Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Constant Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Вярната принцеса

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2011 г.

ISBN: 978-954-365-100-9

История

  1. — Добавяне

Дворецът Уестминстър
Януари 1510 г.

Събуждам се през нощта от болка и странно усещане. Сънувах, че в Темза се надига прилив и че нагоре по реката се задава флотилия от кораби с черни платна. Мисля си, че сигурно са маврите, които идват за мен, а после си помислям, че трябва да е испанска флотилия — армада; но странното, смущаващото е, че това е мой враг, и враг на Англия. В тревогата си се мятам и обръщам в леглото, събуждам се, обзета от ужас, и откривам, че истината е по-лоша от всеки сън — завивките ми са мокри от кръв, а в корема си усещам истинска болка.

Извиквам ужасено и писъкът ми събужда Мария де Салинас, която спи с мен.

Какво има? — пита тя, после вижда лицето ми, извиква рязко на прислужницата в долния край на леглото, и я праща да изтича за дамите ми и за акушерките, но някъде в дълбините на съзнанието си аз вече знам, че те не могат да направят нищо. С усилие се настанявам в стола си с окървавената си нощница и чувствам как болката се извива и обръща в утробата ми.

Докато пристигнат, измъкнали се с усилие от леглата си, до една замаяни от съня, аз вече съм на колене на пода като болно куче, молейки се болката да отмине и да ме остави цяла. Знам, че няма смисъл да се моля за безопасността на детето си. Знам, че детето ми е изгубено. Чувствам раздиращата болка в утробата си, докато то бавно се откъсва от мен.

След дълъг, мъчителен ден, в който Хенри идва отново и отново до вратата, а аз го отпращам, провиквайки се с бодър, успокояващ глас, хапейки дланта си, за да не извикам от болка, бебето се ражда, мъртво. Акушерката ми я показва — малко момиченце, бяло, безжизнено отпуснато малко създание: клетото бебе, моето клето бебе. Единствената ми утеха е, че не е момчето, което бях обещала на Артур да му родя. Момиче е, мъртво момиче — а после скръбно сбърчвам лице, когато си спомням, че той искаше първо момиче, и че то трябваше да се казва Мери.

Не мога да говоря от мъка, не мога да погледна Хенри в лицето и да му го съобщя лично. Не мога да понеса мисълта, че някой трябва да съобщи на придворните, не мога да се заставя да пиша на баща си и да му кажа, не провалих Англия, провалих Хенри, провалих Испания, и най-лошото от всичко — а това никога не бих могла да кажа на никого — провалих Артур.

Оставам в стаята си, затварям вратата пред всички тревожни и нетърпеливи лица, пред акушерките, които искат от мен да пия отвари от ягодови листа, пред дамите, които искат да ми разказват за своите мъртвородени деца и за мъртвородените деца на майките си, да споделят щастливите завършеци на своите истории, отпращам ги и се изолирам от тях, коленича в долния край на леглото си и притискам сгорещеното си лице към завивките. Шепна през ридания, приглушено, така че да не може да ме чуе никой освен него. „Съжалявам, толкова съжалявам, любов моя. Толкова съжалявам, че не ти родих син. Не зная защо, не зная защо нашият милостив Бог би ми изпратил тази огромна скръб. Толкова съжалявам, любов моя. Ако някога имам друг шанс, ще положа всички усилия, ще направя най-доброто, което мога, за да родя нашия син, да го опазя до раждането и след това. Ще го сторя, кълна се, че ще го сторя. Опитах този път, Бог ми е свидетел, бих дала всичко, за да родя сина ти и да го нарека Артур на теб, моя любов.“ Овладявам се, когато усещам как думите се изсипват твърде бързо, когато чувствам, че губя контрол и усещам как риданията започват да ме задавят.

„Чакай ме“, изричам тихо. „Чакай ме все така. Чакай ме край тихите води в градината, където падат белите и розови листенца на розите. Чакай ме и когато родя сина ти Артур и твоята дъщеря Мери, и изпълня дълга си тук, ще дойда при теб. Чакай ме в градината, и аз никога няма да ти изменя. Ще дойда при теб, любими. Любими мой.“

* * *

Лекарят на краля отиде при него направо от покоите на кралицата.

— Ваша светлост, имам добри новини за вас.

Хенри обърна към него лице с изражение, което бе кисело като на дете, на което са отнели радостта.

— Така ли?

— Да, наистина.

— Кралицата е по-добре? Болките й са намалели? Тя ще се оправи?

— Не просто добре, нещо повече — каза лекарят. — Въпреки че е изгубила едно дете, е запазила друго. Носела е близнаци, ваша светлост. Изгубила е едно дете, но коремът й все още е голям и тя още носи дете.

За миг младият мъж не можеше да проумее думите.

— Тя все още носи дете?

Лекарят се усмихна.

— Да, ваша светлост.

Беше като отлагане на присъда. Хенри почувства как сърцето му се преобръща от надежда.

— Как е възможно?

Лекарят беше убеден.

— Мога да определя по различни начини. Коремът й още е твърд, кървенето спря. Сигурен съм, че тя още носи дете.

Хенри се прекръсти.

— Господ е с нас — каза той убедено. — Това е знак на Неговото благоволение — той замълча. — Може ли да я видя?

— Да, тя е също толкова щастлива от тази новина, колкото и вие.

Хенри изкачи тичешком стълбите до покоите на Катерина. В залата й за аудиенции нямаше почти никого, освен най-неосведомените зяпачи: дворът и половината град знаеха, че тя е на легло и не иска да я виждат. Хенри се промуши през тълпата, която приглушено зашепна благословии за него и за кралицата, мина бързо през личните й покои, където жените й шиеха, и потропа на вратата на спалнята й.

Мария де Салинас отвори вратата и отстъпи назад, за да направи път на краля. Кралицата беше станала от леглото, и седеше на пейката в прозоречната ниша, вдигнала молитвеника си към светлината.

— Любов моя! — възкликна той. — Доктор Филдинг дойде при мен с най-прекрасните новини.

Лицето й сияеше.

— Казах му да ви съобщи насаме.

— Така и направи. Никой друг не знае. Любов моя, толкова се радвам!

Очите й бяха мокри от сълзи.

— Това е като спасение — каза тя. — Имам чувството, че са свалили кръст от раменете ми.

— Ще отида в Уолсингам в мига щом бебето ни се роди, и ще въздам благодарност на Светата Дева за благоволението й — обеща той. — Ще даря на параклиса цяло състояние, ако е момче.

— Дано Бог даде да бъде така — прошепна тя.

— Защо да не го стори? — запита настойчиво Хенри. — Когато това е нашето желание, и е правилно за Англия, и молим за него като праведни чада на църквата?

— Амин — изрече тя бързо. — Ако такава е волята Божия.

Той махна бързо с ръка.

— Разбира се, че такава трябва да е волята Му — каза. — Сега трябва да внимаваш и да си почиваш.

Катерина му се усмихна:

— Както виждаш.

— Е, трябва. И ще имаш всичко, което поискаш.

— Ще кажа на готвачите, ако искам нещо.

— А акушерките ще те посещават сутрин и вечер, за да се уверят, че си добре.

— Да — съгласи се тя. — И ако е рекъл Господ, ще имаме син.

* * *

Мария де Салинас, моята вярна приятелка, която бе дошла с мен от Испания и беше останала с мен през хубавите ни месеци и тежките ни години, беше тази, която откри мавъра. Той придружаваше един заможен търговец, пътуващ от Генуа за Париж, бяха посетили Лондон, за да оценят известно количество злато, и Мария чула за него от една жена, която дарила сто паунда на света Богородица от Уолсингам, надявайки се да роди син.

Говорят, че той можел да помогне на безплодни жени да родят — прошепва ми тя, като се озърта, за да се увери, че никоя от другите ми дами не се е приближила достатъчно, за да подслушва.

Прекръствам се, сякаш за да избегна изкушението.

Тогава сигурно използва черни изкуства.

Принцесо, смятат го за великолепен лекар. Обучен от учители, които са били в университета в Толедо.

Няма да се срещна с него.

Защото мислите, че си служи с черни изкуства?

Защото той е мой враг и враг на майка ми. Тя знаеше, че познанието на маврите е незаконно придобито, почерпено от дявола, не от разкритата Божия истина. Тя прогони маврите от Испания, а с тях — и магическите им изкуства.

Ваша светлост, той може да е единственият лекар в Англия, който знае нещо за жените.

Няма да го приема.

* * *

Мария прие отказа ми и изчака да отминат няколко седмици, а после една нощ се събудих с болка дълбоко в корема и бавно почувствах идването на кръвта. Тя беше нащрек, готова да повика прислужничките с кърпите и с една кана, за да се измия, а когато се върнах отново в леглото и осъзнахме, че това бе просто възобновеният ми месечен цикъл, тя пристъпи тихо и застана до горната табла на леглото. Лейди Маргарет Поул стоеше безмълвно на прага.

Ваша светлост, моля ви, срещнете се с този лекар.

Той е мавър.

Да, но мисля, че е единственият човек в тази страна, който ще разбере какво става. Как може да имате месечни цикли, ако очаквате дете? Може би губите второто бебе. Трябва да ви прегледа лекар, на когото можем да се доверим.

Мария, той е мой враг. Враг е на майка ми. Тя цял живот е гонила неговия народ от Испания.

С тях загубихме и мъдростта им — казва тихо Мария. — Вие не сте живели в Испания от близо едно десетилетие, ваша светлост, не знаете какво е там сега. Моят брат ми пише, че хората боледуват и няма болници, които могат да ги излекуват. Монахините и монасите правят всичко по силите си; но нямат познания. Ако счупите ръка или крак, се налага ковачът да ги намести. Бръснарите изпълняват ролята на хирурзи, зъбари работят на пазара и чупят челюстите на хората. Акушерките отиват да израждат деца, след като са погребали покойник, цял покрит с язви, и погубват повече бебета, отколкото довеждат живи на бял свят. Уменията на мавърските лекари, с техните познания за тялото, билките за облекчаване на болката, инструментите им за хирургични операции, и настояванията им хората да се къпят — всичко това е изгубено.

Ако това е било греховно познание, по-добре е да бъде изгубено — казвам упорито.

Защо Бог би застанал на страната на невежеството, мръсотията и болестите? — пита тя ожесточено. — Простете ми, ваша светлост, но в това няма смисъл. Освен това забравяте какво искаше майка ви. Тя казваше винаги, че университетите трябва да бъдат възстановени, за да преподават християнски познания. Но междувременно беше избила или прогонила всички учители, които знаеха нещо.

Кралицата няма да пожелае да бъде съветвана от един еретик — каза лейди Маргарет твърдо. — Никоя английска дама не би се допитала до мавър.

Мария се обръща към мен:

Моля ви, ваша светлост.

Толкова ме боли, че не мога да понеса един спор.

И двете можете да ме оставите сега — казвам. — Просто ме оставете да поспя.

Лейди Маргарет излиза през вратата, но Мария спира за миг да затвори капаците, така че да остана на сянка.

О, нека дойде тогава — казвам. — Но не и докато съм в това състояние. Може да дойде следващата седмица.

* * *

Тя го превежда по тайното стълбище, което минава от избите през един коридор за слугите до личните покои на кралицата в двореца Ричмънд. Уморено се обличам за вечеря, и го пускам да влезе в покоите ми, докато връзките на корсажа ми още не са завързани, по долна риза, с наметната отгоре пелерина. Правя гримаса при мисълта какво би казала майка ми за това, че в личните ми покои влиза мъж. Но знам, в сърцето си, че трябва да се срещна с лекар, който може да ми каже как да родя син за Англия. И, ако трябва да бъда честна, знам, че нещо не е наред с бебето, което твърдят, че нося.

Разпознавам, че е неверник в мига, щом го виждам. Той е черен като абанос, очите му — тъмни като черен кехлибар, устата му — широка и чувствена, лицето — едновременно весело и състрадателно. Горната част на ръцете му е черна, те са тъмни като лицето му, с дълги пръсти, с розови нокти, с кафяви длани, гънките им са наситени с неговия цвят. Ако бях хиромант, бих могла да проследя линията на живота върху африканската му длан като прашни кафяви следи, оставени от каруца в поле от червена глина. Веднага познавам, че е мавър или нубиец; и ме обзема желание да го отпратя от покоите си. Но същевременно съзнавам, че той може да е единственият лекар в тази страна, който притежава нужните ми познания.

Сънародниците на този човек — неверници, грешници, изправили черните си лица срещу Бог — имат медицина, каквато ние нямаме. По някаква причина Бог и неговите ангели не са ни разкрили познанието, което тези хора са търсили и открили. Тези хора са прочели на гръцки всичко, което гръцките лекари са мислили. После сами са правили изследвания, със забранени инструменти, изучавайки човешкото тяло, сякаш е тяло на животно, без страх или уважение. Те създават налудничави теории, изпълнени със забранени мисли, а след това ги изпробват, без религиозни предразсъдъци. Подготвени са да мислят всичко, да вземат предвид всичко; нищо не е забранено. Тези хора са опитни в области, в които ние сме невежи, в които аз съм невежа. Може и да гледам на него с презрение като на човек, произхождащ от раса на диваци, може и да гледам на него пренебрежително като на неверник, обречен да отиде в пъкъла; но ми е необходимо да разбера какво знае.

Ако склони да ми каже.

Аз съм Каталина, инфанта на Испания, кралица Катерина Английска — казвам направо, за да знае, че си има работа с кралица и дъщеря на кралица, която е победила неговия народ.

Той накланя глава, гордо като някой барон.

Аз съм Юсуф, син на Исмаил.

Роб ли сте?

Роден съм като син на робиня, но съм свободен човек.

Майка ми не допускаше робството — казвам му. — Казваше, че то не се допуска от нашата религия, нашата християнска религия.

Въпреки това тя изпрати народа ми в робство — отбелязва той. — Навярно е смятала, че високите принципи и добрите намерения свършват на вашата граница.

След като вашият народ отказва да приеме Божието спасение, няма значение какво ще се случи с тленните ви тела.

Лицето му светва развеселено и той се разсмива, с тих, заразителен смях.

Мисля, че има значение за нас — казва той. — Моят народ допуска робството, но не го оправдаваме по този начин. И най-важното е, че при нас робството не може да се наследи. Когато се раждаш, независимо от положението на майка си, се раждаш свободен. Такъв е законът, и мисля, че е много добър.

Е, няма значение какво мислите вие — казвам грубо. — Тъй като грешите.

Той отново се засмива на глас, истински развеселен, сякаш съм казала нещо много забавно.

Колко ли трябва да е хубаво винаги да знаеш, че си прав — казва. — Може би винаги ще бъдете сигурна в правотата си. Но, Каталина Испанска и Катерина Английска, бих ви напомнил, че понякога е по-добре да знаете въпросите, отколкото отговорите.

При тези думи се поколебавам.

Но аз имам нужда от вас само за отговорите — казвам. — Имате ли познания по медицина? Знаете ли дали една жена е в състояние да зачене син? Дали носи дете?

Понякога това може да се узнае — казва той. — Понякога е в ръцете на Аллах, хвала на светото Му име, а в някои случаи все още не разбираме достатъчно, за да бъдем сигурни.

Прекръствам се, когато чувам името на Аллах, бързо като старица, която се предпазва от уроки. Той се усмихва на жеста ми, който не го смущава ни най-малко.

Какво искате да знаете? — пита той с глас, изпълнен с благосклонност. — Какво е това, което толкова силно искате да узнаете, та се налага да викате за съвет един неверник? Бедната кралица, трябва да сте много самотна, щом се нуждаете от помощта на врага си.

Съчувствието в гласа му кара очите ми мигновено да се напълнят със сълзи и аз бързо прокарвам ръка по лицето си.

Загубих едно бебе — казвам кратко. — Дъщеря. Моят лекар казва, че са били близнаци, и че в утробата ми все още има друго дете, че ще има друго раждане.

Тогава защо ме викате?

Искам да знам със сигурност — казвам. — Ако има друго дете, ще трябва да се оттегля в очакване на раждането, цял свят ще ме наблюдава. Искам да узная дали бебето е живо в мен сега, дали е момче, дали ще се роди живо.

Защо бихте се усъмнили в мнението на собствения си лекар?

Извръщам се от въпросителния му, искрен поглед.

Не знам — казвам уклончиво.

Инфанта, мисля, че всъщност знаете.

Откъде мога да знам?

Благодарение на женската си интуиция.

Не я притежавам.

Той се усмихва на упоритостта ми:

Добре тогава, жено, лишена от интуиция, какво мислите с будния си ум, след като сте решили да отричате онова, което тялото ви казва?

Откъде мога да знам какво би трябвало да мисля? — питам. — Майка ми е мъртва. Най-близкият ми приятел в Англия… — млъквам рязко, преди да мога да изрека името на Артур. — Нямам на кого да се доверя. Една акушерка казва едно, втора твърди друго. Лекарят е сигурен… но на него му се налага да бъде сигурен. Кралят го възнаграждава само за добри новини. Как мога да зная истината?

Смятам, че знаете, въпреки волята си — настоява той внимателно. — Тялото ви ще ви подскаже. Предполагам, че месечните ви цикли не са се подновили?

Не, кървих — признавам неохотно. — Миналата седмица.

Болезнено ли?

Да.

Гърдите ви чувствителни ли са?

Бяха.

По-налети ли са от обикновено?

Не.

Усещате ли детето? Движи ли се в утробата ви?

Не чувствам нищо, откакто изгубих момичето.

Сега изпитвате ли болка?

Вече не. Чувствам…

Да?

Нищо. Не чувствам нищо.

Той не казва нищо; седи мълчаливо, диша толкова тихо, че все едно седя с кротко заспала черна котка. Поглежда Мария.

Може ли да я докосна?

Не — казва тя. — Тя е кралицата. Никой не може да я докосва.

Той свива рамене:

Тя е жена като всяка друга. Иска дете като всяка жена. Защо не бива да докосвам корема й, както бих докоснал всяка жена?

Тя е кралицата — повтаря Мария. — Не може да бъде докосвана. Нейното тяло е миропомазано.

Мавърът се усмихва, сякаш в тази свята истина има нещо забавно.

Е, надявам се, че някой я е докосвал, иначе изобщо не може да има налице дете — отбелязва.

Съпругът й. Миропомазан крал — казва Мария кратко. — И внимавайте какво говорите. Тези неща са свещени.

Ако не мога да я прегледам, тогава ще трябва да кажа само онова, което мисля, като я гледам. Щом не може да се подложи на преглед, тогава ще трябва да се задоволи с догадки. — Той се обръща към мен. — Ако бяхте обикновена жена, а не кралица, сега щях да взема ръцете ви в своите.

Защо?

Защото трябва да ви съобщя печална вест.

Бавно протягам ръце с пръсти, окичени със скъпоценни пръстени. Той ги поема нежно, тъмните му ръце са нежни като детско докосване. Тъмните му очи се вглеждат в моите без страх, лицето му е угрижено и развълнувано.

Щом кървите, най-вероятно е утробата ви да е празна — казва той. — В нея няма дете. Ако гърдите ви не са налети, значи не се пълнят с мляко, тялото ви не се подготвя да храни дете. Ако в шестия месец не усещате в утробата ви да се движи дете, то или детето е мъртво, или там няма дете. Ако не чувствате нищо, то причината вероятно е, че няма какво да почувствате.

Коремът ми все още е подут — отмятам назад пелерината си и му показвам извивката на корема си под долната дреха. — Твърд е, не съм дебела, изглеждам така, както преди да изгубя първото бебе.

Възможно е да е инфекция — казва той замислено. — Или — да се помолим на Аллах да не е така — може да е израстък, вредно образувание. Или може да е помятане, от което още да не сте изхвърлили плода.

Отдръпвам ръцете си.

Урочасвате ме!

Никога — казва той. — За мен, в този момент, вие не сте Каталина, инфанта на Испания, а просто жена, която е помолила за помощта ми. Съжалявам за вас.

Голяма помощ, няма що! — прекъсва го Мария де Салинас троснато. — От голяма помощ ни бяхте!

Както и да е, не вярвам в това — казвам аз. — Вашето мнение е едно, доктор Филдинг смята друго. Защо би трябвало да вярвам на вас, вместо на един добър християнин?

Той ме гледа дълго, с нежно изражение.

Иска ми се да можех да ви дам по-добро мнение — казва. — Но предполагам, че има мнозина, които ще ви кажат удобни лъжи. Аз вярвам в казването на истината. Ще се моля за вас.

Не искам вашите невернически молитви — казвам грубо. — Можете да си вървите, и да вземете със себе си лошото си мнение и своите ереси.

Вървете с Бог, инфанта — казва той с достойнство, сякаш не съм го оскърбила. Покланя се. — А след като не желаете молитвите ми към моя Бог (хвала на святото Му име), вместо това ще се надявам, когато изпаднете в беда, вашият лекар да се окаже прав, и собственият ви Бог да е с вас.

Оставям го да си тръгне по тайното стълбище, безмълвен като черна котка, и не казвам нищо. Чувам как сандалите му шляпат надолу по каменните стъпала, точно като приглушените стъпки на слугите в родния ми дом. Долавям шумоленето на дългата му роба, толкова различно от скованото шумолене на английското сукно. Чувствам как от въздуха постепенно се изпарява мирисът му, топлото, ароматно ухание на родината ми.

А когато той си отива, когато вече го няма, когато вратата на долния етаж е затворена и чувам Мария де Салинас да завърта ключа в ключалката, откривам, че искам да заплача — не защото ми съобщи такива лоши новини, а защото един от малкото хора на този свят, които някога са ми казвали истината, си е отишъл.