Джон Гришам
Признанието (25)

25

Малката вила на Пол Кофи се намираше до едно езеро на петнайсет километра южно от Слоун. Прокурорът я притежаваше от години и я използваше за усамотение и риболов. Тя бе служила и като любовно гнездо по време на връзката му със съдия Вивиан Грейл, довела до грозната раздяла с жена му. Тогава Кофи за малко не бе загубил вилата. Вместо нея обаче бившата му съпруга бе получила семейния им дом.

След като приключи с обяда в четвъртък, той напусна кабинета си и се отправи към езерото. В града цареше хаос и положението ставаше опасно. Телефоните звъняха неспирно и колегите му дори не полагаха усилия да изглеждат продуктивни. Прокурорът се измъкна от безумието и скоро се озова сред тишината на природата. Там той се захвана с последните приготовления за събирането, което бе планувал цяла седмица. Изстуди бирата, зареди бара и обиколи вилата в очакване на гостите. Те пристигнаха още преди пет часа, тъй като си бяха тръгнали по-рано от работа. Всички се нуждаеха от едно питие и скоро се събраха на кея до водата. Сред тях имаше пенсионирани и настоящи адвокати, двама заместник-прокурори от службата на Кофи, един следовател и още приятели, повечето от които по някакъв начин бяха свързани с правото.

Дрю Кърбър бе дошъл в компанията на друг инспектор от полицията. Всички искаха да разговарят с Кърбър — ченгето, определило изхода на делото. Без майсторския разпит, който той бе провел с Донте Дръм, нямаше да се стигне до присъда. Именно Кърбър бе намерил ловджийските кучета, подушили миризмата на Никол в зеления пикап. Полицаят умело бе манипулирал друг арестуван, за да изтръгне поредното признание от заподозрения. Кърбър наистина бе свършил добра работа. Делото срещу Донте Дръм представляваше кулминацията в неговата кариера и инспекторът се наслаждавате на финалната му фаза.

За да не остане по-назад, Пол Кофи също взе своя дял от вниманието. Прокурорът щеше да се пенсионира след няколко години и искаше своевременно да си извоюва добра репутация. Въпреки ожесточените действия на Роби Флак и неговите помощници екипът на Кофи бе успял да победи в името на Никол и справедливостта. А фактът, че се бе преборил за така жадуваната смъртна присъда без наличието на труп, му даваше още по-голямо основание за гордост.

Скоро алкохолът отпусна напрежението. Гостите се посмяха на историята за любимия им губернатор, нарекъл Дръм „чудовище“ пред чернокожата тълпа. Те станаха по-сериозни, когато Кофи разказа за молбата, подадена от защитата едва преди два часа. В нея се съдържаше признанието на някакъв ненормалник, който твърдеше, че е убил Никол. Прокурорът побърза да успокои присъстващите, като съобщи, че апелативният съд е отказал да помилва Донте. Адвокатите разполагаха само с още една молба — „разбира се, фалшива като всички останали“, — но Върховният съд по всяка вероятност щеше да я отхвърли. Кофи радостно обяви, че справедливостта ще възтържествува съвсем скоро.

После гостите размениха впечатленията си от църковните палежи, изгорялата фабрика за памук, протеста пред Сивитан Парк и мобилизирането на кавалерията. Отряд от Националната гвардия трябваше да пристигне в Слоун в шест часа. Всички се съгласиха, че подобна намеса е повече от необходима.

Кофи приготвяше пилешки бутчета и гърди на скара, потопени обилно в марината.

 

 

Хънтсвил е известен и с щатския университет „Сам Хюстън“. Всяка година там постъпват шестнайсет хиляди студенти. Осемдесет и един процента от тях са бели, дванайсет са чернокожи, а шест са латиноамериканци. Един процент имат друг етнически произход.

Късно следобед в четвъртък много от чернокожите студенти тръгнаха към затвора, който се намираше на осем преки от университета, в центъра на Хънтсвил. Участниците в операция „Отклонение“ се бяха провалили в опита си да блокират пътищата, но със сигурност щяха да успеят да вдигнат доста шум. Улиците в близост до затвора се охраняваха от щатски пътни полицаи и хората от местния участък. Властите очакваха неприятности и затова бяха засилили мерките за сигурно ст около „Стената“.

Чернокожите студенти се събраха на три преки от затвора и започнаха да протестират. Когато излезе от сградата за екзекуции, за да се обади по телефона, Роби чу далечните възгласи на хиляди младежи: „Донте! Донте!“ Не можеше да погледне отвъд стените на затвора, но предположи, че тълпата е някъде наблизо.

Какво значение имаше? Вече беше твърде късно за шествия и демонстрации. Той се заслуша във виковете и позвъни в кантората. Сами Томас вдигна слушалката и промърмори:

— Не ни позволиха да внесем декларацията на Гембъл. Съдът е затворил врати в пет часа, Роби. Нашите хора са Закъснели само със седем минути, а секретарят е бил предупреден.

Първата мисъл на Роби бе да захвърли телефона в тухлената стена и да го наблюдава как се разпада на хиляди парченца. Той обаче беше твърде шокиран, за да реагира.

Сами продължи:

— Обадили са се на секретаря малко преди пет часа. Казали са, че пътуват натам. Той отвърнал, че е говорил с Прудлоу. Съдът щял да затвори точно в пет. Слушаш ли ме, Роби?

— Да. Продължавай.

— Разполагаме единствено с молбата до Върховния съд. Те още не са се произнесли по случая.

Роби се облегна на оградата, за да запази равновесие. Внезапният изблик на емоции нямаше да промени ситуацията. Той можеше да крещи и да заплашва със съд, но първо трябваше да помисли.

— Върховният съд няма да ни помогне. Ти как мислиш? — попита Роби.

— И аз съм на същото мнение.

— Значи всичко свърши.

— Да, Роби. Всички в кантората имат това чувство.

— Знаеш ли, Сами? Нуждаехме се от двайсет и четири часа. Ако Травис Бойет и Джоуи Гембъл ни бяха спечелили едно денонощие, можехме да спрем проклетата екзекуция и Донте щеше да излезе на свобода. Само двайсет и четири часа.

— Съгласна съм. Между другото, Бойет стои отвън и чака екип от телевизията. Той им се обади, не ние. Дадох му номера. Държи да говори с тях.

— Защо не, по дяволите? Искам целият свят да чуе историята му. Не ме интересува вече. Карлос подготви ли записа?

— Мисля, че да.

— Кажи му да го разпрати до всеки вестник и телевизионен канал в щата. Хубаво е да вдигнем възможно най-много шум. И бездруго сме на път да загубим. Нека поне го направим с гръм и трясък.

— Разбрано, шефе.

Роби се заслуша в далечните възгласи и се втренчи в телефона си. На кого можеше да се обади? Съществуваше ли изобщо някой, който бе в състояние да помогне?

 

 

Кийт подскочи, когато решетката се затръшна зад гърба му. Пасторът не влизаше за пръв път в затвор, но преди никога не го бяха заключвали в килия. Дишаше затруднено и стомахът му беше свит на топка, но беше помолил Бог да му вдъхне смелост. Посещението щеше да бъде кратко. Господи, дай ми сила и мъдрост. После ме измъкни от тук.

Донте не се изправи, когато Кийт влезе в килията. Само се усмихна и му подаде ръка. Кийт се здрависа вяло с него.

— Казвам се Кийт Шрьодер — представи се той. Седна на стола и опря гръб в стената. Краката му се намираха на сантиметри от краката на Донте.

— Роби твърди, че сте добър човек — заяви Донте и се втренчи в яката му сякаш за да се увери, че непознатият наистина е свещеник.

Кийт усети как гърлото му се сви. Той обмисляше думите си. Едва ли бе уместно да попита Донте как се чувства. За какво се очаква да говориш с млад мъж, който ще бъде екзекутиран след по-малко от час, и то напълно несправедливо? За смъртта.

— Роби спомена, че не си искал да се довериш на свещеника от затвора — каза накрая Кийт.

— Той работи в системата. А тя ме преследва от девет години и съвсем скоро ще постигне желания резултат. Ето защо отказвам да споделя каквото и да е с него.

Напълно разбираемо, помисли си Кийт. Донте изправи гръб. Сключил ръце на гърдите си, той сякаш бе готов да обсъди религията, вярата, рая, ада или всяка друга тема, предложена от Кийт.

— Вие не сте от Тексас, нали? — попита Донте.

— Не. От Канзас.

— Познах по акцента. Вярвате ли, че щатът има право да убива хора?

— Не.

— Мислите ли, че Исус би одобрил убийството на затворници в знак на възмездие?

— Разбира се, че не.

— Заповедта „Не убивай ближния си“ за всички ли се отнася, или Мойсей е изключил политиците?

— И политиците са хора, Донте. Божите заповеди важат за всички.

Донте се усмихна и като че ли се отпусна.

— Добре, издържахте теста. Може да поговорим. Какво искате да кажете?

Кийт въздъхна при мисълта, че изпитът е минал благополучно. Беше очаквал да срещне човек с психически проблеми, но очевидно бе сгрешил. Молбата за помилване поради психическо заболяване, подадена от Роби, сега му се струваше напълно безпочвена.

Кийт продължи:

— Роби ми каза, че си израснал с църквата. Кръстили са те още като невръстно дете и си вярвал в Бог. Родителите ти са били много набожни.

— Така е. Бях много близък с Бог, мистър Шрьодер. Но той ме изостави.

— Моля те, наричай ме Кийт. Наскоро прочетох историята на един мъж, който някога очаквал своята екзекуция в тази килия. Казвал се Даръл Кларк. Мисля, че е бил от Мидланд, Западен Тексас. Той убил няколко души в сблъсък между наркодилъри, след което го осъдили и изпратили в корпус „Елис“. Докато лежал там, някой му подарил издание на Библията. Кларк станал ревностен християнин и се сближил с Бог. След като отхвърлили всички молби за помилване, властите определили дата за екзекуцията. Даръл приел спокойно съдбата си. Очаквал с нетърпение смъртта, тъй като знаел кога ще влезе в небесното царство. Историята му е необикновена.

— Накъде биеш, Кийт?

— Донте, скоро ще умреш. Знаеш точния момент, когато това ще се случи. Много малко хора имат подобна привилегия. Войниците на бойното поле постоянно очакват смъртта, но винаги съществува шанс да оцелеят. Някои жертви на ужасни престъпления усещат, че скоро ще умрат, но нямат много време да свикнат с тази мисъл. Ти обаче знаеш датата от месеци. Твоят час ще настъпи скоро. Време е да се помириш с Бог.

— Чувал съм легендата за Даръл Кларк. Предсмъртните му думи били: „Отче, в Твоите ръце предавам духа си.“ Както пише в Евангелието от Лука, глава 23, стих 46. Христос изрекъл това, преди да умре на кръста. Поне според Лука. Но ти забравяш нещо, Кийт. Кларк е убил трима души, и то по особено жесток начин. След като са го осъдили, той никога не е твърдял, че е невинен. Кларк е извършил престъплението и е заслужавал да бъде наказан — не с убийство, но може би с доживотна присъда. А аз съм невинен.

— Прав си, но смъртта е еднаква за всички. Преди края нищо друго няма значение освен връзката ти с Бог.

— Значи ме убеждаваш да се обърна отново към Господ в последните минути от живота си? Нима очакваш да забравя изминалите девет години?

— Бог ли обвиняваш за тях?

— Да. Ето какво се случи с мен, Кийт. Бях на осемнайсет години. Още от малък изповядвах християнската вяра. Ходех редовно на църква, но подобно на повечето тийнейджъри понякога правех глупости. Не вършех нищо лошо, но когато живее в дом с толкова строги правила, човек има нужда да се разбунтува. Оценките ми в училище бяха добри. Вече не играех футбол, но не вземах наркотици и не се въвличах в неприятности. Пазех се от живота на улицата и смятах да уча в колеж. Изведнъж, незнайно защо, ме удари гръм от ясно небе. Сложиха ми белезници и ме хвърлиха в затвора. Снимката ми се появи на първите страници на всички вестници. Обявиха ме за виновен много преди самия процес. Съдбата ми бе определена от дванайсет бели заседатели, половината от които бяха високоуважавани баптисти. Прокурорът беше методист, а съдийката — презвитерианка. Двамата имаха любовна връзка, но хората често проявяват слабост към противоположния пол. Поне повечето от нас. Те се срещаха тайно, а същевременно се преструваха, че водят справедлив процес. Съдебните заседатели бяха банда селяци. Спомням си как седях в залата и ги наблюдавах, докато произнасяха смъртната ми присъда. Лицата им бяха сериозни и безмилостни. Тогава си помислих: „Ние не вярваме в един и същ Господ.“ И това е истината. Защо Бог позволява на хората да убиват себеподобните си? Моля те, отговори ми.

— Хората често грешат, Донте. Но Той винаги е прав. Не можеш да Го обвиняваш за случилото се.

Донте се приведе напред, опрял лакти на коленете, и оклюма.

— В миналото бях примерен християнин, Кийт. А виж къде се намирам сега.

В този миг Роби влезе в помещението и се приближи до килията. Времето на Кийт бе изтекло.

— Ще се помолиш ли с мен, Донте?

— Защо? Правих го през първите три години в затвора и положението само се влоши. Дори и да се бях молил по десет пъти на ден, пак щях да седя тук и да разговарям с теб.

— Добре. Имаш ли нещо против, ако се помоля сам?

— Не.

Кийт затвори очи. Беше му трудно да се съсредоточи в подобна ситуация. Донте го наблюдаваше, Роби гледаше припряно часовника, а минутите отминаваха неумолимо. Пасторът помоли Господ да дари Донте със смелост и да се смили над душата му. Амин.

Когато свърши, Кийт се изправи и потупа Донте по рамото. Все още не можеше да повярва, че момчето ще бъде мъртво след по-малко от час.

— Благодаря ти, че дойде — каза Донте.

— За мен беше чест да се запознаем.

Те отново си подадоха ръце и вратата се отвори с метален звън. Кийт излезе и Роби пристъпи в килията. Стенният часовник — най-важният от всички останали — показваше 17:34 ч.

 

 

Предстоящата екзекуция на човек, който твърдеше, че е невинен, не предизвика особен интерес в националните медии. Подобни истории бяха станали твърде банални. Отмъстителните палежи на църквите в Слоун събудиха любопитството на няколко продуценти, а безредиците в гимназията засилиха техния интерес. Най-пикантна обаче им се стори вероятността от избухване на расов конфликт и драматичната намеса на Националната гвардия. Ето защо в късния следобед Слоун се напълни с множество пъстри микробуси на различни телевизионни екипи от Далас, Хюстън и други градове. Повечето от тях предоставяха директни репортажи на местните предаватели и кабелните канали. Когато плъзна слухът за появата на истинския убиец, който бе поискал да направи пълно признание пред камерите, старата железопътна гара се превърна в същински магнит за медиите. Фред Прайър се опитваше да въдворява ред, а Травис Бойет стоеше на стълбите и наблюдаваше репортерите. Микрофоните им сочеха заплашително към него подобно на щикове. Застанал от дясната му страна, Фред избутваше назад част от журналистите.

— Тихо! — извика той. После кимна на Травис и заяви: — Давай.

Травис гледаше като уплашено животно. Преглътна тежко и започна:

— Казвам се Травис Бойет. Аз убих Никол Ярбър. Донте Дръм няма нищо общо с престъплението. Действах напълно сам. Отвлякох я, след което я изнасилих няколко пъти и я удуших. Накрая се отървах от трупа. Той не е в Ред Ривър.

— А къде?

— В Мисури.

— Защо уби Никол?

— Защото не мога да се контролирам. Изнасилвал съм много други жени. Понякога ме хващаха, понякога не.

Думите му изумиха репортерите, които изчакаха няколко секунди, преди да зададат следващия въпрос.

— Значи си лежал в затвора за изнасилване?

— О, да. Досега имам четири-пет присъди.

— От Слоун ли си?

— Не, но живеех тук, когато убих Никол.

— Познаваше ли момичето?

 

 

Вече два часа Дейна Шрьодер седеше във всекидневната и гледаше Си Ен Ен в очакване на актуалните новини от Слоун. Досега бяха излъчили два кратки репортажа за протеста и намесата на Националната гвардия. Дейна бе чула и скандалната реч на губернатора пред тълпата. Историята обаче тепърва набираше сила. Когато зърна лицето на Травис Бойет, Дейна възкликна на глас:

— Ето го.

Съпругът й бе отишъл в Хънтсвил, за да утеши мъжа, осъден на смърт заради убийството на Никол Ярбър, а по телевизията даваха истинския извършител.

 

 

Джоуи Гембъл се намираше в някакъв бар — първото заведение, на което бе попаднал след срещата с Агнес Танър. Беше пиян, но разбираше добре какво се случва. В двата противоположни края на заведението имаше телевизори. Единият излъчваше спортна програма, а другият — Си Ен Ен. Щом видя репортажа от Слоун, Джоуи се приближи до екрана и се заслуша в Бойет, който обясняваше как е убил Никол.

— Копеле гадно — промърмори той и барманът го изгледа учудено.

Всъщност Джоуи се гордееше с постъпката си. Най-накрая бе казал истината, а сега наяве излизаше истинският убиец. Донте щеше да бъде спасен. Джоуи си поръча още една бира.

 

 

Елайас Хенри и съпругата му седяха във всекидневната на своя дом, недалеч от Сивитан Парк. Съдията бе заключил всички врати и подготвил ловджийските си пушки. На всеки десет минути по улицата минаваше патрулна кола, а един хеликоптер кръжеше наоколо и следеше случващото се. Из въздуха се носеше гъст пушек от фойерверките в парка и изгорелите сгради. Възгласите на тълпата се чуваха навсякъде. Ритмичните звуци на барабаните, гръмката рап музика и оглушителните викове ставаха все по-силни. Съдия Хенри и съпругата му бяха обсъдили възможността да прекарат нощта на друго място. Синът им живееше в Тайлър, на един час път от Слоун. Той предложи да ги приюти при себе си, докато ситуацията се успокои. Двамата обаче решиха да останат, най-вече защото искаха да подкрепят съседите си. Съдията разговаря с шефа на полицията, който с обезпокоен глас го увери, че нещата са под контрол.

Телевизорът беше включен и излъчваше поредния репортаж от Слоун. Съдията взе дистанционното и усили звука. На екрана се появи мъжът, чието признание бе гледал само преди няколко часа. Травис Бойет описваше престъплението с най-големи подробности, като не отделяше очи от микрофоните.

— Познаваше ли момичето? — попита един репортер.

— Не, но я следях дълго време. Знаех, че е мажоретка. Избрах нея от всички останали.

— Как я отвлече?

— Намерих колата й, паркирах наблизо и я изчаках да излезе от мола. Заплаших я с пистолет и тя не оказа съпротива. Не ми се случваше за пръв път.

— Досега имал ли си присъда в Тексас?

— Не, в Мисури, Канзас, Оклахома и Арканзас. Проверете архивите. Не лъжа. Аз убих Никол. Донте Дръм е невинен.

— Защо преговаряш чак сега, а не преди години?

— Исках да го направя, но реших, че в крайна сметка властите ще проумеят грешката си. Току-що излязох от затвора в Канзас. Преди няколко дни прочетох във вестника, че ще екзекутират Дръм. Изненадах се. Ето защо съм тук сега.

— В този момент само губернаторът може да спре екзекуцията. Какво искаш да му кажеш?

— Че е на път да убие невинен човек. Дайте ми двайсет и четири часа и ще ви заведа при Никол Ярбър. Само двайсет и четири часа, господин губернатор.

Съдия Хенри се почеса по брадичката и заяви:

— Очаква ни безсънна нощ.

 

 

Бари и Уейн слушаха Бойет в кабинета на губернатора. Нютън бе излязъл в коридора, за да даде поредното интервю след речта си пред разярената тълпа.

— По-добре да го повикаме — заяви Уейн.

— Да, отивам. Ти наблюдавай внимателно какво се случва.

Пет минути по-късно губернаторът изгледа запис на интервюто с Бойет.

— Очевидно е някакъв ненормалник — каза Нютън след секунди. — Къде е бутилката с бърбън?

Тримата напълниха чашите си и се втренчиха в екрана. Бойет говореше за трупа.

— Как уби Никол?

— Удуших я с колана си. Той е черен, с кръгла сребриста тока. Все още виси около врата й. — Бойет бръкна под ризата си, извади верижката с пръстена и го показа пред камерите. — Пръстенът е на Никол. Нося го от нощта, в която я отвлякох. Вътре са изписани инициалите й.

— Как се отърва от трупа?

— Зарових го.

— На колко километра оттук?

— Не знам, на около пет-шест часа път с кола. Ако губернаторът ми даде двайсет и четири часа, ще я намеря. Така ще докажа, че съм прав.

— Кой е този мъж? — попита Нютън.

— Сериен изнасилвач с много дълго полицейско досие.

— Странно е, че такива като него винаги се появяват точно преди екзекуцията — заяви Нютън. — Сигурно Флак му е платил.

Тримата се усмихнаха притеснено.

 

 

Компанията край езерото изведнъж замлъкна, когато някой от присъстващите съобщи за репортажа по телевизията. Всички бързо се пренесоха вътре и се скупчиха около малкия екран. Затаили дъх, трийсетината гости гледаха как Бойет непоколебимо отговаря на всеки журналистически въпрос.

— Някога чувал ли си за този, Пол? — попита един от пенсионираните адвокати.

Пол поклати глава.

— Намира се пред кантората на Флак, в старата железопътна гара.

— Роби отново прилага старите си трикове.

Последните думи не предизвикаха дори бегли усмивки. Когато Бойет извади пръстена и го показа пред камерите, обстановката във вилата се нажежи. Пол Кофи отиде до близкия стол и седна.

 

 

Драматичните новини не бяха чути от всички. Рива и нейните придружители седяха в малък кабинет в затвора и очакваха да ги откарат до сградата за екзекуции. Недалеч от тях се намираше семейството на Донте. Двете групи щяха да прекарат следващия час в непосредствена близост една до друга, но нямаше да контактуват помежду си. В 17:40 ч. близките на жертвата се качиха в голям бял микробус без отличителни знаци и тръгнаха към уреченото място. Пътуването отнемаше по-малко от десет минути. Когато пристигнаха, те влязоха в малка правоъгълна стая с голи стени. Пред тях имаше спусната завеса, която ги отделяше от осъдения на смърт. В 17:45 ч. семейство Дръм бе отведено в друга стая, долепена до първата. Всеки по-силен звук в едното помещение се чуваше съвсем ясно в съседното.

Те зачакаха.