Филипа Грегъри
Вярната принцеса (25)

Пролетта на 1510 г.

Катерина не каза на младия си съпруг за посещението на мавърския лекар, нито за лошото заключение, което така открито бе споделил с нея. Не спомена за посещението му пред никого, дори пред лейди Маргарет Поул. Уповаваше се на чувството си за предопределение, на гордостта си и на вярата си, че все още се ползва със специалното Божие благоволение, и продължи да поддържа идеята, че е бременна, без дори да си позволи да се съмнява.

Имаше всички основания. Английският лекар, доктор Филдинг, бе все така уверен, акушерките не му противоречаха, придворните се държаха така, сякаш на Катерина й предстоеше да роди през март или април, и тя преминаваше през пролетта, през раззеленяващите се градини, под разцъфващите дървета, със спокойна усмивка и с ръка, леко обгърнала закръгления й корем.

Хенри беше развълнуван от предстоящото раждане на детето си; планираше в Гринич да се проведе голям турнир, веднага щом се роди бебето. Загубата на момичето не го беше научила на предпазливост, той се хвалеше из целия двор, че скоро ще се роди здраво бебе. Внимаваше само да не предрича раждането на момче. Казваше на всички, че за него няма значение дали това първо дете ще е принц или принцеса — той щеше да обича това бебе, задето е първородното, затова, че бе дошло при него и кралицата в този пръв прилив на тяхното щастие.

Катерина потисна съмненията си, и нито веднъж не каза на Мария де Салинас, че не беше почувствала бебето си да рита, че се чувстваше малко по-студена, малко по-отдалечена от всичко, с всеки изминал ден. Прекарваше все по-дълго и по-дълго време на колене в параклиса си, но Бог не й говореше, а сякаш дори и гласът на майка й беше замлъкнал. Откри, че тъгуваше за Артур — не с пламенния копнеж на млада вдовица, а защото той беше най-скъпият й приятел в Англия, и единственият, на когото можеше сега да довери съмненията си.

През февруари тя присъства на голямото празненство за последния ден преди началото на постите, сияеше пред целия двор и се смееше. Те видяха широката извивка на корема й, видяха увереността й, докато отбелязваха началото на Великите пости. Преместиха се в Гринич, сигурни, че бебето ще се роди точно след Великден.

* * *

Отиваме в Гринич за раждането на моето дете, покоите са подготвени за мен, както е изложено в Кралската книга на Нейна светлост бабата на краля — украсени с гоблени с приятни и насърчителни сцени, застлани с килими и посипани със свежи билки. Поколебавам се на вратата, зад мен приятелите ми вдигат чашите си с вино с подправки. Това е мястото, където ще извърша най-важното си дело за Англия, това е моят съдбовен миг. Това е делото, за което съм родена и отгледана. Поемам си дълбоко дъх и влизам вътре. Вратата се затваря зад мен. Няма да виждам приятелите си, Бъкингамския херцог, скъпия си рицар Едуард Хауард, изповедника си, испанския посланик, докато не се роди бебето ми.

Жените от свитата ми ме придружават. Лейди Елизабет Болейн поставя благоуханна топка с ароматни вещества на масичката до леглото ми, лейди Елизабет и лейди Ан, сестри на Бъкингамския херцог, опъват един гоблен, като всяка държи по един ъгъл, и се смеят, когато той се изкривява на едната или на другата страна. Мария де Салинас се усмихва, застанала до голямото легло, около което току-що са окачени тъмни завеси. Лейди Маргарет Поул подготвя люлката за бебето в долния край на леглото. Вдига поглед и ми се усмихва, когато влизам, и аз си спомням, че тя е майка, сигурно знае какво трябва да се прави.

— Искам вие да отговаряте за кралската детска стая — заявявам й внезапно: привързаността ми към нея и чувството ми, че се нуждая от съветите и утехата на по-възрастна жена, ме надвиват.

Сред жените от свитата ми се разнася лек развеселен смях. Те знаят, че обикновено много държа на формалностите: подобно назначение би трябвало да дойде чрез управителя на домакинството ми след допитване до десетки хора.

Лейди Маргарет ми се усмихва:

— Знаех, че ще искате — казва тя, като ми отговаря също така непринудено, както съм говорила аз. — Разчитах на това.

— Без кралска покана? — подмята лейди Елизабет Болейн. — Срамота, лейди Маргарет! Така да се самоизтъквате!

Това кара всички ни да се разсмеем при представата за лейди Маргарет, тази най-достойна сред жените, като личност, бореща се за кралското предпочитание.

— Знам, че ще се грижите за него като за роден син — прошепвам й.

Тя взема ръката ми и ми помага да си легна. Тежка и тромава съм, усещам в утробата си онази постоянна болка, която се опитвам да скрия.

— Ако е рекъл Господ — казва тя тихо.

Хенри влиза да се сбогува с мен. Лицето му е поруменяло от вълнение и устата му трепери, той прилича повече на момче, отколкото на крал. Улавям ръцете му и го целувам нежно по устата.

— Любов моя — казвам. — Моли се за мен. Сигурна съм, че всичко ще се нареди добре за нас.

— Ще отида до параклиса на Светата Дева от Уолсингам да въздам благодарност — казва ми той отново. — Писах до тамошния женски манастир и им обещах богата отплата, ако се застъпят за теб пред Нашата Повелителка. Те се молят за теб сега, любов моя. Уверяват ме, че се молят непрекъснато.

— Бог е добър — казвам аз. За миг си спомням за лекаря-мавър, който ми каза, че не чакам дете, и отблъсквам от ума си езическата му глупост. — Това е съдбата ми, и желанието на майка ми, и Божията воля — казвам.

— Толкова ми се иска майка ти да можеше да е тук — казва неловко Хенри. Не го оставям да види как трепвам.

— Разбира се — казвам тихо. — И съм сигурна, че тя ме гледа от Ал-Ян… — прекъсвам думите, преди да съм успяла да ги изрека. — От рая — казвам гладко. — От небето.

— Мога ли да ти донеса нещо? — пита той. — Преди да си тръгна, мога ли да ти донеса нещо?

Не се разсмивам при мисълта Хенри — който никога не знае къде се намира нещо — да изпълнява мои поръчки сега, когато е вече късно.

— Имам всичко, което ми е нужно — уверявам го. — А дамите ми ще се грижат за мен.

Той се изправя, много царствено, и ги оглежда.

— Служете на господарката си добре — нарежда твърдо. На лейди Маргарет казва: — Моля ви, повикайте ме веднага, ако има новини, по всяко време, независимо дали е ден или нощ — после ме целува много нежно за „довиждане“, а когато излиза, затварят вратата след него и аз оставам сама с дамите си, в предписаното усамотение преди раждането.

Радвам се, че съм в усамотение. Сенчестата, изпълнена с покой спалня ще бъде моето убежище, мога да си почина за малко в познатата компания на жени. Мога да престана да играя ролята на плодовита и уверена кралица, и да бъда себе си. Оставям настрана всички съмнения. Няма да мисля и няма да се тревожа. Ще чакам търпеливо, докато бебето ми се роди, а после ще го въведа в света без страх, без писъци. Твърдо съм решена да вярвам, че това дете, преживяло загубата на своя близнак, ще бъде силно бебе. А аз, която преживях загубата на първото си дете, ще бъда смела майка. Може би може да се окаже вярно, че ние — това бебе и аз — сме превъзмогнали заедно скръбта и загубата.

Чакам. Чакам през целия март, и моля да махнат гоблена, който закрива прозореца, за да мога да усетя уханието на пролетта във въздуха и да чуя чайките, които крякат над приливите по реката.

Сякаш нищо не се случва: нито за бебето ми, нито за мен. Акушерките ме питат дали чувствам болка, а аз не изпитвам такава. Нищо повече от тъпата болка, която изпитвам отдавна. Питат дали бебето се е раздвижило, дали го усещам да ме рита, но, честно казано, не разбирам какво имат предвид. Те се споглеждат и казват твърде високо, твърде енергично, че това е много добър знак, това, че бебето е спокойно, означава, че е силно; той сигурно си почива.

Решително отблъсквам от себе си безпокойството, което чувствам още от началото на тази втора бременност. Няма да мисля за предупреждението на мавърския лекар, нито за съчувственото му изражение. Твърдо съм решена да не търся страха, да не тичам към провала. Но идва април и чувам потропването на дъжд по прозореца, после и топлината на слънцето, а все още не се случва нищо.

Роклите ми, които така се изопваха и ме стягаха през корема през зимата, ми се струват по-хлабави през април, а после стават още по-свободни. Нареждам на всичките си жени, освен Мария, да излязат, развързвам роклята си, показвам й корема си и питам дали съм започнала да отслабвам около талията.

— Не знам — казва тя; но от ужасеното й лице се досещам, че коремът ми е по-малък, че е очевидно, че там няма бебе, готово да се роди.

След още седмица е очевидно за всички, че коремът ми се смалява, че отново отслабвам. Акушерките се опитват да ми кажат, че понякога коремът на жената се смалява точно преди бебето да се роди, когато бебето слиза надолу, за да се роди, споделят всякакви подобни тайни познания. Гледам ги студено и ми се иска да можех да повикам истински лекар, който да ми каже истината.

— Коремът ми е по-малък, а месечният ми цикъл дойде точно днес — казвам им направо. — Кървя. Както знаете, кървях всеки месец, откакто изгубих момичето. Как е възможно да чакам дете?

Те махат нервно с ръце и не могат да кажат нищо. Не знаят. Казват ми, че това са въпроси, с които трябва да се обърна към уважавания лекар на съпруга си. Преди всичко именно той, а не те, каза, че още нося дете. Те никога не са казвали, че очаквам дете, просто са били повикани да помагат при раждане. Не те са онези, които са казали, че нося бебе.

— Но какво си помислихте, когато той каза, че има близнак? — настоявам. — Не се ли съгласихте с него, когато той каза, че съм изгубила дете и въпреки това съм запазила едно?

Те клатят глави. Не са знаели.

— Трябва да сте си помислили нещо — казвам нетърпеливо. — Видяхте ме да губя бебето си. Видяхте как коремът ми си остава голям. Каква би могла да бъде причината за това, ако не друго дете?

— Божия воля — казва една от тях безпомощно.

— Амин — казвам, но ми струва голямо усилие да го изрека.

* * *

— Искам да се срещна пак с онзи лекар — каза тихо Катерина на Мария де Салинас.

— Ваша светлост, възможно е той да не е в Лондон. Пътува със свитата на някакъв френски граф. Може да е заминал.

— Разбери дали е още в Лондон, или кога го очакват да се върне — каза кралицата. — Не казвай на никого, че именно аз съм питала за него.

Мария де Салинас погледна съчувствено господарката си.

— Искате да ви посъветва как да родите син? — попита тя с нисък глас.

— В Англия няма университет, в който да се изучава медицина — каза Катерина горчиво. — Няма такъв, в който се преподават езици. Няма университет, в който да се преподава астрономия, или математика, геометрия, география, космография или дори науката за животните или растенията. Университетите на Англия са горе-долу от толкова голяма полза, колкото един манастир с монаси, които оцветяват полетата на свещени текстове.

Безцеремонността на Катерина накара Мария де Салинас да ахне стреснато.

— Църквата казва…

— Църквата не се нуждае от добри лекари. На църквата не й е нужно да знае как се зачеват синове — каза троснато Катерина. — Църквата може да си продължава с откровенията на светците. Не й е нужно нищо повече от Светото писание. Служителите на църквата са мъже, които не се измъчват от болестите и трудностите на жените. Но онези от нас, които водим земния си живот днес, онези от нас, които живеят в света, особено онези от нас, които са жени, всички ние имаме нужда от нещо повече.

— Но вие казахте, че не искате езически познания. Казахте го на самия лекар. Казахте, че майка ви е била права да затвори университетите на неверниците.

— Майка ми имаше половин дузина деца — отвърна Катерина ядосано. — Но ти казвам: ако можеше да намери лекар, който да спаси брат ми, щеше да го приеме, та дори да се беше обучавал в самия пъкъл. Тя сбърка, като обърна гръб на познанието на маврите. Сгреши. Никога не съм смятала, че е съвършена, но имам по-ниско мнение за нея сега. Тя допусна огромна грешка, когато прогони и техните мъдри учени заедно с останалите неверници.

— Самата църква обяви тяхната начетеност за ерес — отбеляза Мария. — Как може човек да има едното без другото?

— Сигурна съм, че не знаеш нищо за това — каза дъщерята на Изабела, притисната натясно. — Не е подобаващо да обсъждаш подобен въпрос, а освен това ти казах какво искам да направиш.

* * *

Мавърът, Юсуф, отсъства от Лондон, но хората в къщата, където е отседнал, казват, че е запазил наетите си стаи, и щял да се върне още същата седмица. Ще трябва да бъда търпелива. Ще продължа усамотението в очакване на раждането, и ще се опитам да бъда търпелива.

Слугата, изпратен от Мария, й казва, че онези хора познавали мавъра добре. Пристиганията и заминаванията му били нещо като събитие на тяхната улица. Африканците са такава рядкост в Англия, че са истинско зрелище — а той е красив мъж и щедро раздава дребни монети за малки услуги. Казали на слугата на Мария, че мавърът настоявал да има прясна вода за миене в стаята си и се миел всеки ден, по няколко пъти на ден, и че — чудо на чудесата — се къпел три-четири пъти седмично, като използвал сапун и кърпи, и разливал вода по целия под за голямо неудобство на домашните прислужници, излагайки здравето си на огромна опасност.

Не мога да се сдържа и се разсмивам при представата как високият, придирчив мавър се свива в някоя вана, отчаяно копнеещ за малко пара, накисване в хладка вода, масаж, обливане със студена вода, а после — дълга, вглъбена почивка, докато пуши наргиле и отпива силен, сладък ментов чай. Това ми напомня за ужаса ми, когато най-напред дойдох в Англия и открих, че тук се къпят съвсем рядко и мият само върховете на пръстите си преди хранене. Мисля си, че се е справил по-добре от мен — донесъл е любовта си към родината със себе си, пресъздавал е дома си навсякъде, където отиде. Но в твърдата си решимост да бъда кралица Катерина Английска аз се отказах да бъда Каталина Испанска.

* * *

Доведоха мавъра при Катерина под прикритието на мрака, в стаята, където тя прекарваше усамотението си в очакване на раждането. В уречения час тя отпрати жените от стаята, казвайки им, че иска да бъде сама. Седна в стола си до прозореца, където гоблените бяха отметнати назад, за да влиза въздух, и първото нещо, което той видя, когато тя се изправи при влизането му, бе стройната й, осветена от свещта фигура в профил на фона на тъмния прозорец. Тя видя леката му съчувствена гримаса.

— Няма дете.

— Не — каза тя кратко. — Утре ще изляза от усамотението си.

— Боли ли ви нещо?

— Нищо.

— Е, радвам се за това. Кървите ли?

— Миналата седмица беше обичайният ми цикъл.

Той кимна.

— Тогава е възможно да сте имали някакво заболяване, което е отминало — каза. — Може би сте годна да заченете дете. Няма нужда да се отчайвате.

— Не се отчайвам — заяви тя. — Никога не се отчайвам. Затова ви повиках.

— Сигурно искате да заченете дете възможно най-скоро — предположи той.

— Да.

Той се замисли за миг.

— Е, инфанта, тъй като сте имали едно дете, макар и да не сте го износили до определения срок, знаем, че вие и съпругът ви сте способни да имате деца. Това е добре.

— Да — каза тя, изненадана от тази мисъл. Беше толкова разстроена от помятането, че не беше помислила, че плодовитостта й е била доказана. — Но защо говорите за плодовитостта на съпруга ми?

Мавърът се усмихна:

— За да се зачене дете, са нужни и мъж, и жена.

— Тук, в Англия, смятат, че това зависи само от жената.

— Да. Но грешат и в това, както и в толкова много други неща. Във всяко бебе има две части: дъхът на живота от мъжа и дарът на плътта от жената.

— Казват, че ако бебето бъде изгубено, виновна е жената: може би е извършила голям грях.

Мавърът се намръщи.

— Възможно е — призна той. — Но не е много вероятно. Защо иначе раждат убийците? Защо невинни животни биха помятали малките си? Мисля, с времето ще се научим, че има телесни течности и инфекции, които причиняват помятане. Аз не обвинявам жената, за мен в това няма логика.

— Казват, че ако една жена е безплодна, то е, защото бракът не е благословен от Бог.

— Той е ваш Бог — отбеляза разумно мавърът. — Би ли наказал една нещастна жена, за да й даде урок?

Катерина не отговори.

— Ще обвинят мен, ако не родя живо дете — отбеляза тя много тихо.

— Знам — каза той. — Но истината по въпроса е такава: след като сте имала едно дете и сте го изгубили, има всички основания да смятате, че може да имате друго. И не би трябвало да има причина да не заченете отново.

— Трябва да износя докрай следващото дете.

— Ако можех да ви прегледам, бих могъл да разбера повече.

Тя поклати глава.

— Не е възможно.

Погледът, който й хвърли, беше весел.

— О, вие, диваци — каза той тихо.

Тя ахна леко, шокирана и развеселена.

— Самозабравяте се!

— Тогава ме отпратете.

Това я спря.

— Можете да останете — каза тя. — Но, разбира се, не можете да ме прегледате.

— Тогава да обмислим какво би могло да ви помогне да заченете и да износите дете — каза той. — Тялото ви трябва да бъде силно. Яздите ли?

— Да.

— Яздете странично, преди да заченете, а след това пътувайте в носилка. Разхождайте се всеки ден, плувайте, ако можете. Ще заченете дете около две седмици след края на месечния си цикъл. В тези моменти си почивайте, и се постарайте точно тогава да си лягате със съпруга си. Опитвайте се да се храните умерено и пийте колкото може по-малко от проклетия им разреден ейл.

Катерина се усмихна пред отражението на собствените си предразсъдъци.

— Познавате ли Испания?

— Роден съм там. Родителите ми избягаха от Малага, когато майка ви въведе Инквизицията и те разбраха, че ще бъдат изтезавани до смърт.

— Съжалявам — каза тя неловко.

— Ще се върнем, писано е — каза той с безгрижна увереност.

— Би трябвало да ви предупредя, че няма да го сторите.

— Зная, че ще се върнем. Сам видях пророчеството.

Изведнъж те отново замлъкнаха.

— Да ви кажа ли какви са моите съвети? Или просто да ви оставя сега? — попита той, сякаш му бе все едно кое от двете ще бъде.

— Кажете ми — каза тя. — А после ще ви платя и можете да си вървите. Родени сме да бъдем врагове. Не биваше да ви викам.

— И двамата сме испанци, и двамата обичаме страната си. И двамата служим на своя Бог. Може би сме родени да бъдем приятели.

Трябваше да се възпре да не му подаде ръка.

— Може би — каза тя рязко, като извърна глава. — Но аз съм възпитана да мразя вашия народ и да мразя вярата ви.

— Аз съм възпитан да не мразя никого — каза той тихо. — Навярно би трябвало да ви науча именно на това преди всичко друго.

— Само ме научете как да родя син — повтори тя.

— Много добре. Пийте преварена вода, яжте толкова плодове и пресни зеленчуци, колкото можете да намерите. Имате ли тук салатени листа?

* * *

За миг отново се озовавам в градината на Лъдлоу, а блесналите му очи са приковани в мен.

— Acetaria?

— Да, салата.

— Какво точно представлява?

* * *

Той видя как лицето на кралицата засиява.

— За какво си мислите?

— За първия ми съпруг. Той ми каза, че мога да повикам градинари, които да отглеждат зеленчуци за салата, но така и не го направих.

— Имам семена — каза мавърът изненадващо. — Мога да ви дам семена и можете да засадите зеленчуците, от които ще имате нужда.

— Имате ли?

— Да.

— Ще ми ги дадете… ще ми ги продадете?

— Да, ще ви ги дам.

За миг тя онемя от щедростта му.

— Много сте любезен — каза после.

Той се усмихна:

— И двамата сме испанци и сме далече от домовете си. Това не е ли по-важно от факта, че аз съм черен, а вие сте бяла? Че аз отдавам почит на своя бог, обръщайки се с лице към Мека, а вие почитате вашия с лице на изток?

— Аз съм възпитана в истинската религия, а вие сте неверник — настоя тя, но с по-малко убеждение, отколкото беше изпитвала някога преди.

— И двамата сме вярващи хора — каза той тихо. — Наши врагове би трябвало да бъдат хората, които нямат вяра, нито в своя Бог, нито в другите, нито в себе си. Хората, на които трябва да се противопоставяме, би трябвало да бъдат онези, които носят жестокост в света без друга причина, освен собствения си стремеж към власт. Има достатъчно грях и злини, срещу които да се борим, без да вдигаме оръжия срещу хора, които вярват в един опрощаващ Бог и които се опитват да водят праведен живот.

Катерина откри, че не можеше да отговори. От една страна бяха поученията на майка й, от другата — простичката доброта, която се излъчваше от този човек.

— Не знам — каза тя накрая, и сякаш самите думи я накараха да се почувства свободна. — Не знам. Ще трябва да се обърна с този въпрос към Бог. Ще трябва да се помоля за напътствия. Не претендирам, че знам.

— Ето, това е самото начало на мъдростта — каза той тихо. — В това поне съм сигурен. Да знаеш, че не знаеш, означава да питаш смирено, вместо да изричаш надменно. Това е началото на мъдростта. Сега, което е по-важно, ще се прибера у дома и ще ви подготвя списък от храни, които не трябва да ядете, и ще ви изпратя лекарство, което да подсили телесните ви течности. Не позволявайте да ви поставят вендузи, не давайте да ви слагат пиявици, и не допускайте да ви убедят да пиете някакви отрови или отвари. Вие сте млада жена с млад съпруг. Бебето ще дойде.

Думите му прозвучаха като благословия.

— Сигурен ли сте? — попита тя.

— Сигурен съм — отвърна той. — И то много скоро.