Джон Гришам
Признанието (38)

38

Кийт седеше в своя кабинет в църквата, сключил ръце на тила си. Беше качил краката си на бюрото и не сваляше очи от тавана. Чувстваше се ужасно объркан. На няколко пъти през последните дни се мъчеше да се отдаде на семейството и работата си, но приятните мисли бързо отстъпваха място на притесненията, че Травис Бойет все още е на свобода. Кийт непрекъснато си повтаряше, че не е помогнал на Травис да избяга. Той вече обикаляше улиците на Топика, след като властите му бяха позволили да се завърне в обществото. Бойет сам бе взел решението да напусне Анкър Хаус и да наруши условията на освобождаването си. Кийт просто се бе съгласил да стане негов шофьор. Той обаче не спираше да се измъчва от угризения, че е направил нещо нередно.

За да се откъсне от Бойет, пасторът свали крака от бюрото и се загледа в компютъра. На екрана се виждаше уебстраницата на канзаската група „Американци против смъртното наказание“. Кийт реши да се присъедини към нея. Плати двайсет и пет долара и стана един от трите хиляди нейни членове. Сега щеше да получава електронен бюлетин, месечно списание с най-актуалните новини и други периодични известия. Групата се събираше веднъж годишно в Уичита. Следваха повече подробности. Като се изключеше църквата, Кийт за пръв път се приобщаваше към някаква организация.

От любопитство пасторът разгледа сайтовете на подобни групи в Тексас. Имаше множество такива. Кийт бе слушал за някои от тях в новините по телевизията. Активистите вдигаха доста шум около случая с Донте — „Студенти против екзекуциите“, „Тескаска мрежа за мораториум“. „Тексас срещу законните убийства“, „Тексасци за алтернативни наказания“. Едно от познатите имена гласеше: „Фокус върху смъртните присъди“. Кийт влезе в уебсайта им и остана възхитен. Таксата беше само десет долара. Той плати с кредитната си карта и се записа. Вече не мислеше за Бойет.

Най-голямата и най-стара организация се казваше „Да спрем екзекуциите в Тексас“. Членовете й не само публикуваха подробни материали по темата, но призоваваха за промяна в законодателството и създаваха групи за подкрепа на затворници, очакващи смъртното наказание. Освен това събираха пари за защитата им и си сътрудничеха с други структури в страната. Кийт се впечатли най-силно от факта, че организацията подкрепя както семействата на осъдените, така и тези на жертвите. Тя имаше петдесет хиляди членове и годишен бюджет от два милиона. Всеки можеше да се присъедини срещу скромна такса. Без да се колебае, Кийт плати сумата.

След като похарчи шейсет долара, пасторът се почувства като истински активист срещу смъртното наказание.

Изведнъж телефонът иззвъня и наруши тишината. Шарлот Джънгър съобщи:

— Търси ви някаква репортерка. Мисля, че е добре да говорите с нея.

— Откъде е?

— От Хюстън. Май няма да се предаде лесно.

— Благодаря. — Той прие обаждането. — Отец Кийт Шрьодер.

— Мистър Шрьодер, казвам се Елайза Кийн и работя за „Хюстън Кроникъл“. — Гласът й беше мек и спокоен, а акцентът й приличаше на носовия изговор в Слоун. — Имам няколко въпроса относно Травис Бойет.

Кийт си представи най-лошото. Сензационни заглавия, скандали, белезници, затвор.

Пасторът помълча достатъчно дълго, за да убеди мис Кийн, че се е обадила на правилното място.

— Добре — заяви накрая той.

Какво друго му оставаше? Не смяташе да отрича, че познава Бойет. За секунда се поколеба дали да не затвори, но подобна реакция само би влошила нещата.

— Съгласен ли сте да запиша интервюто? — попита любезно тя.

Да. Не. Нямаше представа.

— Да — отвърна Кийт.

— Чудесно. Така ще бъда по-точна. Само секунда. Сега диктофонът е включен.

— Добре — заяви Кийт. Трябваше да спечели време. — Мис Кийн, не говоря често с репортери. Как ще докажете, че наистина работите за „Хюстън Кроникъл“?

— Имате ли компютър?

— Да.

— Веднага ще ви изпратя автобиография. Ще приложа и снимка. Направена е пред кантората на Роби Флак миналия четвъртък, преди той да напусне Слоун. На нея се виждат четирима души. Единият мъж носи тъмно сако и риза с бяла якичка. Предполагам, че сте вие.

Кийт отвори имейла и разгледа снимката. Наистина беше той. Прочете набързо автобиографията, макар че нямаше смисъл.

— Симпатичен мъж? — заяви той.

— Така е. Вие сте, нали?

— Да.

— Присъствахте ли на екзекуцията на Донте Дръм? — попита тя.

Кийт усети как устата му пресъхва. Изкашля се и попита:

— Откъде ви хрумна, че съм бил там?

— От затвора ни предоставиха протокола на екзекуцията. В него фигурирате като свидетел от страна на подсъдимия. А и един от мъжете в стаята е бил репортер от друг вестник. Той не е могъл да намери името ви, но аз успях.

Какво би го посъветвал Елмо Леърд в този момент? Може би трябваше да прекрати разговора. Кийт не знаеше какво да каже, но определено беше впечатлен. Щом разполагаше с протокола от затвора и снимката, навярно репортерката бе открила и други неща. Любопитството му надделя.

— В такъв случай ще призная, че присъствах — заяви Кийт.

— Защо един лутерански свещеник от Топика би гледал екзекуция в Тексас? — попита репортерката.

Кийт си бе задавал същия въпрос хиляди пъти. Той се засмя нервно и каза:

— Дълга история.

— Да не сте приятел на Донте Дръм?

— Не.

— Допреди няколко дни Травис Бойет е живял в Анкър Хаус в Топика. Изведнъж се е появил в Слоун, Тексас. Имате ли представа как е стигнал до там?

— Може би.

— Притежавате ли кафяво субару с канзаски номер „КТ 2787“?

— Предполагам, че знаете отговора.

— Така е. Един от нашите репортери е забелязал автомобила ви в Слоун. Хората от Канзас рядко ходят там. Случайно Бойет да е пътувал с вас?

Кийт отново се засмя.

— Мис Кийн, какво искате от мен?

— Разкажете ми цялата история, мистър Шрьодер.

— Ще ми отнеме часове, а сега нямам време.

— Кога за пръв път се срещнахте с Травис Бойет?

— Преди седмица. Миналия понеделник.

— Тогава той призна ли, че е убил Никол Ярбър?

Очевидно всякаква конфиденциалност се бе изпарила. След като Бойет публично бе признал за престъплението, вече не оставаха много тайни. Някои подробности обаче не биваше да излизат наяве. Кийт не се чувстваше длъжен да отговаря. Не се страхуваше от истината; всъщност бе твърдо решен да не я крие. Щом действията му бяха толкова лесни за проследяване, съвсем скоро щяха да се обадят и други репортери. Пасторът прецени, че е най-разумно да приключи с всичко веднъж завинаги.

— Слушайте ме добре, мис Кийн. Травис Бойет посети нашата църква миналата неделя. Държеше да сподели нещо и на следващия ден дойде в моя кабинет. Довери ми се и двамата тръгнахме за Слоун, Тексас. Пристигнахме в четвъртък на обяд. Той искаше да спре екзекуцията, защото Донте Дръм е невинен. Бойет излезе в ефир и направи прословутото признание. Мистър Флак ме помоли да го придружа до Хънтсвил. Приех неохотно предложението и после нещата се развиха от само себе си. Срещнах се с Донте и съвсем неочаквано станах свидетел на екзекуцията. На следващата сутрин Бойет заведе мистър Флак и екипа му до мястото, на което бе заровил Никол. Аз също отидох с тях. Изведнъж Бойет се почувства зле. Закарах го в болница в Джоплин, откъдето той е успял да избяга. Междувременно се прибрах вкъщи. Оттогава не съм се чувал с него.

Репортерката мълчеше. Явно се опитваше да осмисли думите му.

— Мистър Шрьодер, имам хиляди въпроси.

— А аз закъснявам за футболна тренировка. Приятен ден.

Кийт затвори слушалката и бързо напусна кабинета.

* * *

„Фордайс — право в десетката!“ излъчи едночасов репортаж в най-гледаното време в понеделник вечер. През целия уикенд по телевизията вървяха сензационни реклами за предаването. Шон Фордайс се включи на живо от Слоун, Тексас, където продължаваше да обикаля в търсене на някой пожар, труп или експлозия. Първата половина бе посветена на Рива и сърцераздирателното очакване на екзекуцията. Сценаристите показаха снимки на Никол като дете и мажоретка на един от мачовете на „Слоун Уориърс“. Излъчиха и клип, в който Донте буквално премазваше пробивния бек от другия отбор. Рива постоянно се появяваше на екрана, като кулминацията беше интервюто след екзекуцията. Тя изглеждаше почти жалко в светлината на последните събития. Беше повече от очевидно, че Фордайс е подготвил предварително атаката. Рива отправяше остри нападки, но замлъкна, след като за пръв път видя признанието на Бойет. Изпадна в шок, когато той извади пръстена на Никол. После изчезна от екрана. Във втората половина Фордайс излъчи колаж от видеозаписи и интервюта, но не представи нови факти. Шоуто не струваше. Имаше някаква ирония във факта, че водещият, който иначе беше отявлен поддръжник на смъртното наказание, посвещава ексклузивен репортаж на несправедливо изпълнена екзекуция. Но Фордайс не се притесняваше от подобно противоречие. Интересуваше се единствено от рейтингите.

Кийт и Дейна гледаха предаването. По време на хаотичните часове, прекарани в Слоун, пасторът не бе видял семейството на Никол. Беше чел за Рива в интернет, но не знаеше как звучи гласът й. Фордайс поне му предостави тази възможност. Тъй като не се бе срещал с Рива, Кийт изпитваше съжаление към нея.

Пасторът трябваше да проведе телефонен разговор, който отлагаше от часове. Докато Дейна приготвяше децата за лягане, Кийт се оттегли в спалнята и позвъни на Елмо Леърд. Извини се за безпокойството, но ситуацията се променяше с всяка минута и той се нуждаеше от съвет. Елмо му каза да не се тревожи. След като обаче разбра за обаждането на Елайза Кийн, адвокатът видя причина за притеснение.

— Не биваше да говорите с нея — заяви Елмо.

— Но тя знаеше всичко, мистър Леърд. Разполагаше с фактите, документите и снимката. Щеше да е глупаво да отричам.

— Хубаво е да избягвате репортерите.

— Така е, но не смятам да се крия от никого. Стоя твърдо зад постъпките си. Истината вече излезе наяве.

— Оценявам вашата искреност, отче. Но вие ме наехте, защото се нуждаехте от съвет. Трябваше да изберете по-подходящо време и място, за да разкажете историята.

— Съжалявам. Не разбирам много от право. Ужасно съм объркан от всички закони и процедури.

— Повечето ми клиенти се чувстват по този начин. Затова търсят услугите ми.

— Значи съм се изложил?

— Не непременно. Но се пригответе за истински ад. Извинете ме за езика, отче. Журналистите ще полудеят. Скандалът около Донте Дръм се разду достатъчно в пресата, а вашето участие в него със сигурност е нещо ново.

— Не знам какво да мисля, мистър Леърд. Помогнете ми. Медиите ще навредят ли на делото ми?

— Стига, Кийт. Засега нямате никакво „дело“. Преди малко се обадих на окръжния прокурор. Двамата сме стари приятели. Той остана впечатлен от историята и едва ли ще повдигне обвинения. Още не е решил какво да прави. Май всичко зависи от Бойет, най-известния престъпник на свобода в момента. Днес са го обвинили в убийство в Мисури.

— Да, гледах телевизия — отвърна Кийт.

— Снимката му е разпространена навсякъде, вероятно скоро ще го хванат. Съмнявам се, че ще се върне в Канзас. По-добре е да си остане в Мисури. Ако го заловят, преди да нарани друг човек, окръжният прокурор тук ще забрави за случая.

— А шумът около моята намеса?

— Ще видим. Много хора ще се възхитят на постъпката ви. Едва ли някой ще разкритикува опита да спасите Донте Дръм, особено при създалите се обстоятелства. Ще излезем от ситуацията. Само не давайте повече интервюта.

— Разбрано, мистър Леърд.