— Искам да те помоля да се срещнеш с една дама, която е голяма моя приятелка и има желание да бъде и твоя приятелка — каза Артур, подбирайки внимателно думите си.

Придворните дами на Каталина, отегчени в този студен, лишен от развлечения следобед, проточиха шии, за да слушат, докато се опитваха да се преструват, че са заети с ръкоделието си.

Каталина веднага пребледня като лена, върху който бродираше.

— Милорд? — попита тя тревожно. Той не беше споменал нищо за това в ранните часове на сутринта, когато се бяха събудили и се бяха любили. Беше очаквала да го види чак на вечеря. Пристигането му в покоите й беше знак, че нещо се е случило. Тя застана нащрек, в очакване да разбере какво ставаше.

— Дама ли? Коя е тя?

— Може да си чувала за нея от други, но те моля да не забравяш, че тя силно желае да бъде твоя приятелка, и винаги е била добра моя приятелка.

Главата на Каталина рязко се вдигна нагоре, тя си пое дъх. За миг, за един ужасен миг, си помисли, че той въвежда в двора й своя бивша метреса, че иска да измоли място сред придворните дами за жена, която е била негова любовница, за да могат да продължат връзката си.

* * *

Ако наистина прави това, знам каква роля трябва да играя. Виждала съм майка си принудена да общува с хубавите момичета, на които баща ми, да му прости Господ, не може да устои. Отново и отново го виждахме как засвидетелства специално внимание на някое ново лице в двора. Всеки път майка ми се държеше, сякаш не беше забелязала нищо, даваше на девойката богата зестра, омъжваше я за някой подходящ придворен, и го насърчаваше да отведе невестата си някъде много надалече. Това се случваше толкова често, че се превърна в шега: говореха, че ако някое момиче иска да сключи добър брак с благословията на кралицата и да замине в някоя отдалечена провинция, трябва само да привлече погледа на краля, и съвсем скоро ще се види как напуска Алхамбра на чудесен нов кон, с кат нови дрехи.

Зная, че една благоразумна жена отвръща поглед и се опитва да понесе обидата и унижението, когато съпругът й предпочете да вземе друга жена в леглото си. Това, което не трябва да прави, това, което абсолютно никога не трябва да прави, е да се държи като сестра ми Хуана, която срами себе си и всички нас, като изпада в гневни пристъпи с крясъци, истеричен плач и заплахи за отмъщение.

— Няма полза от това — каза ми веднъж майка ми, когато един от посланиците ни описа някаква ужасна сцена, разиграла се в двора на Филип в Нидерландия: как Хуана заплашила да отреже косата на жената, нападайки я с ножица, а после заявила, че ще се намушка.

— Оплакването само влошава нещата. Ако един съпруг кривне от пътя, ще трябва да го приемеш обратно в живота си и в леглото си, каквото и да е направил; няма как да избягаш от брака. Ако си кралица, а той — крал, трябва да работите заедно. Ако той забрави дълга си към теб, това не е основание ти да забравяш своя дълг към него. Колкото и да е мъчително, ти си винаги негова кралица, а той винаги е твой съпруг.

— Независимо от това, което прави? — попитах я. — Както и да се държи? Той е свободен, въпреки че ти си обвързана?

Тя сви рамене:

— Каквото и да прави, то не може да разкъса брачната връзка. Вие сте женени пред Бога: той винаги е твой съпруг, ти винаги си кралица. Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва^[1]. Каквато и болка да ти причини съпругът ти, той все пак е твой съпруг. Може да е лош съпруг, но все пак е твой съпруг.

— А ако пожелае друга? — попитах с тон, изострен от любопитството на младо момиче.

— Пожелае ли друга, може да я получи, или пък тя може да го отблъсне: това си остава между тях. То ще тежи на нея и на нейната съвест — беше казала спокойно майка ми. — Това, което не трябва да се променя, си ти. Каквото и да казва той, каквото и да иска тя: ти си оставаш негова съпруга и негова кралица.

* * *

Каталина се позова на този суров съвет и се изправи пред младия си съпруг:

— Винаги се радвам да се запозная с вашите приятели, милорд — каза тя с равен тон, надявайки се, че гласът й изобщо не трепва. — Но, както знаете, аз имам съвсем малко домакинство. Баща ви съвсем ясно ми даде да разбера, че не са ми позволени повече придворни дами, отколкото имам понастоящем. Както знаете, той не ми отпуска никакви средства. Нямам пари да плащам на още една дама за службата й. Накратко, не мога да добавя към двора си друга дама, дори тя да е ваша близка приятелка.

Артур трепна при напомнянето за дребнавото заяждане на баща му относно свитата на Каталина.

— О, не, разбираш ме погрешно. Това не е приятелка, която иска място в двора. Няма да бъде твоя придворна дама — каза припряно. — Става дума за лейди Маргарет Поул, която чака да се срещне с теб. Най-сетне се завърна у дома.

* * *

Света Дево, Майко Божия, моли се за нас. Това е по-лошо, отколкото ако беше негова любовница. Знаех, че ще трябва да се изправя пред нея някой ден. Това е нейният дом, но тя отсъстваше, когато пристигнахме тук, и си мислех, че нарочно показва хладно и презрително отношение към мен, като заминава и се държи на разстояние. Мислех си, че ме избягва от омраза, както аз бих я избягвала от срам. Лейди Маргарет Поул е сестра на онова клето момче, херцог Уорик, обезглавен, за да осигурят наследяването на трона за мен и за потомството ми. Ужасявах се от мига, в който ще трябва да се срещна с нея. Молех се на светците тя да се държи на разстояние — да ме мрази, да ме обвинява, но да се държи на разстояние.

* * *

Артур забеляза спонтанния й порив да откаже, но не бе намерил друг начин да я подготви за това.

— Моля те — каза той припряно. — Тя беше заминала да се грижи за децата си, иначе щеше да е тук със съпруга си, за да те приветства с „добре дошла“ в замъка, когато пристигнахме най-напред. Казах ти, че ще се върне. Сега иска да те поздрави. Всички трябва да живеем заедно тук. Сър Ричард е доверен приятел на баща ми, ръководител на моя съвет и управител на този замък. Всички ще трябва да живеем заедно.

Каталина му подаде трепереща ръка и той веднага се приближи, без да обръща внимание на изостреното внимание на дамите й.

— Не мога да се срещна с нея — прошепна тя. — Наистина, не мога. Знам, че нейният брат беше убит заради мен. Знам, че родителите ми настояха на това, преди да се съгласят да ме изпратят в Англия. Знам, че той бе невинен, невинен като цвете, затворен в Тауър от баща ти, така че неговите привърженици да не могат да се съберат около него и да предявят претенции за трона от негово име. Той можеше да живее на сигурно място там, цял живот, ако родителите ми не бяха настояли за смъртта му. Тя сигурно ме мрази.

— Не те мрази — каза той искрено. — Повярвай ми, Каталина, не бих те изложил на ничия грубост. Тя не те мрази, не мрази мен, не мрази дори баща ми, който даде заповед за екзекуцията. Тя знае, че тези неща се случват. Тя е принцеса, знае така добре, както и ти, че това, което ни ръководи, не е личният избор, а политиката. Това не е твой избор, нито мой. Тя знае, че баща ти и майка ти е трябвало да бъдат сигурни, че няма принцове-съперници, които да предявят претенции за трона, че баща ми ще разчисти пътя ми, каквото и да му струва това. Тя се е примирила.

— Примирила се е? — ахна тя невярващо. — Как може една жена да се примири с убийството на брат си, наследника на семейството? Как може да ме поздрави приятелски, когато той загина за моя изгода? Когато загубихме брат ми, нашият свят свърши, надеждите ни умряха с него. Нашето бъдеще беше погребано с него. Майка ми, която е жива светица, все още не може да приеме тази мисъл. Не е щастлива от деня на смъртта му. Това е непоносимо за нея. Кълна се, че ако той беше екзекутиран заради някой непознат натрапник, тя щеше да отнеме друг живот в замяна на неговия. Как може лейди Маргарет да понася мисълта, че е изгубила брат си? Как може да понесе присъствието ми?

— Тя притежава смирение — каза той просто. — Тя е благочестива жена, и ако е търсила отплата, я има в това, че е омъжена за сър Ричард Поул — човек, ползващ се с голямо доверие от страна на баща ми — и живее тук, високоуважавана, и е моя приятелка, и се надявам, че ще бъде и твоя.

Взе ръката й и почувства, че тя трепери.

— Хайде, Каталина. Това не ти подобава. Бъди смела, любов моя. Тя няма да те вини.

— Тя трябва да ме вини — изрече Каталина с изпълнен с болка шепот. — Родителите ми настояха да не съществува съмнение, че ти ще наследиш трона. Знам, че беше така. Баща ти лично обеща, че няма да има принцове, които да ти съперничат. Те знаеха какво възнамерява да направи. Не му казаха да не отнема живота на невинен човек. Оставиха го да го стори. Искаха да го стори. Кръвта на Едуард Плантагенет тежи на съвестта ми. Над нашия брак тегне проклятието на неговата смърт.

Артур се отдръпна стреснато: никога преди не я беше виждал толкова разстроена.

— Боже мой, Каталина, не можеш да твърдиш, че сме прокълнати.

Тя кимна нещастно.

— Никога не си говорила за това.

— Беше ми непоносимо да го изрека.

— Но си го мислеше?

— От мига, в който ми съобщиха, че е убит заради мен.

— Любов моя, нима е възможно да смяташ, че сме прокълнати?

— В това отношение да.

Той се опита да обърне тревогата й на смях:

— Не. Трябва да знаеш, че сме благословени. — Той се приближи и каза много тихо, така че никой друг да не може да чуе:

— Всяка сутрин, когато се будиш в обятията ми, прокълната ли се чувстваш?

— Не — каза тя неохотно. — Не, не се чувствам така.

— Всяка нощ, когато идвам в покоите ти, чувстваш ли върху себе си сянката на греха?

— Не — призна тя.

— Не сме прокълнати — заяви той твърдо. — Благословени сме с Божието благоволение. Каталина, любов моя, имай ми доверие. Тя прости на баща ми, със сигурност никога не би обвинила теб. Кълна ти се, тя е жена със сърце, голямо като катедрала. Иска да се срещне с теб. Ела с мен и ми позволи да те запозная с нея.

— Насаме тогава — каза тя, все още опасявайки се от някаква ужасна сцена.

— Насаме. Сега тя е в жилището на управителя на замъка. Ако дойдеш веднага, можем да оставим всички тук, тихо да отидем и да се видим сами с нея.

Тя се надигна от мястото си и го хвана под ръка.

— Ще се разходя сам с принцесата — каза Артур на дамите й. — Всички можете да останете тук.

Те изглеждаха изненадани, че ги пренебрегват, а някои от тях бяха открито разочаровани. Каталина мина покрай тях, без да вдигне очи.

Щом излязоха през вратата, той тръгна пред нея надолу по тясното спираловидно стълбище, подпирайки се с една ръка на централната каменна колона, а с другата — на стената. Каталина го последва, бавейки се пред всеки разположен дълбоко в стената стреловиден прозорец, взирайки се надолу към низината, където Тийм беше преляла от бреговете си и приличаше на сребърно езеро, покрило крайречните ливади. Беше студено, дори за март в пограничните земи, и Каталина потръпна, сякаш, според поверието, по гроба й се разхождаше странник.

— Любов моя — каза Артур, като погледна отново нагоре по тесните стълби към нея. — Кураж. Майка ти щеше да бъде смела на твое място.

— Тя е заповядала това — каза Каталина сърдито. — Мислела си е, че е за мое добро. Но един човек загина заради нейната амбиция, а сега аз трябва да се изправя пред сестра му.

— Направила го е заради теб — напомни й той. — И никой не те обвинява. — Стигнаха до етажа под покоите на принцесата и, без колебание, Артур почука на солидната дървена врата на жилището на управителя, и влезе.

Квадратната стая с изглед към долината беше копие на приемната на Каталина на горния етаж, облицована с дърво и украсена с ярки гоблени. Една дама ги чакаше, седнала до огнището, и когато вратата се отвори, тя се изправи. Носеше бледосива рокля със сива шапчица върху косата. Беше на около трийсет години; погледна Каталина с приятелски интерес, а после се сниши в дълбок, почтителен реверанс.

Без да се подчини на съпругата си, която леко впи пръсти в ръката му, Артур издърпа ръка от нейната и отстъпи назад, чак до вратата. Каталина погледна укорително назад към него, а после направи малък реверанс на по-възрастната жена. Изправиха се заедно.

— Толкова се радвам да ви срещна — каза мило лейди Поул. — И съжалявам, че не бях тук да ви поздравя. Но едно от децата ми беше болно и отидох да се уверя, че се грижат добре за него.

— Съпругът ви е много любезен — съумя да каже Каталина.

— Надявам се, защото му оставих дълъг списък със заръки; много исках в покоите ви да бъде топло и удобно. Трябва да ми кажете, ако имате нужда от нещо. Не познавам Испания, затова не знаех какви неща ще ви доставят удоволствие.

— Не! Не ми липсва абсолютно нищо.

По-възрастната жена погледна принцесата.

— Тогава се надявам, че ще бъдете много щастлива тук с нас — каза тя.

— Надявам се… — Каталина си пое дъх. — Но аз… аз…

— Да?

— С голямо съжаление научих за смъртта на брат ви — изрече на един дъх Каталина. Лицето й, което беше пребледняло от неудобство, сега пламна и стана алено. Усети, че ушите й горят, а за свой ужас чу, че гласът й трепери. — Наистина, беше ми много мъчно. Много…

— Това беше огромна загуба за мен и за близките ми — каза жената спокойно. — Но така върви светът.

— Страхувах се, че идването ми…

— Никога не съм помисляла, че това е станало по ваш избор или че вината за това е ваша, принцесо. Когато скъпият ни принц Артур трябваше да се ожени, баща му беше длъжен да се погрижи наследството му да бъде подсигурено. Зная, че брат ми никога не би застрашил мира на Тюдорите, но те нямаше как да знаят това. А и той беше зле съветван от един злонамерен млад мъж, въвлечен в глупав заговор… — тя млъкна рязко, когато гласът й потрепери; но бързо се съвзе. — Простете ми. Това все още ме опечалява. Брат ми бе наивен и невинен. Глупавото му заговорничене беше доказателство за наивността му, не за вината му. Не се съмнявам, че сега той е при Бог, заедно с всички невинни.

Тя се усмихна на принцесата.

— В този свят ние, жените, често откриваме, че нямаме власт над онова, което вършат мъжете. Сигурна съм, че вие не бихте пожелали злото на брат ми, и всъщност съм сигурна, че той не би се изправил срещу вас или скъпия ни принц — но понякога в живота се налага да се вземат сурови мерки. Баща ми направи някои лоши избори в живота си, и Бог е свидетел, че плати докрай за тях. Синът му, макар и невинен, последва пътя на баща си. Едно обръщане на монетата — и всичко можеше да е различно. Мисля, че една жена трябва да се научи да преживява обръщането на монетата, дори когато тя не падне в нейна полза.

Каталина слушаше съсредоточено.

— Зная, че майка ми и баща ми искаха да са сигурни, че династията на Тюдорите няма съперници — промълви тя. — Знам, че казаха това на краля.

Искаше й се жената да бъде напълно наясно с тежестта на вината й.

— Както може би щях да сторя и аз, ако бях на тяхно място — каза лейди Маргарет простичко. — Принцесо, не виня вас, нито майка ви или баща ви. Не обвинявам нашия велик крал. Ако бях на мястото на някой от тях, може би щях да постъпя точно като тях, и да давам обяснения единствено пред Бог. Единственото, което трябва да направя, тъй като не съм една от тези велики личности, а просто смирената съпруга на един прекрасен мъж, е да внимавам как се държа, и как ще обясня действията си пред Бог.

— Имах чувството, че идвам в тази страна със съвест, обременена със смъртта му — призна Каталина припряно.

По-възрастната жена поклати глава.

— Смъртта му не тежи на съвестта ви — каза тя твърдо. — Погрешно е да вините себе си за делата на друг. Всъщност, според мен вашият изповедник би ви казал, че това е форма на гордост. Нека това да е грехът, който изповядвате, не е нужно да поемате върху себе си греховете на други хора.

Каталина вдигна очи за първи път, срещна спокойния поглед на лейди Поул и видя усмивката й. Усмихна се предпазливо в отговор, а по-възрастната жена протегна ръка, както мъж би подал своята да се ръкува, за да скрепи сключена сделка.

— Виждате ли — каза тя мило, — някога самата аз бях принцеса с кралска кръв. Бях последната принцеса от династията на Плантагенетите, отгледана от крал Ричард в детската стая на сина му. От всички жени на света, тъкмо аз би трябвало да знам, че в живота има повече неща, отколкото една жена е способна да контролира. Съществува волята на съпруг, на родители, на краля, и на твоя Бог. Никой не може да обвинява една принцеса за постъпките на един крал. Как би могъл някой да оспори властта на един крал? Или да промени нещо? Ние трябва да бъдем покорни.

Каталина, с ръка в нейната топла, уверена хватка, се почувства чудодейно успокоена.

— Боя се, че не винаги съм много покорна — призна тя.

По-възрастната жена се засмя:

— О, да, защото човек трябва да разсъждава самостоятелно, ако не е глупак — каза с разбиране тя. — Истинско покорство може да съществува единствено когато тайно си мислиш, че знаеш по-добре, но избираш да се покориш. Всичко друго е обикновено съгласие, а всяка слабохарактерна жена може да се съгласява. Не сте ли на моето мнение?

И Каталина, кикотейки се за първи път заедно с англичанка, се засмя високо и каза:

— Никога не съм искала да бъда слабохарактерна и покорна жена.

— Нито пък аз — усмихна се лъчезарно Маргарет Поул, която някога беше Плантагенет, принцеса от кралска династия, а сега беше просто съпруга, погребана в добре защитените погранични земи на Тюдорите. — В сърцето си винаги знам, че това съм аз, с истинската си същност, независимо от титлата, която ми е дадена.

* * *

Толкова съм изненадана от откритието си, че жената, от чието присъствие се ужасявах, ме накара да се чувствам в замъка Лъдлоу като у дома си. Лейди Маргарет е моя компаньонка и приятелка, тя ме утешава за загубата на майка ми и сестрите ми. Осъзнавам, че винаги съм живяла в свят, в който е преобладавало присъствието на жени: майка ми, кралицата, сестрите ми, нашите почетни и придворни дами, както и всички жени, прислужващи в харема. В Алхамбра живеехме почти изолирани от мъжете, в покоите, създадени за наслада и удобство на жените. Живеехме почти усамотено, в уединението на прохладните стаи, тичахме из вътрешните дворове и се облягахме на балконите, сигурни в съзнанието, че половината дворец е изключително във владение на нас, жените.

Явявахме се в двора заедно с баща ми, не бяхме скрити от поглед; но естественото желание на жените за уединение се обслужваше и подчертаваше от архитектурния план на Алхамбра, където най-красивите стаи и най-приятните градини бяха запазени за нас.

Странно бе да дойда в Англия и да открия свят, в който господстват мъжете. Разбира се, имам собствени покои и свои дами, но всеки мъж може да дойде и да помоли да бъде приет по всяко време. Сър Ричард Поул, както и всеки друг от благородниците на Артур може да се яви в покоите ми без предупреждение и да смята, че с това ми прави комплимент. Изглежда, англичаните смятат, че постоянното смесване на жени и мъже е правилно и обичайно. Още не съм видяла къща със стаи, отредени изключително за жени, и никоя жена не ходи забулена, както правехме понякога ние в Испания, нито дори когато е на път, нито дори когато се озове сред непознати.

Дори кралското семейство е достъпно за всички. Всякакви хора, дори непознати, могат да се разхождат из кралските дворци, стига да са достатъчно умни да убедят стражите да ги пуснат. Могат да чакат в приемната на кралицата и да я виждат всеки път, когато минава, зяпайки я, сякаш са нейни близки. Голямата зала, параклисът, приемната на кралицата, са отворени за всеки, който може да си намери хубава шапка и да мине за дребен благородник. Англичаните се отнасят с жените като с момчета или слуги: те могат да ходят навсякъде, всеки може да ги гледа. Известно време смятах това за голяма свобода, известно време му се наслаждавах; после осъзнах, че англичанките може и да показват лицата си, но не са дръзки като мъжете, не са свободни като момчетата; и въпреки всичко трябва да си мълчат и да се подчиняват.

Сега, когато лейди Маргарет Поул се върна в жилището на управителя, ми се струва, че този замък попадна във владение на жените. Вечерите в голямата зала не са така шумни и оживени, дори храната на вечеря се промени. Трубадурите пеят за любов и по-малко — за битки, говори се повече френски и по-малко уелски.

Моите покои са горе, а нейните стаи са на етажа под мен, и ние по цял ден ходим нагоре и надолу по стълбите, за да се виждаме. Когато Артур и сър Ричард излизат на лов, господарката на замъка си остава у дома и той вече не ми се струва пуст. По някакъв начин, само с присъствието си, тя превръща замъка в място, обитавано от жена. Когато Артур отсъства, животът в замъка не е притихнал в очакване на завръщането му. Това е топло, щастливо място, където всеки е зает с всекидневните си дела.

Липсваше ми приятелството на по-възрастна жена. Мария де Салинас е младо и глупаво момиче като мен, тя е компаньонка, не ментор. Майка ми, кралицата, определи доня Елвира да ми бъде вместо майка; но тя не е жена, към която мога да изпитвам топли чувства, макар че се опитах да я обикна. Тя е строга с мен, ревнива по отношение на влиянието си над мен, с амбиции да управлява целия двор. Тя и съпругът й, който управлява моето домакинство, искат да определят живота ми. След онази първа вечер в Догмърсфийлд, когато възрази на самия крал, се съмнявам в преценката й. Дори сега тя непрекъснато ме предупреждава да не се сближавам твърде много с Артур, сякаш е грешно да обичаш съпруга си, сякаш аз бих могла да му устоя! Тя иска да създаде в Англия една малка Испания, иска все още да бъда инфантата. Но аз съм сигурна, че за мен начинът да постигна нещо в Англия е да стана англичанка.

Доня Елвира отказва да учи английски. Преструва се, че не разбира френски, когато се говори с английски акцент. Към уелсците се отнася с пълно презрение, смята ги за почти нецивилизовани варвари, което не е много удобно, когато посещаваме жителите на Лъдлоу. Честно казано, понякога тя се държи по-надменно от всяка жена, която съм познавала, по-горда е дори от родната ми майка. Със сигурност е по-величествена от мен. Трябва да й се възхищавам, но не мога да я обичам истински.

Но Маргарет Поул е била обучавана като племенница на крал и говори латински гладко като мен. С лекота разговаряме на френски, тя ме учи на английски, а когато попаднем на дума, която не знаем на нито един от общите ни езици, съчиняваме невероятни пантомими, които ни карат да се кикотим до сълзи. Разсмях я до плач, когато се опитах да демонстрирам лошо храносмилане, а стражите дотичаха, мислейки, че сме нападнати, когато тя използва всички дами от двора и техните прислужнички, за да ми демонстрира правилния протокол за английския лов.

* * *

Каталина си помисли, че може да повдигне пред Маргарет въпроса за бъдещето си и за своя свекър, който будеше в нея искрено безпокойство.

— Той беше недоволен, преди да заминем — каза тя. — Става въпрос за зестрата.

— О, така ли? — отвърна Маргарет. Двете жени седяха в една прозоречна ниша, в очакване мъжете да се върнат от лов. Навън беше ужасно студено и влажно: никоя от тях не беше пожелала да излезе. Маргарет смяташе, че е по-добре да не повдига сама спорния въпрос за зестрата на Каталина; вече беше чула от съпруга си, че испанският крал е усъвършенствал изкуството на двуличието. Беше се съгласил на значителна зестра за инфантата, но след това я бе изпратил в Англия само с половината пари. Останалата част — така предлагаше той — можела да бъде покрита с блюдата и съкровищата, които тя носеше като необходими за домакинството си. Разярен, крал Хенри беше настоял за пълната сума. Фердинанд Испански любезно бе отговорил, че домакинството на инфантата е снабдено с най-доброто: Хенри можел да избира.

Това беше лошо начало за един брак, който така или иначе бе осъществен единствено на основата на алчност, амбиция и общ страх от Франция. Каталина беше притисната между решителността на двама мъже със студени сърца. Маргарет предполагаше, че една от причините Каталина да бъде изпратена в замъка Лъдлоу със съпруга си, беше да я принудят да използва предметите и съдовете от собственото си домакинство, и по този начин да намали стойността им. Ако крал Хенри я беше задържал в двора в Уиндзор, или Гринич, или Уестминстър, тя щеше да се храни от неговите съдове, и баща й можеше да заяви, че испанските съдове са почти като нови и могат да бъдат приети като зестра. Но сега всяка вечер се хранеха от златните блюда на Каталина и всяка драскотина, оставена по невнимание от нечий нож, снижаваше малко от стойността. Когато дойдеше време да се плати втората половина от зестрата, кралят на Испания щеше да открие, че се налага да плати в брой. Крал Фердинанд може и да беше суров човек и лукав в преговорите, но беше срещнал достоен съперник в лицето на краля на Англия, Хенри Тюдор.

— Той каза, че аз трябва да му бъда като дъщеря — поде внимателно Каталина. — Но не мога да му се подчинявам така, както е редно за една дъщеря, ако трябва да се подчиня на родния си баща. Баща ми нарежда да не използвам съдовете си и да ги дам на краля. Но той не приема. И тъй като зестрата не е изплатена, кралят ме отпраща без средства, дори не ми плаща издръжка.

— Испанският посланик не ви ли съветва?

Каталина направи лека гримаса:

— Той е верен само и единствено на краля — каза тя. — Не ми помага. Не го харесвам. Той е покръстен евреин. Човек, който лесно се приспособява. Испанец, но живее тук от години. Превърнал се е в човек, който служи на Тюдорите, а не на Арагон. Ще съобщя на баща си, че доктор Де Пуебла не му е добър служител, но междувременно съм лишена от добри съвети, а в домакинството ми доня Елвира и моят ковчежник непрекъснато се карат. Тя казва, че вещите и съкровищата ми трябва да бъдат дадени в залог на златарите, за да съберем пари, той казва, че няма да ги изпусне от поглед, докато не бъдат предадени на краля.

— А питахте ли принца как е редно да постъпите?

Каталина се поколеба:

— Това е въпрос, който трябва да се реши между баща му и моя баща — каза тя предпазливо. — Не исках да допусна това да смути отношенията ни. Той плати всичките ми разходи за пътуване тук. Ще трябва да плати на дамите ми в средата на лятото, а скоро ще имам и нужда от нови рокли. Не искам да го моля за пари. Не искам да ме помисли за алчна.

— Обичате го, нали? — попита Маргарет, усмихната, и видя как лицето на по-младата жена светна.

— О, да — промълви момичето. — Наистина го обичам много.

По-възрастната жена се усмихна.

— Вие сте благословена — каза тя тихо. — Да бъдете принцеса и да намерите любовта с мъжа, за когото ви е наредено да се омъжите. Вие сте благословена, Каталина.

— Знам. Наистина мисля, че това е знак за особено Божие благоволение към мен.

По-възрастната жена се поколеба, когато чу това гръмко твърдение, но не я поправи. Увереността на младостта щеше да се изличи достатъчно скоро и без особена нужда от предупреждения.

— А забелязвате ли някакви признаци?

Каталина изглеждаше озадачена.

— За идването на дете? Знаете ли за какво да следите?

Младата жена се изчерви:

— Да, знам. Майка ми ми обясни. Все още няма признаци.

— Още е рано — каза лейди Маргарет успокоително. — Но мисля, че ако чакате дете, зестрата няма да представлява проблем. Смятам, че няма да бъдете лишавана от нищо, ако носите следващия принц от династията на Тюдорите.

— Редно е да ми плащат издръжка, независимо дали имам дете или не — отбеляза Каталина. — Аз съм принцеса на Уелс, редно е да получавам издръжка, за да поддържам домакинството си.

— Да — каза Маргарет сухо. — Но кой ще каже това на краля?

— Разкажи ми приказка.

Бяха окъпани в пъстрата, златиста светлина на свещите и огъня. Бе полунощ и в замъка цареше тишина, ако не се брояха приглушените им гласове; всички светлини бяха угасени, с изключение на пламтящия огън в покоите на Каталина, където двамата млади се съпротивляваха на съня.

— За какво да ти разкажа?

— Разкажи ми приказка за маврите.

Тя се замисли за миг и наметна с шал голите си рамене, за да се предпази от студа. Артур се беше проснал на леглото, но когато тя се раздвижи, той я придърпа съм себе си, така че главата й се отпусна върху голите му гърди. Прокара ръка през пищната й червена коса и я събра в юмрука си.

— Ще ти разкажа приказка за една от жените на владетеля — каза тя. — Не е измислена история. Вярна е. Тя била в харема; нали знаеш, че жените живеят отделно от мъжете в собствените си покои?

Той кимна, загледан как светлината на свещта потрепва по врата й, във вдлъбнатината над ключицата й.

— Веднъж тя гледала през прозореца, водите на реката под прозореца й тъкмо били в отлив. Бедните деца от града си играели във водата. Били на малкия пристан за лодки, били разплискали кал навсякъде и се плъзгали, пързаляйки се в калта. Тя се смеела, докато ги гледала, и казала на дамите си колко й се иска да може да играе така.

— Но не можела да излезе?

— Не, тя не можела да излезе никога. Нейните дами казали на евнусите, които пазели харема, а те казали на Великия везир, а той пък казал на султана, и когато тя се откъснала от прозореца и отишла в приемната си, познай какво видяла?

Той поклати глава, усмихнат.

— Какво?

— Приемната й представлявала голяма мраморна зала. Подът бил направен от мрамор с розови жилки. Султанът наредил да донесат големи флакони с ароматизирано масло и да ги излеят на пода. На всички парфюмеристи в града било наредено да донесат в двореца розово масло. Направили гъста паста от маслото, от листенца от рози и билки, и я разстлали, на един фут дълбочина, по целия под на приемната й. Жената на султана и нейните дами се разсъблекли по къси рокли, пързаляли се, играли в калта, пръскали се с розова вода, замервали се с розови цветчета и цял следобед се забавлявали като улични хлапета.

Той беше очарован.

— Колко прекрасно!

Тя му се усмихна:

— Сега е твой ред. Ти ми разкажи приказка.

— Нямам такива приказки. Във всички, които знам, става дума за битки и победи.

— Ти харесваш най-много такива истории и от тези, които ти разказвам — подчерта тя.

— Да. А сега баща ти отново тръгва на война.

— Така ли?

— Не знаеше ли?

Каталина поклати глава.

— Испанският посланик понякога ми изпраща бележка с новините, но не ми е съобщавал нищо. Кръстоносен поход ли е?

— Ти си кръвожаден воин на Христа. Неверниците направо сигурно не могат да си намерят място от страх. Не, не е кръстоносен поход. Става дума за далеч не толкова героична кауза. За доста голяма наша изненада, баща ти е сключил съюз с крал Луи Френски. Очевидно се готвят да нахлуят заедно в Италия и да си поделят плячката.

— Крал Луи? — попита тя изненадано. — Не може да бъде! Мислех, че ще бъдат врагове до смърт.

— Е, изглежда, че френският крал не се интересува много с кого сключва съюз. Първо с турците, а сега — и с баща ти.

— Е, по-добре крал Луи да се съюзява с баща ми, отколкото с турците — каза тя упорито. — Всичко е за предпочитане пред това да ги поканим да дойдат.

— Но защо баща ти би се съюзил с нашия враг?

— Винаги е искал Неапол — довери му тя. — Неапол и Навара. Решен е да ги има — по един или друг начин. Крал Луи може и да си мисли, че се е сдобил със съюзник, но ще се наложи да плати за него висока цена. Познавам баща си. Той играе продължителна игра, но обикновено постига своето. Кой ти изпрати новината?

— Баща ми. Мисля, че е ядосан, задето не е бил посветен в плановете им. Само от французите се бои повече, отколкото от шотландците. За нас е разочарование, че баща ти би се съюзил с тях по какъвто и да е повод.

— Тъкмо обратното: баща ти би трябвало да е доволен, че баща ми отклонява вниманието на французите на юг. Баща ми му прави услуга.

Той каза присмехулно:

— Много ми помагаш.

— Баща ти няма ли да се присъедини към тях?

Артур поклати глава:

— Може би, но неговото най-голямо желание е да запази мира в Англия. Войната е ужасно нещо за една страна. Ти си дъщеря на войник и би трябвало да го знаеш. Баща ми казва, че е ужасно нещо да видиш една страна във война.

— Баща ти е водил само една голяма битка — каза тя. — Понякога се налага да се сражаваш. Понякога трябва да победиш врага си.

— Не бих се сражавал, за да се сдобия с нови земи — каза той. — Но бих се сражавал, за да защитя нашите граници. Мисля също така, че ще се наложи да се бием срещу шотландците, освен ако сестра ми не успее да промени самата им същност.

— А баща ти готов ли е за война?

— Разполага с фамилията Хауард, която охранява севера от негово име — каза той. — И се ползва с доверието на всички лордове от севера. Укрепил е замъците и държи Големия Северен път отворен, така че да може да вдигне на оръжие войниците си там, ако стане нужда.

Каталина изглеждаше замислена.

— Ако трябва да се бие, по-добре е да нападне — каза тя. — Тогава може да избере времето и мястото за битката и да не е принуден да се отбранява.

— Това ли е по-добрият начин?

Тя кимна:

— Баща ми би сметнал така. Най-важното е да поведеш армията си напред и да й дадеш увереност. Пред теб е богатството на страната, за да попълваш запасите си; на твоя страна е и това, че се движите напред: войниците обичат съзнанието, че напредват. Няма нищо по-лошо от това да бъдеш принуден да се обърнеш, за да се биеш.

— Ти си истински тактик — каза той. — Толкова ми се иска да можех да имам твоето детство и да знам нещата, които знаеш ти.

— Имаш го — каза тя нежно. — Защото всичко, което зная, е на твое разположение, и всичко, което съм, е твое. А ако ти и нашата страна някога имате нужда да се сражавам за вас, ще го сторя.

* * *

Става все по-студено и по-студено, дългата дъждовна седмица премина в поредица от градушки, а сега заваля и сняг. Но това не е яркият, студен блясък на зимата — ниско паднала, влажна мъгла се стели под вихрещи се облаци и навяван от вятъра мокър сняг, който полепва на буци по дърветата и куличките и се задържа в реката като замръзнал стар шербет.

Когато идва в стаята ми, Артур се плъзга по бойниците, сякаш се пързаля с кънки, и тази сутрин, когато се връщаше в стаята си, бяхме сигурни, че ще ни открият, защото се подхлъзна върху пресен лед, падна и изруга толкова високо, че стражът на съседната кула подаде глава навън и извика: „Кой ходи там?“, и трябваше да извикам в отговор, че това съм аз, и съм излязла да храня зимните птици. Затова Артур ми подсвирна и каза, че това бил призив на червеношийка, а после двамата се смяхме толкова много, че едва не паднахме. Сигурна съм, че стражът така или иначе разбра, но беше толкова студено, че все пак не излезе.

А днес Артур излезе на езда с благородниците от съвета си, които искат да огледат едно място за нова мелница за зърно, докато реката е придошла и е частично препречена от сняг и лед. Лейди Маргарет и аз си оставаме у дома и играем карти.

Студено и сиво е, мокро е през цялото време, дори по стените на замъка се стича леденостудена влага, но аз съм щастлива. Обичам го, бих го обичала навсякъде, а ще дойде пролетта, и после лятото. Зная, че и тогава ще бъдем щастливи.

* * *

Почукването на вратата се чу късно през нощта. Тя я отвори рязко.

— Ах, любов моя, любов моя! Къде беше?

Той пристъпи в стаята и я целуна. Усети вкуса на вино в дъха му.

— Не искаха да си тръгват — каза той. — Поне от три часа се опитвам да се измъкна, за да бъда с теб.

Той я повдигна и я понесе към леглото.

— Но, Артур, не искаш ли…?

— Искам теб.

— Разкажи ми приказка.

— Не ти ли се спи сега?

— Не. Искам да ми изпееш песента за това как маврите изгубили битката при Малага.

Каталина се засмя:

— Битката при Алама. Ще ти изпея някои от строфите, но тя продължава безкрайно.

— Изпей ми ги всичките.

— Ще ни трябва цяла нощ — възрази тя.

— Имаме цяла нощ, слава на Бога — каза той с радост в гласа. — Имаме цяла нощ, имаме и всички нощи до края на живота си, благодаря на Бога за това.

— Тази песен е забранена — каза тя. — Лично майка ми я забрани.

— Как тогава си я научила? — вниманието на Артур веднага се отклони.

— Слугите — каза тя небрежно. — Имах бавачка, която беше „мориско“ — понякога забравяше коя съм аз и коя е тя, и ми пееше.

— Какво е „мориско“? И защо песента е била забранена? — попита той любопитно.

— „Мориско“ означава „малък мавър“ на испански — обясни тя. — Така наричаме маврите, които живеят в Испания. Те не са истински маври като онези в Африка. Затова ги наричаме „малки маври“. Когато заминах, те започваха да се наричат „Мудаджан“ — „човек, на когото е позволено да остане“.

— На когото е позволено да остане? — попита той. — В родната си земя?

— Това не е тяхна земя — каза Каталина мигновено. — Това е наша, испанска земя.

— Те са я владели в продължение на седемстотин години — изтъкна той. — Докато вие, испанците, не сте правели нищо друго, освен да пасете кози в планините, те са строели пътища, замъци и университети. Ти сама ми разказа това.

— Е, сега е наша — каза тя решително.

Той плесна с ръце като султан:

— Изпей песента, Шехерезада. И я изпей на френски, варварка такава, за да мога да я разбера.

Каталина събра длани като жена, която се готви за молитва, и му се поклони ниско.

— Така вече е добре — каза Артур, наслаждавайки се на вида й. — В харема ли научи това?

Тя му се усмихна, вдигна глава и запя:

Стар човек се провиква към краля:

Какъв е този внезапен зов?

— Уви! Алама!

Уви, приятели, християните спечелиха Алама!

— Уви! Алама!

Белобрад имам отвръща: Това спечели ти, кралю!

— Уви! Алама!

Във час зловещ ти покоси Абенсерагите,

цвета на Гранада.

— Уви! Алама!

Задълго няма да останат Гранада, кралството,

и кралският живот.

— Уви! Алама!

Тя замлъкна, после допълни:

— И беше вярно. Горкият Боабдил излезе от двореца Алхамбра, от червената крепост, за която казваха, че никога няма да падне, с ключовете върху копринена възглавничка, поклони се ниско, връчи ги на майка ми и баща ми и се отдалечи. Казват, че при планинския проход погледнал назад към кралството си, красивото си кралство, и заплакал, а майка му казала да плаче като жена за онова, което не е могъл да задържи като мъж.

Артур се разсмя хлапашки:

— Какво му казала?

Каталина вдигна поглед, с мрачно лице:

— Било е много трагично.

— Точно такова нещо би казала баба ми — каза той възхитено. — Слава Богу, че баща ми си е спечелил короната. Баба ми щеше да е също толкова мила и нежна, ако бе претърпял поражение, колкото и майката на Боабдил. Мили Боже: „плачи като жена за онова, което не можеш да задържиш като мъж“. Да кажеш такова нещо на мъж, който си тръгва победен!

Каталина също се засмя:

— Никога не съм мислила за това по този начин — каза тя. — Не е много утешително.

— Представи си да заминаваш в изгнание с майка си, а тя да ти е толкова разгневена!

— Представи си да изгубиш Алхамбра, никога да не се върнеш там!

Той я притегли към себе си, целуна я и заповяда:

— Никакви съжаления!

Тя веднага му се усмихна и нареди на свой ред:

— Развесели ме тогава. Разкажи ми за майка си и баща си.

Той се замисли за миг:

— Баща ми бил роден като наследник на рода Тюдор, но в поредицата на възможните престолонаследници преди него имало десетки други — каза той. — Баща му искал да го кръсти Оуен, Оуен Тюдор, хубаво уелско име, но умрял преди раждането му, във войната. Когато той се родил, баба ми била едва дванайсетгодишно дете, но се наложила и го нарекла Хенри — кралско име. Можеш да разбереш какво си е мислела дори още тогава, макар че самата тя не била много повече от дете, а съпругът й бил мъртъв.

— Късметът на баща ми преминавал през възходи и падения с всяка битка на гражданската война. В един момент бил син на властващата фамилия, в следващия се наложило да бягат. Чичо му Джаспър Тюдор — помниш го — не губел вяра в баща ми и в каузата на Тюдорите, но се стигнало до последна битка, в която нашата кауза била изгубена. Нашият крал бил екзекутиран. Едуард се възкачил на трона, а баща ми бил последният от рода. Намирал се в такава опасност, че чичо Джаспър се измъкнал от замъка, в който ги държали, напуснал страната заедно с него и избягал в Бретан.

— На безопасно място?

— Донякъде. Веднъж ми каза, че всяка сутрин се събуждал в очакване да го предадат на Едуард. А веднъж крал Едуард казал, че той трябва да се прибере у дома и че ще бъде топло посрещнат и ще му уредят брак. Докато пътували, баща ми се престорил на болен и избягал. Върнел ли се у дома, го чакала смърт.

Каталина примигна.

— Значи навремето той също е бил претендент.

Той й се усмихна широко:

— Както казах. Именно затова се бои толкова много от претендентите. Знае какво може да постигне такъв човек, ако късметът е на негова страна. Ако го бяха заловили, щяха да го доведат у дома, за да намери смъртта си в Тауър. Точно както постъпи той с Уорик. Баща ми е щял да бъде убит в мига, щом крал Едуард го залови. Но той се престорил на болен и се измъкнал, прекосил границата и влязъл във Франция.

— Те не го предали обратно?

Артур се засмя:

— Подкрепили го. Той бил най-голямата заплаха за мира в Англия: разбира се, че го подкрепили. На французите им било изгодно да го подкрепят тогава: когато не бил крал, а претендент.

Тя кимна: беше дете на владетел, възхваляван от самия Макиавели. Всяка дъщеря на Фердинанд можеше да разбере двуличието по рождение.

— А после?

— Едуард умрял млад, в разцвета на силите си, оставяйки като наследник своя малък син. Брат му Ричард първо се възкачил на трона като настойник на детето му, докато момчето порасне, а след това узурпирал короната и затворил собствените си племенници, синовете на Едуард, малките принцове, в Тауър.

Тя кимна: това бяха историческите факти, които й бяха преподавали в Испания, а по-мащабната история, засягаща смъртоносното съперничество за нечий трон — беше обща тема и за двамата млади хора.

— Те влезли в Тауър и не излезли никога вече — каза мрачно Артур. — Бог да прибере душите на бедните момчета — никой не знае какво е станало с тях. Народът се обърнал против Ричард, и хората повикали баща ми от Франция.

— Така ли?

— Баба ми привличала великите лордове един след друг на наша страна, била върховната заговорница. Двамата с Бъкингамския херцог съставили план и подготвили благородниците от кралството. Затова баща ми я почита толкова много: дължи й трона си. А той изчакал, докато успее да прати вест на майка ми, за да й каже, че ще се ожени за нея, ако завоюва трона.

— Защото я е обичал? — попита с надежда Каталина. — Тя е толкова красива!

— Не и той. Дори не я бил виждал. Не забравяй — бил е в изгнание през по-голямата част от живота си. Този брак бил планиран набързо, защото майка му знаела, че ако успее да ожени тях двамата, всички ще видят, че наследницата на Йорк се е омъжила за наследника на Ланкастър и войната ще може да приключи. А майката на майка ми приемала това решение като единствения си път към безопасността. Двете майки уговорили сделката заедно като две стари вещици над врящ котел. И двете са жени, които човек би предпочел да не ядосва.

— Той не я е обичал?

Каталина беше разочарована.

Артур се усмихна:

— Не. Това не е романс. И тя не го обичала. Но знаели какво трябва да правят. Когато баща ми пристигнал, победил Ричард и измъкнал короната на Англия изпод труповете, сред опустошението на бойното поле, знаел, че ще се ожени за принцесата, ще се възкачи на трона, и ще основе нова династия.

— Но нима тя и бездруго не е била следващата поред наследница на трона? — попита озадачена Каталина. — Нали нейният баща е крал Едуард? А чичо й е загинал в битката и братята й са били мъртви?

Той кимна:

— Тя е била най-възрастната принцеса.

— Тогава защо сама не е предявила правото си над трона?

— Аха, значи ти си бунтовница! — възкликна Артур. Хвана в шепа кичур от косата й и притегли лицето й към себе си. Целуна я по устата, която имаше вкус на вино и захаросани плодове. — При това — бунтовница, подкрепяща Йорк, което е още по-лошо.

— Просто си мислех, че тя би трябвало да предяви права за трона.

— Не и в тази страна — заяви Артур. — В тази Англия нямаме властващи кралици. Момичетата не стават наследници. Не могат да заемат трона.

— Но ако един крал има само дъщери?

Той сви рамене:

— Тогава това ще бъде трагедия за страната. Трябва да ми родиш момче, любов моя. Нищо друго няма да свърши работа.

— Но ако имаме само едно момиче?

— Тя ще се омъжи за принц, ще го направи принц-консорт на Англия, и той ще управлява редом с нея. Англия трябва да има крал. Така е направила майка ти. Тя управлява редом със съпруга си.

— В Арагон — да, но в Кастилия той управлява редом с нея. Кастилия е нейната страна, а Арагон — неговата.

— В Англия никога не бихме подкрепили такова нещо — заяви Артур.

Тя се отдръпна възмутено от него. Преструваше се само наполовина.

— Казвам ти: ако имаме само едно дете и то е момиче, тогава тя ще управлява като кралица, и като кралица ще бъде също толкова добра, колкото може да бъде един мъж като крал.

— Е, тогава тя ще бъде нещо съвсем ново — каза той. — Ние тук не вярваме, че една жена може да защити страната така, както трябва да я защитава един крал.

— Една жена може да се сражава — каза тя на мига. — Трябва да видиш майка ми в доспехи. Дори аз бих могла да защитавам страната. Виждала съм война, а това е повече, отколкото си виждал ти. Мога да бъда толкова добър владетел, колкото и всеки мъж.

Той й се усмихна, клатейки глава:

— Не и ако в страната нахлуят нашественици. Не би могла да командваш армия.

— Бих могла да командвам армия. Защо не?

— Никоя английска армия не би допуснала да бъде командвана от жена. Няма да приемат заповеди от жена.

— Ще приемат заповеди от командира си — заяви светкавично тя. — А ако не го сторят, значи не са годни като войници и трябва да бъдат съответно обучени.

Той се засмя и каза:

— Никой англичанин не би се подчинил на жена.

Упорството, изписало се на лицето й, му подсказа, че тя не беше убедена.

— Единственото, което има значение, е да спечелиш битката — каза тя. — Единственото важно нещо е страната да бъде защитена. Няма значение кой води армията, стига тя да го следва.

— Е, във всеки случай, майка ми не е и помисляла да предяви претенции към трона. Не би и мечтала за такова нещо. Тя се омъжила за баща ми и станала кралица на Англия чрез брака си. И тъй като тя била принцесата на Йорк, а той бил наследникът на Ланкастър, планът на баба ми успял. Баща ми може и да е спечелил трона си чрез завоевание, в резултат на претенции; но ние ще го получим по наследство.

Каталина кимна:

— Майка ми казваше, че няма нищо лошо един мъж да бъде новак на престола. Важното не е да спечелиш трона, а да го задържиш.

— Ние ще го задържим — каза той уверено. — Ние с теб ще създадем велика страна. Ще построим пътища и пазари, църкви и училища. Ще изградим обръч от крепости по крайбрежието и ще построим кораби.

— Ще създадем съдилища, както направиха майка ми и баща ми в Испания — каза тя, като се отдаде на удоволствието да планира бъдеще, за което бяха единодушни. — Така че никой човек да не може да се отнася несправедливо към друг. Така че всеки човек да знае, че може да отиде в съда и проблемът му да бъде изслушан.

Той вдигна чаша за нея.

— Трябва да започнем да записваме това — каза той. — И трябва да започнем да планираме как да бъде направено.

— Ще минат години, преди да се възкачим на трона.

— Никога не се знае. Не го пожелавам — Бог знае, че почитам баща си и майка си и не бих пожелал нещо да се случи преди времето, което Бог е отредил. Но човек никога не знае. Аз съм Уелски принц, ти си принцеса. Но ние ще бъдем крал и кралица на Англия. Би трябвало да знаем кого ще приемем в двора си, редно е да знаем какви съветници ще изберем, добре е да знаем как ще направим тази страна наистина велика. Ако това е мечта, тогава можем да говорим за нея заедно нощем, както правим сега. Но ако е план, редно е да го пишем през деня, да се съветваме по него, да помислим как бихме могли да постигнем нещата, които искаме.

Лицето й светна.

— Навярно ще е добре да се занимаваме с това, след като приключим с уроците си за деня. Може би възпитателят ти би ни помогнал, а също и моят изповедник.

— И моите съветници — каза той. — Бихме могли да започнем тук, в Уелс. Мога да направя каквото искам, в границите на разумното. Можем да основем колеж тук, и да построим училища. Можем дори да поръчаме тук построяването на кораб. В Уелс има корабостроители, можем да построим първия от отбранителните си кораби.

Тя плесна с ръце като малко момиче, каквото си беше всъщност.

— Можем да започнем царуването си! — възкликна.

— Да живее кралица Катерина! Кралица на Англия! — каза Артур закачливо, но при звука на думите спря и я погледна по-сериозно. — Нали знаеш, ще чуеш хората да казват това, любов моя. Vivat! Vivat Catalina Regina, кралица Катерина, кралица на Англия.

* * *

Това прилича на приключение — да се питаме каква страна можем да създадем, какви крал и кралица ще бъдем. Естествено е да мислим за Камелот. Това беше любимата ми книга от библиотеката на майка ми, а в библиотеката на бащата на Артур откривам протрития от прелистване екземпляр, който принадлежи на Артур.

Знам, че Камелот е приказка, идеал, толкова нереален, колкото и любовта на един трубадур, или замък от вълшебна приказка, или от легендите за разбойници, съкровища и духове. Но в идеята да управляваме едно кралство справедливо, със съгласието на хората, има нещо, което е повече от вълшебна приказка.

Артур и аз ще наследим огромна мощ: баща му се е погрижил за това. Мисля, че ще наследим силен престол и голямо богатство. Ще наследим трона с благосклонността на народа; кралят не е обичан, но е уважаван, и никой не иска завръщане към безкрайните битки. Тези англичани изпитват ужас от гражданска война. Ако се възкачим на трона с такава власт, с такова богатство, и разполагаме с тази доброжелателност, не се съмнявам, че можем да създадем една велика страна.

И тя ще бъде велика страна в съюз с Испания. Наследник на родителите ми е синът на Хуана, Карл. Той ще бъде император на Свещената Римска империя и крал на Испания. Той е мой племенник и между нас ще съществува приятелство като между сродници. Какъв могъщ съюз ще бъде това: великата Свещена Римска империя и Англия! Никой няма да може да се изправи срещу нас, ще можем да си поделим Франция, можем да си поделим по-голямата част от Европа. Тогава заедно — империята и Англия — ще се изправим срещу маврите, тогава ще победим и целият Изток, Персия, Отоманската империя, Индиите, дори Китай, ще бъдат открити пред нас.

* * *

Установеният ред в замъка се промени. В дните, които започваха да стават по-топли и светли, младите принц и принцеса на Уелс превърнаха покоите на Каталина в свой кабинет, завлякоха една голяма маса до прозореца, за да улавят следобедната светлина, и забодоха карти на Уелс върху покритата с лен ламперия.

— Сякаш планирате военен поход — каза мило лейди Маргарет Поул.

— Принцесата трябва да си почива — отбеляза с негодувание доня Елвира, без да се обръща конкретно към някого.

— Неразположена ли се чувствате? — попита бързо лейди Маргарет.

Каталина се усмихна и поклати глава: започваше да свиква с обсебващия интерес към здравето й. Докато не беше в състояние да каже, че носи наследника на Англия, хората нямаше да я оставят на спокойствие и вечно щяха да я питат как се чувства.

— Нямам нужда да си почивам — каза тя. — А утре, ако се съгласите да дойдете с мен, бих искала да изляза и да видя нивите.

— Нивите ли? — попита лейди Маргарет, доста стъписана. — През март? Едва след седмица или дори повече ще започнат да ги разорават, няма почти нищо за гледане.

— Трябва да се уча — каза Каталина. — Там, където живеех, през лятото е толкова сухо, че трябваше да се прокопават малки напоителни канавки във всички ниви, в основата на всяко дърво, да отвеждаме водата до растенията, за да сме сигурни, че могат да се напояват и да живеят. Когато за първи път пътувахме през тази страна и видях канавките край вашите ниви, бях толкова невежа, че си помислих, че се използват за напояване. — При този спомен тя се засмя на глас. — А после принцът ми каза, че това са канали за отвеждане на водата. Не можех да повярвам! Затова по-добре да излезем на езда, и ще трябва да ми обясните всичко.

— Една кралица няма нужда да знае тези неща — обади се доня Елвира от ъгъла с приглушена нотка на неодобрение в гласа. — Защо й е да знае какво отглеждат фермерите?

— Разбира се, че една кралица трябва да знае — отвърна раздразнена Каталина. — Тя трябва да знае всичко за страната си. Как иначе може да я управлява?

— Сигурна съм, че вие ще бъдете прекрасна кралица на Англия — каза лейди Маргарет, въдворявайки мир.

Каталина засия.

— Ще бъда възможно най-добрата кралица на Англия — каза тя. — Ще се грижа за бедните, и ще подпомагам църквата, а ако някога влезем във война, ще потегля да се сражавам за Англия, точно както майка ми се сражаваше за Испания.

* * *

Планирайки бъдещето заедно с Артур, забравям носталгията си по Испания. Всеки ден се сещаме за някое подобрение, което бихме могли да направим, някой закон, който трябва да бъде променен. Четем заедно — книги по философия и политика — обсъждаме въпроса дали на хората може да се повери свобода, дали един крал би трябвало да бъде добър тиран като онези от античността или да се оттегли от властта си. Говорим за родината ми: за убеждението на моите родители, че една страна се създава чрез единна църква, единен език и единен закон. Питаме се също дали би било възможно да направим като маврите: да създадем страна с един закон, но с много религии и много езици, и да приемем, че хората са достатъчно благоразумни да изберат най-доброто.

Спорим, разговаряме. Понякога избухваме в смях, понякога имаме разногласия. Артур е винаги мой любим и безспорно — мой съпруг. А сега се превръща и в мой приятел.

* * *

Каталина беше в малката градина на замъка Лъдлоу, засадена покрай източната стена, потънала в задълбочен разговор с един от градинарите на замъка. В спретнати лехи около нея бяха подредени подправките, използвани от готвачите, както и някои цветя и билки с лечебни свойства, отглеждани от лейди Маргарет. Артур, който видя Каталина, докато се връщаше от изповедта си в кръглия параклис, хвърли поглед нагоре към голямата зала да се увери, че никой няма да му попречи, и се измъкна тайно, за да отиде при нея. Когато се приближи, тя жестикулираше, опитвайки се да опише нещо. Артур се усмихна.

— Принцесо — поздрави той официално.

Тя му направи нисък реверанс, но погледът й грейна от удоволствие, че го вижда.

— Сир.

Градинарят бе паднал на колене в калта при пристигането на принца.

— Можеш да се изправиш — каза любезно Артур. — Не мисля, че ще намерите много красиви цветя по това време на годината, принцесо.

— Опитвах се да поговоря с него за отглеждане на зеленчуци за салата — каза тя. — Но той говори уелски и английски, а аз опитах на латински и френски, и изобщо не се разбираме.

— Мисля, че ще се присъединя към него. И аз не разбирам. Какво е „салата“?

Тя се замисли за миг:

— Acetaria^[2].

— Acetaria? — запита той неразбиращо.

— Да, салата.

— Какво точно представлява?

— Това са зеленчуци, които се берат и се ядат, без да се готвят — обясни тя. — Питах го дали може да ми посади малко.

— Ядат се сурови? Без приготвяне?

— Да, защо не?

— Защото ще се поболееш ужасно, ако ядеш несготвена храна в тази страна.

— Като плодовете, като ябълките. Нали ги ядете сурови.

Той не беше убеден.

— По-често — печени, или консервирани, или сушени. А и във всички случаи това са плодове, а не някакви листа. Но какви зеленчуци искаш?

— Lactuca^[3] — каза тя.

— Lactuca? — повтори той. — Никога не съм чувал за това.

Тя въздъхна:

— Знам. Изглежда, че никой от вас не знае нищо за зеленчуците. Lactuca прилича на… — затърси из ума си името на наистина ужасния зеленчук, който беше принудена да изяде, сварен на каша по време на една вечеря в Гринич. — Морски копър — каза тя. — От растенията, които имате, най-близкото до lactuca вероятно е морският копър. Но lactuca се яде, без да се готви, и е хрупкава и сладка.

— Зеленчуците? Хрупкави?

— Да — каза тя търпеливо.

— И ядете това в Испания?

Тя едва не се засмя на ужасеното му изражение.

— Да. Ще ти хареса.

— А можем ли да го отглеждаме тук?

— Мисля, че той ми казва „не“. Никога не е чувал за такова нещо. Няма семена. Не знае къде можем да намерим такива семена. Не вярва, че това растение ще порасне тук. — Тя вдигна поглед към небето с бързо движещите се по него дъждовни облаци. — Може би е прав — каза тя с лека умора в гласа. — Сигурна съм, че този зеленчук има нужда от много слънчева светлина.

Артур се обърна към градинаря:

— Някога чувал ли си за растение, наречено lactuca?

— Не, ваша светлост — каза мъжът със сведена глава. — Съжалявам, ваша светлост. Може би е испанско растение. Звучи много варварско. Да не би нейно кралско височество да иска да каже, че там ядат трева? Като овце?

Устната на Артур потрепна:

— Не, мисля, че е някаква билка. Ще я питам.

Той се обърна към Каталина, взе дланта й и я пъхна в сгъвката на лакътя си.

— Знаеш ли, понякога през лятото тук е много слънчево и много горещо. Наистина. Ще откриеш, че по пладне слънцето е твърде горещо. Ще трябва да седиш на сянка.

Тя невярващо премести поглед от студената кал към сгъстяващите се облаци.

— Не сега, знам; а през лятото. Облягал съм се на тази стена и съм откривал, че е топла на допир. Знаеш ли, отглеждаме ягоди, малини и праскови. Всички плодове, които отглеждате вие в Испания.

— Портокали?

— Е, може би портокали не — призна той.

— Лимони? Маслини?

Той заяви надуто:

— Всъщност да.

Тя го погледна подозрително:

— Фурми?

— В Корнуол — потвърди той със сериозно изражение. — Разбира се, в Корнуол е по-топло.

— Захарна тръстика? Ориз? Ананаси?

Той се опита да отговори утвърдително, но не успя да потисне кикотенето си, а тя се разсмя високо и посегна да го удари.

Когато отново се овладяха, той се огледа из вътрешния двор и каза: „Хайде, известно време никой няма да забележи, че ни няма“, поведе я надолу по стъпалата към изхода за внезапни нападения и двамата излязоха през скритата врата.

Малка пътека ги отведе до склона, който се спускаше стръмно от замъка надолу към реката. При приближаването им няколко агнета, след които лениво вървеше пастирче, се подплашиха и се разбягаха. Артур плъзна ръка около талията й и тя нагоди крачките си към неговите.

— Наистина отглеждаме праскови — увери я той. — Другите неща — не, разбира се. Но съм сигурен, че можем да отглеждаме твоята lactuca, каквото и да е това. Трябва ни само градинар, който да донесе семената и който вече да е отглеждал нещата, които искаш. Защо не пишеш на главния градинар в Алхамбра и не го помолиш да ти изпрати някого?

— Мога ли да повикам градинар? — попита тя невярващо.

— Любов моя, ти ще бъдеш кралица на Англия. Можеш да повикаш цял полк градинари.

— Наистина ли?

Артур се засмя при вида на възторга, който озари лицето й.

— Веднага. Не си ли даваше сметка за това?

— Не! Но къде ще сади растенията си той? До стената на замъка няма място, а ако освен зеленчуци ще садим и плодове…

— Ти си принцеса на Уелс! Можеш да си посадиш градина, където ти харесва. Можеш да получиш и цял Кент, ако искаш, скъпа моя.

— Кент?

— Там отглеждаме ябълки и хмел; мисля, че можем да пробваме с lactuca.

Каталина се засмя заедно с него:

— Не си и помислях такова нещо. Дори не си мечтаех да повикам градинар. Само да бях довела един още в началото! Имам всички тези безполезни придворни дами, а се нуждая от градинар.

— Може да го замениш за доня Елвира.

Тя се изкикоти звучно.

— Ах, Боже мой, ние сме благословени — каза той простичко. — Благословени сме един с друг, и в живота си. Ще имаш всичко, което поискаш, винаги. Кълна се в това. Искаш ли да пишеш на майка си? Тя може да ти изпрати двама добри градинари, а аз веднага ще наредя да обърнат малко земя.

— Ще пиша на Хуана — реши тя. — В Нидерландия. Тя живее в северната част на християнски свят като мен. Трябва да знае какво ще расте в такъв климат. Ще й пиша и ще разбера какво е направила тя.

— И ще ядем lactuca! — възкликна той, като целуна пръстите й. — По цял ден. Няма да ядем нищо освен lactuca, каквото и да е това, като овце, които пасат трева.

— Разкажи ми приказка.

— Не, ти ми разкажи нещо.

— Ако ми разкажеш пак за падането на Гранада.

— Ще ти разкажа. Но ти трябва да ми обясниш нещо.

Артур се протегна и я придърпа, така че тя лежеше напряко на леглото, с глава на рамото му. Каталина чувстваше повдигането и спадането на гладките му гърди, докато дишаше, и чуваше лекото туптене на сърцето му, постоянно като любовта.

— Ще ти обясня всичко — тя долови усмивката в гласа му. — Днес съм необикновено мъдър. Трябваше да ме чуеш след вечеря, докато раздавах правосъдие.

— Ти си много справедлив — призна тя. — Наистина обичам да слушам, когато отсъждаш.

— Аз съм истински Соломон — каза той. — Ще ме наричат Артур Добрия.

— Артур Мъдрия — предложи тя.

— Артур Великолепния.

Каталина се изкикоти.

— Но искам да ми обясниш нещо, което чух за майка ти.

— Така ли, какво?

— Една от английските придворни дами ми каза, че тя била сгодена за тиранина Ричард. Помислих си, че сигурно съм я разбрала погрешно. Говорехме на френски, и си помислих, че сигурно съм сгрешила.

— О, онази история — каза той, като завъртя леко глава.

— Не е ли вярна? Надявам се, че не съм те обидила?

— Не, ни най-малко. Тази история често се разказва.

— Нима е вярна?

— Кой знае? Само майка ми и тиранинът Ричард могат да знаят какво се е случило. Единият от тях е мъртъв, а другият мълчи като гроб.

— Ще ми разкажеш ли? — попита тя предпазливо. — Или изобщо не бива да говорим за това?

Той сви рамене:

— Съществуват две истории — добре известната, и нейната сянка. Историята, която всички знаят, е че майка ми поискала свято убежище заедно с майка си и сестрите си; всички заедно се криели в една църква. Знаели, че ако излязат, ще бъдат арестувани от узурпатора Ричард и ще изчезнат в Тауър като малките й братя. Никой не знаел дали принцовете са живи или мъртви, но никой не ги бил виждал, всички се опасявали, че те са мъртви. Майка ми писала на баща ми — е, майка й наредила да го направи, — казала му, че ако той, един Тюдор от рода Ланкастър, дойде в Англия, тогава тя, принцеса от рода Йорк, ще се омъжи за него и старата вражда между двете фамилии ще приключи завинаги. Казала му да дойде и да я спаси, и да познае любовта й. Той получил писмото, събрал армия, дошъл да намери принцесата, оженил се за нея, и донесъл мир на Англия.

— Това ми разказа и преди. Много хубава история.

Артур кимна.

— А историята, която не се разказва?

Той се изкикоти против волята си.

— Доста е скандална. Говори се, че тя изобщо не е била в свято убежище. Говори се, че напуснала убежището, напуснала майка си и сестрите си. Отишла в двора. Съпругата на крал Ричард била мъртва и той си търсел друга. Тя приела предложението за брак на крал Ричард. Щяла да се омъжи за своя чичо, тиранина, за човека, убил братята й.

Ръката на Каталина бавно се вдигна към устата, за да заглуши шокираното й ахване: очите й бяха широко отворени:

— Не!

— Така се говори.

— Майка ти, кралицата?

— Самата тя — каза той. — Всъщност говорят и още по-лоши неща. Че тя и Ричард се сгодили, докато съпругата му била на смъртно легло. Затова винаги съществува такава враждебност между нея и баба ми. Баба ми й няма доверие, но никога не казва защо.

— Как е могла? — запита тя.

— Как е могла да не го стори? — отвърна рязко той. — Ако погледнеш нещата от нейната гледна точка, тя е била принцеса на Йорк, баща й бил мъртъв, майка й била неприятелка на краля, принудена да се оттегли в убежище — затворничка също толкова, колкото ако била в Тауър. Ако искала да оцелее, трябвало по някакъв начин да се сдобие с благоволението на краля. Ако изобщо е искала да бъде призната за принцеса, трябвало да получи неговото признание. Ако искала да бъде кралица на Англия, трябвало да се омъжи за него.

— Но нима не би могла… — подхвана тя, а после млъкна.

— Не. — Той поклати глава. — Не виждаш ли? Тя била принцеса; нямала твърде голям избор. Ако е искала да остане жива, е щяла да бъде принудена да се подчини на краля. Ако искала да бъде кралица, щяла да е принудена да се омъжи за него.

— Можела е да събере собствена армия.

— Не и в Англия — напомни й той. — Трябвало е да се омъжи за краля на Англия, за да стане кралица на страната. За нея това е бил единственият начин.

Каталина замълча за миг:

— Благодаря на Бог, че за да бъда кралица, трябваше да се омъжа за теб, че съдбата ме доведе толкова лесно тук.

Той се усмихна:

— Благодаря на Бог, че сме доволни от съдбата си. Защото щяхме да се оженим, и ти щеше да станеш кралица на Англия, независимо от това дали ме беше харесала или не. Нали?

— Да — каза тя. — За една принцеса никога не съществува избор.

Той кимна.

— Но баба ти, нейна светлост майката на краля, сигурно е планирала сватбата на майка ти с баща ти. Защо не й прощава? Нали майка ти е била част от плана.

— Онези две властни жени — майката на баща ми и майката на майка ми — уговорили сделката помежду си като две перачки, продаващи крадено бельо.

Тя нададе лек, шокиран писък.

Артур се засмя: откриваше, че ужасно му се нрави да я изненадва.

— Ужасно, нали? — отвърна той спокойно. — В един момент майката на майка ми вероятно е била най-мразената жена в Англия.

— А къде е тя сега?

Той сви рамене:

— Беше в двора за известно време, но нейна светлост майката на краля дотолкова я ненавиждаше, че се отърва от нея. Била е прочута с красотата си, знаеш, а също и много умела в заговорите и кроежите. Баба ми я обвини, че крояла заговор срещу баща ми, и той избра да й повярва.

— Нали не е мъртва? Нима са я екзекутирали?

— Не. Той я изпрати в манастир, тя вече изобщо не идва в двора.

Каталина бе ужасена.

— Баба ти е наредила родната майка на кралицата да бъде затворена в манастир?

Той кимна, с мрачно лице.

— Така е. Нека това ти служи за поука и предупреждение, любима. Баба ми не приема радушно в двора никой, който може да отклони вниманието от собствената й власт. Погрижи се никога да не я ядосваш.

Каталина поклати глава.

— Никога не бих го сторила. Изпитвам пълен ужас от нея.

— Аз също! — засмя се той. — Но аз я познавам, и те предупреждавам. Тя няма да се спре пред нищо, за да задържи властта на сина си и на семейството си. Нищо няма да отклони вниманието й от тази цел. Тя не обича никого освен него. Не обича мен, не е обичала съпрузите си — никого освен него.

— И теб дори?

Той поклати глава.

— Дори него не обича така, както ти разбираш обичта. Той е момчето, за което тя е решила, че е родено да бъде крал. Отпратила го, когато бил още почти бебе, в името на безопасността му. Погрижила се той да оцелее през момчешките си години. После му наредила да се изправи пред лицето на ужасна опасност, за да предяви правата си над трона. Можела е да обича само един крал.

Тя кимна.

— Той е бил нейният претендент.

— Точно така. Тя поискала трона за него. Тя го направила крал. И той е крал.

Той видя мрачното й лице.

— Е, стига с това. Трябва да ми изпееш твоята песен.

— Коя?

— Има ли друга за падането на Гранада?

— Сигурно десетки.

— Изпей ми една — нареди той. Натрупа още две възглавници зад главата си, а тя коленичи пред него, отметна назад гъстата си червена коса и запя с нисък, сладък глас:

Слънце смръщено залязва, плач надига се в Гранада.

Троицата тук зоват, там се молят на Махон,

но потъпкан бе Коранът, кръст Христов го замени.

Тук камбана в миг прозвънва, рог на маври там звучи.

„Тебе славим, Свети Боже!“ — хор припява многогласен.

От минарето на Алхамбра полумесецът развя се,

отвя го гербът арагонски, на Кастилия мощта.

Един крал идва триумфално,

друг си тръгва с плач в нощта.

Той мълча няколко дълги минути. Тя отново се изтегна по гръб до него, взирайки се невиждащо в бродирания балдахин над главите им.

— Винаги е така, нали? — отбеляза той. — Възходът на един означава падението на друг. Аз ще бъда крал, но едва когато баща ми умре. А когато аз умра, ще царува синът ми.

— Артур ли ще го наречем? — попита тя. — Или Хенри, на баща ти?

— Артур е хубаво име — каза той. — Хубаво име за една нова кралска фамилия в Британия. Артур за Камелот, и Артур — на мен. Не ни трябва още един Хенри, брат ми стига за всички. Да го кръстим Артур, а по-голямата му сестра ще се казва Мери.

— Мери? Исках да я нарека Изабела, на майка ми.

— Можеш да наречеш следващото момиче Изабела. Но искам първородната ни дъщеря да бъде кръстена Мери.

— Артур трябва да бъде пръв.

Той поклати глава:

— Първо ще си родим Мери, та с момичето да се научим как се правят всички неща.

— Как се правят всички неща?

Той махна с ръка:

— Кръщаването, усамотението преди раждане, раждането, цялата тази суматоха, дойката, люлките, бавачките. Баба ми е написала невероятна книга, за да постанови как трябва да се прави всичко това. Ужасно сложно е. Но ако ни се роди първо Мери, детската стая ще е съвсем готова, а при следващото ти раждане ще сложим в люлката нашия син и наследник.

Каталина се надигна и му се нахвърли с престорено възмущение:

— Искаш да се упражняваш върху дъщеря ми как да бъдеш баща? — възкликна тя.

— Не би искала да започнеш със сина ми — възрази той. — Това ще бъде розата от розовия храст на Англия. Не забравяй, че точно така наричат и мен: „розата на Англия“. Мисля, че би трябвало да се отнасяш към моята розова пъпка, моето малко цветче, с голямо уважение.

— Тогава тя ще се казва Изабела — постави условие Каталина. — Ако се роди първа, ще бъде Изабела.

— Мери, като небесната повелителка.

— Изабела, на кралицата на Испания.

— Мери, за да въздам благодарност за това, че ти дойде при мен. Най-сладкият дар, който небето можеше да ми даде.

Каталина се разтопи в обятията му.

— Изабела — каза тя, докато той я целуваше.

— Мери — прошепна той в ухото й. — И нека да я направим сега.

* * *

Утро е. Лежа будна, зазорява се и чувам как птиците бавно запяват. Слънцето изгрява и през решетъчния прозорец зървам синьо небе. Може би денят ще бъде топъл, може би лятото най-сетне идва.

До мен Артур диша тихо и равномерно. Чувствам как сърцето ми прелива от любов към него. Полагам длан върху русите къдри на главата му и се питам дали някоя жена е обичала мъж така, както аз обичам него.

Размърдвам се и полагам другата си ръка върху топлия си заоблен корем. Възможно ли е снощи да сме направили дете? Дали там, на сигурно място в утробата ми, вече има бебе, което ще бъде наречено Мери, принцеса Мери, която ще бъде розата от розовия храст на Англия?

Чувам стъпките на прислужницата, която шета из приемната ми — носи дърва за огъня, разпалва въглените. Артур все още не се помръдва. Нежно слагам ръка на рамото му. „Събуди се, сънльо“, казвам със стоплен от любов глас. „Слугите са отвън, трябва да си вървиш.“

Той е влажен от пот, кожата на рамото му е студена и лепкава.

— Любов моя? — питам аз. — Добре ли си?

Той отваря очи и ми се усмихва:

— Не ми казвай, че вече е сутрин. Толкова съм уморен, че мога да спя още един ден.

— Сутрин е.

— О, защо не ме събуди по-рано? Сутрин те обичам толкова много, а сега ще мога да те имам чак довечера.

Притискам лице към гърдите му.

— Недей. Аз също се успах. Стоим до късно. Сега ще трябва да си вървиш.

Артур ме прегръща плътно, сякаш му е непоносимо да ме пусне; но чувам как камериерът, който отговаря за спалнята му, отваря външната врата, за да донесе гореща вода. Отдръпвам се от него. Чувствам се, сякаш откъсвам пласт от собствената си кожа. Непоносимо ми е да се отдалеча от него.

Внезапно съм поразена от топлината на тялото му, от топлината, която се излъчва от усуканите завивки около нас.

— Толкова си горещ!

— Това е страст — казва той с усмивка. — Ще трябва да отида на литургия, за да се охладя.

Той се измъква от леглото и загръща раменете си с халата. Залита леко.

— Любими, добре ли си? — питам.

— Малко замаян, нищо повече — казва той. — Заслепен от страст, и за всичко си виновна ти. Ще се видим в параклиса. Моли се за мен, скъпа.

Ставам от леглото и махам резето на вратата към бойниците, за да го пусна да излезе. Той се олюлява леко, докато се качва по каменните стъпала, после го виждам как изправя рамене, за да вдиша свежия въздух. Затварям вратата зад гърба му, а после се връщам в леглото си. Хвърлям поглед из стаята: никой не би могъл да се досети, че той е бил тук. След миг доня Елвира потропва на вратата ми и влиза заедно с придворната дама, а зад тях — две прислужници с каната с гореща вода и роклята ми за деня.

— Спахте до късно, сигурно сте преуморена — казва доня Елвира неодобрително; но аз съм толкова умиротворена и толкова щастлива, че не си давам труд да отговоря.

* * *

В параклиса успяха само да си разменят скрити усмивки. След литургията Артур излезе на езда, а Каталина отиде да закуси. След закуска беше време да учи заедно със свещеника си, и Каталина се разположи край масата в прозоречната ниша заедно с него, с книгите пред тях, и се зае да изучава посланията на свети Павел.

Маргарет Поул влезе, докато Каталина затваряше книгата си.

— Принцът моли да отидете при него в покоите му — каза тя.

Каталина се изправи.

— Случило ли се е нещо?

— Мисля, че той не е добре. Отпрати всички освен личните си камериери и слугите си.

Каталина тръгна веднага, последвана от доня Елвира и лейди Маргарет. Покоите на принца бяха претъпкани с обичайните присъстващи в малкия двор: мъже, които търсеха благоволение или внимание, просители, молещи за справедливост, любопитни зяпачи и множество по-незначителни слуги и служители. Каталина си проправи път през всички тях до двойните врати към личните покои на Артур, и влезе.

Той седеше в един стол до огъня, с много бледо лице. Доня Елвира и лейди Маргарет чакаха на вратата, докато Каталина се отправи бързо към него.

— Болен ли си, любов моя? — попита тя бързо.

Той успя да се усмихне, но тя видя, че това му струваше усилие.

— Мисля, че съм хванал някаква простуда — каза той. — Не се приближавай, не искам да ти я предам.

— Горещо ли ти е? — попита тя със страх, мислейки си за „потната болест“, която започваше като треска и убиваше жертвите си.

— Не, усещам студ.

— Е, това не е изненадващо в тази страна, където непрекъснато вали или сняг, или дъжд.

Той отново успя да се усмихне.

Каталина се огледа наоколо и видя лейди Маргарет.

— Лейди Маргарет, трябва да повикаме лекаря на принца.

— Вече изпратих слугите си да го намерят — каза тя, като пристъпи напред.

— Не искам да се вдига шум — каза Артур раздразнено. — Просто исках да ви кажа, принцесо, че не мога да дойда на вечеря.

Погледът й срещна неговия.

„Как ще останем насаме?“ — беше неизреченият въпрос.

— Ще позволите ли да вечерям в покоите ви? — попита тя. — Можем ли да вечеряме заедно, насаме, след като сте болен?

— Да, нека го направим — заяви той.

— Говорете първо с лекаря — посъветва го лейди Маргарет. — Ако ваша светлост позволи. Той може да ви посъветва какво да ядете, и дали е безопасно за принцесата да бъде с вас.

— Той не е болен — настоя Каталина. — Казва, че просто се чувства уморен. Причината е просто в студения въздух тук, или във влагата. Вчера беше студено, а той беше на езда през половината ден.

На вратата се почука и един глас се обади:

— Доктор Биъруърт е тук, ваша светлост.

Артур повдигна ръка в знак на разрешение. Доня Елвира отвори вратата и лекарят влезе в стаята.

— Принцът чувства студ и умора. — Каталина тръгна веднага към него, като заговори бързо на френски. — Болен ли е? Аз не мисля, че е болен. Вие какво мислите?

Докторът се поклони ниско на нея и на принца. Поклони се на лейди Маргарет и доня Елвира.

— Съжалявам, не разбирам — смутено се обърна той на английски към лейди Маргарет. — Какво казва принцесата?

Каталина плесна с ръце в пристъп на безсилно раздразнение.

— Принцът… — поде тя на английски.

Маргарет Поул дойде и застана до нея.

— Негова светлост не е добре — каза тя.

— Мога ли да говоря с него насаме? — попита докторът.

Артур кимна. Опита се да се надигне от стола, но почти залитна. Докторът мигновено се озова до него, за да го подкрепи, и го въведе в спалнята му.

— Не може да е болен. — Каталина се обърна към доня Елвира и й заговори на испански. — Снощи беше добре. Едва тази сутрин почувства горещина. Но каза, че е само уморен. Но сега едва стои на краката си. Не може да е болен.

— Кой знае каква болест може да си навлече човек в този дъжд и мъгла? — отвърна кисело дуенята. — Цяло чудо е, че самата вие не сте болна. Цяло чудо е, че някой от нас може да понася това време.

— Не е болен — каза Каталина. — Просто е преуморен. Вчера язди дълго. И беше студено, имаше много студен вятър. Аз самата го забелязах.

— Вятър като този може да убие човек — каза доня Елвира мрачно. — Навява толкова много студ и влага.

— Престанете! — възкликна Каталина, като запуши ушите си с ръце. — Не искам да чувам и дума повече. Той просто е уморен, изтощен. И може би се е простудил. Няма нужда да говорите за убийствени ветрове и влага.

Лейди Маргарет пристъпи напред и нежно улови ръцете на Каталина.

— Бъдете търпелива, принцесо — посъветва я тя. — Доктор Биъруърт е много добър лекар и познава принца от детството му. Принцът е силен млад човек и е в добро здраве. Вероятно няма абсолютно никаква причина за тревога. Ако доктор Биъруърт се тревожи, ще повикаме личния лекар на краля от Лондон. Скоро ще го излекуваме.

Каталина кимна, отиде да седне до прозореца и се загледа навън. Небето се беше покрило с облаци, слънцето почти се бе скрило. Отново валеше, дъждовните капки се стичаха по малките стъклени прозорчета. Каталина се загледа в тях. Опита се да отклони ума си от мисълта за смъртта на брат си, който беше обичал толкова много съпругата си, очакваща раждането на техния син. Хуан беше умрял само няколко дни след като се разболя, и никой така и не разбра каква точно е била болестта му.

— Няма да мисля за него, не и за бедния Хуан — прошепна Каталина на себе си. — Нещата изобщо не са същите. Хуан винаги е бил крехък, дребен, но Артур е силен.

Стори й се, че лекарят се забави дълго, и когато излезе от спалнята, Артур не беше с него. Каталина, която се беше надигнала от мястото си веднага щом вратата се отвори, надникна зад него и видя Артур да лежи на леглото, наполовина съблечен, полузаспал.

— Мисля, че личните му камериери трябва да го подготвят да си легне — каза докторът. — Много е отпаднал. По-добре ще е да си почива. Ако внимават, могат да го сложат да си легне, без да го събудят.

— Болен ли е? — попита Каталина, като говореше бавно на латински. — Aegrotat^[4]? Много ли е зле?

Докторът разпери ръце.

— Има треска — каза той предпазливо, като говореше бавно на френски. — Мога да му дам отвара, която ще свали температурата.

— Знаете ли какво е? — попита лейди Маргарет, с много нисък глас. — Не е потната болест, нали?

— Дай Боже да не е. А и в града няма други случаи, доколкото знам. Но трябва да пазите тишина около него и да го оставите да си почива. Ще отида да приготвя отварата и ще се върна.

Приглушеният английски беше неразбираем за Каталина.

— Какво казва той? Какво каза? — настойчиво запита тя лейди Маргарет.

— Нищо повече от това, което чухте — успокои я по-възрастната жена. — Принцът има треска и се нуждае от почивка. Нека повикам слугите му да го съблекат и да го сложат да си легне както трябва. Ако довечера е по-добре, може да вечеряте с него. Знам, че това ще му хареса.

— Къде отива той? — извика Каталина, когато докторът се поклони и тръгна към вратата. — Той трябва да остане и да наглежда принца!

— Отива да му приготви отвара за облекчаване на треската. Ще се върне веднага. За принца ще бъдат положени най-добрите грижи, ваша светлост. Ние също го обичаме. Няма да го пренебрегнем.

— Зная, че няма… само… Докторът ще се забави ли?

— Ще дойде възможно най-бързо. Пък и вижте, принцът спи. Сънят ще бъде най-доброто лекарство за него. Той може да поспи, да събере сили и да вечеря с вас.

— Мислите ли, че той ще е по-добре тази вечер?

— Ако става дума просто за лека треска и умора, тогава той ще се оправи след няколко дни — каза твърдо лейди Маргарет.

— Ще бдя над съня му — каза Каталина.

Лейди Маргарет отвори вратата и даде знак на главните камериери на принца. Даде им заповеди, а после задърпа принцесата през вътрешния двор към собствените й покои.

— Елате, ваша светлост — каза тя. — Елате да се разходите с мен във вътрешния двор, а после аз ще се върна в покоите му и ще се погрижа да го настанят удобно.

— Ще се върна сега — настоя Каталина. — Ще бдя над съня му.

Маргарет хвърли поглед към доня Елвира.

— Добре е да стоите далече от покоите му, в случай, че той наистина има треска — каза тя, като говореше бавно и ясно на френски, за да може дуенята да я разбере. — Вашето здраве е изключително важно, принцесо. Няма да си простя, ако нещо се случи с някой от вас.

Доня Елвира пристъпи напред и присви устни. Лейди Маргарет знаеше, че на нея може да се разчита да опази принцесата от опасност.

— Но вие казахте, че той има само лека треска. Значи мога да отида при него?

— Нека почакаме да видим какво ще каже докторът. — Лейди Маргарет сниши глас. — Ако чакате дете, скъпа принцесо, не бихме искали да прихванете тази треска.

— Но ще вечерям с него.

— Ако е достатъчно добре.

— Но той ще иска да ме види?

— Несъмнено. — Лейди Маргарет се усмихна. — Когато треската му премине и тази вечер той се почувства по-добре и седне да изяде вечерята си, ще поиска да ви види. Трябва да бъдете търпелива.

Каталина кимна:

— Ако си тръгна сега, обещавате ли, че ще останете с него през цялото време?

— Ще се върна сега, ако се разходите навън, а после отидете в стаята си да четете, учите или шиете.

— Ще отида! — каза Каталина, покорявайки се мигновено. — Ще отида в покоите си, ако вие останете при него.

— Отивам веднага — обеща лейди Маргарет.

* * *

Тази малка градина е като двор на тъмница. Обикалям в кръг из градината с билките, и дъждът ръси над всичко капки, дребни като сълзи. В покоите ми не е по-добре, личният ми кабинет прилича на затворническа килия. Непоносимо ми е да имам някого при себе си, а същевременно не мога да търпя и да оставам сама. Накарах дамите да седят в приемната: от бъбренето им ми идва да запищя от раздразнение. Но когато остана сама в стаята си, копнея за компания. Искам някой да държи ръката ми и да ми казва, че всичко ще се оправи.

Слизам по тесните каменни стълби и минавам калдъръмената настилка, за да отида в кръглия параклис. В заоблената стена е поставен кръст и каменен олтар, а отдолу гори светлина. Това е място на пълен покой; но аз не мога да намеря покой. Пъхам студените си ръце в ръкавите, обгръщам тялото си и вървя покрай кръглата стена: до вратата има трийсет и шест стъпки, а после отново извървявам кръга, като магаре, впрегнато на работа. Моля се, но не вярвам, че ще бъда чута.

— Аз съм Каталина, принцеса на Испания и на Уелс — напомням си. — Аз съм Каталина, възлюбена от Бог, ползваща се със специалното Божие благоволение. Нищо не може да се обърка за мен. Нищо никога не може да се обърка толкова зле за мен. Божията воля е да се омъжа за Артур и да обединя кралствата Испания и Англия. Бог няма да позволи нещо да се случи на Артур или на мен. Зная, че Той обсипва с благоволението си майка ми и мен преди всички други. Този страх сигурно е изпратен, за да ме изпита. Но аз няма да се страхувам, защото знам, че нищо няма да се обърка за мен.

* * *

Каталина чакаше в покоите си, като на всеки час изпращаше дамите си да питат как е съпругът й. Първите няколко часа те съобщаваха, че той още спи, че докторът му е приготвил отвара и стои до леглото му, чакайки го да се събуди. После, в три следобед, казаха, че се е събудил, но горял и бил и трескав. Беше изпил отварата и чакаха да видят спадането на температурата. В четири той беше по-зле, не по-добре, и докторът се зае да приготвя лек по друга рецепта.

Принцът не трябваше да вечеря, щеше само да пие малко хладък ейл и лековете, предписани от доктора за треската.

— Идете и го попитайте дали иска да ме види — нареди Каталина на една от английските си дами. — Непременно говорете с лейди Маргарет. Тя ми обеща, че ще вечерям с него. Напомнете й.

Жената отиде и се върна с мрачно лице:

— Принцесо, всички са много разтревожени — каза тя. — Повикаха лекар от Лондон. Доктор Биъруърт, който го наглеждаше, не знае защо температурата не спада. Лейди Маргарет е там, а също и сър Ричард Поул, сър Уилям Томас, сър Хенри Върнън, сър Ричард Крофт — всички чакат отвън пред покоите му и вас също няма да пуснат да го видите. Казват, че умът му блуждае.

— Трябва да отида в параклиса. Трябва да се моля — каза Каталина на мига.

Наметна главата си с воал и се върна в кръглия параклис. За нейно удивление изповедникът на принц Артур беше пред олтара, с глава, ниско сведена в молитва, някои от най-изтъкнатите мъже от града и замъка бяха насядали около стената, със сведени глави. Каталина се вмъкна в стаята и падна на колене. Опря брадичка в дланите си и се вгледа в прегърбените рамене на свещеника, търсейки някакъв знак, че Бог чува молитвите му. Нямаше как да разбере. Тя затвори очи.

* * *

Мили Боже, пощади Артур, пощади скъпия ми съпруг, Артур. Той е още момче, аз още момиче, не сме имали време заедно, никакво време. Знаеш какво кралство ще създадем, ако той бъде пощаден. Знаеш какви планове имаме за тази страна, в каква свята крепост ще превърнем тази земя, как ще сразим маврите, как ще защитим това кралство от шотландците. Мили Боже, в милостта си пощади Артур и му позволи да се върне при мен. Искаме да имаме своите деца: Мери, която ще бъде розата от розовия храст, и нашият син Артур, който ще бъде третият римокатолически крал на Англия от династията на Тюдорите. Позволи ни да сторим онова, което обещахме. О, мили Боже, имай милост и го пощади. Майко Божия, застъпи се за нас и го пощади. Мили Господи Иисусе, пощади го. Аз, Каталина, съм тази, която моли за това, и моля в името на майка си, кралица Изабела, която цял живот Ти е служила, която е най-отдадената на християнството кралица, която е служила в Твоите кръстоносни походи. Тя е възлюбена от Теб, аз съм възлюбена от Теб. Моля Те, не ме изоставяй.

* * *

Докато Каталина се молеше, се стъмни, но тя не забеляза. Беше късно, когато доня Елвира я докосна леко по рамото и каза:

— Инфанта, трябва да вечеряте нещо и да си лягате.

Каталина обърна пребледняло лице към дуенята си.

— Какви са новините? — попита тя.

— Казват, че той е по-зле.

* * *

Мили Господи Иисусе, пощади го, сладки Иисусе, пощади ме, сладки Иисусе, пощади Англия. Кажи, че Артур не е по-зле.

* * *

На сутринта съобщиха, че той е прекарал добре нощта, но сред личните му слуги и камериери се мълвеше, че той отпадал. Температурата се беше повишила толкова много, че умът му блуждаеше; понякога си мислеше, че е в детската си стая със сестрите си и с брат си, понякога си мислеше, че е на сватбата си, облечен в блестящ бял сатен, а понякога — изключително странно — си мислеше, че се намира в някакъв фантастичен палат. Говореше за вътрешен двор с миртови храсти, за правоъгълник от вода като огледало, отразяващо златна сграда, и за летящи в кръг ята от бързолети, които обикалят безспир наоколо през целия слънчев ден.

— Ще отида при него — заяви Каталина на лейди Маргарет по пладне.

— Принцесо, може да е потната болест — каза рязко нейна светлост. — Не мога да ви позволя да се приближавате до него. Не мога да допусна да се заразите с нещо. Ще изменя на дълга си, ако ви позволя да се приближите твърде много до него.

— Дължите подчинение на мен! — процеди Каталина.

Жената срещу нея, самата тя принцеса, не трепна дори за миг.

— Първият ми дълг е към Англия — каза тя. — А ако носите наследник на Тюдорите, тогава моят дълг е както към вас, така и към това дете. Не спорете с мен, моля ви, принцесо. Не мога да ви позволя да пристъпите по-близо от долния край на леглото му.

— Нека отида там тогава — каза Каталина с тон на малко момиченце. — Моля ви, просто ми позволете да го видя.

Лейди Маргарет сведе глава и тръгна начело към кралските покои. Броят на хората, стълпили се в приемната, се беше увеличил, когато из града се беше разнесла вестта, че техният принц се бори за живота си; но хората бяха смълчани; смълчани като множество в траур. Чакаха и се молеха за розата на Англия. Няколко мъже видяха Каталина, с лице, забулено в дантелената й пелерина, и й подвикнаха благословия, после един човек излезе напред и падна на едно коляно.

— Бог да ви благослови, принцесо на Уелс — каза той. — И дано принцът се привдигне от леглото и отново бъде щастлив с вас.

— Амин — изрече Каталина с изстинали устни и продължи нататък.

Двойните врати към вътрешните покои се разтвориха рязко и Каталина влезе вътре. В личния кабинет на принца беше подредена импровизирана аптека — сгъваема маса с големи стъкленици с различни съставки, чукало и хаван, дъска за рязане — а половин дузина мъже в дълги и широки одежди, каквито носеха лекарите, се бяха събрали заедно. Каталина спря за миг, търсейки доктор Биъруърт.

— Докторе?

Той веднага тръгна към нея и падна на едно коляно. Лицето му беше мрачно.

— Принцесо.

— Какви са новините за съпруга ми? — попита тя, като му говореше бавно и ясно на френски.

— Съжалявам, той не е по-добре.

— Но не е по-зле — предположи тя. — Подобрява се.

Той поклати глава и каза простичко:

— Il est tres malade^[5].

Каталина чу думите, но сякаш бе забравила езика. Не можеше да ги преведе. Обърна се към лейди Маргарет.

— Какво казва? Че той е по-добре ли? — попита тя.

Лейди Маргарет поклати глава:

— Казва, че той е по-зле — каза тя искрено.

— Но сигурно имат какво да му дадат? — Тя се обърна към доктора: — Vous avez un medicament^[6]?

Той посочи масата зад гърба си, превърната в аптека.

— О, само да имахме мавърски лекар! — проплака Каталина. — Те са най-умелите, няма други като тях. Имали са най-добрите медицински университети преди… Само да бях довела лекар със себе си! Арабската медицина е най-добрата в света!

— Правим всичко по силите си — каза докторът сковано.

Каталина се опита да се усмихне.

— Сигурна съм — каза тя. — Просто толкова ми се иска… Е! Може ли да го видя?

Един бърз поглед, разменен между лейди Маргарет и доктора, показа, че този въпрос е бил предмет на доста нервни обсъждания.

— Ще видя дали е буден — каза докторът и излезе.

Каталина зачака. Не можеше да повярва, че едва вчера сутринта Артур се бе измъкнал от леглото й, оплаквайки се, че не го е събудила достатъчно рано, за да се любят. Сега беше толкова болен, че тя не можеше дори да докосне ръката му.

Докторът отвори вратата.

— Можете да дойдете до прага, принцесо — каза той. — Но в името на собственото си здраве и на здравето на детето, което може би носите, не бива да идвате по-близо.

Каталина пристъпи бързо до вратата. Лейди Маргарет пъхна в ръката й ароматна топка, натъпкана с парченца изсушен карамфил и билки. Каталина я притисна към носа си. От лютивия мирис очите й се насълзиха, когато надникна в затъмнената стая.

Артур беше проснат на леглото, нощницата му беше издърпана надолу за благоприличие, лицето му бе пламнало и зачервено от треската. Русата му коса беше потъмняла от пот, лицето — изпито и мършаво. Изглеждаше много по-стар от петнайсетте си години. Очите му бяха хлътнали дълбоко в лицето, кожата под тях беше покрита с кафяви петна.

— Съпругата ви е тук — каза му тихо докторът.

Очите на Артур потрепнаха и се отвориха, и тя видя как се присвиха, докато той се опитваше да се съсредоточи върху светлия вход и Каталина, застанала пред него, с побеляло от потрес лице.

— Любов моя — каза той. — Amo te^[7].

— Amo te — прошепна тя. — Казват, че не може да дойда по-близо.

— Не се приближавай — каза той, с едва доловим глас. — Обичам те.

— И аз те обичам! — Тя долови, че гласът й бе напрегнат от напиращи сълзи. — Ще оздравееш ли?

Той поклати глава, твърде изтощен, за да говори.

— Артур! — изрече настойчиво тя. — Ще се оправиш ли?

Той отпусна шава върху горещата си възглавница, събирайки сили.

— Ще се опитам, любима. Ще се опитам с всички сили. За теб. За нас.

— Искаш ли нещо? — попита тя. — Нещо, което мога да ти донеса? — Тя се огледа наоколо. Не можеше да направи нищо за него. Не разполагаше с нищо, с което да му помогне. Ако беше довела със себе си мавърски лекар, ако родителите й не бяха унищожили познанието на арабските университети, ако църквата бе позволила изучаването на медицина, вместо да нарече знанието „ерес“…

— Единственото, което искам, е да живея с теб — промълви той с едва доловим глас.

Тя издаде тихо ридание:

— И аз — с теб.

— Сега принцът трябва да си почине, а вие не бива да се задържате тук — докторът пристъпи напред.

— Моля ви, нека остана! — изплака тя полугласно. — Моля ви, позволете ми. Умолявам ви. Моля ви, позволете ми да бъда с него.

Лейди Маргарет обви ръка около талията й и я дръпна назад.

— Ще дойдете отново, ако си тръгнете сега — обеща тя. — Принцът трябва да почива.

— Ще се върна — извика му Каталина и видя лекия жест на ръката му, с който й показа, че я е чул. — Няма да те изоставя.

Каталина отиде в параклиса да се моли за Артур, но не можеше да изрича молитви. Можеше само да мисли за него, да си представя бялото му лице върху белите възглавници. Единственото, което можеше да прави, бе да чувства пулсирането на желанието си за него. Бяха женени само сто и четирийсет дни, бяха се любили страстно само деветдесет и четири нощи. Бяха си обещали, че ще имат цял живот заедно: тя не можеше да повярва, че сега е на колене, молейки се за живота му.

* * *

Това не може да се случва, той беше добре едва вчера. Това е някакъв ужасен сън, след миг ще се събудя и той ще ме целуне, и ще ми каже, че съм глупава. Никой не може да се разболее толкова бързо, никой не може за толкова кратко време да се превърне от силен и красив младеж в толкова безнадеждно болен човек. След миг ще се събудя. Не е възможно това да се случва. Не мога да се моля; но няма значение, че не мога да се моля, защото това не се случва наистина. Една молитва, изречена насън, не би означавала нищо. Една сънувана болест не значи нищо. Не съм суеверна езичница, за да се боя от сънища. След миг ще се събудя и ще се смеем на страховете ми.

* * *

Когато стана време за вечеря, тя се надигна, потопи пръст в светената вода, прекръсти се, и с все още мокро от водата чело се върна в покоите му, следвана плътно от доня Елвира.

Тълпите в коридорите пред покоите и приемната бяха по-гъсти от всякога — както мъже, така и жени, безмълвни, така сковани от скръб, че не можеха да изрекат и дума. Правеха път на принцесата, без да кажат дума освен прошепнати благословии. Каталина мина през тях, без да поглежда нито наляво, нито надясно, прекоси приемната, подмина масата с лекарствата, и пристъпи досами вратата на спалнята.

Стражът отстъпи настрани. Каталина почука леко на вратата и я бутна да се отвори.

Те се бяха надвесили над леглото му. Каталина го чу да кашля — плътна, мъчителна кашлица, сякаш в гърлото му бълбукаше вода.

— Madre de Dios^[8] — каза тя тихо. — Света Богородице, опази Артур.

Дочул шепота й, докторът се обърна. Лицето му беше бледо.

— Дръпнете се назад! — възкликна той настойчиво. — Това е Потната болест.

Щом чу думите, от които се бе опасявала най-много, доня Елвира отстъпи назад и хвана роклята на Каталина, сякаш искаше да я издърпа от опасността.

— Пуснете ме! — изсъска Каталина и издърпа роклята си от ръцете на дуенята. — Няма да се приближавам, но трябва да говоря с него — каза тя овладяно.

Докторът долови решителността в гласа й.

— Принцесо, той е прекалено слаб.

— Оставете ни — каза тя.

— Принцесо.

— Трябва да говоря с него. Това е въпрос, който засяга кралството.

Един бърз поглед към решителното й лице му подсказа, че няма да приеме отказ. Той мина покрай нея с ниско сведена глава, последван от помощниците си. Принцесата направи лек жест с ръка и доня Елвира се оттегли. Каталина прекрачи прага и затвори вратата пред лицата им.

Видя как Артур се размърда негодуващо.

— Няма да се приближавам повече — увери го тя. — Обещавам. Но трябва да бъда с теб. Непоносимо ми е… — тя млъкна насред изречението.

Когато обърна лице към нея, то беше лъскаво от пот, косата му беше толкова мокра, както когато се върна от лов в дъжда. Младежкото му лице беше изопнато, болестта изсмукваше живота от него.

— Amo te — изрече той с устни, напукани и потъмнели от треската.

— Amo te — отвърна тя.

— Умирам — каза той мрачно.

Каталина не го прекъсна, нито отрече думите му. Артур видя как тя изправи леко рамене, сякаш бе залитнала под смъртоносен удар.

Той си пое хрипливо дъх.

— Но ти въпреки всичко трябва да станеш кралица на Англия.

— Какво?

Той треперливо си пое въздух.

— Любима — подчини ми се. Ти се закле да ми се подчиняваш.

— Ще сторя всичко, което пожелаеш.

— Омъжи се за Хари. Стани кралица. Роди нашите деца.

— Какво? — Тя беше толкова потресена, че й се зави свят. Едва можеше да разбере какво казва той.

— Англия има нужда от велика кралица — каза той. — Особено с него. Той не е годен да управлява. Ти трябва да го научиш. Построй моите крепости. Създай моя флот. Защити се срещу шотландците. Роди моята дъщеря Мери. Роди сина ми Артур. Нека живея чрез теб.

— Любов моя…

— Позволи ми да го направя — прошепна той с копнеж. — Нека опазя Англия чрез теб. Нека живея чрез теб.

— Аз съм твоя съпруга — каза тя ожесточено. — Не негова.

Той кимна.

— Кажи им, че не си.

При тези думи тя залитна и потърси опипом вратата, за да се закрепи.

— Кажи им, че не съм успял да се справя. — Едва доловима усмивка се появи върху изпитото му лице. — Кажи им, че съм бил лишен от мъжественост. После се омъжи за Хари.

— Ти мразиш Хари! — избухна тя. — Невъзможно е да искаш да се омъжа за него. Той е дете! А аз те обичам.

— Той ще бъде крал — каза Артур отчаяно. — Така че ти ще бъдеш кралица. Омъжи се за него. Моля те. Любима. Заради мен.

Вратата зад гърба й се открехна и лейди Маргарет каза тихо:

— Не трябва да го изтощавате, принцесо.

— Трябва да вървя — отчаяно каза Каталина на неподвижната фигура в леглото.

— Обещай ми…

— Ще се върна. Ще се оправиш.

— Моля те.

Лейди Маргарет отвори вратата по-широко и хвана Каталина за ръката.

— За негово собствено добро — каза тя тихо. — Трябва да го оставите.

Каталина се отдръпна от стаята; погледна назад през рамо. Артур повдигна ръка на няколко сантиметра от скъпата завивка.

— Обещай — каза той. — Моля те. Заради мен. Обещай. Обещай ми сега, любима.

— Обещавам — думите се откъснаха от устните й.

Ръката му падна, тя го чу да издава лека въздишка на облекчение.

Това бяха последните думи, които си казаха.

Бележки

[1] Матей 19:6. — Б.пр. ↑

[2] Acetaria (лат.) — салата. — Б.пр. ↑

[3] Lactuca (лат.) — маруля. — Б.пр. ↑

[4] Страда ли? (лат.). — Б.пр. ↑

[5] Той е много болен (фр.). — Б.пр. ↑

[6] Имате ли някакво лекарство? (фр.). — Б.пр. ↑

[7] Обичам те (лат.). — Б.пр. ↑

[8] Майко Божия, Богородице (исп.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Филипа Грегъри Вярната принцеса (9)

Метаданни

Данни

Вярната принцеса

Информация

История

Сваляне / Връзки

Замъкът ЛъдлоуМарт 1502 г.

Филипа Грегъри
Вярната принцеса (9)

Замъкът Лъдлоу
Март 1502 г.