Джон Гришам
Признанието (2)

2

През 1972 г., когато Роби Флак все още учеше в гимназията, баща му купи старата железопътна гара в центъра на Слоун малко преди общината да я разруши. Мистър Флак-старши бе натрупал пари от съдебни дела срещу сондажни компании и трябваше да похарчи част от тях. Той и партньорите му обновиха сградата, настаниха се там и през следващите двайсет години им вървя като по вода. Определено не можеха да се нарекат богати, във всеки случай не и според тексаските стандарти, но бяха преуспяващи адвокати и малката кантора се радваше на почит в града.

После дойде Роби. Той започна да работи в кантората още като студент и за другите адвокати скоро стана ясно, че е различен. Не проявяваше особен интерес към печалбата, но изгаряше от омраза към обществените неправди. Подтикваше баща си да поема дела за граждански права, възрастова и полова дискриминация, полицейско насилие — все неща, с които човек може да си навлече всеобща омраза в едно малко южняшко градче. Умен и дързък, Роби изкара три години колеж на север и успешно мина през Юридическия факултет на Тексаския университет в Остин. Никога не потърси друга работа, не си и помисли да работи другаде, освен в бившата гара в центъра на Слоун. Там имаше много хора, които би искал да съди, и още повече онеправдани и унижени, които се нуждаеха от него.

С баща му влязоха в конфликт още от първия ден. Останалите адвокати или се пенсионираха, или отидоха в други кантори. През 1990 г., на трийсет и пет годишна възраст, Роби заведе дело срещу град Тайлър, Тексас, за дискриминация при настаняване в общински жилища. Процесът в Тайлър трая цял месец и по някое време Роби бе принуден да си наеме охрана, след като смъртните заплахи станаха твърде правдоподобни. Когато съдебните заседатели издадоха присъда за деветдесет милиона, Роби Флак се превърна в легенда, богаташ и неудържим радикален адвокат, вече разполагащ с необходимите пари да разпалва такива скандали, каквито сам той не си бе представял. За да се отърве от него, баща му се пенсионира и отиде да играе голф. Първата съпруга на Роби прибра малка част от парите и побърза да се върне в родния си Сейнт Пол.

Адвокатската кантора „Флак“ стана основна дестинация за ония, които се смятаха дори малко засегнати от обществото. Пострадалите, обвинените, онеправданите, наранените — рано или късно всички търсеха мистър Флак. За проучване на случаите той наемаше купища млади сътрудници. Всеки ден проверяваше мрежата, прибираше добрия улов, а останалото изхвърляше. Кантората се разрасна, после рухна. Пак се разрасна и пак дойде поредното срутване. Адвокатите идваха и си отиваха. Той съдеше тях, те съдеха него. Парите се изпариха, после Роби отново спечели голямо дело. Най-ниската точка в колоритната му кариера дойде, когато хвана счетоводителя си да краде и го преби с куфарче. Спаси се от по-тежко наказание, като прие трийсет дни затвор за хулиганство. Историята изскочи на първа страница и целият град жадно попи всяка дума. Роби, който, естествено, копнееше за популярност, се притесни не толкова от затвора, колкото от лошите отзиви в пресата. Щатската асоциация на юристите го наказа с публично порицание и деветдесет дни отнемане на правата. Това бе третият му сблъсък с Комисията по етика. Той се зарече да не бъде последният. Скоро след това втората му съпруга го напусна със солидно обезщетение.

Животът му, също като характера, бе хаотичен, скандален, в непрестанен конфликт със себе си и околните, но никога скучен. Зад гърба му често го наричаха „Роби Чешита“. А след като започна сериозно да пие, прякорът се превърна в „Роби Чашката“. Но въпреки суматохата, махмурлуците, смахнатите жени, враждуващите партньори, разклатените финанси, загубените каузи и презрението на властимащите Роби Флак всяка сутрин пристигаше на гарата със свирепа решимост и този ден да се сражава за малките хора. И невинаги изчакваше те да го намерят. Ако чуеше за неправда, Роби често скачаше в колата и тръгваше да я търси. Това неуморно усърдие го отведе до най-знаменития случай в цялата му кариера.

През 1998 г. Слоун бе зашеметен от най-сензационното престъпление в историята си. Седемнайсетгодишната ученичка от местната гимназия Никол Ярбър изчезна и повече никой не я видя жива или мъртва. За две седмици градът затаи дъх, докато хиляди доброволци претърсваха улици, паркове, канавки и изоставени сгради. Издирването остана безплодно.

Никол беше харесвано момиче, добра ученичка и участничка в обичайните клубове. В неделя посещаваше Първа баптистка църква, където понякога пееше в младежкия хор. Най-голямото и постижение обаче бе, че стана мажоретка в гимназията. През последната учебна година тя застана начело на отбора — може би най-завидният пост в училището, поне за момичетата. Понякога излизаше с приятеля си — футболист с големи мечти и ограничени способности. Вечерта, в която изчезна, Никол току-що се бе обадила на майка си по мобилния с обещание да се прибере преди полунощ. Беше петък в началото на декември. За „Слоун Уориърс“ футболният сезон бе приключил и животът отново се нормализираше. По-късно майка й щеше да заяви, че двете с Никол се чували поне по шест пъти дневно, което се потвърждаваше и от телефонните разпечатки. Разменяли си и средно по четири есемеса. Поддържали непрестанна връзка и било немислимо дъщеря й просто да избяга, без да каже дума на майка си.

Никол нямаше емоционални проблеми, смущения в храненето, безотговорни постъпки, психически отклонения или влечение към наркотиците. Просто изчезна. Без свидетели. Без обяснения. Нищо. Молитвените бдения в църквите и училищата не спираха. Откриха гореща линия и заваляха обаждания, но нито едно не излезе правдоподобно. Създадоха уебсайт за отразяване на издирването и филтриране на слуховете. Истински и мними експерти пристигаха в града да дават съвети. Дойде неканен и един екстрасенс, но напусна града, след като никой не му предложи заплащане. Издирването се провлачи, клюките се разгаряха и градът не говореше за нищо друго. Пред дома на семейство Ярбър денонощно дежуреше полицейска кола — вероятно за да се чувстват близките по-спокойни. Единственият телевизионен канал в Слоун нае още един начинаещ репортер да разчепква случая. Доброволци оглеждаха земята педя по педя и търсенето се разпростря из полето наоколо. Хората залостваха вратите и прозорците си. Бащите спяха с пистолети на нощното шкафче. Родители и гледачки не изпускаха от поглед дечицата. Проповедниците пренаписваха проповедите си, за да вложат още повече ярост срещу злото. През първата седмица полицаите даваха всекидневни пресконференции, но когато разбраха, че нямат какво да кажат, започнаха да прескачат дни. Чакаха, чакаха и се надяваха на улика, неочаквано телефонно обаждане или издайник, търсещ награда. Молеха се за пробив.

Пробивът най-сетне дойде шестнайсет дни след изчезването на Никол. В 4:33 ч. сутринта домашният телефон на инспектор Дрю Кърбър иззвъня два пъти, преди той да грабне слушалката. Макар и изтощен, Кърбър не спеше добре. Той инстинктивно щракна копчето на записващото устройство. Изслушаният по-късно хиляди пъти разговор звучеше така:

Кърбър: Ало.

Глас: Инспектор Кърбър ли е?

Кърбър: Същият. Кой се обажда?

Глас: Няма значение. Важното е, че знам кой я уби.

Кърбър: Първо ми кажете името си.

Глас: Зарежи, Кърбър. Искаш ли да говорим за момичето?

Кърбър: Говори.

Глас: Тя се срещаше с Донте Дръм. Тайно от всички. Опитваше се да скъса, но той не искаше да я остави на мира.

Кърбър: Кой е Донте Дръм?

Глас: Я стига, инспектор Кърбър. Всички познават Дръм. Той е убиецът. Отмъкна я пред мола и я хвърли от моста на шосе 244. Тя е на дъното на Ред Ривър.

Връзката прекъсна. Проследиха обаждането до телефонен автомат в един местен денонощен магазин и следата свърши дотам.

Дрю Кърбър бе чувал слухове под сурдинка, че Никол е ходела с чернокож футболист, но дотук никой не бе успял да ги потвърди. Приятелят й отричаше категорично. Твърдеше, че цяла година са се срещали от време на време и бил сигурен, че Никол още няма полов живот. Но както често се случва с мръсничките слухове, мълвата не стихна. Беше толкова гнусна и потенциално експлозивна, че Кърбър не бе посмял да я обсъди с родителите на Никол.

Той дълго гледа телефона, после извади касетата. Отиде с колата до полицейското управление, свари си кана кафе и още веднъж изслуша записа. Чувстваше се възбуден и нямаше търпение да сподели новината със своя следствен екип. Вече всичко си идваше на мястото — тийнейджърска любовна история на чернокож и бяла, което все още се смяташе за табу в Източен Тексас, опит на Никол да скъса, гняв у отблъснатия любовник. Звучеше напълно логично.

Спипаха го най-сетне.

Два дни по-късно Донте Дръм бе арестуван и обвинен в отвличането, жестокото изнасилване и убийството на Никол Ярбър. Той призна престъплението и каза, че е хвърлил тялото в Ред Ривър.

Роби Флак И Дрю Кърбър имаха стара вражда, стигаща едва ли не до ожесточение. През годините неведнъж се бяха сблъсквали по разни наказателни дела. Кърбър мразеше адвоката, както мразеше и всички други отрепки, защитаващи престъпниците в съда. Флак смяташе Кърбър за кръвожаден бияч и неуправляемо ченге — накратко, за опасен човек със значка и оръжие, който бе способен на всичко, за да осигури присъда. При един паметен сблъсък пред съдебните заседатели Флак хвана Кърбър в явна лъжа при даване на показания и за да подчертае очевидното, изкрещя срещу него:

— Вие сте просто едно лъжливо копеле, нали, Кърбър?

Роби бе порицан, обвинен в неуважение на съда, принуден да се извини на Кърбър и съдебните заседатели и глобен петстотин долара. Но клиентът му бе признат за невинен, а другото нямаше значение. През цялата история на Асоциацията на юристите в окръг Честър нямаше друг адвокат, обвиняван в неуважение на съда тъй често, както Роби Флак. Той се гордееше с този рекорд.

Щом чу новината за арестуването на Донте Дръм, Роби проведе няколко трескави телефонни разговора, после потегли към квартала на чернокожите, който познаваше добре. Придружаваше го Арън Рей, бивш член на банда, излежал присъда за разпространение на наркотици, който в момента се занимаваше с полезен труд в адвокатска кантора „Флак“ — беше охранител, куриер, шофьор, следовател и каквото още му наредеше Роби. Рей винаги носеше поне два пистолета у себе си и още два в чанта — всичките законни, защото мистър Флак му бе възстановил гражданските права и сега дори можеше да гласува. Роби Флак имаше предостатъчно врагове в Слоун. Всички те обаче знаеха за Арън Рей.

Майката на Дръм работеше в болницата, а баща му беше шофьор на камион в дъскорезницата южно от града. Живееха с четирите си деца в бяла дървена къщичка с коледни лампички около прозорците и гирлянди над вратата. Пасторът им пристигна малко след Роби. Разговаряха с часове. Родителите бяха объркани, съкрушени, яростни и изплашени до полуда. Бяха и благодарни, че мистър Флак е дошъл да ги види. Нямаха представа какво да правят.

— Мога да се заема със случая — каза Роби и те приеха.

Девет години по-късно той все още се занимаваше с него.

Роби пристигна на гарата рано сутринта на пети ноември, понеделник. Беше работил цяла събота и неделя и не се чувстваше отпочинал от уикенда. Настроението му беше мрачно, дори отвратително. Следващите четири дни щяха да бъдат пълен хаос, вихрушка от събития, някои предвидими, други съвсем неочаквани, и когато бурята стихнеше около шест часа вечерта в четвъртък, Роби знаеше, че най-вероятно ще стои в препълнената стая за свидетелите на затвора в Хънтсвил, хванал Робърта Дръм за ръка, докато тексаските власти инжектират във вените на сина й отрова, която би убила и кон.

Веднъж вече му се бе случвало.

Той изключи двигателя на беемвето, но не разкопча предпазния колан. Стискаше здраво волана, гледаше през предното стъкло и не виждаше нищо.

От девет години се бореше за Донте Дръм. Беше воювал както никога досега. Беше се сражавал бясно в смехотворния процес, в който осъдиха Донте за убийството. Беше ругал апелативните съдилища по време на обжалванията. Танцуваше по ръба на етиката и закона. Написа жлъчни статии, обявяващи невинността на клиента му. Бе наемал експерти да скалъпват нови теории, в които никой не вярваше. Досади на губернатора до такава степен, че вече никой не отговаряше на обажданията му — дори и най-дребните чиновници. Беше привличал политици, защитници на невинните, религиозни групи, адвокатски дружества, борци за граждански права, Американския съюз за граждански свободи, Амнести Интернешънъл, противници на смъртното наказание, изобщо всички, които биха могли по някакъв начин да спасят неговия клиент. Но часовникът не спираше. Продължаваше да тиктака все по-гръмко и по-гръмко.

В този процес Роби Флак прахоса всичките си пари, изгори всички мостове, отблъсна почти всичките си приятели и се докара до изтощение и психическа нестабилност. Толкова дълго вдигаше шум, че вече никой не го чуваше. За повечето наблюдатели той бе просто поредният гръмогласен адвокат, тръбящ на всеослушание, че клиентът му е невинен — често срещана гледка в съда.

Процесът го бе изкарал от релси и Роби сериозно се съмняваше дали ще може да продължи напред, след като щатът Тексас екзекутираше Донте. Възнамеряваше да напусне, да продаде имотите си, да се оттегли, да прати Слоун и Тексас по дяволите и да заживее в планините, вероятно във Върмонт, където лятото бе прохладно и щатът не убиваше хора.

Лампите в заседателната зала светнаха. Някой вече беше дошъл да отвори кантората и да я подготви за адската седмица. Роби най-сетне излезе от колата и влезе в сградата. Заговори с отдавнашния си сътрудник Карлос и двамата си наляха по чаша кафе. Разговорът скоро се насочи към футбола.

— Гледа ли „Каубойс“? — попита Карлос.

— Не, не успях. Чух, че Престън бил страхотен.

— Беше неудържим!

— Вече не съм фен на „Каубойс“.

— И аз.

Преди месец Рахмад Престън бе дошъл тук, в тази заседателна зала — подписваше автографи и позираше за снимки. Той имаше някакъв далечен братовчед, екзекутиран в Джорджия преди десет години, и взе присърце каузата на Донте Дръм с големи планове да привлече в кампанията други играчи от „Каубойс“ и звезди на Националната футболна лига. Щеше да се срещне с губернатора, Комисията по освобождаването, хора от едрия бизнес, политици, двама рапъри, за които твърдеше, че познава добре, и може би дори някои холивудски знаменитости. Щеше да вдигне такъв шум, че щатът да бъде принуден да отстъпи. Рахмад обаче се оказа въздух под налягане. Изведнъж млъкна и се отдаде на „усамотение“ според неговия агент, който обясни, че каузата била прекалено разсейваща за големия играч. Като любител на конспирациите Роби заподозря, че мрежата от корпоративни спонсори около отбора на „Каубойс“ някак е притиснала Рахмад.

В осем и трийсет цялата кантора се бе събрала в заседателната зала и Роби откри заседанието. В момента нямаше партньори — последният го бе напуснал с голям скандал и делото помежду им все още се точеше, — но присъстваха двама адвокати на трудов договор, двама сътрудници, три секретарки и Арън Рей, който никога не се отделяше от него. След петнайсет години край Роби Арън познаваше законите по-добре от мнозина опитни сътрудници. Присъстваше и адвокат от Амнести Нау — група за граждански права със седалище в Лондон, която бе дарила хиляди часове специализиран труд за обжалванията по делото „Дръм“. Чрез видеоконферентна връзка участваше и един апелативен адвокат от Остин, ангажиран по линията на Тексаската група против смъртното наказание.

Роби прегледа плановете за седмицата. Определи задълженията, раздаде задачите, изясни отговорностите. Опитваше се да изглежда бодър, оптимистичен, уверен, че се задава чудо.

В този момент чудото се зараждаше бавно на около шестстотин километра на север — в Тоника, Канзас.