Филипа Грегъри
Вярната принцеса (15)

Уайтхол, юни 1503 г.

— Ще бъдеш сгоден за Каталина Арагонска — каза кралят на сина си, мислейки си за другия син, мъртвия.

Русото момче порозовя като девойка.

— Да, сир.

Беше съвършено обучен от баба си. Беше подготвен за всичко, освен за действителния живот.

— Не мисля, че женитбата ще се състои — предупреди го кралят.

В очите на момчето проблесна изненада, а после то отново ги сведе.

— Така ли?

— Да. Те ни ограбваха и лъжеха на всяка крачка, преобръщаха ни като блудница в някоя кръчма. Мамеха ни и ни обещаваха едно след друго, като на пияна блудница. Казват… — той млъкна рязко: изражението на сина му, който го гледаше с широко разтворени очи, му напомни, че беше говорил като мъж с мъж, а пред него стоеше момче. Освен това негодуванието му не биваше да проличава, колкото и силно да го изгаряше то.

— Възползваха се от приятелството ни — обобщи той. — А сега ние ще се възползваме от тяхната слабост.

— Нима всички ние не сме приятели?

Хенри направи гримаса, мислейки си за онзи измамник Фердинанд, и за дъщеря му — хладната красавица, която го беше отхвърлила.

— О, да — каза той. — Верни приятели.

— Значи ще бъда сгоден, а по-късно, когато стана на петнайсет, ще се оженим?

Момчето не беше разбрало нищо. Така да бъде.

— Да кажем, шестнайсет.

— Артур беше на петнайсет.

Хенри прехапа устна, за да възпре отговора, че това не се бе оказало от голяма полза за Артур. Освен това то нямаше значение, понеже нищо подобно нямаше да се случи.

— О, да — каза той отново. — Петнайсет тогава.

Момчето разбираше, че нещо не е наред. Гладкото му чело се набразди.

— Наистина възнамеряваме да направим това, нали, татко? Не бих подвел такава принцеса. Ще дам най-тържествен обет, нали?

— О, да — каза кралят отново.

* * *

В нощта преди годежа ми с принц Хари ми се явява толкова прекрасен сън, че не искам да се събудя. Намирам се в градината на двореца Алхамбра, вървя, пъхнала ръка в ръката на Артур, смея се, вдигнала лице към него, и му показвам красотата около нас: голямата стена от пясъчник, която заобикаля крепостта, Гранада под нас, и планините, увенчани с шапки от сребрист сняг, на хоризонта.

— Победих — казвам му. — Направих всичко, което искаше, всичко, което планирахме. Ще бъда принцеса, каквато ме направи ти. Ще бъда кралица, каквато ти искаше да бъда. Желанията на майка ми са сбъднати, ще се изпълни собственото ми предопределение, твоето желание и Божията воля. Щастлив ли си сега, любов моя?

Артур свежда лице и ми се усмихва, с топли очи, с нежно лице — усмивка, с която дарява единствено мен.

— Ще бдя над теб — прошепва той. — Непрекъснато. Тук, в Ал Яна.

Поколебавам се при странното звучене на думата върху устните му, а после осъзнавам, че е използвал мавърската дума: „Ал Яна“, която означава едновременно небе, гробище и градина. За маврите раят е градина, вечно цъфтяща градина.

— Един ден ще дойда при теб — прошепвам, докато хватката му върху ръката ми отслабва, а после образът му започва да се губи, макар да се опитвам да го задържа. — Отново ще бъда с теб, любов моя. Ще те чакам тук, в градината.

— Зная — изрича той, и сега лицето му се стопява като сутрешна мъгла, като мираж в горещия планински въздух. — Знам, че ще бъдем отново заедно, Каталина, моя Катерина, моя любов.