Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Confesion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Джон Гришам. Признанието

Превод: Любомир Николов

Редактор: Силвия Падалска

Худ. оформление: Николай Пекарев

Илюстрация на корицата: Fry Design Ltd /Getty Images/

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-252-7

ИК Обсидиан, 2010

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

17

Близките на Дръм пренощуваха в евтин мотел край Ливигстън, само на шест километра от затвора „Алан Б. Полънски“, където Донте бе лежал зад решетките повече от седем години. Скромните приходи на мотела идваха главно от семействата на затворници, включително и от странната секта на задочните съпруги от чужбина. По всяко време имаше двайсетина осъдени на смърт, женени за европейки, които всъщност не можеха да докоснат. Щатът не утвърждаваше официално браковете, но двойките все пак се смятаха за семейни и разиграваха ролите си, доколкото бе възможно. Съпругите си разменяха писма и често пристигаха заедно в Тексас да видят мъжете си. Отсядаха в един и същ мотел.

Снощи четири от тях вечеряха на съседната маса до семейство Дръм. Обикновено привличаха вниманието с подчертания си акцент и предизвикателното облекло. Това им харесваше. У дома никой не ги забелязваше.

Донте бе отхвърлил всички предложения за брак. През последните си дни той отхвърли договори за книги, молби за интервюта, брачни оферти и шанса да се появи в предаването на Фордайс. Отказа да се срещне със свещеника на затвора, както и със своя духовен пастир, преподобния Джони Канти. Беше обърнал гръб на религията. Не искаше да има нищо общо с Бога на онези ревностни християни, които тъй усърдно искаха да го убият.

Робърта Дръм се събуди в мрака на стая 109. През изминалия месец бе спала толкова малко, че умората я държеше будна. Лекарят й предписа някакви хапчета, но от тях само стана още по-нервна. В стаята беше топло и тя отметна завивките. Дъщеря й Андреа беше на другото легло и изглеждаше заспала. Синовете й Седрик и Марвин бяха в съседната стая. Затворническият правилник им разрешаваше този последен ден да бъдат с Донте от осем сутринта до обяд. След последното сбогом щяха да го откарат до сградата, където се намираше стаята за екзекуции на затвора в Хънтсвил.

До осем сутринта имаше още няколко часа.

Графикът беше твърдо фиксиран, всяко движение се диктуваше от една система, прочута със своята ефективност. В пет следобед роднините щяха да се явят в приемната на затвора в Хънтсвил, откъдето да бъдат откарани с микробус до сградата за екзекуции и да влязат в претъпканата стая за свидетели само броени секунди преди изпълнението на екзекуцията. Щяха да го видят завързан с ремъци на леглото, вече с игли във вените, да изслушат последните му думи, да изчакат десетина минути до официалното обявяване на смъртта, после бързо да си тръгнат. От там трябваше да отидат до едно местно погребално бюро, за да получат тялото и да го приберат у дома.

Можеше ли всичко това да е сън, кошмар? Нима наистина лежеше будна сред мрака и обмисляше последните часове на сина си? Да, наистина. Вече девет години живееше в този кошмар, още от деня, когато й казаха, че Донте не само е арестуван, но и признава всичко. Кошмарът се бе превърнал в книга, по-дебела от Библията, където всяка глава носеше нова трагедия, всяка страница — скръб и недоумение.

Андреа се обърна на другата страна и евтиното легло заскърца. После остана да лежи неподвижно, дишайки тежко.

За Робърта един ужас отстъпваше място на следващия: потреса за пръв път да види момчето си в затвора с оранжева униформа и безумно изплашен поглед; болката в стомаха й, когато си мислеше как лежи зад решетките, далеч от близките си и обкръжен от престъпници; надеждата за справедлив съд и ужасяващото осъзнаване, че ще има всичко друго, но не и справедливост; нейните неудържими ридания, когато обявиха смъртната присъда; последният поглед към сина й, докато двама едри и самодоволни полицаи го извеждаха от съдебната зала; безкрайните обжалвания и гаснещите надежди; безбройните свиждания в отделението на осъдените на смърт, когато гледаше как силният здрав младеж постепенно се превръща в развалина. През тия години тя загуби много приятели, но това всъщност не я вълнуваше. Някои бяха скептични към претенциите за невинност. На други им омръзнаха приказките за сина й. Но тя се бе посветила на една цел и нямаше какво друго да каже. Как можеше някой да разбере какво преживява една майка?

А кошмарът никога нямаше да свърши. Нито днес, когато Тексас най-сетне щеше да го екзекутира. Нито другата седмица, когато щяха да го погребат. Нито някога в бъдеще, когато истината най-сетне щеше да стане известна… ако изобщо излезеше наяве.

Ужасите се трупаха един върху друг и имаше дни, когато Робърта Дръм се питаше дали ще намери сили да стане от леглото. Толкова се изморяваше да се преструва на силна.

— Будна ли си, мамо? — тихо попита Андреа.

— Знаеш, че съм будна, скъпа.

— Успя ли да подремнеш?

— Мисля, че не.

Андреа ритна завивките настрани и изпъна крака. В стаята беше съвсем тъмно, от вън не проникваше никаква светлина.

— Часът е четири и половина, мамо.

— Не виждам.

— Моят часовник е със светещ циферблат.

От децата на семейство Дръм само Андреа беше завършила колеж. Работеше в детската градина на едно градче близо до Слоун. Имаше съпруг и три деца и искаше сега да е в леглото си у дома, далече от Ливигстън, Тексас. Тя затвори очи и се помъчи да заспи, но след броени секунди отново се втренчи в тавана.

— Мамо, трябва да ти кажа нещо.

— Какво, скъпа?

— Не съм го споделяла с никого досега. Нося този товар много отдавна и искам да узнаеш, преди Донте да си отиде.

— Слушам те.

— Имаше един момент след съда, след като го отведоха, когато започнах да се колебая. Мисля, че търсех повод да се усъмня в него. Онова, което казваха, изглеждаше някак логично. Представях си как Донте ходи с онова момиче и се страхува да не го хванат. Представях си как тя се опитва да скъса, а той не иска. Може би през онази нощ тайно се е измъкнал, докато спях. А когато чух в съда неговото признание, то ме смути дълбоко. Не откриха тялото, но ако той я бе хвърлил в реката, може би никога нямаше да я намерят. Мъчех се да проумея станалото. Исках да вярвам, че системата не е съвсем прогнила. И затова си внуших, че сигурно е виновен, сигурно са заловили когото трябва. Продължих да му пиша, продължих да идвам на свиждания и тъй нататък, но бях убедена, че е виновен. По някакъв странен начин от това ми олекна задълго. Така продължи месеци, може би година.

— Кое те накара да размислиш?

— Роби. Помниш ли как отидохме в Остин за първото обжалване?

— Помня, разбира се.

— Беше около година след делото.

— Бях там, скъпа.

— Седяхме в онази голяма зала, гледахме деветимата съдии, всичките бели, тъй важни в черните си тоги, тъй достолепни и сурово навъсени, а отсреща седяха близките на Никол и онази устатница майка й. Тогава Роби стана да говори от наше име. Беше невероятен. Описа процеса и изтъкна колко слаби са доказателствата. Направи за смях прокурора и съдията. От нищо не се страхуваше. Атакува признанието. И за пръв път извади наяве факта, че полицаите не са му казали за анонимното телефонно обаждане. Това ме потресе. Как може полицията и прокуратурата да крият доказателства? Това обаче не трогна съда. Помня как гледах Роби да спори тъй страстно и изведнъж осъзнах, че той, белият адвокат от богатата част на града, изобщо не се съмнява в невинността на брат ми. В онзи момент му повярвах веднъж завинаги. Толкова ме беше срам, че съм се съмнявала в Донте.

— Успокой се, скъпа.

— Моля те, не казвай на никого.

— Няма. Нали знаеш, че можеш да вярваш на майка си.

Двете седнаха, хванаха се за ръце и приведоха глави една към друга.

— Ще се молим ли, или ще плачем? — попита Андреа.

— Молитвите могат и да почакат.

— Така е. Да си поплачем.

 

 

Призори, когато наближиха Оклахома Сити, трафикът стана по-оживен. Бойет бе облегнал глава на страничното стъкло и дремеше със зяпнала уста. Спеше вече втори час и Кийт се радваше на самотата. Бе спрял близо до щатската граница за чаша отвратително кафе от машина, което при други обстоятелства би излял в канавката. Но липсата на вкус се компенсираше с щедро количество кофеин и в момента Кийт се чувстваше наелектризиран, мозъкът му работеше на пълни обороти, а стрелката на скоростомера бе залепнала точно на дванайсет километра над разрешената скорост.

При последното им спиране Бойет бе поискал бира. Кийт отказа и му купи бутилка вода. Намери радиостанция, излъчваща кънтри музика, и слушаше с намален звук. В пет и половина се обади на Дейна, но разговорът не потръгна. Малко след Оклахома Сити Бойет се сепна и каза:

— Май съм задрямал.

— Така е.

— Пасторе, тия хапчета, дето ги вземам, действат здравата на мехура. Може ли да спрем някъде?

— Дадено — отговори Кийт. Какво друго да каже?

Непрекъснато поглеждаше часовника. Някъде на север от Дентън щяха да напуснат магистралата и да продължат на изток по местните пътища. Кийт нямаше представа колко време ще им отнеме това. Надяваше се да пристигнат в Слоун между дванайсет и един. Разбира се, спирането за тоалетна само влошаваше положението.

Спряха в Норман и купиха още кафе и вода. Докато Кийт бързаше да зареди бензин, Бойет успя да изпуши две цигари една след друга, смучейки жадно дима, сякаш му е за последно. Петнайсет минути по-късно отново се носеха по магистрала 35 из равнините на Оклахома.

Като божи служител Кийт се чувстваше длъжен поне да повдигне въпроса за вярата. Започна малко колебливо:

— Ти ми разказа за детството си, Травис, и няма смисъл пак да се връщаме на темата. Интересно ми е обаче дали като дете не си ходил на църква и дали не сте имали свещеник.

Тикът отново се върна. Дългите размишления също.

— Не — каза Бойет и за момент изглеждаше, че това е всичко. После той продължи: — Не съм виждал и майка ми да ходи на църква. Тя не общуваше почти с никого. Мисля, че родителите й се срамуваха от нея и стояха настрани. Даръл определено не си падаше по църковните работи. Чичо Чет се правеше на религиозен, но съм сигурен, че сега е в ада.

Кийт използва възможността да насочи разговора.

— Значи вярваш в ада?

— Да, струва ми се. Вярвам, че като умрем, всички отиваме някъде, а не си представям двамата с вас да сме на едно място. А вие, пасторе? По-голямата част от живота ми мина в затвора и повярвайте, има една порода хора, които не са хора. Те се раждат зли. Жестоки, бездушни, луди същества и нищо не може да им помогне. Когато умрат, трябва да идат на някое лошо място.

Щеше да е смешно, ако не беше трагично. Един убиец и сериен изнасилвач да заклеймява насилието.

— Имахте ли Библия у дома? — попита Кийт, опитвайки се да стои настрани от темата за омразата и престъпленията.

— Не съм виждал. Нито пък някакви други книги. Възпитан съм с порно, пасторе, каквото ми даваше чичо Чет или каквото намирах под леглото на Даръл. Това ми е цялото детско четиво.

— Вярваш ли в Бог?

— Вижте, пасторе, няма да говоря за Бог, Исус, спасението и тъй нататък. В затвора ми проглушиха ушите с тия работи. Много момчета се впрягат, когато попаднат зад решетките и почват да размахват Библията. Някои от тях сигурно са искрени, но, от друга страна, тия приказки звучат много добре пред Комисията по помилванията. Аз просто не се хванах на въдицата.

— Готов ли си за смъртта, Травис?

Кратко мълчание.

— Вижте, отче, на четирийсет и четири години съм и целият ми живот прилича на жестока влакова катастрофа. Писна ми да живея в затвора. Писна ми да живея с вината за това, което съм направил. Уморих се да слушам жалните гласове на хората, които съм наранил. До гуша ми дойде цялата тази помия, отче, разбрахте ли? Омръзна ми да бъда жалка отрепка. Просто всичко ми омръзна. Ако искате да знаете, гордея се с тумора. Трудно е да се повярва, но когато не ме цепи главата, някак си го харесвам проклетото нещо. То ми казва какво ме чака. Дните ми са преброени и това не ме плаши. Вече никого няма да нараня. На никого няма да липсвам, пасторе. Ако нямах тумор, щях да взема шепа хапчета и шише водка и сам да се пратя на оня свят. И все още може да го направя.

Толкова по въпроса за вярата. Отминаха петнайсет километра, преди Кийт да каже:

— За какво искаш да си говорим, Травис?

— За нищо. Просто искам да си седя, да гледам пътя и да не мисля за нищо.

— Идеята ми се струва добра. Гладен ли си?

— Не, благодаря.

 

 

В пет часа сутринта Роби излезе от къщи и потегли към кантората по заобиколен път. Остави страничния прозорец отворен, за да усеща миризмата на дим. Пожарът бе изгасен отдавна, но пресният дъх на обгоряло дърво висеше като плътен облак над Слоун. Нямаше вятър. В центъра на града разтревожени полицаи блокираха улиците и отклоняваха движението настрани от Първа баптистка църква. Роби едва зърна димящите руини, осветени от мигащите лампи на пожарни и спасителни автомобили. Той мина по задните улици и когато паркира пред старата гара и слезе от колата, миризмата все още беше остра и натрапчива. Целият град щеше да се събуди със зловещия дъх на един съмнителен пожар. И с неминуемия въпрос: ще има ли още?

Хората от екипа му прииждаха недоспали, изпълнени с напрегнато очакване да видят дали денят ще донесе драматична промяна на посоката, в която бе тръгнал. Събраха се в голямата заседателна зала около дългата маса, все още отрупана с остатъци от снощната сбирка. Карлос се зае да събира празни кутии от пица и бирени бутилки, докато Саманта Томас поднасяше кафе и гевречета. Опитвайки се да изглежда обнадежден, Роби преразказа на всички снощния си разговор с Фред Прайър за тайния запис от стриптийз клуба. Самият Прайър още не беше пристигнал.

Телефонът зазвъня. Никой не искаше да вдигне. Секретарката още не беше дошла.

— Някой да го изключи — Кресна Роби и сигналът замлъкна.

Арън Рей обикаляше от стая в стая и надничаше през прозорците. Телевизорът работеше, но без звук.

Бони влезе в заседателната зала и каза:

— Роби, току-що проверих телефонните съобщения от последните шест часа. Нищо важно. Само няколко смъртни заплахи и двама-трима тъпаци, споделящи радостта си, че големият ден настъпва.

— Няма ли обаждане от губернатора? — попита Роби.

— Засега не.

— Каква изненада. Сигурен съм, че и той не е спал като всички нас.

 

 

След време Кийт можеше да сложи в рамка фиша за превишена скорост, за да му напомня винаги какво е правил в 5:50 ч. на 8 ноември 2007 г. За мястото не беше сигурен, защото наоколо не се виждаше град. Просто дълга, пуста отсечка от магистрала 35 някъде на север от Ардмор, Оклахома.

Полицаят се криеше зад някакви дървета и щом го видя и погледна скоростомера, Кийт веднага разбра, че е загазил. Натисна спирачките, намали значително скоростта и изчака няколко секунди. Когато отзад замигаха сините светлини, Бойет възкликна:

— Ох, мамка му мръсна!

— Мери си приказките.

Кийт удари спирачки и отби встрани.

— Моите приказки са ви най-малкият проблем. Какво ще му кажете?

— Че съжалявам.

— Ами ако попита какво правим?

— Караме по магистралата, може би малко по-бързо, но нищо лошо не вършим.

— Мисля да му кажа, че съм нарушил условията на предсрочното освобождаване, а вие ми помагате да избягам.

— Млъквай, Травис.

Истината бе, че Травис наистина приличаше на избягал затворник. Кийт изключи двигателя, намести бялата си якичка така, че да се вижда добре, и предупреди:

— Не казвай нито дума, Травис. Остави аз да говоря.

Докато чакаха полицаят да се приближи с много бавна и целенасочена крачка, Кийт неволно се усмихна на мисълта, че в момента извършва не едно, а две престъпления и по някаква необяснима причина е избрал за свой съучастник един сериен изнасилвач и убиец.

— Можеш ли да прикриеш тая татуировка? — каза той на Травис.

Татуировката беше от лявата страна на шията му — грозна, усукана шарка, която само ненормален би могъл да разгадае и да носи с гордост.

— Ами ако човекът обича татуировки? — отвърна Травис, без да посегне към яката си.

Полицаят се приближи предпазливо, освети ги с дългото си фенерче и след като му се сториха безопасни, изрече троснато:

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна Кийт и го погледна от долу на горе. Подаде му шофьорската си книжка, талона и застраховката на колата.

— Свещеник ли сте?

Въпросът прозвуча по-скоро като обвинение. В Южна Оклахома едва ли имаше много католици.

— Лутерански свещеник — уточни Кийт със сърдечна усмивка. Беше истинско въплъщение на учтивостта и миролюбието.

— Лутерански? — изсумтя полицаят, сякаш това можеше да е по-лошо и от католицизма.

— Да, сър.

Полицаят освети документите.

— Е, отец Шрьодер, карахте със сто трийсет и пет километра в час.

— Да, сър. Много съжалявам.

— Тук ограничението е сто и двайсет. Закъде бързате толкова?

— Всъщност не бързам. Просто съм се разсеял.

— Къде отивате?

Кийт много искаше да му каже: „Какво те засяга?“ Но вместо това побърза да отговори:

— В Далас.

— Момчето ми е в Далас — каза полицаят, сякаш това имаше някаква връзка.

Той се върна в колата си, седна вътре, затръшна вратата и започна да пише. Сините лампи проблясваха в избледняващия мрак.

Когато адреналинът се поразсея и чакането започна да му омръзва, Кийт реши да използва времето. Обади се на Матю Бърнс, който сякаш бе чакал с телефон в ръката. Кийт обясни къде е и какво става в момента. Беше му малко трудно да го убеди, че става дума само за превишена скорост, но след много обяснения Матю преодоля първоначалната паника и двамата се споразумяха да почнат да звънят в кантората на Роби Флак.

Най-сетне полицаят се върна. Кийт подписа фиша за глобата, взе си документите, извини се още веднъж и след двайсет и осем минути забавяне отново поеха на път. Присъствието на Бойет остана незабелязано.