Джон Гришам
Признанието (6)

6

Теорията на обвинението се градеше отчасти върху отчаяната надежда, че един ден някой някъде ще открие тялото на Никол. То не можеше вечно да лежи под водата, нали? Рано или късно Ред Ривър трябваше да го изхвърли и някой рибар, лодкар или може би хлапе, газещо из плитчините, щеше да го намери и да повика помощ. След идентифициране на останките последното късче от пъзела Щеше да си легне идеално на мястото. Щяха да бъдат запълнени последните празнини. Край на въпросите, край на съмненията. Полицаите и прокурорите можеха спокойно и самодоволно да затворят последната страница.

Не беше чак толкова трудно да постигнат присъда без труп. Прокуратурата атакува Донте Дръм от всички посоки и въпреки че неуморно настояваше за съдебен процес, силно се надяваше трупът да бъде намерен. Но минаха девет години, а реката не пожела да помогне. Надеждите, молитвите и дори мечтите на много хора отдавна бяха посърнали. И макар това да пораждаше съмнения у някои наблюдатели, нищо не бе в състояние да разклати убежденията на онези, от които зависеше смъртната присъда на Донте Дръм. След толкова години с доброволно надянати капаци на очите и след като бяха заложили тъй много, те не допускаха и сянка на съмнение, че са заловили убиеца. Немислимо бе да оспорят собствените си теории и действия.

Окръжният прокурор Пол Кофи беше суров професионален обвинител, избиран и преизбиран без сериозна конкуренция вече над двайсет години. Като бивш морски пехотинец той обичаше схватките и обикновено печелеше. В личния си уебсайт изтъкваше високия процент постигнати ефективни присъди, а по време на избори развяваше същото знаме в цветисти послания, разпращани по електронната поща. Рядко му се случваше да прояви съчувствие към подсъдимия. И както става обикновено в малките окръжни прокуратури, рутинното преследване на наркомани и автомобилни крадци биваше прекъсвано твърде рядко от някое сензационно убийство или изнасилване. Кофи умело прикриваше дълбокото разочарование, че през цялата си кариера е работил само по две предумишлени убийства, което за Тексас си беше направо нищо. Това на Никол Ярбър бе първото и най-шумното. Три години по-късно, през 2002 г., Кофи спечели много по-лесно смъртна присъда в дело за провалена сделка с наркотици, оставила цял куп трупове на един селски път.

Две дела за убийство. Повече нямаше да има. Поради скандал Кофи напускаше поста си. Бе обещал публично, че няма да се кандидатира на изборите след две години. Съпругата му, с която живееше от двайсет и две години, го бе напуснала бързо и шумно. Екзекуцията на Дръм щеше да бъде последният му миг на слава.

Негов подгласник бе Дрю Кърбър, който след усърдната си дейност по случая „Дръм“ се бе издигнал до старши инспектор в местната полиция, където с гордост работеше и сега. Кърбър скоро щеше да навърши четирийсет и шест, беше с десет години по-млад от прокурора и макар че често работеха в тясно сътрудничество, двамата се движеха в различни социални кръгове. Кърбър беше ченге. Кофи — юрист. В Слоун, както в повечето малки градчета, социалните граници бяха очертани съвсем ясно.

В различни моменти и двамата бяха обещали на Донте Дръм, че ще бъдат там, когато „му забият иглата“. Кърбър обеща пръв, по време на бруталния разпит, довел до признанието. Когато спираше за малко да блъска момчето в гърдите и да го обсипва с всевъзможни обиди, Кърбър го уверяваше, че ще му забият иглата и той ще е там да гледа.

За Кофи разговорът бе много по-кратък. През една от почивките на процеса, когато Роби Флак не беше наблизо, Кофи си уреди бърза и тайна среща с Донте Дръм под стълбището пред съдебната зала. Предложи му сделка: да се признае за виновен срещу доживотна присъда без право на помилване. Иначе — смърт. Донте отказа и повтори, че е невинен, при което Кофи изруга и обеща да го гледа как умира. Броени минути по-късно Флак узна за срещата и атакува Кофи, но прокурорът заяви, че не е имало нищо подобно.

Двамата живееха със случая „Ярбър“ вече девет години и по различни причини често изпитваха потребност „да навестят Рива“. Посещението невинаги беше приятно, невинаги го очакваха с нетърпение, но тя играеше толкова важна роля, че не можеха да я пренебрегват.

Рива Пайк, майката на Никол, беше едра и емоционална жена, приела мъченическата роля с ентусиазъм, който нерядко стигаше до гротеска. Участието й в процеса бе дълго, колоритно и често скандално. Сега, когато историята навлизаше в последното си действие, мнозина в Слоун се питаха какво ще прави, след като всичко приключи.

Рива бе тормозила непрестанно Кърбър и другите полицаи през двете седмици на трескавото издирване. Чакаше камерите и хулеше на всеослушание всички държавни служители — от градските съветници до губернатора, — защото не са намерили дъщеря й. След ареста и изтръгнатото признание на Донте Дръм тя охотно даваше дълги интервюта, в които правеше на пух и прах презумпцията за невинност и настояваше за смъртно наказание час по-скоро. От години водеше Дамския клуб по вероучение към Първа баптистка църква и въоръжена със Светото писание, четеше проповеди относно Божията подкрепа за държавната наказателна система. Упорито наричаше Донте „оня тип“, с което дразнеше чернокожите в Слоун. Имаше и много епитети за него, като най-често употребяваше „чудовище“ и „хладнокръвен убиец“. По време на процеса седеше със съпруга си Уолис и двете си деца на първия ред, точно зад обвинението, а наоколо бяха накацали други роднини и приятели. Двама въоръжени полицаи винаги стояха наблизо, за да разделят Рива и нейния клан от близките и поддръжниците на Донте Дръм. През почивките двете групи си разменяха остри думи. Всеки момент можеше да избухне насилие. Когато заседателите обявиха смъртна присъда, Рива скочи на крака и възкликна: „Слава на Бога!“ Съдията незабавно й нареди да седне и заплаши да я изгони от залата. Докато извеждаха Донте с белезници, тя не се удържа и изкрещя: „Ти уби детето ми! Когато издъхнеш, аз ще съм там!“

За първата годишнина от изчезването и предполагаемата смърт на Никол майка й организира тържествено бдение на „Ръш Пойнт“ край Ред Ривър, близо до мястото, където бяха намерили нейните документи. Някой направи бял кръст и го заби в земята. Натрупаха наоколо цветя и големи портрети на Ники. Проповедникът проведе заупокойна служба и благодари на Бога за „заслужената и вярна присъда“, издадена току-що от съдебните заседатели. Запалиха свещи, пяха химни, помолиха се. Бдението се превърна в ежегодно събитие на тази дата и Рива винаги присъстваше, често следвана от новинарски екипи.

Тя се включи в група на пострадали от престъпления и скоро започна да обикаля по конференции и да изнася речи. Съчини дълъг списък от жалби срещу съдебната система, в който на първо място стояха „безкрайните мъчителни протакания“, и бързо се научи как да радва тълпите с новите си теории. Пращаше жлъчни писма до Роби Флак и дори се опита да пише на Донте Дръм.

Рива създаде уебсайта WeMissYouNikki.com и го зареди с хиляди снимки на дъщеря си. Непрестанно пишеше из блоговете за Никол и делото, често оставайки пред компютъра по цяла нощ. На два пъти Роби Флак заплаши да я съди за клеветнически материали, но знаеше, че е по-разумно да не я закача. Тя преследваше приятелите на Ники да публикуват в сайта спомени за нея и намразваше всички младежи, които губеха интерес към начинанието.

Поведението й често ставаше странно. Редовно потегляше с колата надолу по реката да търси дъщеря си. Виждаха я да стои по мостовете и да се взира към водата, потънала в някакъв друг свят. На сто и деветдесет километра югоизточно от Слоун Ред Ривър пресича Шривпорт, Луизиана. Рива намери в центъра хотел с изглед към реката и го превърна в свое убежище. Дълги дни и нощи оставаше там, бродеше из града, висеше около молове, киносалони и всички други места, посещавани от младежи. Знаеше, че не постъпва разумно. Знаеше, че е немислимо Ники да е оцеляла и да се крие от нея. И все пак Рива продължаваше да пътува до Шривпорт и да оглежда лицата на минувачите. Не можеше да престане. Трябваше да върши нещо.

На няколко пъти отскочи до други щати, където бяха изчезнали млади момичета. Имаше да споделя опит и мъдрост. „Можете да издържите“ стана нейният девиз, нейното усилие да утеши близките, макар че в родния й град мнозина се чудеха как издържа самата тя.

Сега, докато часовникът отброяваше последните часове, Рива трескаво следеше подробностите около екзекуцията. Репортерите се завърнаха и тя имаше какво да им каже. След девет дълги и мъчителни години най-сетне наближаваше мигът на правдата.

Рано сутринта в понеделник Пол Кофи и Дрю Кърбър решиха, че е време да посетят Рива.

 

 

Тя ги посрещна на прага с усмивка и дори с бърза прегръдка. Никога не знаеха каква ще я заварят. Рива можеше да бъде чаровна, можеше да бъде и страшна. Но наближаващата смърт на Донте я изпълваше с благосклонност и тръпнещо вълнение. Мъжете пресякоха уютната къща и влязоха в просторната пристройка зад гаража, която с годините се бе превърнала в щабквартира на Рива. Половината представляваше кабинет с канцеларски шкафове, другата половина — храм на дъщеря й. По стените висяха рамки с увеличени цветни снимки, посмъртни портрети, нарисувани от почитатели, купи, панделки, плакети и награда от олимпиада в осми клас. Експонатите отразяваха почти целия живот на Ники.

Уолис, вторият съпруг на Рива и втори баща на Никол, не си бе у дома. През годините той се мяркаше вкъщи все по-рядко и мълвата твърдеше, че вече не понасял безконечната скръб на жена си. Докато сядаха край масичката, Рива поднесе студен чай. След няколко любезни фрази заговориха за екзекуцията.

— Ти имаш право на пет места в стаята за свидетели — каза Кофи. — Кой ще бъде там?

— Уолис и аз, разбира се. Чад и Мари още се колебаят, но вероятно ще дойдат. — Тя подхвърли имената на полубрата и полусестрата на Никол съвсем небрежно, сякаш ставаше дума за посещение на футболен мач. — Последното място сигурно ще е за отец Рони. Той не иска да гледа, но чувства, че трябва да бъде там заради нас.

Отец Рони беше сегашният пастор в Първа баптистка църква. Служеше в Слоун от около три години и очевидно никога не бе срещал Никол, но вярваше във вината на Дръм и не смееше да спори с Рива.

Няколко минути обсъждаха протокола при екзекуцията, правилата за свидетелите, крайния срок и тъй нататък.

— Рива, може ли да поговорим за утре? — попита Кофи.

— Разбира се.

— Още ли смяташ да свършиш оная работа с Фордайс?

— Да. Той вече пристигна и в десет сутринта снимаме тук. Защо питаш?

— Не съм сигурен, че е добра идея — каза Кофи и Кърбър кимна.

— Нима? Защо не?

— Той е много предизвикателна личност, Рива. Тревожим се за последиците в четвъртък вечер. Знаеш колко развълнувани са чернокожите.

— Очакваме неприятности, Рива — добави Кърбър.

— Ако чернокожите създават неприятности, арестувай ги — каза тя.

— Фордайс обича да предизвиква точно такива ситуации. Той е агитатор, Рива. Иска да забърка безредици, за да бъде в центъра на събитията. Така си вдига рейтинга.

— Всичко е заради рейтинга — добави Кърбър.

— Я виж ти — рече подигравателно тя. — Май сте се изнервили.

Шон Фордайс беше водещ на предаване за сензационни убийства по нюйоркска кабелна мрежа. Неизменно заемаше крайно десни позиции в подкрепа на поредната екзекуция, правото на притежаване на оръжие или пропъждането на нелегалните емигранти, които обичаше да атакува, защото бяха много по-лесна мишена от чернокожите. В предаването му нямаше нищо оригинално, но Фордайс налучка златна жила, след като почна да филмира близките на жертвите, докато се готвят да присъстват на екзекуцията. Прочу се, когато техниците му успяха да монтират миниатюрна камера в очилата на бащата на малко момче, убито в Алабама. За пръв път светът видя екзекуция и Шон Фордайс притежаваше записа. Излъчваше го отново и отново и всеки път обясняваше колко просто, спокойно и безболезнено е било — твърде лека смърт за един тъй жесток убиец.

Подведоха го под отговорност в Алабама, близките на екзекутирания заведоха дело и го заплашиха със смърт, но му се размина. Обвиненията не издържаха в съда — не успяха да уточнят характера на престъплението. Съдията прекрати делото. Три години след големия удар Фордайс не просто се издигна, а достигна върха на кабелното бунище. Сега беше в Слоун и подготвяше поредния епизод. Носеха се слухове, че е платил на Рива петдесет хиляди долара за изключителните права върху интервюто.

— Моля те да размислиш, Рива — каза Кофи.

— Не, Пол. Отговорът е не. Правя го за Никол, за семейството си и за другите жертви. Светът трябва да види какво ни причини онова чудовище.

— Каква полза? — попита Кофи.

Двамата с Кърбър бяха игнорирали обажданията от екипа на Фордайс.

— Може би има начин законите да се променят.

— Но законите действат, Рива. Вярно, отне ни повече време, отколкото искахме, но като цяло девет години не е зле.

— Боже мой, Пол, не мога да повярвам, че говориш така. Ти не си преживял девет години кошмар.

— Вярно, не съм и не твърдя, че разбирам какво ти е минало през главата. Но кошмарът няма да свърши в четвъртък вечерта.

Със сигурност нямаше да свърши, ако зависеше от Рива.

— Ти нямаш представа, Пол. Не мога да повярвам. Отговорът е не. Не, не, не. Ще дам интервюто и ще го излъчат. Светът ще узнае какво съм изпитала.

Гостите не бяха очаквали да успеят, затова не се изненадаха. Когато Рива Пайк решеше нещо, разговорът приключваше. Побързаха да сменят темата.

— Тъй да бъде — каза Кофи. — Двамата с Уолис чувствате ли се в безопасност?

Тя едва не се изкиска.

— Разбира се, Пол. Къщата ни е пълна с оръжие и съседите са в бойна готовност. Всяка кола, минаваща по тази улица, се наблюдава през оптически мерници. Не очакваме неприятности.

— Днес телефоните в полицията звънят непрекъснато. Обичайните анонимни обаждания и неясни заплахи за едно или друго, ако момчето бъде екзекутирано.

— Мисля, че трябва да ви пратим патрулна кола до края на седмицата — каза Кърбър.

— Както искате. За мен няма значение. Ако чернокожите почнат безредици, няма да е тук. Нали обикновено подпалват най-напред собствените си къщи?

Двамата свиха рамене. Нямаха опит с гражданските вълнения. Досега в Слоун не бе имало сериозни расови проблеми. Оскъдните им познания по въпроса идваха главно от телевизионните новини. Да, изглеждаше, че бунтовете се ограничават в рамките на гетата.

Няколко минути разговаряха за това, после стана време да си вървят. На входа пак се прегърнаха и си обещаха в четвъртък да се видят в затвора. Очакваше ги велик момент. Краят на трънливия път. Най-сетне правдата щеше да възтържествува.

 

 

Роби Флак паркира пред къщата на семейство Дръм и събра сили за поредната среща.

— Колко пъти си идвал тук? — попита придружителката му.

— Не знам. Десетки.

Той отвори вратата и излезе навън, както и тя.

Името й бе Марта Хандлър — разследваща журналистка на свободна практика, която не работеше за никого, но понякога получаваше хонорари от големите списания. За пръв път дойде в Слоун преди две години, когато избухна скандалът около Пол Кофи, и тогава се увлече по случая „Дръм“. Двамата с Роби разговаряха часове наред на професионални теми и отношенията им можеха да тръгнат в друга посока, ако Роби не беше отдаден изцяло на сегашната си приятелка, с двайсет години по-млада от него. Марта вече не вярваше в тия неща и подаваше разнопосочни сигнали в желанието си да разбере дали вратата е отворена, или не. Между двамата се трупаше сексуално напрежение, сякаш се бореха с желанието да кажат „да“. Засега успяваха.

Отначало тя твърдеше, че пише книга за случая „Дръм“. После книгата се оказа само статия за „Венити Феър“. След това за „Ню Йоркър“. После се превърна в сценарий за филм, чийто продуцент щял да бъде един от бившите й съпрузи в Лос Анджелис. Според Роби тя умееше да пише прилично и имаше великолепна памет за фактите, но беше жива напаст във всичко, свързано с организация и планиране. Какъвто и да се окажеше крайният продукт, той имаше пълно право на вето, а ако случайно проектът донесеше печалба, Роби и близките на Дръм щяха да получат дял. След две години общуване с нея той не разчиташе на финансов успех. Но я харесваше. Тя беше убийствено забавна, безцеремонна, посветена изцяло на каузата и изпитваща люта ненавист към почти всеки, когото бе срещнала в Тексас. Освен това обичаше да пие бърбън и да играе покер до късно след полунощ.

Малкият хол беше препълнен. Робърта Дръм седеше на любимата си пейка. Двама от братята й стояха до вратата на кухнята. Синът й Седрик, по-големият брат на Донте, седеше на канапето и държеше в скута си задрямало пеленаче. Дъщеря й Андреа, по-малката сестра на Донте, бе заела единия стол. На друг седеше техният проповедник, преподобният Канти. Роби и Марта седнаха един до друг на паянтови столове, донесени от кухнята. Марта бе идвала тук три пъти и дори веднъж сготви, когато Робърта имаше грип.

След обичайните поздрави, прегръдки и нескафе Роби взе думата.

— Днес не се случи нищо, което не е добра новина. Утре сутрин Комисията по помилванията ще вземе решение. Не провеждат съвещания, просто пускат материалите по делото от ръка на ръка и гласуват. Не очакваме да препоръчат смекчаване на присъдата. Това рядко се случва. Очакваме отказ, който ще обжалваме пред губернатора с молба за отлагане. Губернаторът има право да отложи изпълнението с трийсет дни. Едва ли ще се съгласи, но трябва да се молим за чудо.

Роби Флак не си падаше по молитвите, но много добре знаеше как да говори в религиозните области на Източен Тексас. А сега стоеше в стая, пълна с хора, които се молеха денонощно.

— Сега откъм положителната страна. Днес се свързахме с Джоуи Гембъл. Намерихме го недалеч от Хюстън, в предградие, наречено Мишън Бенд. Нашият детектив обядва с него, напомни му истината, обясни му колко е напрегнато положението и тъй нататък. Той следи случая и знае какъв е залогът. Призовахме го да подпише клетвена декларация, отхвърляща лъжите му пред съда, но той отказа. Ние обаче няма да отстъпим. Той не беше категоричен. Изглеждаше разколебан и разтревожен от съдбата на Донте.

— Какво ще стане, ако подпише и каже истината? — попита Седрик.

— Е, тогава изведнъж ще разполагаме с боеприпаси, за да вдигнем шум в съда. Проблемът обаче е там, че когато един лъжец започне да отрича показанията си, всички стават много подозрителни, особено апелативните съдии. Докъде стига лъжата? Сега ли лъже, или тогава е лъгал? Честно казано, ходът е отчаян, но друго не ни остава.

Роби винаги говореше без увъртане, особено със семействата на клиентите си. А при сегашното положение на Донте нямаше смисъл да им вдъхва надежди.

Робърта седеше смирено, притиснала длани между коленете си. Беше на петдесет и шест, но изглеждаше много по-стара. След като съпругът й Райли почина преди пет години, тя престана да си боядисва косата и да се храни. Беше измършавяла, с прошарени кичури и почти не говореше, но всъщност открай време си беше мълчалива. В семейството им Райли държеше ролята на бъбривец, самохвалко и скандалджия, а Робърта имаше грижата да върви след съпруга си и да оправя кашите, които е надробил. През последните дни тя постепенно прие истината и изглеждаше смазана. Нито тя, нито Райли, нито който и да било от семейството се бе усъмнил някога в невинността на Донте. Някога той бе влизал в остри схватки с противникови играчи и при необходимост умееше да се защити на игрището или на улиците. Но всъщност Донте беше добро и разумно момче, което никога не би посегнало на невинен човек.

— Двамата с Марта отиваме утре на свиждане с Донте — продължаваше Роби. — Ако имате писма за него, мога да ги занеса.

— Утре в десет сутринта имам среща с кмета — каза преподобният Канти. — Ще дойдат и други пастори. Смятаме да изложим тревогата си какво може да стане в Слоун, ако Донте бъде екзекутиран.

— Ще стане страшно — обади се един от чичовците.

— Прав си — добави Седрик. — Хората откъм нашия край са настръхнали.

— Екзекуцията още ли е насрочена за шест вечерта в четвъртък? — попита Андреа.

— Да — отговори Роби.

— Кога ще се знае със сигурност, че ще бъде изпълнена?

— Никога не е сигурно, защото обикновено адвокатите се борят до последната минута.

Андреа погледна смутено брат си, после каза:

— Е, от мен да го знаеш, Роби, много хора от нашата част на града възнамеряват да бъдат тук, когато се случи. Ще има размирици и това няма да ме учуди. Но започне ли се веднъж, може да излезе извън контрол.

— Целият град трябва да внимава — каза Седрик.

— Точно това ще кажем на кмета — обади се Канти. — Желателно е да предприеме нещо.

— Той може само да реагира — каза Роби. — Няма нищо общо с екзекуцията.

— Не може ли да се обърне към губернатора?

— Може, естествено, но не си въобразявайте, че кметът е против екзекуцията. Ако изобщо се добере до губернатора, сигурно ще го увещава да отхвърли молбата за помилване. Кметът е типичен тексасец. Обича смъртното наказание.

Никой в стаята не бе гласувал за кмета или пък за губернатора. Роби отклони разговора от заплахата за размирици. Имаха по-важни неща за обсъждане.

— Според затворническия правилник по следното свиждане ще бъде в четвъртък, осем сутринта, в затвора „Полънски“, преди Донте да бъде прехвърлен в затвора в Хънтсвил. Знам, че очаквате с нетърпение да го видите, както и той вас. Но не се изненадвайте когато пристигнете там. Ще бъде като всяко друго свиждане. Той ще е от едната страна на стъклената преграда, вие трябва да стоите от другата. Ще разговаряте по телефона. Смешно е, но така става в Тексас.

— Никакви прегръдки и целувки? — попита Андреа.

— Никакви. Имат си правилник.

Робърта тихо заплака и по бузите й потекоха едри сълзи.

— Не мога да прегърна детето си — промълви тя.

Един от нейните братя й подаде книжна кърпичка и я погали по рамото. След минута тя се съвзе и каза:

— Извинявайте.

— Не се извинявай, Робърта — каза Роби. — Ти си майка и синът ти ще бъде екзекутиран за нещо, което не е извършил. Имаш право да плачеш. На твое място сигурно щях да крещя и да стрелям по хората. Може и да го направя.

— А самата екзекуция? — попита Андреа. — Кой ще присъства на нея?

— Стаята за свидетелите е разделена със стена на две половини — за близките на жертвата и на осъдения. Всички стоят прави. Няма столове. Те имат право на петима души, вие също. Останалото място е за адвокати, служители от затвора, журналисти и неколцина други. Аз ще бъда там, Робърта. Знам, че искаш да дойдеш, но Донте е категорично против присъствието ти. Включена си в списъка, но той не желае да гледаш.

— Съжалявам, Роби — каза тя и си избърса носа. — Вече сме водили този спор. Присъствах, когато той се роди, и ще присъствам, когато умре. Донте може и да не знае, но ще се нуждае от мен. Ще бъда там.

Роби не беше в настроение да спори. Обеща на другата вечер да дойде отново с последните новини.