Джон Гришам
Признанието (31)

31

В 10:00 ч. паркингът пред погребално бюро „Лам и син“ беше пълен и колите започнаха да спират от двете страни на улицата. Опечалените, облечени в най-официалните си дрехи, се наредиха на опашка, която започваше от входа, минаваше през малката морава, продължаваше по улицата и стигаше чак до ъгъла. Хората бяха тъжни и ядосани, уморени и разтревожени от случващото се в тихото им градче. Сирените, фойерверките, изстрелите и виковете по улиците бяха стихнали малко преди изгрев слънце, като позволиха на жителите да си отпочинат. Никой обаче не очакваше ситуацията да се нормализира в следващите дни.

Присъстващите бяха видели по телевизията мрачното лице на Травис Бойет, направил зловещото признание. Знаеха, че той казва истината, защото винаги бяха вярвали в невинността на Донте. Историята далеч не бе приключила и ако Бойет наистина бе убил Никол, някой трябваше да плати висока цена.

В полицията работеха осем чернокожи служители, които предложиха доброволно помощта си. Въпреки че не бяха спали от часове, те искаха да покажат уважението си към Донте и семейството му. След като затвориха улицата пред погребалното бюро, полицаите отклониха движението и изгониха репортерите. Журналистите се бяха събрали зад загражденията на една пряка оттам.

Хюбърт Лам отключи предната врата, поздрави първата вълна посетители и ги помоли да се запишат в регистъра. Хората започнаха да влизат бавно в сградата. Донте щеше да бъде погребан след седмица и те имаха достатъчно време, за да се сбогуват.

Той бе изложен в приемната. Ковчегът беше отворен и украсен с цветя. Пред него се виждаше портрет на Донте от последната година в гимназията — красиво осемнайсетгодишно момче със синя шапка. Снимката бе направена месец преди да го арестуват. Донте се усмихваше, все още в очакване на дълга футболна кариера. Очите му излъчваха вяра и амбиция.

Вече цял час Робърта и децата стояха до ковчега. Те докосваха Донте, плачеха и се опитваха да запазят самообладание пред гостите.

 

 

Когато се върна при къмпинга, Роби описа сцената на Карлос и останалите. Брайън Дей искаше незабавно да отиде при гроба и да заснеме всичко преди появата на полицията, но Роби не беше склонен на такова нещо. Двамата започнаха да спорят, макар и да бе ясно, че адвокатът има последната дума. Фред Прайър се мъчеше да се свърже с шерифа на окръг Нютън. Марта Хандлър разговаряше с Арън и си водеше бележки. Изведнъж се разнесе пронизителен писък. Бойет падна на земята и се затресе ожесточено. Кийт коленичи до него, а другите се скупчиха безпомощно наоколо и се спогледаха неразбиращо. След минута припадъкът утихна и Бойет се успокои. Хвана се за главата и изрева от болка. После застина на място и тялото му се вцепени. Кийт изчака малко, докосна го по рамото и попита:

— Травис, чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Кийт се изправи и каза:

— Обикновено изпада в безсъзнание за няколко минути.

— Тогава да го отървем от мъките — предложи Роби. — Нужен е само един бърз изстрел в главата. Недалеч оттук има гроб, който скоро ще се изпразни.

— Стига, Роби — каза Кийт.

Останалите харесаха идеята на Роби. Те се оттеглиха и се захванаха с други задачи. Изминаха пет минути. Бойет продължаваше да лежи неподвижно. Кийт се наведе над него и провери пулса му. Беше равномерен, но слаб. След известно време Кийт заяви:

— Роби, положението е сериозно. Още е в безсъзнание.

— Не съм мозъчен хирург, Кийт. Какво очакваш да направя?

— Нуждае се от помощ.

— По-скоро от погребение, Кийт. Защо не го заведеш обратно в Канзас и не го заровиш там?

Пасторът се приближи до Роби.

— Малко си груб, не мислиш ли?

— Съжалявам, Кийт. Ако не си забелязал, в момента се случват доста неща. Здравословното състояние на Бойет не ме интересува особено.

— Не можем да го оставим да умре.

— Защо не? И бездруго е с единия крак в гроба.

Бойет изръмжа и се разтресе силно, след което отново застина на място.

Кийт преглътна тежко и заяви:

— Трябва да го заведем на лекар.

— Страхотно. Закарай го в болница.

Минутите минаваха, а състоянието на Бойет не се подобряваше. Останалите не се интересуваха от него и Кийт се замисли дали да не си тръгне сам. Той обаче не можеше да изостави умиращ човек. Двамата охранители му помогнаха да го пренесе до колата си. Фред Прайър се приближи с думите:

— Най-накрая успях да се свържа с шерифа. Убедих го, че не сме някакви мошеници и че сме намерили труп на негова територия. Обеща да дойде.

Когато Кийт понечи да отвори вратата на колата, Роби застана до него.

— Обади ми се, щом стигнеш в болницата — каза той. — Наблюдавай внимателно Бойет. Местните власти ще искат да говорят с него. В момента не тече актуално разследване, но ситуацията може бързо да се промени. Особено ако признае, че е убил момичето в този щат.

— Пулсът му едва се усеща — каза един от охранителите, който седеше отзад при Бойет.

— Не смятам да бъда негов пазач, Роби — заяви Кийт. — Всичко свърши. Тръгвам си. Ще го оставя в най-близката болница, Бог знае къде. После заминавам за Канзас.

— Имаш телефоните ни. Просто ни дръж в течение. Веднага щом види гроба, шерифът ще прати своите хора при Бойет.

Те си подадоха ръце. Не бяха сигурни дали ще се срещнат отново. Смъртта на Донте ги бе свързала по странен начин и двамата имаха чувството, че се познават от години.

След като колата на Кийт изчезна в гората, Роби погледна часовника си. Бяха изминали шест часа, откакто тръгнаха от Слоун. Ако Травис Бойет не се беше забавил, Донте Дръм щеше да е жив и на път да бъде оправдан. Адвокатът се изплю на земята и безмълвно пожела на Бойет бавна и мъчителна смърт.

 

 

Цялото пътуване продължи четирийсет и пет минути, като пасторът трябваше да спира многократно да пита за посоката. Бойет не помръдваше и не издаваше звук. Приличаше на мъртъв. Когато влезе в спешното отделение, Кийт разказа на един лекар за тумора на Бойет, но не спомена повече подробности. Лекарят се зачуди как свещеникът от Канзас се е озовал в Джоплин в компанията на тежкоболен човек, който не беше нито негов близък, нито член на енорията му. Кийт го увери, че историята е дълга, и обеща да му я разкаже по-късно. И двамата знаеха, че това няма да се случи. Санитарите сложиха Бойет на едно легло с колелца, оставиха бастуна отгоре и го отведоха за преглед. Кийт видя как Бойет мина през вратите в дъното на коридора и зае място в чакалнята. Обади се на Дейна, за да я информира за случилото се. Жена му се отнасяше все по-скептично към всичко, което Кийт и съобщаваше, и сякаш остана безразлична към поредните новини. Добре, Кийт. Разбира се, Кийт. Моля те, върни се у дома, Кийт.

Пасторът звънна на Роби и му докладва къде се намира. Бойет беше жив и в момента го преглеждаха. Роби чакаше появата на шерифа. Искаше незабавно да предаде случая на професионалисти, макар и да знаеше, че трябва да бъде търпелив.

Кийт се обади и на Матю Бърнс.

— Добро утро, Мат. Вече съм в Мисури. Преди час отворихме гроба и открихме останките на Никол Ярбър. Невероятно, нали?

— Как изглеждаше?

— Намерихме само кости и шофьорската книжка на Никол. Бойет казва истината. Екзекутираха невинен човек. Не мога да повярвам, Мат.

— Кога ще си дойдеш?

— Смятам да се прибера за вечеря. Дейна ми е ужасно сърдита. Няма да се бавя.

— Трябва да се срещнем още утре сутринта. Непрекъснато гледам репортажите. Досега никой не е споменал името ти. Може би все пак ще се отървеш. Къде е Бойет?

— В една болница в Джоплин. Мисля, че умира. Аз го докарах тук.

— Остави го, Кийт. Най-вероятно ще умре. Нека някой друг се тревожи вместо теб. Сядай в колата и се махай от там.

— Точно такъв е планът ми. Ще разбера какво става и ще тръгна веднага. Канзас е само на трийсет минути път.

Измина цял час. Роби се обади на Кийт с новината, че шерифът е пристигнал. Планината на Руп сега гъмжеше от полицаи. Двама от тях бяха тръгнали към болницата, за да охраняват Бойет. Кийт се съгласи да ги изчака. После щеше да отпътува към къщи.

— Благодаря ти за всичко, Кийт — каза Роби.

— Усилията ми не бяха достатъчни.

— Така е, но ти действа изключително храбро. Опита се да помогнеш. Не можеше да направиш повече.

— Ще поддържаме връзка.

Уешлър и Гайлс бяха сержанти от щатската полиция. След като се представиха накратко, те помолиха Кийт да им предостави липсващата информация. Защо не? И бездруго трябваше да чакат. Наближаваше един часът. Тримата си купиха сандвичи от близкия автомат и седнаха на една маса. Гайлс си водеше записки, а Уешлър задаваше въпроси. Кийт започна разказа си от понеделник сутринта и спомена най-важните моменти от необикновената седмица. От време на време полицаите го поглеждаха скептично. Преди не бяха чували за случая „Дръм“, но откакто Бойет публично бе признал вината си, посочвайки, че е заровил тялото в Джоплин, телефоните в полицията не преставаха да звънят. Служителите познаваха Бойет и изказванията му. Сега, след като тялото се бе появило, и те бяха замесени в тази необичайна история.

Лекарят ги прекъсна. Той обясни, че състоянието на Бойет е стабилно. Пациентът си почиваше, а показателите му бяха почти нормални. Скенерът на главата бе потвърдил наличието на мозъчен тумор с размерите на яйце. От болницата трябваше да се свържат със семейството му. Кийт се опита да разкаже малкото, което знаеше за близките на Бойет.

— Брат му лежи в затвора в Илиной — обясни той.

— Е, докога очаквате да го задържим тук? — попита лекарят, като се почеса по брадичката.

— Колко дълго е необходимо да остане?

— Поне за тази нощ. После едва ли ще можем да му помогнем.

— Бойет не е с мен, докторе — каза Кийт. — Аз просто го докарах дотук.

— И това ли е част от дългата история?

Гайлс и Уешлър кимнаха. Кийт предложи на лекаря да се свърже с колегите си от болницата „Сейнт Франсис“ в Топика. Вероятно всички заедно щяха да измислят подходящ план за лечението на Травис Бойет.

— Къде е той сега? — попита Уешлър.

— В едно малко отделение на третия етаж — обясни докторът.

— Удобно ли е да го видим?

— Не сега. Нуждае се от почивка.

— Тогава трябва да застанем на пост отпред — заяви Гайлс. — Пациентът е заподозрян в убийство. Получихме заповед да го охраняваме.

— Едва ли ще избяга.

Уешлър се намръщи и лекарят усети, че е безполезно да спорят.

— Последвайте ме — подкани ги той.

Докато се отдалечаваха, Кийт ги попита:

— Господа, вече може ли да тръгвам?

Уешлър и Гайлс се спогледаха.

— Разбира се. Защо не? — отвърна Уешлър.

— Бойет е изцяло ваш — каза Кийт и отстъпи назад.

Пасторът излезе от спешното отделение и изтича до колата, паркирана в близкия гараж. Откри шест долара в скромните си резерви, плати за паркинга и запали. Най-накрая свободен, помисли си той. Почувства невероятно облекчение, когато огледа празната седалка до себе си. С малко късмет никога повече нямаше да види Травис Бойет.

Уешлър и Гайлс седнаха на два сгъваеми стола пред отделение 8. Обадиха се на своя шеф и му докладваха за Бойет. После намериха няколко списания, за да убият времето. Зад вратата имаше шест легла, разделени от тънки завеси. Всички бяха заети от пациенти със сериозни заболявания. В далечния край на стаята се виждаше голям прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Вратата до него се използваше от чистачите.

Лекарят се върна при полицаите, размени няколко думи с тях и влезе в стаята, за да провери състоянието на Бойет. Когато дръпна завесата, той замръзна на място.

Системите висяха свободно във въздуха. Леглото бе старателно подредено, а върху чаршафите се открояваше черен бастун. Бойет беше изчезнал.