Джон Гришам
Признанието (18)

18

В един момент от своето минало Донте знаеше точно колко дни е прекарал в килия номер 22 Е на отделението за осъдените на смърт в затвора „Полънски“. Повечето затворници си водеха подобна сметка. Но той изгуби бройката по същата причина, поради която бе изгубил интерес към четенето, писмата, упражненията, храненето, миенето на зъби, къпането и опитите за връзка с други затворници. Можеше да спи, да сънува и да използва тоалетната, когато му се наложеше; извън това не можеше или не искаше да върши почти нищо друго.

— Дойде големият ден, Донте — каза пазачът, докато подаваше в килията подноса със закуската. Отново палачинки с ябълков сос. — Как се чувстваш?

— Добре съм — измънка Донте. Разговаряха през тесен процеп в металната врата.

Днес на смяна беше Мишока — дребничък негър, един от най-свестните надзиратели. Той се отдалечи, оставяйки Донте да гледа тъпо храната. Половин час по-късно Мишока се върна и видя, че не я е докоснал.

— Хайде бе, Донте, трябва да се храниш.

— Не съм гладен.

— А за последния обяд? Помисли ли какво искаш? След няколко часа ще трябва да си дадеш поръчката.

— А ти какво ще ме посъветваш? — попита Донте.

— Знам ли и аз дали нещо ще ми се услади като за последно, ама повечето момчета ядат като разпрани. Пържола, картофи, пържена риба, скариди, пица, каквото си поискаш.

— Дали пък да не си поръчам студени макарони и варена подметка като всеки друг ден?

— Каквото кажеш. — Мишока се приведе малко по-близо и тихичко Добави: — Донте, ще мисля за теб, чуваш ли?

— Благодаря, Мишок.

— Ще ми липсваш, Донте. Ти си добро момче.

Донте се усмихна при мисълта, че ще липсва на някого в затвора. Не отговори и Мишока продължи по коридора.

Дълго седя на ръба на нара, гледайки кашона, който му донесоха предишния ден. Вътре бе подредил грижливо цялото си имущество: десетина книжки с меки корици, нито една от които не бе чел от години, две подложки за писане, пликове, речник, Библия, календар за 2007 г., торбичка с цип, където държеше парите си — общо 18.40 долара, две консерви сардини, старо пакетче солети от лавката и радиоприемник, който хващаше само една християнска радиостанция от Ливингстън и една за кънтри музика от Хънтсвил. Взе молив и започна да смята. Трябваше му известно време, но накрая стигна до резултат, който му се стори точен.

Седем години, седем месеца и три дни в килия номер 22 Е — 2771 дни. Преди това бе лежал около четири месеца в старото отделение в корпус „Елис“. Арестуваха го на 22 декември 1998 г. и оттогава беше непрекъснато зад решетките.

Почти девет години под ключ. Изглеждаше цяла вечност, но не беше чак толкова впечатляващо. През четири врати от него шейсет и четири годишният Оливър Тайри караше трийсет и първата си година, а все още нямаше насрочена дата за екзекуция. Имаше и няколко други ветерани с над двайсет години. Нещата обаче се променяха. За новодошлите имаше други правила, с по-строги ограничения на сроковете за обжалването. Тук средният престой на осъдените след 1990-а бе спаднал до десет години. Най-краткият в цялата страна.

През първите си години в 22 Е Донте чакаше с нетърпение новини от съдилищата. Имаше чувството, че делата се движат със скоростта на охлюв. После всичко свърши, нямаше вече молби за подаване, нямаше съдии и инстанции, които Роби да атакува. Днес, когато поглеждаше назад, му се струваше, че времето на обжалванията е траяло един миг. Той си легна и се помъчи да заспи.

Броиш дните и гледаш как отминават годините. Казваш си и започваш да вярваш, че би предпочел да умреш. По-добре дръзко да погледнеш смъртта в очите и да кажеш, че си готов, защото каквото и да те чака отвъд, все ще е по-добро, отколкото да остарееш в килия два на три метра, без да имаш с кого да си кажеш една дума. И бездруго вече си полумъртъв. Моля, вземете останалата половина.

Виждал си как десетки хора тръгват и не се връщат; приемаш факта, че един ден ще дойдат за теб. Не си нищо друго освен плъх в тяхната лаборатория, евтино тяло, което да използват за доказателство, че експериментът им е успешен. Око за око, всяко убийство трябва да бъде отмъстено. Колкото повече убиваш, толкова по-твърдо вярваш, че убийството е добро.

Броиш дните и ето че не ти остава нито един. В последното утро се питаш дали наистина си готов. Търсиш смелост, но тя бързо гасне.

Когато времето изтече, никой не иска да умира.

 

 

Големият ден бе дошъл и за Рива и за да покаже на света колко страда, тя покани екипа на Фордайс у дома на закуска. Облечена в най-изискания си костюм с панталон, изпържи бекон и яйца, после седна на масата заедно с Уолис и двете им деца Чад и Мари, все още ученици в гимназията. Никой от четиримата не се нуждаеше от толкова изобилна закуска. Биха предпочели изобщо да не закусват. Но камерите работеха и докато се хранеха, четиримата разговаряха за пожара, изпепелил любимата им църква — пожар, който още тлееше. Бяха потресени и гневни. Не се съмняваха, че е дело на подпалвач, но успяваха да се сдържат и да не хвърлят обвинения срещу когото и да било — поне пред камерите. Иначе си знаеха, че огънят е подпален от чернокожите хулигани. Рива посещаваше църквата повече от четирийсет години. И двата й брака бяха сключени там. Там бе кръстила Чад, Мари и Никол. Уолис членуваше в църковното настоятелство. Станалото бе истинска трагедия. Постепенно преминаха на по-важни теми. Всички бяха единодушни, че предстои печален ден, печално събитие. Печално, но необходимо. Почти девет години бяха чакали този ден, когато най-сетне щеше да бъде въздадена справедливост за тяхното семейство и за целия град.

Шон Фордайс още беше зает с една сложна екзекуция във Флорида, но не криеше плановете си. Днес следобед щеше да пристигне с частен реактивен самолет на летището в Хънтсвил за бързо интервю с Рива преди екзекуцията. Разбира се, щеше да я чака и след като всичко свърши.

Без водещия снимките продължаваха до безконечност. Иззад кадър асистент-продуцентът подхвърляше на семейството бисери като „Смятате ли смъртоносната инжекция за прекалено хуманна?“. Рива потвърди категорично. Уолис само изсумтя. Чад дъвчеше бекон. Мари, бъбрива като майка си, заяви между две хапки, че Дръм трябва да умре в страшни мъки, също като Никол.

— Смятате ли, че екзекуцията трябва да се извърши публично?

Смесени реакции около масата.

— На осъдения се разрешава последна дума. Ако можехте да разговаряте с него, какво бихте му казали?

Както дъвчеше, Рива избухна в ридания и закри очи.

— Защо, о, защо? — изплака тя. — Защо ми отне детенцето?

— Шон ще е във възторг — прошепна асистентът на оператора. И двамата едва сдържаха усмивките си.

Рива се опомни и семейството продължи закуската. По някое време тя сръга съпруга си, който бе мълчал почти през цялото време.

— Уолис! Ти какво мислиш?

Уолис сви рамене, сякаш изобщо не мислеше.

По случайност отец Рони намина тъкмо когато привършваха закуската. Цяла нощ бе гледал горящата си църква и се нуждаеше от сън. Но Рива и нейното домочадие се нуждаеха от него. Започнаха да разпитват за пожара. Той изглеждаше смазан и без въпросите им. Минаха отзад, в стаята на Рива, където насядаха около масичката за кафе. Хванаха се за ръце и отец Рони зареди молитва. Полагайки усилия за повече драматизъм и усещайки камерата само на половин метър от главата си, той помоли Бог да прати на семейството сила и смелост, за да издържи каквото го чака в този тежък ден. После благодари за справедливото възмездие и се помоли за своята църква и нейните енориаши.

Не спомена нито дума за Донте Дръм или близките му.

 

 

След десетина превключвания на гласова поща най-сетне се обади жив човек.

— Адвокатска кантора „Флак“ — бързо изрече женски глас.

— Роби Флак, ако обичате — каза Кийт.

Бойет се завъртя и го погледна.

— Мистър Флак е на съвещание.

— Не се съмнявам. Слушайте, много е важно. Казвам се Кийт Шръодер. Аз съм лутерански свещеник от Топика, Канзас. Вчера разговарях с мистър Флак. В момента пътувам за Слоун и в колата си возя човек на име Травис Бойет. Той е изнасилил и убил Никол Ярбър и знае къде е заровено тялото. Водя го в Слоун, за да разкаже историята си. Непременно трябва да говоря с Роби Флак. Веднага.

— Ъъъ… разбира се. Може ли да ви оставя на изчакване?

— Не мога да ви попреча да ме оставите на изчакване.

— Само за малко.

— Моля ви, побързайте.

Дежурната секретарка стана от бюрото си в приемната и хукна из гарата да събере екипа. Роби беше в кабинета си с Фред Прайър.

— Роби, трябва да чуеш това — каза тя. Гласът и лицето й не оставяха място за възражения.

Събраха се около високоговорителя на уредбата в заседателната зала. Роби натисна един бутон и изрече:

— Роби Флак слуша.

— Здравей, обажда се Кийт Шрьодер. Разговаряхме вчера следобед.

— Да, отец Шрьодер, нали?

— Същият, но ми казвай Кийт.

— Включил съм те на високоговорител. Цялата ми кантора е тук плюс още някои хора, общо десет на брой. Съгласен ли си?

— Добре, както кажеш.

— И водим запис, имаш ли нещо против?

— Да, добре. Нещо друго? Виж, карал съм цяла нощ и ще бъдем в Слоун около пладне. Водя Травис Бойет и той е готов да разкаже историята си.

— Разкажи ни за Травис — каза Роби.

Около масата всички бяха затаили дъх и не помръдваха.

— Той е на четирийсет и четири, роден е в Джоплин, Мисури. Професионален престъпник, регистриран за сексуално насилие в поне четири щата. — Кийт се озърна към Бойет, който зяпаше през прозореца, сякаш изобщо не чуваше. — За последно е лежал в затвора в Лансинг Канзас, сега вече е на свобода. По времето, когато е изчезнала Никол Ярбър, е живял в Слоун, в мотел Ребъл Мотър Ин. Сигурно знаете къде е това. През януари деветдесет и девета е бил арестуван в Слоун за шофиране в нетрезво състояние. Документите за ареста се пазят.

Карлос и Бони трескаво тракаха по клавишите на компютрите си, търсейки в интернет каквото и да било за Кийт Шрьодер, Травис Бойет и ареста в Слоун. Кийт продължаваше:

— Всъщност когато са арестували Донте Дръм, Бойет е лежал в местния арест. После платил гаранцията и щом го освободили, изчезнал от града. Тръгнал към Канзас, опитал се да изнасили друга жена, заловили го и присъдата му изтича едва сега.

Събраните около масата си размениха напрегнати погледи. Всички въздъхнаха. Роби се приведе по-близо до уредбата.

— Защо е решил да проговори най-после?

— Той умира — отсече Кийт. Нямаше време за церемонии. — Има мозъчен тумор, глиобластом четвърта степен, не подлежи на операция. Казва, че лекарите му дават не повече от година. Казва, че иска да постъпи както е редно. Докато лежал в затвора, загубил представа за хода на делото „Дръм“, но се надявал властите в Тексас един ден да проумеят, че са хванали не когото трябва.

— И той сега е в колата при теб?

— Да.

— Може ли да чуе разговора ни?

Кийт управляваше с лявата ръка, а с дясната държеше телефона.

— Не — каза той.

— Кога се срещна с него, Кийт?

— В понеделник.

— Вярваш ли му? Ако наистина е сериен изнасилвач и професионален престъпник, лъжата му е по-присъща от истината. Откъде знаеш, че има мозъчен тумор?

— Проверих. Вярно е. — Кийт се озърна към Бойет, който продължаваше да зяпа през страничното стъкло. — Мисля, че всичко е вярно.

— Какво иска той?

— Засега нищо.

— Къде сте в момента?

— На междущатската магистрала близо до границата на Тексас. Какъв е редът, Роби? Има ли шанс да спрем екзекуцията?

— Има шанс — каза Роби и погледна Саманта в очите. Тя сви рамене и неуверено кимна. — Може би.

Роби разтърка длани.

— Добре, Кийт, ето какво трябва да направим. Трябва да се срещнем с Бойет, да му зададем много въпроси и ако всичко мине добре, ще съставим клетвена декларация, която да подпише, после ще я подадем в съда заедно с молба за прекратяване на екзекуцията. Имаме време, но не много.

Карлос подаде на Саманта снимка на Бойет, която току-що бе разпечатал от сайта на Канзаското управление на затворите. Тя посочи лицето му и прошепна:

— Нека да се обади по телефона.

Роби кимна.

— Кийт, бих искал да разговарям с Бойет. Можеш ли да ме свържеш?

Кийт отдръпна мобилния телефон от ухото си и каза:

— Травис, адвокатът иска да разговаря с теб.

— Няма да стане — отвърна Бойет.

— Защо? Нали отиваме в Тексас, за да говорим с човека. Ето ти го.

— Не. Ще говоря, когато пристигнем.

Гласът на Бойет прозвуча съвсем ясно от високоговорителя. Роби и всички в залата се ободриха от мисълта, че Кийт наистина води някого. Може би все пак не беше някакъв смахнат, решил да ги разиграва в последния момент.

Роби настоя:

— Ако успеем да поговорим с него сега, ще можем да започнем работа по декларацията. Така ще си спестим време, а не ни е останало много.

Кийт предаде това на Бойет, чиято реакция бе изненадваща. Той рязко се приведе напред и сграбчи главата си с две ръце. Опита се да стисне зъби, но от устата му излетя крясък, последван от дълбоко гърлено хъркане, сякаш умираше в ужасни мъки.

— Какво беше това? — попита Роби.

Кийт караше и говореше по телефона, но внезапният пристъп прикова цялото му внимание.

— Пак ще се чуем — каза той и остави телефона.

— Ще повърна — изпъшка Бойет и посегна към дръжката на вратата.

Кийт удари спирачки и отби настрани. Тежкият камион зад него рязко зави и натисна клаксона. Най-сетне спряха и Бойет се вкопчи в предпазния колан. След като се освободи от него, той подаде глава през открехнатата врата и започна да повръща. Кийт излезе, мина отзад и реши да не гледа. Бойет дълго повръща и когато най-сетне спря, Кийт му подаде бутилка вода.

— Трябва да полегна — каза Бойет и пролази на задната седалка. — Не тръгвайте. Още ми е зле.

Кийт се отдалечи на няколко крачки и позвъни на жена си.

 

 

След още един шумен пристъп на кашлица и повръщане Бойет като че се поуспокои. Пак седна отпред, но остави вратата отворена и краката му висяха навън.

— Трябва да тръгваме, Травис. До Слоун има още много път.

— Само минутка, може ли? Не съм готов да потеглим.

Бойет разтриваше слепоочията си и лъскавият му череп изглеждаше готов да се пръсне. Кийт го погледа, но му стана неудобно да зяпа подобно страдание. Заобиколи повърнатото и се облегна на предния капак.

Телефонът иззвъня. Беше Роби.

— Какво стана? — попита той.

Роби седеше на заседателната маса, заобиколен от повечето си сътрудници. Карлос работеше над черновата на клетвената декларация. Бони бе открила данни за ареста на Бойет в Слоун и се мъчеше да разбере кой адвокат го е защитавал. Кристи Хинз пристигна към седем и половина и скоро разбра, че е пропуснала най-интересното. Марта Хандлър яростно пишеше поредния епизод от своята история на екзекуцията. Арън Рей и Фред Прайър обикаляха из сградата, пиеха кафе след кафе и нервно оглеждаха прозорците и вратите. За щастие слънцето вече беше изгряло и не очакваха неприятности. Във всеки случай не и в кантората.

— Случват му се подобни пристъпи — каза Кийт. Наблизо профуча камион и повеят разроши косата му. — Мисля, че е от тумора, но когато се случи, изглежда страшно. От двайсет минути повръща.

— Движите ли се, Кийт?

— Не. Ще потеглим след малко.

— Минутите отлитат, Кийт. Разбираш, нали? Донте ще бъде екзекутиран довечера в шест.

— Знам. Ако си спомняш, вчера се опитах да поговоря с теб, а ти ме отряза.

Роби въздъхна дълбоко. Всички около масата го гледаха.

— Той може ли да ни чуе в момента?

— Не. Лежи на задната седалка, разтрива си главата и не смее да мръдне. Аз седя на предния капак и гледам да не ни блъсне някой камион.

— Кажи ни защо вярваш на този тип.

— Чакай да видим откъде да започна. Той знае много за престъплението. Бил е в Слоун по онова време. Очевидно е способен на подобно насилие. Умира. Срещу Донте Дръм няма други доказателства освен собственото му признание. А Бойет носи нейния ученически пръстен на верижка около врата си. Това мога да ти кажа, Роби. И да, има вероятност всичко да се окаже една голяма лъжа.

— Но ти му помагаш да напусне щата. Извършваш престъпление.

— Не ми напомняй, става ли? Току-що разговарях с жена си, която също ми натяква за това.

— След колко време можете да пристигнете?

— Не знам. След три часа може би. На два пъти спирахме за кафе, защото не съм спал от три нощи. Отнесох глоба за превишена скорост, написана от най-бавния полицай в Оклахома. Сега Бойет си повръща червата и предпочитам да го прави в канавката, отколкото в колата ми. Не знам, Роби. Правя всичко възможно.

— Побързай.