Филипа Грегъри
Вярната принцеса (27)

Зимата на 1510 г.

Трябваше да стана гадателка — толкова точна се оказах с предсказанието си, дори без мавърско сметало. Празнуваме Коледа в Ричмънд и дворът ликува, заради моето щастие. Бебето в утробата ми е едро, и рита толкова силно, че когато Хенри положи длан върху тялото ми, чувства как малката петичка блъска ръката му. Няма съмнение, че той е жив и силен, и неговата жизненост носи радост на целия двор. Когато седя по време на съвета, понякога трепвам при странното усещане от движението му в мен, от начина, по който тялото му се притиска в моето, и някои от старите съветници се смеят — след като са виждали собствените си съпруги в същото състояние — от радост, че най-сетне ще има наследник за Англия и Испания.

Моля се, но не очаквам задължително да е момче. Дете за Англия, дете за Артур — това е всичко, което искам. Ако това е желаната от него дъщеря, ще я нарека Мери, както помоли той.

Желанието на Хенри за син и любовта му към мен най-сетне го направиха по-сериозен и внимателен. Той се грижи за мен така, както не го е правил никога преди. Мисля, че пораства, себичното момче най-после се превръща в добър мъж, и страхът, който ме преследваше след историята с онова момиче Стафорд, намалява. Може би той ще си взема любовници, както правят винаги кралете, но може би ще устоява да не се влюбва в тях и да не дава лекомислените обещания, които може да даде един мъж, но не и един крал. Може би ще придобие благоразумието, което, изглежда, толкова много мъже усвояват: да се наслаждават на някоя нова жена, но в сърцата си да остават верни на съпругата си. Със сигурност, ако продължи да бъде така благодушен, от него ще излезе добър баща. Представям си го как учи сина ни да язди, да ловува, да участва в турнири. Никое момче не би могло да има баща, който да го запознае по-добре със спортуването и развлеченията, отколкото един син на Хенри. Дори Артур не би бил по-забавен и приветлив баща. Образованието на нашия син, уменията му в дворцовия живот, възпитанието му като християнин, обучението му като владетел — това са нещата, на които ще го науча аз. Той ще усвои куража на майка ми и уменията на баща ми, а от мен — мисля, че аз мога да го науча на постоянство и решителност. Това са моите таланти сега.

Вярвам, че двамата с Хенри ще отгледаме принц, който ще остави своя отпечатък в Европа, който ще опази Англия от маврите, от французите, от шотландците, от всичките ни врагове.

Ще трябва отново да се оттегля в очакване на раждането, но изчаквам толкова дълго, колкото се осмелявам. Хенри ми се кълне, че няма да има друга, докато съм в усамотение, че е мой, изцяло мой. Изчаквам до вечерта на коледното празненство, после изпивам виното си с подправки заедно с членовете на двора си и им пожелавам весела Коледа, докато те ми пожелават късмет, и отново се озовавам в тишината на спалнята си.

Честно казано, нямам нищо против да пропусна танците и тежкото пиянство. Уморена съм, истинско бреме е да нося това бебе. Ставам с изгрева, а после се оттеглям заедно със залеза на зимното слънце, като рядко се будя преди девет сутринта, и съм готова да заспя в пет следобед. Прекарвам много време в молитви за благополучно раждане и за здравето на детето, което се движи така силно в мен.

През повечето дни Хенри идва да ме види, остава насаме с мен. В Кралската книга ясно се казва, че кралицата трябва да бъде в пълна изолация преди раждането на детето си; но Кралската книга е написана от бабата на Хенри, и аз намеквам, че можем да постъпваме, както ни е угодно. Не виждам защо тя би трябвало да ме командва и отвъд гроба, след като беше такава сурова наставница приживе. Освен това, да го кажа направо като дъщеря на Арагон: нямам доверие на Хенри, когато е сам в двора. Вечерта преди Нова година той вечеря с мен, преди да отиде в залата за голямото празненство, и ми донася за подарък рубини, които са по-едри и от плячката на Кристобал Колон. Слагам ги на шията си и виждам как очите му потъмняват от страст към мен, когато те проблясват върху закръглените ми бели гърди.

— Не остава много време — казвам усмихнато. Знам точно какво си мисли.

— Ще замина за Уолсингам веднага щом детето ни се роди, а когато се върна, ще се пречистиш в църква — казва той.

— А после, предполагам, ще искаш да направиш ново бебе — казвам с престорена умора.

— Да — казва той, с грейнало от щастие лице.

Целува ме за лека нощ, пожелава ми новата година да ми донесе радост, а после излиза през скритата врата на покоите ми и влиза в своите, а оттам отива на пиршеството. Поръчвам да донесат преварената вода, която все още пия, подчинявайки се на съвета на мавъра, а после седя пред огъня, шиейки миниатюрна дрешка за бебето си, докато Мария де Салинас ми чете на испански.

Внезапно изпитвам чувството, че цялата ми утроба се преобръща, сякаш падам от голяма височина. Болката е толкова дълбока, толкова различна от всичко, което съм познала досега, че ръкоделието пада от ръцете ми, аз се вкопчвам в страничните облегалки на стола си и ахвам задъхано, без да мога да кажа и дума. Веднага разбирам, че бебето идва. Страхувах се, че няма да разбера какво става, че болката ще бъде като онази, когато изгубих горкото си момиче. Но това прилича на мощната сила на дълбока река, създава усещането за прилив на нещо силно и прекрасно. Изпълнена съм едновременно с радост и благочестив ужас. Знам, че бебето идва, зная, че той е силен, че аз съм млада, и че всичко ще бъде наред.

Веднага щом съобщавам на дамите, в стаята се възцаряват врява и безпорядък. Нейна светлост майката на краля може и да е постановила, че всичко трябва да се върши спокойно и тихо, люлката да бъде приготвена, а за майката да са оправени две легла: едно, в което да роди, и едно, в което да си почива; но в действителния живот дамите се суетят наоколо като кокошки в птичарник, подвиквайки тревожно. Викат акушерките от главната част на двореца: те са отишли да се веселят, предполагайки, че няма да има нужда от тях в навечерието на Нова година. Едната от тях е доста пийнала и Мария де Салинас я изхвърля от стаята, преди да успее да падне и да счупи нещо. Изобщо не могат да намерят лекаря и изпращат пажове да тичат из целия дворец, за да го търсят.

Спокойни и решителни сме единствено аз, лейди Маргарет Поул и Мария де Салинас. Мария — защото по природа е предразположена към спокойствие, лейди Маргарет — защото е изпълнена с увереност още от началото на това усамотение, и аз, защото чувствам, че нищо няма да попречи на това бебе да дойде, че е време да сграбча въжето в едната си ръка, мощехранителницата в другата, да прикова очи в малкия олтар в ъгъла на стаята, и да се помоля на света Маргарита от Антиохия да ме дари с бързо и леко раждане и здраво бебе.

Невероятно е, но минават само малко повече от шест часа — макар че един от тези часове ми се струва по-дълъг от ден — а после усещам напор и плъзване, акушерката промърморва тихо: „Хвала на Господа!“, а сетне се разнася висок, гневен плач, почти вик, и аз осъзнавам, че това е нов глас в стаята, гласът на моето бебе.

— Момче, слава на Бога, момче — казва акушерката, Мария ме поглежда и ме вижда сияеща от радост.

— Наистина ли? — питам настойчиво. — Дайте ми да го видя!

Прерязват пъпната връв и ми го подават, все още гол, малката му уста е широко отворена, за да извика, очите му са здраво стиснати в гневна гримаса. Синът на Хенри.

— Моят син — прошепвам.

— Синът на Англия — казва акушерката — Хвала на Бога.

Свеждам лице към топлата му, още лепкава главица. Подушвам го, както котка души котенцата си. „Това е нашето момче“, прошепвам на Артур, който е толкова близо в този миг, че сякаш е почти до мен, гледайки над рамото ми към това мъничко чудо, което обръща глава и бута носле в гърдите ми, със зинала мъничка уста. „О, Артур, любов моя, това е момчето, което обещах, че ще родя за теб и за Англия. Това е нашият син за Англия, и той ще бъде крал.“