Джон Гришам
Признанието (19)

19

Слънцето изгря и градът се съживи. Полицейското управление на Слоун беше в пълна бойна готовност — с разкопчани кобури, писукащи радиостанции, кръстосващи по улиците патрулни коли и напрегнати погледи за най-малките признаци на размирици. Очакваха неприятности в гимназията и за всеки случай началникът на полицията прати там десетина души още рано сутринта. Когато пристигнаха, учениците завариха няколко полицейски коли, паркирани около главния вход. Това не вещаеше нищо добро.

Целият град знаеше, че чернокожите играчи са бойкотирали тренировките в сряда и са се зарекли да не играят в петък. Не можеше да има по-голямо оскърбление към една общност, която обича местния футбол. Запалянковците, тъй страстни и верни само преди седмица, сега се чувстваха предадени. Емоциите кипяха из целия град. Откъм бялата страна на града озлоблението идваше заради футбола, а сега и заради опожарената църква. Откъм черната страна всичко беше заради екзекуцията.

Както става при повечето яростни и внезапни конфликти, точният начин, по който започна бунтът, щеше да остане завинаги неизвестен. В безкрайните преразкази за началото станаха очевидни две неща: чернокожите ученици обвиняваха белите, а белите обвиняваха чернокожите. Въпросът за времето беше малко по-ясен. Само секунди след първия звънец в осем и петнайсет се случиха няколко неща едновременно. В момчешките тоалетни на първия и втория етаж бяха хвърлени димки. Пиратки, търкулнати из главния коридор, избухнаха под металните шкафчета като снаряди. Наниз фойерверки пламна близо до централното стълбище и из цялата гимназия се разнесе вълна от паника. Повечето чернокожи напуснаха класните стаи и се струпаха в коридорите. В един от деветите класове избухна бой, когато двама по-буйни ученици — бял и чернокож — си размениха обиди и се сборичкаха. Останалите бързо се включиха в схватката. Учителят избяга от стаята с викове за помощ. Един бой провокира още десет. Не след дълго учениците хукнаха да се спасяват извън сградата. Някои крещяха „Пожар, пожар!“, макар че не се виждаха пламъци. Полицаите извикаха подкрепления и пожарни коли. Навсякъде из първия и втория етаж гърмяха пиратки. Димът ставаше все по-гъст и по-гъст, хаосът се развихряше. До входа на гимнастическия салон няколко чернокожи момчета разграбваха витрината с купите, когато ги зърна групичка бели. Избухна нов бой, който скоро обхвана и съседния паркинг. Директорът стоеше в кабинета си и непрестанно крещеше по радиоуредбата. В осем и половина той обяви, че учебните занимания се отменят за два дни. След идването на подкрепления полицаите най-сетне възстановиха реда и евакуираха гимназията. Нямаше пожар, само дим и остър мирис на евтини експлозиви. След бъркотията останаха натрошени стъкла, задръстени тоалетни, съборени шкафчета, откраднати раници и разбит автомат за безалкохолни напитки. Трима ученици — двама бели и един чернокож — бяха отведени в болницата с леки наранявания. Много други контузии и рани минаха без лекарска помощ. Както често се случва при подобен масов побой, нямаше начин да се разбере кой създава неприятности и кой просто бяга, затова не арестуваха никого.

Мнозина от участниците, бели и чернокожи, си отидоха у дома да се въоръжат.

* * *

Робърта, Андреа, Седрик и Марвин минаха проверката на входа на затвора „Полънски“ и един надзирател ги поведе към залата за посетители. И проверката, и пътят им бяха безкрайно познати след толкова много посещения през последните седем години. И макар да мразеха затвора и всичко в него, те осъзнаваха, че скоро той ще стане част от тяхното минало. Ако не друго, „Полънски“ бе мястото, където живееше Донте. Това щеше да се промени след броени часове.

В зоната за посещения има две затворени стаи, използвани от адвокатите. Те са малко по-широки от другите помещения за свиждане и са заградени от всички страни, така че разговорите да не бъдат подслушвани от някой пазач, служител, друг затворник или адвокат. През последния ден на осъдения се разрешава да се среща с роднини и приятели в една от тези адвокатски стаи. Но вездесъщата стъклена стена е и там, а разговорите се водят с помощта на черни телефони от двете страни на преградата. Никакво докосване.

През почивните дни залата за свиждания е оживена и шумна, но в делнични дни няма много посетители. Срядата е определена за „ден на медиите“ и често се случва някой затворник с „насрочена среща“ да дава интервю на репортери от града, където е извършил убийството. Донте отхвърляше всички предложения за интервюта.

Когато в осем часа семейството пристигна, там беше само една надзирателка на име Рут. Познаваха я добре. Тя беше грижовна душа и харесваше Донте. Рут ги поздрави и каза колко съжалява.

Когато Робърта и Седрик влязоха, Донте вече беше в адвокатската стая. През прозорчето на вратата зад него се виждаше застаналият отвън пазач. Както винаги Донте притисна лявата си длан върху стъклото и Робърта направи същото от другата страна. Макар докосването да оставаше недовършено, за тях то винаги се равняваше на дълга и топла прегръдка. Донте не бе докосвал майка си от последния ден на процеса през октомври 1999 г., когато пазачът им позволи една бърза прегръдка, преди да го изведат от съдебната зала.

Той взе телефона с дясната си ръка и каза с усмивка:

— Здравей, мамо. Благодаря, че дойде. Обичам те.

Ръцете им все още се притискаха върху стъклото една срещу друга. Робърта отговори:

— И аз те обичам, Донте. Как си днес?

— Все така. Вече се изкъпах и избръснах. Всички са много мили към мен. Дадоха ми чисти дрехи, нови боксерки. Хубаво е това място. Стават наистина много добри, преди да те убият.

— Изглеждаш страхотно, Донте.

— И ти, мамо. Красива си както винаги.

На едно от първите свиждания Робърта се разплака и нямаше сили да спре. След това Донте й писа колко мъчително е да я вижда така разстроена. В самотата на килията си той плачеше с часове, но не можеше да понесе гледката на майка си в същото състояние. Искаше тя да го посещава при всяка възможност, но сълзите превръщаха свиждането в мъчение. И повече не видя сълзи от Робърта, Андреа, Седрик, Марвин и който и да било роднина или приятел.

— Тази сутрин говорих с Роби — каза тя. — Той има един-два плана за последно обжалване, а и губернаторът досега не е отговорил на молбата ти за помилване. Все още има надежда, Донте.

— Не се залъгвай, мамо, няма надежда.

— Не бива да се предаваме, Донте.

— Защо? Нищо не можем да направим. Щом Тексас реши да убие някого, значи ще стане. Миналата седмица убиха един. Друг е планиран за края на този месец. Тук е като поточна линия, никой не може да я спре. Ако извадиш късмет, ще се случи засечка както с мен преди две години, но рано или късно времето ти изтича. Пет пари не дават дали си виновен или невинен, мамо, интересува ги само да покажат на света колко са строги. Тексас не си поплюва. Не си играй с Тексас. Чувала ли си го?

— Не искам да бъдеш гневен, Донте — тихо каза тя.

— Извинявай, мамо, но ще умра с гняв. Не мога другояче. Някои от момчетата си отиват мирно — пеят псалми, цитират Светото писание, молят за прошка. Момчето, което убиха миналата седмица, каза: „Отче, на теб поверявам духа си.“ Други не казват нито дума, само затварят очи и чакат отровата. Трети се борят докрай. Тод Уилингам умря преди три години и до последния момент твърдеше, че е невинен. Казваха, че подпалил пожар, в който изгорели трите му дъщерички. Но той също е бил в къщата и е пострадал от пожара. Той беше боец. С последните си думи ги наруга.

— Недей да правиш така, Донте.

— Не знам какво ще направя, мамо. Може би нищо. Може просто да легна със затворени очи и да броя, а като стигна до сто, да се унеса завинаги. Но ти, мамо, няма да бъдеш там.

— Вече говорихме за това, Донте.

— Е, пак ти повтарям. Не искам да гледаш.

— И аз не искам, повярвай ми. Но ще бъда там.

— Ще поговоря с Роби.

— Аз вече разговарях с него, Донте. Той знае как се чувствам.

Донте бавно отдръпна ръка от стъклото и Робърта направи същото. Тя остави слушалката на плота и извади от джоба си лист хартия. Чантите задължително се оставяха на пропуска. Робърта разгъна листа, взе слушалката и каза:

— Донте, това е списък на хората, които наминаха или се обадиха по телефона да питат за теб. Обещах им да ти предам техните мисли.

Той кимна и направи усилие да се усмихне. Робърта започна да чете имената — съседи, стари приятели от квартала, съученици, добри познати от църквата и някои далечни роднини. Донте слушаше мълчаливо, но изглеждаше унесен в някакви други мисли. Робърта продължаваше с четенето и към всяко име добавяше коментар или забавна случка.

След нея дойде ред на Андреа. Отново изпълниха ритуала с докосването. Тя описа опожаряването на Първа баптистка църква, напрежението в Слоун, страховете, че може да стане по-зле. Донте сякаш хареса идеята, че хората ще отвърнат на удара.

Още преди години семейството бе разбрало, че е важно да идват на свиждане с шепа монети в джобовете. Покрай стените имаше търговски автомати, а надзирателите предаваха на затворниците храната и напитките. Донте бе отслабнал, но все още много харесваше едни канелени кифлички с глазура. Докато Робърта и Андреа провеждаха първата част от свиждането, Марвин купи две кифлички и кутия безалкохолно, а Рут ги предаде на Донте. Почерпката подобри настроението му.

Седрик четеше вестник близо до адвокатската стая, когато директорът цъфна за едно приятелско „здрасти“. Искаше да се увери, че всичко е наред, че нещата в поверения му затвор вървят като по вода.

— Мога ли да помогна някак? — попита той с такъв глас, сякаш беше в предизборна кампания. Личеше, че полага усилия да показва съчувствие.

Седрик стана, позамисли се, после избухна.

— Шегувате ли се с мен? Каните се да умъртвите брат ми за нещо, което не е извършил, а изниквате тук с тия радостни дрънканици, че искате да помогнете.

— Просто си вършим работата, сър.

Рут мигом се приближи към тях.

— Не, не я вършите, освен ако работата ви е да убивате невинни хора. Щом искате да помогнете, спрете проклетата екзекуция.

Марвин пристъпи между тях и каза:

— Хайде да запазим хладнокръвие.

Директорът отстъпи назад и каза нещо на Рут. Поговориха си сериозно, после директорът се отправи към вратата и излезе.

 

 

Тексаският апелативен съд има юрисдикция над делата за предумишлени убийства и е последната инстанция в Тексас, преди осъденият да се обърне към федералните власти. В него членуват деветима съдии — всичките на изборни длъжности и обслужващи целия щат. През 2007 г. този съд все още се вкопчваше в архаичното правило, че всички молби, жалби, петиции, документи и тъй нататък трябва да се подават на хартиен носител. Нищо не се приемаше по електронен път. Черно мастило на бяла хартия — тонове хартия. Всяка молба трябваше да бъде подадена в дванайсет екземпляра: по един за всеки съдия, един за деловодството, един за секретаря и един за официалното досие.

Това бе нелепа и тромава процедура. Федералният съд за Западен Тексас, разположен на четири пресечки от апелативния съд, възприе електронната документация още в средата на 90-те години. В края на века технологиите напреднаха и хартиените носители бързо излизаха от употреба. Както в съдилищата, така и в съдебните канцеларии електронният файл стана много по-популярен от картонената папка.

В девет часа сутринта в четвъртък адвокатите от кантора „Флак“ и Защитната група бяха уведомени, че Тексаският апелативен съд е отхвърлил молбата за помилване поради психическо заболяване. Съдът не вярваше, че Донте е душевноболен. Това се очакваше. Само минути, след получаването на отказа аналогична молба бе пратена по електронен път до федералния съд за Западен Тексас в Тайлър.

В девет и половина една адвокатка от Защитната група на име Сисили Ейвис влезе в деловодството на Тексаския апелативен съд с последната молба от адвокатите на Донте Дръм. Това бе декларация за невинност, аргументирана с тайно записаните твърдения на Джоуи Гембъл. Сисили редовно идваше с подобни молби и деловодителят я познаваше добре.

— Какво друго да чакам? — попита той, докато обработваше документите.

— Сигурна съм, че има и още нещо — каза Сисили.

— Обикновено има.

Деловодителят приключи формалностите, върна на Сисили завереното копие и и пожела приятен ден. Поради очевидната спешност той лично разнесе копия от молбата до кабинетите на деветимата съдии. Трима се оказаха в Остин. Другите шестима се бяха разпилели из щата. Главният съдия Милтън Прудлоу беше отдавнашен член на апелативния съд и през по-голямата част от годината живееше в Лъбок, но държеше и малък апартамент в Остин.

Прудлоу и неговият секретар прочетоха молбата, като обърнаха особено внимание на осемте страници подробно описание на снощното хленчене на Джоуи Гембъл в хюстънски стриптийз бар. Макар и забавен, документът беше далеч от официална клетвена декларация, а нямаше съмнение, че ако му поставят въпроса ребром, той ще отрече всяка дума. Липсваше съгласие за записа. Цялата история намирисваше на клопка. Личеше, че младежът е бил пиян. А дори да приемеха твърденията му и да се окажеше, че наистина е излъгал в съда, какво щеше да докаже това? Според Прудлоу — почти нищо. Донте Дръм бе направил признание. Точка. Делото „Дръм“ никога не го бе смущавало.

Преди седем години той и неговите колеги за пръв път разгледаха пряко обжалване от името на Донте Дръм. Запомниха го добре — не заради признанието, а защото липсваше труп. Присъдата обаче бе потвърдена единодушно. Тексаското правораздаване отдавна имаше традицията да води дела за убийство без ясни доказателства. Някои от обичайните елементи просто не бяха необходими.

Прудлоу реши, че тази последна молба няма правна стойност. После секретарят му се свърза със сътрудниците на останалите съдии и след час отказът обикаляше за подписи.

 

 

Вече почти два часа Бойет седеше отзад. Беше взел хапче и то очевидно му действаше. Не помръдваше, не издаваше нито звук, но все още дишаше, когато Кийт го провери за последен път.

За да не заспи и да се поддържа бодър, Кийт на два пъти се обади на Дейна. Размениха си остри думи, без да отстъпват, без да се извиняват за казаното. След всеки разговор Кийт се разсънваше и кипеше от напрежение. Позвъни на Матю Бърнс, който беше в кабинета си в Тоника и изгаряше от желание да помогне. Но нямаше с какво.

Когато колата отново кривна към банкета на тесния път някъде близо до Шърман, Кийт изведнъж се събуди. И побесня. Спря пред най-близкия магазин и си купи голяма чаша силно кафе. Сипа вътре три пакетчета захар и пет пъти обиколи магазина. Когато се върна в колата, Бойет не беше помръднал. Кийт отпи глътка горещо кафе и натисна газта. Мобилният му телефон иззвъня и той го грабна от дясната седалка. Беше Роби Флак.

— Къде си? — попита той.

— Не знам. Пътувам на запад по шосе 82, наближавам Шърман.

— Защо се бавиш толкова?

— Правя каквото мога.

— Какви са шансовете да разговарям с Бойет по телефона?

— Няма начин. В момента се е проснал на задната седалка, още е много зле. И каза, че няма да разговаря, преди да пристигнем.

— Преди да говоря с него, не мога да предприема нищо, Кийт, разбираш ли? Трябва да знам какво е готов да каже. Ще признае ли, че е убил Никол Ярбър? Можеш ли да ми отговориш?

— Е, Роби, това е положението. Напуснахме Топика посред нощ. Караме като луди, за да стигнем в кантората ти, и според Бойет единствената цел е да си признае изнасилването и убийството, и да се опита да спаси Донте Дръм. Поне така каза, преди да потеглим. Но с този тип нищо не е гарантирано. Знам ли, в момента може да е в кома.

— Дали да не му провериш пулса?

— Не. Той не обича да го докосват.

— Просто побързай, по дяволите.

— Внимавай какви ги говориш. Аз съм свещеник и не харесвам подобен език.

— Извинявай. Побързай, моля те.