подкрепа на обвинението. Заявили сте пред съдебните заседатели, че в нощта, когато Никол е изчезнала, сте забелязали зелен форд пикап да обикаля около мола, където е била паркирана колата на Никол. Шофьорът е бил чернокож, а пикапът е приличал много на този на Донте Дръм. Следват още подробности, но сега нямаме време за тях. Разбирате ли ме, Джоуи?

— Да. — Той бе закрил очите си. Очевидно плачеше.

— С настоящия документ се отричате от тези показания и се заклевате, че сте излъгали по време на процеса. Ясно ли е, Джоуи?

Той кимна.

— По-нататък се споменава, че сте се обадили анонимно на инспектор Дрю Кърбър и сте го информирали, че Донте Дръм е убиецът. Има още детайли, но ще ви ги спестя. Смятам, че схващате за какво става въпрос, нали?

Джоуи махна ръце от очите си и избърса сълзите.

— Много отдавна се измъчвам от тези неща.

— Време е да поправите грешката си, Джоуи. — Тя остави декларацията на масата и му подаде химикалка. — Страница пет, в десния ъгъл. Бързо.

Джоуи подписа документа, който бе нотариално заверен и изпратен по имейла на Защитната група в Остин. Агнес Танър изчака потвърждение, но писмото бе върнато. Тя се обади в офиса на Защитната група и оттам потвърдиха, че декларацията не е получена. Имаха проблеми с интернет сървъра. Агнес опита още веднъж, но отново без резултат. После нареди на един от служителите си да изпрати петте страници по факса.

Изведнъж Джоуи се почувства пренебрегнат и излезе незабелязано от кантората. Беше очаквал поне някой да му благодари.

* * *

На затвора в Хънтсвил му казват „Стената“. Той е най-старият в Тексас и е построен по старомодния начин — с високи тухлени зидове, откъдето идва и наименованието му. Легендарната му история включва арестите на известни в миналото разбойници и гангстери. В стаята, където се изпълняват смъртните присъди, са екзекутирани повече мъже и жени, отколкото във всеки друг американски щат. „Стената“ се гордее със своята история. Отделението с най-старите килии е запазено и предлага кратко пътешествие в миналото. Там често се организират туристически обиколки.

Роби бе посещавал затвора два пъти. И двата пъти бе забързан, угрижен и напълно безразличен към историята на „Стената“. Когато влязоха през главния вход, двамата с Кийт бяха посрещнати от Бен Джийтър.

— Здравейте, мистър Флак — заяви с усмивка той.

— Здравейте, господин директор — отвърна мрачно Роби и посегна към портфейла си. — Това е духовният наставник на Донте, отец Кийт Шрьодер.

Директорът на затвора се здрависа предпазливо с Кийт.

— Не знаех, че Дръм има духовен наставник.

— Е, нещата се промениха.

— Добре. Покажете ми документите си за самоличност.

Мъжете извадиха шофьорските си книжки, а Джийтър ги подаде на надзирателя, който седеше в охранителната будка.

— Последвайте ме.

Джийтър беше директор на „Стената“ от единайсет години и отговаряше за всяка екзекуция. Не изпълняваше доброволно тези функции, но те представляваха неизменна част от работата му. Той беше известен със своето хладнокръвие и професионализъм. Действията му бяха прецизни и обиграни. Тексас изпълняваше толкова ефективно смъртните си присъди, че затворите от други щати често изпращаха там свои служители за консултация. Бен Джийтър им показваше какво точно трябва да правят.

До момента той бе попитал 298 мъже и три жени дали искат да кажат нещо, преди да бъдат екзекутирани. Петнайсет минути по-късно обявяваше смъртта им.

— Какво стана с опитите за обжалване? — попита Джийтър, който вървеше пред Роби и Кийт. Пасторът все още се чувстваше замаян.

Те минаха по коридор, на чиито стени висяха черно-бели портрети на бивши директори на затвора и мъртви губернатори.

— Нищо — отвърна Роби. — Остават ни няколко варианта, но шансовете не са добри.

— Ще успеем ли за шест?

— Не знам — отговори неохотно Роби.

Ще успеем ли за шест? — повтори си наум Кийт. Сякаш им предстоеше да хванат полет или чакаха началото на футболен мач.

Тримата спряха пред една врата и Джийтър показа картата си. Тя се отвори и мъжете излязоха на двора. След като изминаха пет-шест метра, се озоваха в сградата за екзекуции. Сърцето на Кийт заби по-силно. Пасторът почувства, че му се завива свят, и изпита нужда да седне някъде. Вътре се виждаха множество мрачни килии с решетки. На пътеката пред тях стояха няколко надзиратели. Всички погледнаха към килията на Донте.

— Донте, адвокатът ти е тук — съобщи Джийтър, сякаш му поднасяше подарък.

Донте стана и се усмихна. Решетката се отвори с метален звън и той направи крачка напред. Роби го прегърна силно и прошепна нещо в ухото му. За пръв път от почти десет години Донте усещаше човешки контакт. И двамата плачеха, когато се отделиха един от друг.

Съседната килия бе предназначена за свиждания. Приличаше на останалите с единственото изключение, че зад решетките имаше стъклена врата. Тя позволяваше на адвоката и клиента му да се усамотят на последната си среща. Според правилника двамата разполагаха с един час. Повечето осъдени на смърт си оставяха няколко минути, за да се помолят със свещеника на затвора. Свиждането започваше в четири и свършваше в пет часа, а точно преди края затворникът оставаше съвсем сам. Въпреки че спазваше педантично правилата, понякога Джийтър бе склонен да ги наруши. Освен това знаеше, че за разлика от повечето други затворници Донте Дръм се бе държал безупречно — факт, който означаваше много в неговия бранш.

Джийтър посочи часовника си и каза:

— В момента е 16:45 часа. Мистър Флак, имате шейсет минути.

— Благодаря.

Донте влезе в килията за свиждания и седна на ръба на леглото. Роби го последва и зае място на един стол. Надзирателят затвори стъклената врата и дръпна решетките.

Двамата останаха сами. Коленете им се докосваха. Роби потупа Донте по рамото и се опита да му вдъхне кураж. Дълго се беше колебал дали да му разкаже за Бойет. От една страна, си мислеше, че Донте е приел неизбежното и е подготвен за онова, което го чака след час. Момчето определено изглеждаше спокойно. Защо да го притеснява с поредната налудничава история? От друга страна обаче, Донте би се радвал да разбере, че истината най-накрая ще излезе наяве. Доброто му име щеше да бъде възстановено, макар и посмъртно. Но истината далеч не бе еднозначна и адвокатът реши да не споменава Бойет.

— Благодаря ти, че дойде, Роби — прошепна Донте.

— Обещах ти, че ще бъда с теб до самия край. Съжалявам, че не успях да спра екзекуцията, Донте. Ужасно съжалявам.

— Стига, Роби. Ти направи всичко по силите си. Все още продължаваш да се бориш, нали?

— О, да. В последния момент подадохме още две молби за обжалване, така че съществува шанс.

— Колко е голям, Роби?

— Не знам. Джоуи Гембъл си призна, че е излъгал по време на делото. Снощи се напи в един стриптийз клуб и каза истината. Ние тайно записахме думите му и подадохме молба тази сутрин. Съдът я отхвърли. После, към три и половина следобед, Джоуи се обади и предложи да си признае всичко.

Донте поклати скептично глава.

— Сега ще се опитаме да подадем друга молба, която съдържа клетвената му декларация. Тя също ни дава надежда.

Двамата седяха прегърбени и си шепнеха. Главите им почти се докосваха. Имаше да си кажат толкова много неща, но не намираха подходящите думи. Роби беше огорчен от системата и толкова разгневен, че му идеше да крещи. Измъчваше го мисълта за ужасния провал в опитите да спаси Донте. Преди всичко обаче изпитваше тъга.

Престоят във временната килия смущаваше Донте. На десетина метра оттам се намираше вратата, водеща към смъртта. А той предпочиташе да не я отваря. Зад гърба си бе оставил онова отделение и вбесяващото съществуване в единичната килия, която не искаше да вижда отново. Донте си мислеше, че е готов да мине през вратата, но в действителност не беше. Евентуалното връщане в „Полънски“ също му се струваше ужасяващо.

— Не се измъчвай, Роби. Всичко ще бъде наред.

След като получи разрешение, Кийт излезе навън, за да си поеме глътка въздух. В понеделник сутринта в Топика бе валял сняг, а сега в Тексас беше над двайсет и пет градуса. Пасторът се облегна на една ограда и се втренчи в бодливата тел над главата си. Обади се на Дейна и й разказа къде се намира в момента. Сподели мислите и чувствата си. Съпругата му бе точно толкова объркана, колкото и той самият.

* * *

След като реши проблема със случая „Дръм“, съдия Милтън Прудлоу излезе от кабинета си и се отправи към частния клуб „Ролинг Крийк“ в западния край на Остин. В пет часа имаше тенис мач с един от най-големите спонсори на последната му кампания. Докато пътуваше натам, мобилният му телефон иззвъня. Съдебният секретар го информира, че е получил обаждане от Защитната група. Адвокатите щели да внесат още една молба.

— Колко е часът? — попита Прудлоу.

— 16:49.

— Омръзна ми от тези глупости — каза съдията. — Всички знаят, че работим до пет.

— Така е, сър — отвърна секретарят.

Той знаеше добре, че съдия Прудлоу ненавижда документи, подадени от отчаяни адвокати в последната минута. Наказателните дела се разглеждаха с години, а защитниците винаги се задействаха преди самия край.

— Имаш ли представа за какво става дума? — попита Прудлоу.

— Мисля, че е същата молба, която подадоха тази сутрин. Един от свидетелите се отрича от показанията си. Адвокатите имат някакъв проблем с компютрите си.

— Страшно оригинално. Съдът приключва в пет. Искам да заключиш офиса точно тогава. Нито минута по-късно. Разбра ли?

— Да, сър.

В 16:45 ч. Сисили Авис и двама асистенти напуснаха офиса на Защитната трупа с молбата и декларацията на Гембъл. Те носеха всички дванайсет екземпляра. Докато се придвижваха по оживените улици, Сисили се обади на съдебния секретар и му съобщи, че вече пътуват натам. Той я информира, че съдът затваря точно в пет, както във всеки делничен ден.

— Молбата ни съдържа клетвена декларация на единствения очевидец по това дело за убийство — настоя Сисили.

— Доколкото си спомням, вече получихме такъв документ — отвърна секретарят.

— Не е вярно! Този път разполагаме с признание, дадено под клетва.

— Току-що говорих със съдията. Приключваме точно в пет.

— Но ние ще закъснеем само с няколко минути!

— Работим до пет.

 

 

Травис Бойет седеше до прозореца в заседателната зала. Сложил бастуна на коленете си, той наблюдаваше създалия се хаос. Хората тичаха напред-назад и крещяха истерично. Фред Прайър стоеше наблизо, неспособен да помогне.

Объркан от случващото се, Бойет стана и се приближи до масата.

— Ще ми кажете ли какво става? — попита той.

— Да. На път сме да загубим — сопна се Карлос.

— А признанието? Някой изобщо чу ли думите ми?

— Отговорът е „не“. Съдът не изпадна във възторг.

— Да не мислят, че лъжа?

— Да, Травис. Точно така. Съжалявам. Ние ти вярваме, но нямаме право на глас.

— Искам да говоря с журналистите.

— В момента са заети да отразяват пожарите.

Сами Томас погледна лаптопа си, записа нещо и подаде бележката на Бойет.

— Това е номерът на местния телевизионен клоун. — Тя посочи масичката до телевизора. — Телефонът е там. Правете каквото желаете, мистър Бойет.

Травис отиде бавно до телефона, избра номера и зачака. Сами, Карлос, Бони и Фред Прайър го наблюдаваха.

Хванал слушалката, той се втренчи в пода. После потрепна и каза:

— Ъъъ… Гарет ли е на телефона? Добре, слушайте. Казвам се Травис Бойет и се намирам в кантората на Роби Флак. Става дума за убийството на Никол Ярбър, искам да направя признание по телевизията. — Бойет млъкна и главата му се разтресе от тика. — Аз убих момичето. Донте Дръм няма нищо общо със случая. — Отново мълчание. — Да, държа да го кажа по телевизията. Разполагам и с друга информация.

Останалите си представиха възторжената реакция на Гарет. Каква сензация!

— Добре — заяви Бойет накрая и затвори. После се огледа из стаята и добави: — Ще пристигнат тук до десет минути.

— Фред — каза Сами. — Моля те, изведи мистър Бойет отвън и намери подходящо място за изявлението.

— Може да си тръгна, ако искам, нали? — попита Бойет. — Нали не съм длъжен да стоя тук?

— Ако зависи от мен, сте свободен човек — отвърна Сами. — Правете каквото искате. Не ме интересува.

Бойет и Прайър излязоха от заседателната зала и зачакаха пред входа на старата гара.

Карлос прие обаждане от Сисили Ейвис. Адвокатката обясни, че е пристигнала пред съда в 17:07 ч., но вратите били затворени. Звъннала на съдебния секретар, но той вече пътувал към къщи.

Защитната група не бе успяла да подаде последната молба на Донте.

 

 

В компютъра на клуба бе отбелязано, че съдия Милтън Прудлоу и неговият гост са играли тенис на корт номер осем в продължение на шейсет минути, започвайки в 17:00 ч.