Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Confesion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Джон Гришам. Признанието

Превод: Любомир Николов

Редактор: Силвия Падалска

Худ. оформление: Николай Пекарев

Илюстрация на корицата: Fry Design Ltd /Getty Images/

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-252-7

ИК Обсидиан, 2010

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

20

За протестния поход се шушукаше още от понеделник, но подробностите все още бяха неясни. В началото на седмицата до екзекуцията оставаха дни и в чернокожата общност гореше надежда, че някой съдия ще се опомни и ще я спре. Но дните минаха, а висшите сили не се пробуждаха. Сега часът наближаваше и чернокожите в Слоун — особено по-младите — нямаше да стоят със скръстени ръце. Затварянето на гимназията ги бе въодушевило и им развързваше ръцете да търсят как да вдигнат повече шум. Около десет сутринта в Уошингтън Парк започна да се събира тълпа, на ъгъла на десета улица и булевард „Мартин Лутър Кинг“. С помощта на мобилни телефони и интернет тълпата растеше и не след дълго там се струпаха хиляди чернокожи — напрегнати, уверени, че ще се случи нещо, макар и без ясна представа какво. Две патрулни коли пристигнаха и спряха на безопасно разстояние от тълпата.

Трей Глоувър беше защитник в гимназиалния футболен отбор и караше джип със затъмнени стъкла, огромни гуми, лъскави хромирани джанти и аудио система, способна да троши прозорци. Той паркира на улицата, отвори четирите врати и пусна „правосъдието на белия“ — гневен рап на Ти Пи Слик. Песента наелектризира тълпата. Прииждаха още и още хора, най-вече гимназисти, но сборището привличаше също така безработни, домакини и пенсионери. Появиха се и ударни инструменти, когато пристигнаха четирима участници от бандата „Маршируващите бойци“ с два големи и два малки барабана. Скандиране „Свобода за Донте Дръм“ разтърси квартала. В далечината някой запали фойерверки и за секунда всички помислиха, че започва стрелба. Тук-там хвърляха димки. Напрежението нарастваше с всяка минута.

Тухлата не бе хвърлена от Уошингтън Парк. Тя долетя откъм другата страна на полицейските коли — иззад дъсчената ограда около къщата на мистър Ърни Шайлок, който седеше на верандата и зяпаше зрелището. Задното стъкло на едната кола се строши и двамата полицаи вътре изпаднаха в паника, а тълпата нададе одобрителен рев. Няколко секунди полицаите тичаха насам-натам с извадени пистолети, готови да стрелят по всяка подвижна цел, като основната им мишена бе мистър Шайлок. Той вдигна ръце и се провикна:

— Не стреляйте. Не бях аз.

Единият полицай хукна зад къщата да гони нападателя, но след петдесет метра остана без дъх и се отказа. Подкрепленията пристигнаха за броени минути и новите полицейски коли възпламениха тълпата.

Протестният поход най-сетне започна, когато барабанистите излязоха на булевард „Мартин Лутър Кинг“ и поеха на север към центъра. Последва ги джипът на Трей Глоувър със свалени прозорци, през които гърмеше рап. Зад него се проточи дълга колона от протестиращи; мнозина размахваха плакати, настояващи за правосъдие, спиране на убийствата и свобода за Донте Дръм. Деца на велосипеди се включваха във веселбата. Чернокожите ставаха от верандите и тръгваха с множеството. Шествието растеше и бавно вървеше напред, но май без ясно определена цел.

Никой не си бе дал труда да поиска разрешение, както повеляваха градските наредби. Вчерашният митинг пред съда беше организиран по всички правила, но не и този поход. Полицаите обаче демонстрираха хладнокръвие. Нека протестират. Нека викат. До довечера ще им мине. Едно преграждане на маршрута, опит за разпръскване на тълпата или арестуване на неколцина демонстранти само би разпалило страстите и влошило нещата. Затова полицаите действаха сдържано. Някои следваха колоната, други избързваха напред да разчистват пътя и да отклоняват движението.

Един чернокож полицай на мотоциклет спря до джипа и подвикна:

— Накъде си тръгнал, Трей?

Трей, който явно бе станал неофициален водач на протеста, отвърна:

— Пак отиваме към съда.

— Карайте по-кротко и няма да има неприятности.

— Ще се опитам — каза Трей и сви рамене.

И двамата знаеха, че размириците могат да избухнат всеки момент.

Шествието зави и бавно продължи по Филипс Стрийт. Възмутените граждани определено бяха очаровани от свободата да изразят своето мнение и от вниманието, което привличаха. Рапът разтърсваше земята с убийствените си текстове. Гимназистите подскачаха и се въртяха в такт с музиката, скандирайки бойни възгласи. Настроението бе едновременно празнично и гневно. Хлапетата се гордееха с нарастващия си брой, но искаха нещо повече. Пред тях полицаите блокираха Мейн Стрийт и уведомиха собствениците на магазини в центъра, че се задава протестен поход.

Обаждането на телефон 911 бе регистрирано в 11:27 ч. Гореше църквата „Маунт Синай“ близо до Уошингтън Парк. Според анонимния осведомител зад църквата бил паркиран бял микробус с фирмено лого и телефонни номера. Двама бели мъже с униформи на водопроводчици или електротехници изскочили от църквата и избягали с микробуса. След минути отвътре забълвал дим.

Раздаде се вой на сирени. Пристигаха екипи на две от трите пожарни команди в Слоун.

На ъгъла на Филипс Стрийт и Мейн Стрийт шествието спря. Барабаните млъкнаха. Всички гледаха как пожарните коли летят към тяхната част на града. Същият чернокож полицай с мотоциклет спря до джипа и съобщи на Трей, че гори една от техните църкви.

— Дай да разпуснем похода, Трей — предложи полицаят.

— Няма да стане.

— Тогава ще има големи неприятности.

— Вече ги има — каза Трей.

— Спрете, преди нещата да излязат извън контрол.

— Не, вие гледайте да не ни се пречкате.

 

 

На петнайсет километра западно от Слоун имаше смесен магазин, наречен „Крайпътна спирка“. Собственикът бе едър, гръмогласен и свадлив мъж на име Джеси Хикс, втори братовчед на Рива. Баща му беше отворил магазина преди петдесет години и Джеси никога не бе работил другаде. Знаеше се, че „Крайпътна спирка“ е сборно място за клюки и добро похапване. На няколко пъти дори местни политици бяха организирали там барбекю за кампаниите си. На стената зад тезгяха до щанда с цигарите Джеси бе закачил снимка на любимата си племенница Никол Ярбър и обсъждаше нейната гибел с всеки, готов да го изслуша. Формално тя му се водеше трета братовчедка, но той я наричаше племенница, тъй като бе станала местна знаменитост. Джеси чакаше с нетърпение да дойде шест часът вечерта на осми ноември, четвъртък.

Магазинът заемаше предната част на сградата, отзад беше малката закусвалня, а около старинната тумбеста печка имаше шест люлеещи се стола и когато наближеше обяд, нито един от тях не оставаше празен. Джеси работеше на касата, продаваше бензин и бира и говореше непрекъснато с редовните посетители. От бунта в гимназията бяха минали само няколко часа, Първа баптистка църква още тлееше, а екзекуцията наближаваше — всичко това даваше предостатъчно теми за разговори и клиентите бъбреха развълнувано. Някакъв мъж на име Шорти влезе и обяви:

— Африканците пак са тръгнали към центъра. Един от тях счупи с тухла стъклото на полицейска кола.

След всички други истории тази вест едва не претовари запаса от новини, които трябваше час по-скоро да бъдат обсъдени, анализирани и огледани от всеки ъгъл. За няколко минути Шорти бе на гребена на вълната, но скоро бе засенчен от Джеси, който винаги доминираше в разговора. Изказаха се няколко мнения как да действа полицията и никой не одобри сегашните действия.

От години Джеси се хвалеше, че ще присъства на екзекуцията на Донте Дръм — няма търпение да я види и ако му разрешат, сам би дръпнал ръчката. Неведнъж казваше, че скъпата му Рива настоява за неговото присъствие, защото е бил тъй добър към любимата си племенница Никол. Всички го бяха виждали как въздиша задавено и бърше очи, когато говори за Никол. Но ето че в последния момент някакво бюрократично объркване не позволяваше на Джеси да иде в Хънтсвил. Имаше много журналисти, чиновници и други големи клечки, желаещи да присъстват. Това беше най-вълнуващото събитие в града и Джеси някак отпадна от списъка на одобрените.

Един мъж на име Ръсти влезе и съобщи:

— Още една църква гори! От негърските.

— Къде?

— В Слоун, близо до Уошингтън Парк.

Отначало идеята за отмъщение чрез пожар на църква изглеждаше немислима. Дори Джеси се смая. Но колкото повече разговаряха и обсъждаха, толкова повече им допадаше. Защо не? Танто за танто. Око за око. Щом искат война, ще си я получат. Единодушно решиха, че Слоун е буре с барут и предстои дълга нощ. Това звучеше тревожно, но и вълнуващо. Всеки от насядалите около печката имаше в колата си поне две огнестрелни оръжия и още у дома.

Влязоха двама непознати — единият със свещеническа якичка и тъмносиньо сако, другият болнав и куц, с бастун в ръката. Свещеникът пристъпи към щанда и взе две бутилки вода. Другият отиде до тоалетната.

Кийт сложи бутилките на тезгяха и поздрави Джеси. Зад него експертите на люлеещите се столове говореха един през друг и Кийт не разбра нито дума.

— От тук ли сте? — попита Джеси, докато връщаше рестото.

— Не, само минаваме — каза Кийт. Говореше ясно, точно и без акцент. Янки.

— Свещеник ли сте?

— Да, лутерански проповедник.

Докато изричаше тези думи, Кийт усети миризмата на прясно изпържени лучени кръгчета. Коленете му се подкосиха от болка в стомаха. Беше прегладнял и изтощен, но нямаше време за ядене. Бойет се дотътри откъм тоалетната. Кийт му подаде бутилка вода, благодари на Джеси и се завъртя към вратата. Бойет кимна на Джеси, който подхвърли:

— Приятен ден, момчета.

Не знаеше, че говори с човека, който бе убил племенницата му.

На паркинга едно ауди рязко спря до тяхната кола и отвътре излязоха двама мъже — Арън Рей и Фред Прайър. Те се представиха набързо, огледаха внимателно Бойет и личеше, че се чудят дали казва истината. Роби щеше да ги пита за впечатленията им веднага щом седнеха в колата и му се обадеха.

— Имаме петнайсет минути път до кантората и ще трябва да заобиколим центъра — каза Арън. — Стават много неща. Дръжте се близо до нас, разбрахте ли?

— Да тръгваме — каза Кийт. Нямаше търпение да приключи с това безкрайно пътуване.

Двете коли потеглиха плътно една зад друга. Бойет изглеждаше спокоен, дори флегматичен. Държеше бастуна между краката си. Потропваше с пръсти по дръжката, както бе правил през последните десет часа. Когато отминаха табелата, обявяваща, че навлизат в Слоун, Бойет каза:

— Не вярвах, че някога пак ще видя това място.

— Познаваш ли го?

Тик, пауза.

— Всъщност не. Минал съм през какви ли не градове и градчета, пасторе. След време всичко потъва в мъгла.

— Нещо по-специално да си спомняш за Слоун?

— Никол. Аз я убих.

— Само нея ли си убил?

— Не съм казал такова нещо, пасторе.

— Значи има и други?

— И това не съм казал. Да поговорим за нещо друго.

— За какво ти се говори, Травис?

— Как се запознахте с жена ви?

— Вече ти казах, Травис, остави я на мира. Прекалено много мислиш за жена ми.

— Толкова е хубавка.

 

 

В заседателната зала Роби натисна един бутон на уредбата и каза:

— Говори, Фред.

— Срещнахме се. Сега карат след нас. Единият изглежда истински свещеник, а Бойет е някаква побъркана отрепка.

— Опиши ми го.

— Бял мъж, едва ли би го нарекъл красив. Метър и седемдесет и пет, малко под седемдесет килограма, бръснат череп, грозна татуировка отляво на шията, още няколко по ръцете. Прилича на болно псе, цял живот държано под ключ. Зелени лукави очи, които почти не мигат. След като се ръкувах с него, исках да се измия. Ръката му е отпусната като парцал.

Роби въздъхна дълбоко.

— Значи са тук.

— Тук са. Пристигаме след минути.

— Побързайте.

Роби изключи уредбата и огледа сътрудниците си около масата. Всички се бяха вторачили в него.

— Бойет може да се стресне, като влезе тук и го зяпнат десет души — каза той. — Да се престорим, че работим както обикновено. Аз ще го отведа в кабинета си да му задам първите въпроси.

Досието им за Бойет бързо набъбваше. Бяха открили данни за арестуването му в четири щата, някои подробности за престоя му в различни затвори, както и името на местния адвокат, който го бе защитавал след ареста в Слоун. Адвокатът си го спомняше съвсем смътно и им изпрати своето досие по случая. Разполагаха с клетвени показания от собственичката на Ребъл Мотър Ин, някоя си Инес Гафни, която не помнеше Бойет, но откри името му в стар регистър от 1998 г. Имаха данни за строежа на склада на „Монсанто“, в който Бойет твърдеше, че е участвал през есента на онази година.

Карлос разчисти заседателната маса. Всички зачакаха.

 

 

Когато паркира пред бившата гара и отвори вратата, Кийт чу в далечината вой на сирени. Усети мирис на дим. Във въздуха тегнеше напрежение.

— Снощи изгоря Първа баптистка църква — каза Арън, докато се изкачваха по стъпалата. — Сега гори църква в черния квартал.

Той кимна наляво, сякаш Кийт знаеше къде е това.

— Значи подпалват църкви?

— Аха.

Помагайки си с бастуна, Бойет едва изкачи стъпалата. Влязоха в приемната. Фанта се преструваше, че пише усърдно на компютъра, и почти не вдигаше глава.

— Къде е Роби? — попита я Фред Прайър.

Тя кимна към вътрешността на сградата.

Роби ги посрещна в заседателната зала. Запознаха се малко неловко. Бойет не прояви желание да говори или да се ръкува. Изведнъж той каза на Роби:

— Помня ви. Гледах ви по телевизията, след като арестуваха момчето. Бяхте много разстроен, почти крещяхте срещу камерата.

— Да, аз съм бил. А ти къде беше?

— Тук бях, мистър Флак, гледах всичко и не можех да повярвам, че са арестували невинен човек.

— Точно така, невинен.

За един толкова избухлив и напрегнат човек като Роби Флак бе трудно да запази спокойствие. Искаше му се да зашлеви Бойет, да грабне бастуна му, да го смаже от бой и да го наругае за безброй прегрешения. Искаше да го убие с голи ръце. Но вместо това той положи усилия да изглежда хладнокръвен и безпристрастен. С груби думи нямаше да помогне на Донте.

Напуснаха заседателната зала и минаха в кабинета на Роби. Арън и Фред Прайър останаха навън, готови да се намесят. Роби упъти Кийт И Бойет към малката масичка в ъгъла и тримата седнаха.

— Ще желаете ли кафе или нещо за пиене? — попита той почти любезно. Погледна втренчено Бойет, който също го гледаше, без да мига.

Кийт се изкашля и каза:

— Виж, Роби, не бих искал да бъда нахален, но отдавна не сме яли. Умираме от глад.

Роби взе телефона, позвъни на Карлос и му поръча да донесе сандвичи и вода.

— Няма смисъл да увъртаме, Бойет. Нека чуем какво имаш да ни кажеш.

Тик, пауза. Бойет започна да се върти и изведнъж престана да го гледа в очите.

— Ами най-напред искам да знам дали има някаква парична награда.

Кийт наведе глава и възкликна:

— О, боже!

— Не говориш сериозно, нали? — попита Роби.

— Мисля, че в момента всичко е сериозно, мистър Флак — каза Бойет. — Не смятате ли?

— За пръв път става дума за награда — отчаяно поясни Кийт.

— Аз си имам потребности — каза Бойет. — Нямам пукната пара и не ми се очертават печалби. Просто съм любопитен, това е.

— Значи това е? — повтори Роби. — До екзекуцията остават по-малко от шест часа и шансовете ни да я спрем са нищожни. Тексас ще екзекутира невинен човек, а аз седя тук с истинския убиец, който изведнъж иска да му се плати за стореното.

— Кой казва, че съм истинският убиец?

— Ти — намеси се грубо Кийт. — Ти ми каза, че си я убил и знаеш къде е тялото, защото сам си го заровил. Престани да играеш игрички, Травис.

— Ако не ме лъже паметта, баща й обеща тлъста пачка, докато се мъчеха да я намерят. Май бяха двеста хиляди. Прав ли съм, мистър Флак?

— Това беше преди девет години. Доколкото знам, след ареста всички забравиха за парите. Ако си мислиш, че имаш право на такава награда, жестоко грешиш.

Роби говореше сдържано, но личеше, че е готов да избухне всеки момент.

— Защо са ти пари? — попита Кийт. — Както сам каза, след няколко месеца ще бъдеш мъртъв. Забрави ли за тумора?

— Благодаря, че ми напомнихте, пасторе.

Роби гледаше Бойет с нескрита омраза. В момента би дал всичко, което имаше, срещу една дебела клетвена декларация, която разкрива истината и може да спаси неговия клиент. В настаналото дълго мълчание тримата размишляваха как да постъпят сега. Бойет направи гримаса, после почна да масажира лъскавия си череп. Сложи длани върху слепоочията си и натисна с всичка сила, сякаш външният натиск можеше да облекчи вътрешния.

— Пристъп ли имаш? — попита Кийт, но не получи отговор. — Случват му се подобни пристъпи — обясни той на Роби. — Кофеинът помага.

Роби скочи и излезе от кабинета. Пред вратата каза на Арън и Прайър:

— Копелето иска пари.

Отиде до кухнята, грабна кана застояло кафе, намери две картонени чашки и се върна в кабинета. Наля кафе на Бойет, който се превиваше с лакти върху коленете, държеше се за главата и стенеше.

— Пийни малко.

Мълчание.

Накрая Бойет каза:

— Ще ми призлее. Трябва да легна.

— Легни на канапето — предложи Роби и посочи към другия край на кабинета.

Бойет с усилие се надигна и подкрепян от Кийт, изкуцука до канапето, където се сви на топка и обгърна с ръце главата си.

— Може ли да изключите лампите? — помоли той. — След мъничко ще ми мине.

— Нямаме време за това — каза Роби, готов да закрещи.

— Моля ви, само минутка — жално избъбри Бойет.

Целият се тресеше и жадно гълташе въздух. Кийт и Роби напуснаха кабинета и минаха в заседателната зала. Скоро там се събраха всички от групата и Роби представи Кийт. Храната пристигна и те хапнаха набързо.