Джон Гришам
Признанието (22)

22

Донте летеше с хеликоптер за пръв и последен път в живота си. Машината беше собственост на Службата за обществена сигурност в Тексас и се движеше със сто и петдесет километра в час, на около деветстотин метра над хълмовете. Донте не виждаше нищо. Беше притиснат между двама едри охранители, които гледаха намръщено през стъклата, сякаш очакваха участниците в операция „Отклонение“ всеки момент да обстрелят хеликоптера. Отпред седяха двамата пилоти — млади мъже с мрачни лица, въодушевени от възложената им мисия. Донте се почувства зле от нестабилния и шумен полет. Затвори очи, облегна глава на твърдата пластмаса и се опита да мисли за нещо приятно. Усилията му бяха напразни.

Той преговори предсмъртните си думи, като безмълвно раздвижи устни, въпреки че не съществуваше вероятност някой да го чуе сред оглушителния шум от хеликоптера. Донте си спомни за други затворници, очакващи смъртното наказание — негови приятели и врагове. Повечето наистина бяха извършили тежки престъпления, но имаше и такива, които твърдяха, че са невинни.

Полетът продължи двайсет минути. Когато хеликоптерът кацна на стария терен за каубойски състезания в затвора в Хънтсвил, осъденият бе посрещнат от цяла армия надзиратели. Окован в тежки вериги, Донте почти бе пренесен на ръце от своите охранители до чакащия микробус. Минути по-късно колата отби в една алея. От двете страни се издигаше висока ограда, покрита с дебело защитно стъкло. На върха й проблясваше бодлива тел. Донте и неговата охрана минаха през входа, откъдето по тесен тротоар стигнаха до червена тухлена сграда. Там щатът Тексас изпълняваше своите убийства.

Когато влезе вътре, Донте присви очи и разучи новата обстановка. Отдясно се виждаха осем килии, пред които минаваше малък коридор. На близката маса бяха оставени няколко издания на Библията, включително едно на испански. Из стаята се разхождаха десетина надзиратели. Повечето обсъждаха времето, сякаш нямаха по-важни теми за разговор. Донте бе подканен да застане на определено място, за да бъде заснет. После свалиха белезниците му и техническият експерт на затвора го информира, че ще вземе отпечатъци от пръстите му.

— Защо? — попита Донте.

— Такива са изискванията — отвърна мъжът и потопи единия му пръст в мастиления тампон.

— Не разбирам защо снемате отпечатъци от човек, когото ще убиете.

Експертът не отговори.

— А, ясно — каза Донте. — Искате да се подсигурите, че сте заловили правилния човек, нали?

Мъжът продължи със следващия пръст.

— Е, този път не сте хванали когото трябва. Мога да ви уверя в това.

Експертът приключи с отпечатъците и Донте бе отведен в една от временните килии. Останалите седем бяха празни. Той седна на ръба на леглото. Подът и чаршафите блестяха от чистота, а температурата в помещението беше приятна. Пред решетките, в тесния коридор, стояха няколко служители от затвора. Единият се приближи до килията.

— Донте, казвам се Бен Джийтър и съм директор на затвора.

Донте кимна, но не се изправи. Гледаше втренчено в пода.

— Нашият свещеник е Томи Пауъл. Ще остане тук цял следобед.

Без да вдига очи, Донте отвърна:

— Нямам нужда от свещеник.

— Както решиш. А сега ме чуй добре. Искам да ти обясня процедурата.

— Мисля, че знам какво ме очаква.

— Все пак съм длъжен да те запозная с всичко.

 

 

След поредица от пламенни речи протестът загуби първоначалната си сила. Огромна тълпа чернокожи се събра пред входа на съда и скоро се отправи към Мейн Стрийт, която беше затворена за автомобили. След като никой друг не пожела да вземе мегафона, барабанчиците се съживиха. Хората ги последваха по Мейн Стрийт и продължиха наляво, като размахваха знаменца и пееха „Ние ще победим“. Трей Глоувър отново пое ролята на предводител на шествието. Рап музиката, която звучеше от тонколоните на джипа му, проникваше във всички магазинчета и кафенета в центъра на града. Техните собственици, обслужващият персонал и клиентите наблюдаваха с любопитство случващото се. Защо чернокожите бяха толкова ядосани? Нали младият мъж си бе признал всичко? Той бе убил Никол и заслужаваше да бъде наказан.

До момента нямаше безредици, но напрежението беше осезаемо.

Когато стигнаха Сиск Авеню, Трей и музикантите изведнъж тръгнаха надясно. Левият завой би ги отвел на юг, към изходната им точка. Те обаче решиха да отидат в квартала на белите. Все още никой не бе хвърлил опасни предмети. Нямаше и заплахи. Няколко патрулни коли следваха шествието, а други наблюдаваха обстановката от страничните улици. Тълпата навлезе в стария жилищен район на града, на две преки северно от Мейн Стрийт. Глъчката изкара хората на верандите им. Когато видяха какво се случва, те се втурнаха вътре, за да вземат оръжията си. Някои се обадиха на кмета и на шефа на полицията. Протестиращите определено нарушаваха спокойствието в квартала. Защо бяха толкова разгневени? Момчето си бе признало всичко. Властите трябваше да вземат мерки.

Сивитан Парк беше младежки бейзболен комплекс на Сиск Авеню. Намираше се на пет преки от Мейн Стрийт. Щом стигна там, Трей Глоувър реши да спре. Барабаните замлъкнаха и участниците в шествието се събраха на едно място. Тълпата представляваше странна смесица от енергичност и гняв. Някои от присъстващите бяха дошли само за да запълнят свободното си време. Един от полицаите преброи около хиляда и двеста души, повечето от които не бяха навършили трийсет години. Голяма част от по-възрастните чернокожи се бяха прибрали по домовете си. Участниците в протеста повикаха подкрепления и скоро към Сивитан Парк се отправиха още коли с разгневени младежи.

В противоположния край на града се бе събрала друга тълпа чернокожи, които наблюдаваха опитите на пожарната да спаси останките от църквата „Маунт Синай“. Благодарение на бързата намеса на аварийните служби щетите не бяха толкова големи, колкото след палежа на Първа баптистка църква. Храмът обаче бе сериозно пострадал. Пламъците бяха потушени, но от прозорците продължаваше да бълва гъст дим. Поради липсата на вятър пушекът бързо се разстла над града и допълнително засили напрежението.

 

 

Телевизионният екип на Фордайс засне подобаващо заминаването на Рива за Хънтсвил. Тя бе поканила у дома свои близки и приятели, за да участват в поредното драматично представление, и всички си поплакаха на воля пред камерите. Самият Шон Фордайс пътуваше със самолет от Флорида и възнамеряваше да се присъедини към екипа в Хънтсвил за последното интервю преди екзекуцията.

Рива трябваше да замине за затвора в компанията на Уолис, двете й деца и отец Рони. Пътуването отнемаше три часа. Ето защо тя помоли свещеника да вземе назаем църковния микробус и да ги закара до там. Той се чувстваше съсипан, след като цяла нощ бе наблюдавал как църквата му гори. В момента обаче не можеше да се противопостави на Рива. Все пак бе настъпил „най-важният ден в живота й“. Те се приготвиха и потеглиха. Отец Рони зае шофьорското място на десетместния микробус с ярък надпис „Първа баптистка църква, Слоун, Тексас“. Всички помахаха на приятелите и поддръжниците си, а после погледнаха към камерите.

Рива се разплака още преди да стигнат до покрайнините на Слоун.

 

 

След като прекара петнайсет минути в тъмния кабинет на Роби, Бойет се почувства по-добре. Лежеше на канапето, замаян от острата болка. Краката и ръцете му продължаваха да треперят. Когато Кийт надникна през открехнатата врата, Бойет заяви:

— Тук съм, пасторе. Все още съм жив.

Кийт се приближи до него и попита:

— Как си, Травис?

— Много по-добре.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Малко кафе. Май облекчава болката.

Кийт излезе и затвори вратата. Намери Роби и му съобщи, че Бойет е жив. В този момент стенографката подготвяше преписа на признанието. Сами Томас, Карлос и Бони ожесточено работеха над документа, наричан от всички „Молбата на Бойет“.

Съдия Елайас Хенри влезе в кантората, мина покрай приемната и отиде в заседателната зала.

— Последвайте ме — заяви Роби и го заведе в малката библиотека. Затвори вратата и взе някакво дистанционно. — Трябва да ви покажа нещо.

— Какво има? — попита съдия Хенри и седна.

— Просто изчакайте. — Роби насочи дистанционното към екрана на стената и в следващия миг пред тях се появи лицето на Бойет. — Това е мъжът, убил Никол Ярбър. Току-що направи признанието.

Записът продължи петнайсет минути. Двамата го изгледаха безмълвно.

— Къде е той сега? — попита съдия Хенри, след като екранът угасна.

— На канапето в моя кабинет. Има злокачествен мозъчен тумор, или поне така твърди. Скоро ще умре. В понеделник сутринта е отишъл при един лутерански свещеник в Топика, щата Канзас, и му е разказал всичко. Опитал се да го разиграва, но накрая пасторът успял да го качи в колата си и да го доведе при нас. Двамата пристигнаха в Слоун преди няколко часа.

— Пасторът го е докарал до тук?

— Да. Секунда. — Роби отвори вратата и повика Кийт. — Това е пасторът — обяви той и го потупа по гърба. — Седни. Мистър Хенри е нашият окръжен съдия. Ако той бе водил процеса срещу Донте Дръм, в момента нямаше да седим тук.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Кийт.

— Доколкото разбрах, преживели сте голямо приключение.

Кийт се усмихна и отвърна:

— Не знам изобщо къде се намирам и какво правя.

— Значи сте попаднали в правилната адвокатска кантора — пошегува се съдията.

Двамата се засмяха, но скоро отново станаха сериозни. Роби се обърна, към съдия Хенри.

— Какво мислите?

— Въпросът е как ще реагира апелативният съд. Човек никога не знае какво да очаква. Съдиите мразят свидетели, които се появяват в последния момент и започват да променят факти, известни отпреди десет години. А и едва ли биха се отнесли сериозно към човек, осъждан многократно за изнасилване. Според мен съществува минимален шанс да отложат екзекуцията.

— Все пак разполагаме с много повече, отколкото преди два часа — каза Роби.

— Кога ще подадете молбата? Вече е почти два часът.

— Скоро. Имам един въпрос. Да кажем ли на пресата за Бойет? Смятам да изпратя записа до съда и губернатора. Чудя се дали да не го предоставя на местната телевизия или на някой канал в Тексас. Може дори да свикам пресконференция в кантората или в съда. Така всички ще чуят историята на Бойет.

— Какво печелиш?

— Целият свят ще разбере, че щатът Тексас е на път да екзекутира невинен човек. Ще дам възможност на хората да видят истинския убиец.

— Но светът няма да спре екзекуцията. Само съдът или губернаторът са в състояние да го направят. На твое място бих внимавал, Роби. Ситуацията е достатъчно напрегната в момента. Ако всички разберат, че Бойет поема цялата отговорност за престъплението, нещата ще излязат извън контрол.

— Вече и бездруго е късно.

— Нима искаш да избухне расов конфликт?

— Ако убият Донте, да. Нямам нищо против.

— Стига, Роби. Играеш си с огъня. Мисли стратегически, не емоционално. Не забравяй, че Бойет може и да лъже. Неведнъж се е случвало някой мошеник да изникне точно преди изпълнението на смъртна присъда. Медиите само чакат подобен скандал. Ако ненормалникът се появи по телевизията, всички ще изглеждаме глупаво.

Роби крачеше неспокойно напред-назад. Чувстваше се нервен и изтощен, но все още мислеше трезво. Изпитваше дълбоко уважение към съдия Хенри и съзнаваше, че в момента се нуждае от съвет.

В стаята се възцари тишина. От коридора долитаха напрегнати гласове, а телефоните не спираха да звънят.

Съдия Хенри продължи:

— Предполагам, че не е възможно да открием тялото.

Роби поклати глава и погледна към Кийт. Пасторът отвърна:

— Вече е късно. Преди два дни казах на Бойет, че ако намерим трупа, със сигурност ще спрем екзекуцията. Той ми обясни, че няма да е лесно. Бил го заровил преди девет години в отдалечена гориста местност. Няколко пъти се връщал там, за да посети Никол. Не знам какво имаше предвид, а и наистина не държах да науча. После загубихме контакт. Открих го след дълго търсене. Исках да го убедя, че трябва да уведомим властите в Слоун и Мисури, в случай че наистина е заровил там жертвата. Той обаче не се съгласи. После отново го изгубих. Бойет е много странен човек. Вчера ми се обади към полунощ и ме събуди. Настояваше да дойдем тук. Беше решил да разкаже историята си и да спре екзекуцията. Нямах друг избор, освен да го послушам. Уверявам ви, че друг път не съм правил подобно нещо. Съзнавам колко е грешно да помогнеш на осъден човек, нарушаващ условията, при които е освободен. Но вече е твърде късно. Тръгнахме от Топика към един през нощта. По пътя отново му предложих да уведомим властите и да се опитаме да намерим тялото. Но той не искаше и да чуе.

— Нямаше да се получи, Кийт — каза Роби. — Властите тук са напълно безполезни. Те само биха се изсмели на идеите ти. Вече са хванали виновника и случаят е разрешен. А в Мисури никой няма да си мръдне пръста, защото разследването е приключило. Не можеш просто да се обадиш на шерифа и да го помолиш да изпрати екипите си в гората. Не става по този начин.

— Тогава кой ще търси трупа? — попита Кийт.

— Ние.

— Смятам да се прибера вкъщи, Роби. Жена ми ми е сърдита, а моят приятел прокурор ме мисли за луд. И не е далеч от истината. Вече направих всичко по силите си. Оставям Бойет в твои ръце. Омръзна ми от него.

— Успокой се, Кийт. Нуждая се от помощта ти.

— За какво?

— Моля те, остани. Бойет ти има доверие. А и кога друг път си ставал свидетел на истински расов конфликт?

— Не е смешно.

— Помисли си за записа, Роби — намеси се съдия Хенри. — Покажи го на съда и на губернатора, но не го прави обществено достояние.

— Мога да контролирам записа, но не и Бойет. Няма как да го спра, ако иска да говори с медиите. Господ ми е свидетел, че той не е мой клиент.

 

 

В 14:30 ч. всяка църква в Слоун, независимо дали бе посещавана от бели или чернокожи, вече се охраняваше от пастори, църковни настоятели и преподаватели в неделното училище. Мъжете бяха тежко въоръжени и не го криеха. Някои седяха на стъпалата и разговаряха тревожно, опрели пушки на коленете си. Други чакаха в сенките на дърветата и махаха на минаващите коли, чиито шофьори надуваха клаксоните в знак на солидарност. Трети обикаляха из задните дворове, пушеха и наблюдаваха всяко движение. Бяха твърдо решени да не допускат повече църковни палежи в Слоун.

Фабриката за памук бе изоставена преди две десетилетия, когато дейността й бе поета от нов завод на изток от града. Намираше се в плачевно състояние и при нормални обстоятелства хората биха се зарадвали, ако изгореше до основи. Обаждането на 911 бе получено в 14:44 ч. Някакво момиче минало покрай фабриката и забелязало, че от нея излиза гъст облак дим. Пожарникарите веднага тръгнаха натам и щом пристигнаха, установиха, че пламъците са обхванали покрива. Тъй като изоставената сграда не се използваше, те не бързаха да потушат огъня.

Сега черният пушек се издигаше към небето. Кметът на града го видя от своя кабинет на втория етаж, близо до съда. След като се консултира с шефа на полицията, той се обади на губернатора. Ситуацията в Слоун се влошаваше. Гражданите бяха в опасност. Нуждаеха се от намесата на Националната гвардия.