Джон Гришам
Признанието (26)

26

В 17:40 ч. Върховният съд отказа да разгледа молбата на Донте за помилване поради психическо заболяване с пет гласа „против“ и четири „за“. Десет минути по-късно, при същия резултат, съдиите отхвърлиха молбата на Бойет. Роби бе уведомен по телефона, докато стоеше пред килията. След обажданията той отиде при Джийтър и прошепна:

— Всичко свърши. Няма къде повече да обжалваме.

Джийтър кимна мрачно и заяви:

— Разполагате с две минути.

— Благодаря.

Роби влезе в килията на Донте и му съобщи новината. Всички варианти бяха изчерпани. Битката отиваше към своя край. Донте затвори очи и си пое дълбоко въздух. До този момент се бе надявал на някакво чудо, макар и да бе съзнавал колко малки са шансовете му.

Той преглътна мъчително, усмихна се вяло и се приближи до Роби. Коленете им се докоснаха.

— Роби, мислиш ли, че някога ще хванат истинския убиец на Никол?

Адвокатът отново се зачуди дали да не му разкаже за Бойет, но историята още не бе приключила. Истината продължаваше да бъде неясна.

— Не знам, Донте. Трудно ми е да предвидя подобно нещо. Защо питаш?

— Слушай ме, Роби. Ако не го открият, хората винаги ще мислят, че аз съм убиецът. Но ако го намерят, искам да изчистиш името ми. Обещаваш ли, Роби? Не ме интересува колко време ще отнеме, но трябва да го направиш.

— Обещавам, Донте.

— Представям си как някой ден близките ми ще се съберат около гроба ми и ще отпразнуват моята невинност. Няма ли да е страхотно, Роби?

— И аз ще бъда там, Донте.

— Организирайте голямо тържество, на самото гробище. Поканете всички мои приятели, вдигнете много шум и кажете на целия свят, че Донте е невинен. Ще се погрижиш ли за това, Роби?

— Имаш думата ми.

— Би било чудесно.

Роби хвана ръцете на Донте и ги задържа в дланите си.

— Трябва да тръгвам, приятелю. Не знам какво да кажа, освен че се гордея, задето съм твой адвокат. Вярвах ти още от самото начало, а сега съм още по-убеден в невинността ти. Винаги съм знаел, че не си извършил убийството. Мразя гадните копелета, които позволиха да се стигне дотук. Ще продължа да се боря, Донте. Обещавам ти!

Главите им се докоснаха.

— Благодаря ти, Роби — каза Донте. — Всичко ще бъде наред.

— Никога няма да те забравя.

— Ще се грижиш за майка ми, нали, Роби?

— Можеш да разчиташ на мен.

Те станаха и се прегърнаха силно. Никой от тях не искаше да сложи край на този дълъг, болезнен миг. Бен Джийтър стоеше пред вратата и чакаше. Накрая Роби излезе от килията и отиде до дъното на малкия коридор, където Кийт седеше на сгъваем стол и горещо се молеше. Роби зае място до него и заплака.

За последен път Бен Джийтър попита Донте дали желае да говори със свещеника от затвора. Той отказа. Изведнъж коридорът се напълни с униформени надзиратели — едри мускулести мъже със сурови лица. Подкреплението имаше за цел да осуети евентуална съпротива от страна на затворника. Наоколо гъмжеше от хора, които обикаляха припряно.

Джийтър се приближи до Роби и каза:

— Да тръгваме.

Роби се изправи бавно и пристъпи напред, но внезапно спря и се обърна към пастора.

— Хайде, Кийт — подкани го той.

Кийт го изгледа недоумяващо. Не беше сигурен къде се намира. Очакваше, че всеки момент ще се събуди от кошмарния сън и ще види Дейна на леглото до себе си.

— Моля?

Роби го хвана за ръката.

— Време е да станем свидетели на екзекуцията.

— Но…

— Директорът даде разрешението си. — Роби разтресе силно пастора. — Като духовен съветник на Донте имаш право да наблюдаваш.

— Не знам, Роби. Предпочитам да изчакам…

Няколко надзиратели очевидно се забавляваха от спора им. Кийт забеляза техните усмивки, но не им обърна внимание.

— Хайде — каза Роби и задърпа Кийт. — Направи го за Донте. Или за мен, по дяволите. Ти живееш в Канзас, щат, в който е позволено смъртното наказание. Ела да видиш колко демократично стават нещата тук.

Кийт тръгна след адвоката, замаян от случващото се. Двамата подминаха надзирателите и продължиха покрай килията, където Донте, свел очи към пода, чакаше да му сложат белезници. После стигнаха до една врата без табела, която пасторът не бе забелязал преди. Тя се отвори и двамата се озоваха в малка квадратна стая с приглушено осветление. Роби се отдели от пастора и се приближи до близките на Донте, за да ги прегърне.

— Край на обжалванията — обяви тихо той. — Всички възможности са изчерпани.

* * *

Предстояха най-тягостните минути в дългогодишната политическа кариера на Гил Нютън. Между 17:50 и 18:00 ч. той трябваше да реши дилема, пред каквато никога не се бе изправял досега. От една страна, Уейн го убеждаваше ревностно да отложи смъртната присъда с трийсет дни. Според него забавянето на екзекуцията щеше да успокои напрежението и да им предостави достатъчно време, за да проверят изявленията на клоуна Бойет. Ако той казваше истината и действително можеше да ги отведе при трупа, губернаторът би се превърнал в герой. Ако се разбереше, че е мошеник, което беше доста вероятно, Дръм щеше да живее още трийсет дни, преди да получи смъртоносната инжекция. Политически погледнато, не съществуваше дългосрочен риск за кариерата на губернатора. Сериозен провал ги грозеше единствено ако пренебрегнеха Бойет и откриеха трупа след екзекуцията на Дръм. Последствията можеха да бъдат фатални, и то не само за осъдения.

Напрежението беше толкова осезаемо, че мъжете бяха забравили за бърбъна.

От друга страна, Бари уверяваше губернатора, че евентуален компромис би бил проява на слабост, особено в светлината на казаното от Нютън пред тълпата по-рано същия следобед. Екзекуциите, най-вече тези, около които се вдигаше много шум, привличаха всякакви типове, жадуващи за внимание. Бойет беше поредният пример за това. Очевидно той търсеше своите петнайсет минути слава. Ако му позволяха да отложи изпълнението на екзекуцията, щяха да допуснат сериозна грешка както от юридическа, така и от политическа гледна точка. Бари непрекъснато повтаряше, че Дръм е признал вината си. Не трябваше да допускат някакъв психопат да манипулира истината. Процесът бе протекъл съвсем справедливо и всички възможни инстанции бяха потвърдили присъдата!

Да заложим на сигурното, настояваше Уейн. Нуждаем се от трийсет дни. Може би ще научим нещо ново по случая.

Но вече минаха девет години, спореше Бари. Достатъчно чакахме.

— Отвън има ли репортери? — попита Нютън.

— Да — отвърна Бари. — Цял ден обикалят наоколо.

— Съберете ги.

 

 

Последните стъпки на подсъдимия не го отведоха далеч. Разстоянието от килията до стаята за екзекуции беше десетина метра. Коридорът се охраняваше от две колони надзиратели, някои от които тайно се опитваха да зърнат лицето на Донте. Други стояха втренчени в пода, подобно на отегчени пазачи пред празна порта. Обикновено осъдените на смърт имаха няколко типа изражение. Повечето вървяха с навъсено лице и облещен поглед, в който се четеше страх и отказ да повярват на случващото се. Вторият най-разпространен тип бяха пасивните затворници, примирени със съдбата си. Те ходеха с полуотворени очи, сякаш отровата вече течеше във вените им. Най-рядко се срещаха разгневените мъже, които биха застреляли всеки надзирател по пътя си, ако носеха оръжие. Донте Дръм не се противопостави. Осъдените на смърт рядко се бунтуват. Придържан за ръката от един пазач, Донте пристъпваше напред със спокойно лице и сведена глава. Не искаше неговите мъчители да забележат страха в очите му, а и не желаеше по никакъв начин да регистрира присъствието им.

Въпреки зловещата си репутация стаята за екзекуции на щата Тексас е учудващо малка. Тя представлява почти квадратно помещение, с дължина на стените около три метра и половина. Таванът е нисък, а металното легло в средата е застлано с чисти бели чаршафи. То изпълва цялото пространство.

Донте не можеше да повярва колко тясна е стаята. Той седна на ръба на леглото и четиримата надзиратели вътре се заеха за работа. Хванаха краката му, изпънаха ги на леглото и методично завързаха тялото му с пет дебели кожени ремъка — около гърдите, кръста, слабините, бедрата и прасците. Ръцете на Донте бяха поставени върху специални подложки, които сключваха 45-градусов ъгъл с тялото му. Те също бяха стегнати с кожени ремъци. Докато го приготвяха, Донте затвори очи и се заслуша в звуците наоколо. От време на време мъжете си разменяха по няколко сподавени думи, но иначе вършеха съсредоточено работата си. Донте се намираше на последната машина от поточната линия на системата, а работниците изпълняваха безупречно задачите си.

След като провериха дали ремъците са стегнати, надзирателите се оттеглиха. Едно медицинско лице, което миришеше на антисептичен разтвор, се приведе над Донте и каза:

— Ще се опитам да намеря подходяща вена. Първо на лявата, после на дясната ръка. Разбрахте ли?

— Заповядайте — заяви Донте и отвори очи.

Човекът изтри със спирт ръката му. Нима искаше да предотврати евентуална инфекция? Каква загриженост! Зад гърба му се виждаше затъмнен прозорец. Отдолу имаше отвор, през който излизаха два зловещи маркуча. Директорът на затвора стоеше от дясната му страна и наблюдаваше внимателно случващото се. Зад него Донте забеляза два еднакви прозореца, закрити със завеси. Отвъд тях се намираха стаите за свидетелите. Ако проклетите ремъци не го приковаваха към леглото, Донте можеше да се пресегне към по-близкия прозорец и да го докосне.

Медицинското лице успя да нагласи маркучите — по един във всяка ръка, въпреки че само първият щеше да бъде използван. Вторият беше резервен.

 

 

В 17:59 ч. губернатор Гил Нютън застана пред трите камери, монтирани пред кабинета му, и без да поглежда записките си, обяви:

— С настоящето потвърждавам отказа си за отлагане на смъртната присъда. Донте Дръм призна, че е извършил ужасното престъпление, и трябва да заплати съответната цена. Той бе осъден справедливо преди осем години, като решението бе взето от заседатели с обществено положение, подобно на неговото. Случаят му бе разгледан от пет различни инстанции и десетки съдии. Всички те потвърдиха присъдата. Твърдението му, че е невинен, както и сензационният опит на защитата да представи друг убиец в последната минута, са напълно ненадеждни. Тексаската съдебна система не може да бъде манипулирана от престъпник, жадуващ за внимание, и отчаян адвокат, който бръщолеви врели-некипели. Бог да благослови Тексас.

Нютън пренебрегна журналистическите въпроси и влезе в кабинета си.

 

 

Когато завесата изведнъж се вдигна, Робърта Дръм едва не припадна при вида на детето си. Донте лежеше завързан за леглото, а от ръцете му излизаха маркучи. Майка му изохка и закри с длани устата си. Ако Седрик и Марвин не я бяха хванали навреме, тя щеше да падне на земята. Всички бяха шокирани. Близките на Донте се притиснаха плътно един в друг, а Роби се присъедини към тях, за да им вдъхне кураж.

Кийт беше твърде уплашен, за да реагира. Пасторът се намираше на известно разстояние от другите. Зад гърба му стояха няколко непознати, които отецът не бе забелязал по-рано. Те се придвижиха напред, за да си осигурят по-добра гледка. Беше вторият четвъртък от ноември. По това време в канцеларията на лутеранската църква „Сейнт Марк“ се събираха група жени, за да изучават Евангелието от Лука. После оставаха за вечеря, а Кийт, Дейна и момчетата често се присъединяваха към тях. Изведнъж пасторът осъзна колко му липсва църквата и семейството. Стори му се странно, че го спохождат подобни мисли, докато наблюдава тъмната глава на Донте Дръм. Тя контрастираше ярко с бялата му риза и чаршафите. Кожените ремъци бяха светлокафяви. Робърта плачеше истерично, Роби се опитваше да я успокои, а хората отзад се бореха за по-добра видимост. На Кийт му се искаше да се разкрещи. Беше му омръзнало от молитви; те и бездруго нямаше да помогнат.

Пасторът се зачуди дали би се чувствал различно, ако Донте беше виновен. Едва ли. Вината със сигурност би отнела част от състраданието му към младия мъж, но докато наблюдаваше подготовката на екзекуцията, той бе ужасен от хладнокръвието, безпощадната ефективност и стерилността, с която се вършеше всичко. Сякаш ставаше дума за приспиването на старо куче, болен кон или лабораторна мишка. Кой изобщо даваше право на хората да екзекутират себеподобните си? Нали убийството се смяташе за смъртен грях? Докато гледаше Донте, Кийт съзнаваше, че никога няма да забрави тази сцена. Ужасяващото събитие щеше да го промени завинаги.

Роби също не откъсваше очи от Донте. Той се замисли за нещата, които е можел да предотврати. Защитниците по наказателни дела често бяха принудени да действат прибързано и Роби неведнъж бе анализирал своите решения. Съжаляваше, че не е призовал различни експерти и свидетели и се разкайваше заради острия тон, с който се бе обръщал към съдията и заседателите. Той винаги щеше да се упреква за едно или друго, въпреки че никой не го обвиняваше за изхода на делото. Мисълта, че се е провалил в опитите си да спаси невинен човек, го съсипваше. Един важен етап от живота му приключваше, а след него никога нямаше да бъде същият човек.

В съседната стая Рива плачеше, вперила очи в убиеца на дъщеря си. Той лежеше безпомощно по гръб и поемаше последните глътки въздух, преди да отиде в ада. Неговата смърт — бърза и доста приятна — не можеше да се сравнява с тази на Никол. Ето защо Рива искаше Донте да изпита много по-силно страдание и болка, отколкото му бяха подготвили. Уолис я успокояваше, сложил ръка на рамото й. Двете й деца я придържаха отстрани. Биологичният баща на Никол не бе дошъл на екзекуцията, което Рива никога нямаше да му прости.

Изведнъж Донте се извъртя надясно и успя да зърне майка си. Той се усмихна и вдигна палеца си, след което се обърна отново и затвори очи.

В 18:01 ч. Бен Джийтър отиде до близката маса и взе телефонната слушалка. На линията чакаше главният прокурор в Остин. Директорът бе информиран, че всички обжалвания са приключили безуспешно; нямаше причина за отлагане на екзекуцията. Джийтър остави слушалката и взе друга, подобна на първата. Този път се свърза с кабинета на губернатора и получи същото съобщение. В 18:06 ч. директорът се приближи до леглото и попита:

— Мистър Дръм, ще кажете ли някакви последни думи?

— Да — отвърна Донте.

Джийтър посегна нагоре, взе малък микрофон и го приближи до лицето на Донте.

— Хайде — подкани го той.

Няколко кабела водеха до малки високоговорители в двете стаи със свидетели.

Донте прочисти гърлото си, погледна към микрофона и започна:

— Обичам родителите си. Ужасно ми е тъжно, че татко почина, без да можем да се сбогуваме. Щатът Тексас не ми позволи да отида на погребението му. Седрик, Марвин и Андреа, обичам ви. Ще се видим в края на пътя. Съжалявам, че трябваше да преживеете този ужас, но вината не е моя. Роби, обичам те, човече. Ти си най-страхотният адвокат. Искам да кажа на семейството на Никол Ярбър, че съжалявам за случилото се с дъщеря им. Тя беше добро момиче. Надявам се, че някой ден ще откриете истинския убиец. Тогава ще се наложи да дойдете отново тук и да станете свидетели на друга екзекуция.

Донте замлъкна, затвори очи и извика:

— Аз съм невинен! Щатът Тексас ме съди в продължение на девет години за престъпление, което не съм извършил! Никога не съм докосвал Никол Ярбър. Не знам кой я е убил. — Донте си пое въздух, отвори очи и продължи: — Следващите думи са предназначени за инспектор Дрю Кърбър, Пол Кофи, съдия Грейл, фанатизираните заседатели, всички заблудени мишки в апелативните инстанции и губернатор Нютън. Денят на разплата ще дойде. Когато открият истинския убиец, моят дух ще ви преследва. — Той се обърна и погледна към Робърта. — Сбогом, мамо. Обичам те.

След няколко секунди мълчание Бен Джийтър взе микрофона. После отстъпи назад и кимна на анонимния химик, който се криеше зад затъмнения прозорец вляво от леглото. Той започна с инжектирането на смъртоносните съставки — три различни дози, следващи бързо една след друга. Всяка от тях беше достатъчно силна, за да убие човек. Първата съдържаше натриев тиопентал, мощен седатив. Донте затвори очи за последен път. Две минути по-късно му вкараха панкурониев бромид, блокиращ функцията на мускулите, и Донте спря да диша. Третата инжекция беше пълна с калиев хлорид, от който сърцето му престана да бие.

Заради кожените ремъци беше трудно да се установи точният момент на смъртта. В 18:19 ч. медицинското лице го преслуша и кимна на директора на затвора. В 18:21 ч. Джийтър обяви, че Донте Дръм е мъртъв.