Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Constant Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Вярната принцеса

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2011 г.

ISBN: 978-954-365-100-9

История

  1. — Добавяне

Лондон
Зимата на 1501 г.

Артур и Каталина, застанали сковано един до друг на кралската баржа, без да си разменят дори дума, плаваха начело на голяма флотилия от яркоцветни баржи надолу по реката към замъка Бейнардс, който щеше да бъде техен лондонски дом през следващите седмици. Той беше огромна, правоъгълна сграда с вид на палат и изглед към реката, с градини, които се спускаха надолу досами водата. Кметът на Лондон, съветниците и целият двор следваха кралската баржа, а музикантите свиреха, докато наследниците на престола се настаняваха в сърцето на града.

Каталина забеляза, че шотландските дипломатически пратеници присъстваха и бяха доста оживени, водейки преговори за женитбата на новата й снаха, принцеса Маргарет. Крал Хенри използваше децата си като пионки в своята игра за власт, както трябва да прави всеки крал. Артур беше осъществил жизненоважната връзка с Испания, Маргарет, макар и само дванайсетгодишна, щеше да превърне Шотландия в приятел, вместо във врага, какъвто бе представлявала в продължение на цели поколения. Принцеса Мери също щеше да бъде омъжена, когато й дойдеше времето, или за най-големия враг, пред когото бе изправена страната, или за най-големия приятел, когото се надяваха да задържат. Каталина се радваше, задето от детинство е била наясно, че ще бъде следващата кралица на Англия. Не беше имало промени в политиката, нито непостоянни съюзи. Тя беше бъдеща кралица на Англия почти от рождение. Това беше направило отделянето й от дома и семейството й безкрайно по-лесно.

Забеляза, че Артур поздрави много сдържано, когато се срещна с шотландските лордове на вечеря в двореца Уестминстър.

— Шотландците са най-опасните ни врагове — прошепна на кастилски Едуард Стафорд, Бъкингамският херцог, на Каталина, докато стояха в дъното на залата, в очакване групата да заеме местата си. — Кралят и принцът се надяват, че този брак ще направи шотландците наши приятели завинаги, ще ги обвърже с нас. Но е трудно някой от нас да забрави как постоянно ни тормозеха. Всички сме възпитавани да знаем, че имаме изключително упорит и зъл враг на север.

— Но нали те са само едно бедно малко кралство? — запита тя. — Какво зло могат да ни сторят?

— Те винаги се съюзяват с Франция — каза й той. — Всеки път, когато воюваме с Франция, те сключват съюз с нашия враг и се изсипват през северните ни граници. Може и да са малка и бедна страна, но са входът, откъдето ужасната опасност, каквато представлява Франция, може да нахлуе при нас от север. Мисля, че ваша светлост е наясно от собственото си детство как дори една малка страна на границата може да бъде опасна.

— Страната на маврите беше наистина съвсем малка страна накрая — отбеляза тя. — Баща ми винаги казваше, че маврите са като болест. Може и да не създаваха големи проблеми, но винаги присъстваха.

— Шотландците са нашата чума — съгласи се той. — Веднъж на всеки три години приблизително, те нахлуват и повеждат малка война, а ние изгубваме някой акър земя или го отвоюваме отново. А всяко лято те опустошават граничните области и отмъкват онова, което не могат сами да отглеждат или изработват. Никой земевладелец от севера не е в безопасност от тях. Кралят е твърдо решен да въдвори мир.

— Ще се отнасят ли добре с принцеса Маргарет?

— По своя собствен недодялан начин. — Той се усмихна. — Не както бяхте посрещната вие, инфанта.

Каталина се усмихна лъчезарно в отговор. Знаеше, че бе топло посрещната в Англия. Лондончани бяха приели испанската принцеса в сърцата си, харесваха натруфения блясък на нейната свита, чудатото й облекло, харесваха и как принцесата винаги намираше усмивка за чакащата тълпа. Каталина бе научила от майка си, че народът е по-голяма сила от една армия от наемници, и никога не извръщаше глава, когато я приветстваха. Винаги махаше, винаги се усмихваше, а ако нададяха силен одобрителен рев, тя дори им правеше изящен малък реверанс.

Хвърли поглед към принцеса Маргарет — суетно, преждевременно съзряло момиче — която приглаждаше роклята си и побутваше диадемата си назад, преди да влезе в залата.

— Скоро ще се омъжите и ще заминете, както стана с мен — отбеляза Каталина любезно на френски. — Наистина се надявам това да ви донесе щастие.

По-младото момиче я погледна дръзко:

— Не както стана с вас, защото вие дойдохте в най-прекрасното кралство в Европа, докато аз трябва да замина надалече в изгнание — каза тя.

— За вас Англия може и да е прекрасна; но за мен тя все още е странна и непозната — каза Каталина, като се опитваше да не избухне гневно поради грубостта на момичето. — А ако бяхте видели дома ми в Испания, щяхте да се изненадате колко прекрасен е дворецът ни там.

— Няма по-хубаво място от Англия — каза Маргарет със спокойната убеденост на разглезено дете на Тюдорите. — Но ще бъде хубаво да бъда кралица. Докато вие сте все още само принцеса, аз ще бъда кралица. Ще бъда равна на майка си. — Тя се замисли за миг. — Всъщност, ще бъда равна на вашата майка.

В лицето на Каталина нахлу руменина.

— Никога няма да бъдете равна на майка ми — процеди тя. — Глупачка сте, щом дори можете да изречете такова нещо.

Маргарет ахна.

— Хайде, хайде, ваши кралски височества — намеси се бързо херцогът. — Баща ви е готов да заеме мястото си. Ще бъдете ли така любезни да го последвате в залата?

Маргарет се обърна и разгневено се отдалечи от Каталина.

— Тя е много млада — каза херцогът успокоително. — И макар че никога не би го признала, се страхува да напусне майка си и баща си и да замине толкова надалече.

— Тя има много да учи — каза Каталина през стиснати зъби. — Би трябвало да усвои обноски на кралица, ако ще бъде такава.

Тя се обърна и откри до себе си Артур, готов да я въведе в залата след родителите си.

Кралското семейство зае местата си. Кралят и двамата му сина седнаха на високата маса под брокатения балдахин, откъдето виждаха цялата зала, от дясната им страна седнаха кралицата и принцесите. Нейна светлост, майката на краля, Маргарет Боуфорт, беше настанена до краля, между него и съпругата му.

— Маргарет и Каталина си размениха доста остри думи, преди да влязат — отбеляза тя пред него с мрачно задоволство. — Помислих си, че инфантата ще разгневи нашата принцеса Маргарет. Тя не може да търпи към някой друг да се проявява твърде много внимание, а всички вдигат такъв шум около Каталина.

— Маргарет скоро ще замине — каза кратко Хенри. — Тогава тя ще може да има свой собствен двор, и собствен меден месец.

— Каталина се е превърнала в истински център на двора — оплака се майка му. — Дворецът е претъпкан с хора, дошли да я гледат как се храни. Всички искат да я видят.

— Тя е още съвсем нова тук, всяко чудо е за три дни. А освен това аз искам хората да я виждат.

— Тя притежава някакво обаяние — отбеляза по-възрастната жена. Слугата, който имаше задължението да им полива, поднесе златна купа с благоуханна вода, в която лейди Маргарет потопи връхчетата на пръстите си, а после ги избърса в кърпата.

— Смятам я за много привлекателна — каза Хенри, докато подсушаваше ръцете си. — Тя премина през сватбената церемония без нито една погрешна стъпка, а хората я харесват.

Майка му направи лек пренебрежителен жест.

— Тя се е поболяла от собствената си суета, не е възпитана така, както аз бих възпитала едно свое дете. Волята й не е пречупена, не е научена на покорство. Смята се за нещо по-особено.

Хенри хвърли поглед към принцесата в отсрещния край на залата. Тя беше свела глава да чуе нещо, което й казваше по-младата принцеса Тюдор, принцеса Мери, и той я видя как се усмихва и отвръща.

— Знаете ли какво? И аз мисля, че тя е нещо по-особено — каза той.

 

 

Празненствата продължиха много дни, а после дворът се премести в новопостроения, бляскав дворец Ричмънд, разположен в голям и красив парк. На Каталина, сред вихър от непознати лица и срещи с нови хора, й се струваше, че един великолепен турнир и празник се сливаха със следващия, а в самия център на всичко това беше тя — кралица, обсипвана с почести като съпругата на някой султан, чиято страна се е посветила на нейното забавление. Но след седмица празненството приключи с посещението на краля при принцесата, при което той й каза, че е време испанските й придружители да си отидат у дома.

Каталина винаги беше знаела, че свитата, която я бе придружила през бури и на косъм от корабокрушение, за да я представи на нейния жених, ще я остави, след като сватбата се състоеше и първата половина от зестрата бъдеше изплатена; но двата дни, в които те опаковаха багажа си и се сбогуваха с принцесата, бяха мрачни. Щеше да й остане малка свита от домашни слуги, дамите й, нейният шамбелан, ковчежникът й, и онези, които служеха пряко на нея, но останалите от антуража й трябваше да си тръгнат. Макар да знаеше, че така върви светът, че сватбената свита винаги си отиваше след венчавката, това не я караше да се чувства по-малко опечалена. Изпрати ги със съобщения до всички в Испания и с писмо за майка си.

* * *

От дъщеря й Каталина, Принцеса на Уелс, до Нейно Величество Кралицата на Кастилия и Арагон, и най-скъпата майка.

О, Madre!

Както тези дами и господа ще ви кажат, принцът и аз имаме хубава къща близо до реката. Нарича се „замъкът Бейнардс“, макар да не е замък, а дворец, и то новопостроен. Няма бани, нито за дамите, нито за мъжете. Зная какво си мислиш. Не можеш да си го представиш.

Доня Елвира заръча на ковача да изработи голям котел, който затоплят на огъня в кухнята и шестима слуги го домъкват до стаята ми, за да се изкъпя. Освен това няма градини с цветя за приятни разходки, няма ручеи, няма водоскоци, много е странно. Всичко изглежда така, сякаш още не е построено докрай. В най-добрия случай имат миниатюрен двор, който наричат „фигурална градина“, където можеш да обикаляш безспир, докато ти се завие свят. Храната не е хубава, а виното е много кисело. Ядат само консервирани плодове и мисля, че никога не са чували за зеленчуци.

Не трябва да мислиш, че се оплаквам. Исках да знаеш, че въпреки тези дребни трудности съм доволна от положението си на принцеса. Принц Артур е мил и внимателен към мен, когато се срещаме, което обикновено става по време на хранене. Той ми подари много красива кобила, смесица от северноафриканска и английска порода, и аз я яздя всеки ден. Господата от двора (но не и принцовете) участват в турнири; мой рицар-защитник често е Бъкингамският херцог, който е много мил към мен, дава ми съвети, свързани с порядките в двора, и ми казва как да се държа. Всички често се храним по английски маниер, мъже и жени заедно. Жените си имат собствени покои, но мъжете и слугите влизат и излизат от тях така, сякаш те са отворени за всички, изобщо не съществува право на усамотение и уединение за жените. Единственото място, където със сигурност мога да остана насаме със себе си, е нужникът, ако се заключа вътре — иначе навсякъде има хора.

Кралица Елизабет, макар и доста мълчалива и тиха, е много мила към мен, когато се срещаме, и ми харесва да бъда в нейната компания. Нейна светлост майката на краля е много студена, но мисля, че тя е такава с всички, освен с краля и принцовете. Душа дава за сина и внуците си. Управлява двора, сякаш самата тя е кралица. Много е набожна и сериозна. Сигурна съм, че е истински достойна за възхищение във всяко отношение.

Сигурно искаш да узнаеш дали чакам дете. Все още няма признаци. Сигурно ще искаш да знаеш, че чета Библията си или свещените книги по два часа всеки ден, както ми заръча, и че ходя на служба по три пъти на ден и освен това вземам причастие всяка неделя. Отец Алесандро Джералдини е добре и е също такъв прекрасен духовен наставник и съветник в Англия, какъвто беше и в Испания, и аз се уповавам на него и на Бог да поддържат силната ми вяра, за да върша богоугодни дела в Англия, както ги вършиш ти в Испания. Доня Елвира поддържа добър ред сред дамите ми, а аз й се подчинявам, както бих се подчинявала на теб. Мария де Салинас е моя най-добра приятелка тук, както беше и у дома, макар че нищо тук не е като в Испания, и изобщо не мога да понеса тя да говори за вкъщи.

Ще бъда принцесата, която ти искаш да бъда. Няма да изменя на теб или на Бог. Ще бъда кралица и ще защитавам Англия от маврите.

Моля те, пиши ми скоро и ми кажи как си. Изглеждаше толкова тъжна и потисната, когато заминах. Надявам се, че сега си по-добре. Сигурна съм, че мрачността, която си виждала у майка си, ще те подмине, и няма да се настани в живота ти като в нейния. Нима Бог би причинил тъга на теб, която винаги си била Негова любимка? Моля се за теб и за баща ми всеки ден. Чувам мислено гласа ти, който ме съветва през цялото време. Моля те, пиши скоро на дъщеря си, която те обича толкова много.

Каталина

 

P. S. Макар да се радвам, че съм омъжена и че бях призвана да изпълня дълга си към Испания и Бог, много ми липсваш. Зная, че си преди всичко кралица, а след това — майка, но толкова ще се радвам да получа писмо от теб. К.

* * *

Дворът се сбогува бодро и приповдигнато с испанците, но на Каталина й беше трудно да се усмихва и да маха. След като те заминаха, тя слезе до реката, за да види как и последните баржи се смаляват, а после изчезват в далечината, и крал Хенри я откри там — самотна фигура на кея, загледана надолу по течението, сякаш й се искаше да замине и тя.

Той бе твърде умел и опитен с жените, за да я попита какво има. Знаеше много добре какво има: самота и тъга по родината, съвсем естествени у една млада жена на почти шестнайсет години. Самият той бе прекарал почти целия си живот като изгнаник извън Англия; познаваше много добре приливите и отливите на копнежа, който идва с някой неочакван аромат, със смяната на сезоните, с едно сбогуване. Подканеше ли я да обясни, това щеше само да предизвика порой от сълзи и нямаше да доведе до нищо. Вместо това пъхна студената й малка длан под ръката си и каза, че тя трябва да види библиотеката му, която току-що беше събрал в двореца, и че може да си заема книги за четене по всяко време. Подхвърли през рамо някаква заповед на един от пажовете си, докато водеше принцесата към библиотеката и я развеждаше пред красивите лавици, показвайки й не само класическите автори и историческите летописи, от които се интересуваше самият той, но също и историите за романтика и героични дела, за които смяташе, че е по-вероятно да й доставят удоволствие.

С удоволствие забеляза, че тя не се оплакваше и усърдно бе избърсала очите си веднага щом го беше видяла да идва към нея. Беше възпитана сурово. Изабела Испанска беше съпруга на воин и самата тя воин; не беше учила никоя от дъщерите си да дава воля на собствените си желания. Той си помисли, че в Англия нямаше млада жена, която можеше да се мери с това момиче по кураж и твърдост. Но под сините очи на принцесата имаше сенки и макар да прие предложените томове с благодарствена дума, тя все така не се усмихваше.

— А обичате ли географски карти? — попита я той.

Тя кимна и каза:

— Разбира се. В библиотеката на баща ми имаме карти на целия свят, а Кристобал Колон му направи карта, за да му покаже Америките.

— Баща ви голяма библиотека ли има? — попита той с ревнив копнеж да запази репутацията си на учен.

Вежливото й колебание, преди да отговори, му каза всичко, каза му, че неговата библиотека тук, с която толкова се гордееше, не беше нищо в сравнение с познанията на испанските маври.

— Разбира се, баща ми е наследил много книги, не всички са събрани лично от него — каза Каталина тактично. — Много от тях са написани от маври, от мавърски учени. Знаете, че арабите са превели гръцките автори, още преди те да бъдат преведени на френски, италиански или английски. Арабите са владеели всички науки и всички клонове на математиката, когато те са били забравени в християнския свят. Той има всички направени от маврите преводи на Аристотел, Софокъл и на всички останали.

Хенри почувства копнежа си за това ново познание като глад.

— Той много книги ли има?

— Хиляди томове — каза тя. — На староеврейски и арабски, на латински, а също и на всички християнски езици. Но не ги чете всичките, има арабски учени, които да ги изучават.

— А картите? — попита той.

— Съветват го главно арабски мореплаватели и картографи — каза тя. — Те пътуват много надалече по суша, умеят да чертаят пътя си по звездите. За тях плаванията по море са съвсем същите като едно пътуване през пустинята. Те казват, че водната шир е също като пясъчната равнина; използват звездите и луната, за да измерват пътя си и по море, и по суша.

— А баща ви смята ли, че от неговите открития ще произлязат големи печалби? — попита любопитно кралят. — Всички сме чували за великите пътешествия на Кристобал Колон и съкровищата, които е донесъл при завръщането си.

Възхити се на начина, по който миглите й бързо се спуснаха, за да скрият искрата, проблеснала в очите й.

— О, не бих могла да кажа. — Тя умело избегна въпроса. — Майка ми със сигурност смята, че там има много души, които да бъдат спасени за Иисус.

Хенри отвори голямата папка с подредената в нея сбирка от карти и ги разгърна пред нея. Красиви миниатюри с изображения на морски чудовища светлееха весело в ъглите. Той проследи заради нея по картата бреговата линия на Англия, границите на Свещената Римска Империя, шепата френски области, новите, разширяващи се граници на родната й Испания, и папските земи в Италия.

— Виждате защо баща ви и аз трябва да бъдем приятели — каза й той. — И двамата се сблъскваме с мощта на Франция на прага си. Не можем дори да търгуваме помежду си, освен ако не успеем да попречим на Франция да навлезе в Ламанша и Ирландско море.

— Ако синът на Хуана наследи земите на Хабсбургите, ще имаме две кралства — посочи тя. — Испания, а също и Нидерландия.

— А вашият син ще има цяла Англия, съюз с Шотландия, и всичките ни владения във Франция — каза той, като направи широк жест с разперената си длан. — Те ще бъдат двама силни братовчеди.

Тя се усмихна при мисълта за това, и Хенри видя амбицията в нея.

— Бихте искали да имате син, който ще владее половината християнски свят?

— Коя жена не би искала? — каза тя. — А нали моят син и синът на Хуана със сигурност могат да победят маврите, могат да ги изтласкат далеч назад, отвъд Средиземно море?

— А навярно бихте могли да намерите и начин да живеете в мир — предположи той. — Нима само защото едни Го наричат Аллах, а други Го наричат Бог, това може да бъде причина вярващите да бъдат врагове?

Каталина веднага поклати глава:

— Мисля, че това ще трябва да бъде вечна битка. Майка ми казва, че това е великата битка между Доброто и Злото, която ще продължи до края на времето.

— Тогава ще бъдете вечно в опасност — подхвана той, когато на голямата врата на библиотеката се потропа. Беше пажът, когото Хенри бе изпратил с поръчка, повел един смутен златар, който чакаше от дни да покаже работата си на краля, и бе доста изненадан, че го викат така припряно.

— Сега — каза Хенри на снаха си — имам един подарък за вас.

Тя вдигна поглед към него. „Мили Боже“, помисли си той, „един мъж би трябвало да е от камък, за да не пожелае това малко цвете в леглото си. Кълна се, че мога да я накарам да се усмихне, а във всеки случай ще ми достави наслада да се опитам.“

— Така ли?

Хенри направи знак на човека, който измъкна парче алено кадифе от джоба си, а после изтърси съдържанието на торбата си на аления фон. Куп накити, диаманти, смарагди, рубини, перли, верижки, медальони, обици и брошки се разстлаха бързо пред разширяващите се очи на Каталина.

— Можете да избирате — каза Хенри, с топъл и интимен тон. — Това е моят личен подарък за вас, за да върна усмивката на хубавото ви лице.

Тя едва го чу: озова се до масата в миг, докато златарят вдигаше скъпите вещи една след друга. Хенри я наблюдаваше благосклонно. Е, тя може и да беше чистокръвна принцеса, произхождаща от кастилски аристократи, докато той беше внук на работещ човек; но и тя беше момиче, което можеше да бъде купено също толкова лесно, колкото и всяко друго. А той разполагаше с нужните средства да я зарадва.

— Сребро? — попита той.

Тя обърна светнало лице към него и каза решително:

— Не сребро.

Хенри си спомни, че това момиче беше виждало съкровищата на инките, поставени в краката му.

— Тогава злато?

— Наистина предпочитам злато.

— Перли?

Тя присви уста в лека нацупена гримаса.

„Бога ми, тя има уста, създадена за целувки“, помисли си той.

— Не перли? — попита на глас.

— Не ги обичам много — призна тя. Вдигна към него усмихнатото си лице. — Кой е вашият любим камък?

„Та тя флиртува с мен“, каза си той, зашеметен от тази мисъл. „Играе си с мен, както би разигравала някой свой благосклонен чичо. Размотава ме като риба на кукичка.“

— Смарагди?

Тя се усмихна отново и каза простичко:

— Не. Това.

Беше избрала, в миг, най-скъпото нещо от кесията на бижутера — огърлица от изключително наситено сини сапфири и чифт обици в тон с тях. С очарователно движение тя притисна колието към гладките си бузи, така че той да може да погледне от скъпоценните камъни към очите й. Приближи се с една стъпка до него, така че той да долови уханието на косата й — вода с аромат на портокалови цветчета от градините на Алхамбра. Тя ухаеше, сякаш сама бе екзотично цвете.

— Отиват ли на очите ми? — попита го тя. — Очите ми сини като сапфири ли са?

Той леко си пое дъх, изненадан от силата на реакцията си.

— Да. Ще ги получите — каза той, почти задавен от желанието, което изпитваше към нея. — Ще получите това и всичко друго, което искате. Ще назовете своето… своето… желанието си.

Погледът, който тя хвърли нагоре към него, бе изпълнен с неподправена наслада:

— И моите дами също?

— Повикайте дамите си, ще могат да си изберат.

Тя се засмя от удоволствие и затича към вратата. Той я остави да си отиде. Не се осмеляваше да остане насаме с нея в стаята, без някой, който да следи за благоприличието. Припряно излезе в коридора и срещна майка си, която се връщаше, след като беше изслушала литургията.

Той коленичи и тя постави пръсти върху главата му в жест на благословия.

— Синко.

— Почитаема майко.

Той се изправи на крака. Тя бързо улови с поглед поруменялото му лице и почувства потиснатия прилив на енергия у него.

— Безпокои ли ви нещо?

— Не!

Тя въздъхна.

— Кралицата ли? Елизабет? — попита тя уморено. — Пак ли се оплаква заради условията на шотландците за женитбата на Маргарет?

— Не — каза той. — Не съм я виждал днес.

— Тя ще трябва да свикне — каза Маргарет. — Една принцеса не може да избира за кого да се омъжи и кога да напусне дома си. Елизабет щеше да знае това, ако беше подобаващо възпитана. Но тя не е.

Той се усмихна с кривата си усмивка:

— Вината за това едва ли е нейна.

Презрението на майка му беше очевидно:

— Нищо добро не би могло да произлезе от майка й — каза тя кратко. — Семейство Удвил са от лошо потекло.

Хенри сви рамене и не каза нищо. Никога не защитаваше съпругата си пред майка си — нейната злоба бе толкова упорита и непробиваема, че беше загуба на време да се опитва да промени мнението й. Никога не защитаваше майка си пред съпругата си; никога не му се налагаше. Кралица Елизабет никога не обсъждаше трудния характер на свекърва си или взискателния си съпруг. Приемаше него, майка му, деспотичното му управление, сякаш те бяха естествени природни рискове, неприятни и неизбежни като лошото време.

— Не бива да я оставяш да те разстройва — каза майка му.

— Никога не ме е разстройвала — каза той, мислейки си за принцесата, която успяваше да го смути.

* * *

Сега съм сигурна, че кралят ме харесва, повече от всичките си дъщери, и толкова се радвам за това. Свикнала съм да бъда любимата дъщеря, най-малкото и галено дете на семейството. Харесва ми да съм любимката на краля, харесва ми да се чувствам специална.

Когато видя, че съм тъжна, задето моята свита се върна в Испания и ме остави в Англия, той прекара следобеда с мен, като ми показваше библиотеката си, говореше за картите си, и накрая ми подари изящна сапфирена огърлица. Остави ме да си избера точно каквото искам от кесията на златаря, и каза, че сапфирите са с цвета на очите ми.

Отначало не го харесвах много, но започвам да свиквам с резкия му говор и бързите му движения. Той е човек, чиято дума е закон в този двор и в тази страна, и не дължи благодарност за нищо никому, освен може би на почитаемата си майка. Той няма близки приятели, нито други довереници освен нея и войниците, сражавали се с него, които сега са най-изтъкнатите мъже в неговия двор. Не е нежен към съпругата си, не се държи топло с дъщерите си, но ми харесва, че ми обръща внимание. Може би ще го обикна като дъщеря. Вече се радвам, когато проявява предпочитание към мен. В двор като този, който се върти около неговото одобрение, аз се чувствам наистина като принцеса, когато той ме хвали или отделя време за мен.

Мисля, че ако не беше той, щях да бъда още по-самотна, отколкото съм сега. Съпругът ми, принцът, се отнася с мен така, като че ли съм маса или стол. Никога не ми говори, никога не ми се усмихва, никога не започва разговор, иска само кратки отговори. Мисля си, че бях глупачка, когато ми се струваше, че прилича на трубадур. Прилича на мекушав и нерешителен младеж, и това е истината. Никога не говори с глас, по-висок от шепот, никога не казва нищо интересно. Може и да умее да говори френски и латински, и половин дузина други езици, но след като няма какво да каже, каква полза има от тях? Живеем като непознати и ако той не идваше в спалнята ми нощем, веднъж седмично, сякаш по задължение, изобщо нямаше да разбера, че съм омъжена.

Показвам сапфирите на сестра му, принцеса Маргарет, и тя се разяжда от завист. Ще трябва да изповядам греха на суетата и гордостта. Не е правилно да се перча с тях пред нея; но ако някога бе проявила добрина към мен чрез дума или дело, нямаше да й ги покажа. Искам тя да знае, че баща й ме цени, дори ако тя, баба й и брат й не ме ценят. Но сега единственото, което постигнах, е да я разстроя, извършвайки прегрешение, и ще трябва да се изповядам и да изпълня наложеното покаяние.

Най-лошото от всичко — не се държах с достойнството, което една испанска принцеса трябва винаги да демонстрира. Ако тя не беше толкова груба и заядлива, може би щях да бъда по-добра. Всички в двора се въртят угоднически около краля, сякаш нищо не е по-важно на този свят от неговото благоволение, а аз би трябвало да съм достатъчно благоразумна, за да не се присъединявам към останалите. Най-малкото, не би трябвало да се състезавам с едно момиче, по-младо от мен с четири години и само принцеса на Англия, макар да нарича себе си при всяка възможност кралица на Шотландия.

* * *

Младите принц и принцеса на Уелс приключиха гостуването си в Ричмънд и се заеха да устройват свое собствено домакинство в замъка Бейнардс. Каталина имаше собствени покои в задната част на къщата, с изглед към градините и реката, заедно със слугите си, испанските си дами, личния си испански свещеник и дуенята си, а покоите на Артур гледаха към Сити — той ги обитаваше заедно със своите слуги, свещеника си и домашния си учител. Срещаха се формално само веднъж на ден за вечеря, когато двете свити сядаха от двете срещуположни страни на залата и се взираха едни в други с взаимна подозрителност, повече като врагове по време на принудително примирие, отколкото като членове на сплотен дом.

Замъкът се управляваше в съответствие със заповедите на лейди Маргарет, майката на краля. Всичко — празничните и постните дни, забавленията и всекидневните задължения — се ръководеше от нея. Дори нощите, в които Артур трябваше да посещава съпругата си в спалнята й, бяха определени от нея. Тя не искаше младите хора да се изтощават, нито пък желаеше те да пренебрегват задълженията си. Затова веднъж седмично свитата и приятелите на принца го съпровождаха тържествено до покоите на принцесата и го оставяха там за през нощта. И за двамата млади изживяването беше смущаващо изпитание. Артур не ставаше по-опитен, Каталина понасяше безмълвната му решителност възможно най-любезно. Но после, един ден в началото на декември, месечното неразположение на Каталина започна и тя съобщи на доня Елвира. Дуенята веднага съобщи на служителя, отговарящ за спалнята на принца, че принцът не може да идва в леглото на инфантата в продължение на седмица; инфантата беше неразположена. След по-малко от половин час всички — от краля в Уайтхол до момчето, което въртеше шишовете в замъка Бейнардс — знаеха, че месечният цикъл на принцесата на Уелс е започнал и следователно още не бе заченато дете; и тъй като момичето беше страстно и силно, а тъй като кървеше — очевидно и способно да ражда — всички, от краля до момчето, което въртеше шишовете в кухнята, се запитаха дали Артур беше в състояние да изпълни своята част от семейните задължения.

В средата на декември, когато дворът се готвеше за големите дванайсетдневни коледни тържества, Артур беше повикан от баща си и му беше наредено да тръгне към замъка си в Лъдлоу.

— Предполагам, че искаш да вземеш съпругата си със себе си — каза кралят, като се усмихна на сина си, полагайки усилие да изглежда безразличен.

— Както желаете, сър — отвърна предпазливо Артур.

— Ти какво би желал?

След като бе изтърпял едноседмична забрана да дели легло с Каталина, докато всички споделяха тайно помежду си, че не е заченато дете — но разбира се, било още рано, и може би никой нямал вина — Артур се чувстваше смутен и обезсърчен. Не се беше върнал в спалнята й, а тя не беше изпратила съобщение, за да го покани. Той не можеше да очаква покана — знаеше, че това е нелепо — една принцеса на Испания едва ли можеше да повика принца на Англия; но тя не му се беше усмихвала, нито го бе насърчила по какъвто и да било начин. Не беше получил съобщение, с което тя да му каже да поднови посещенията си, а нямаше представа колко време отнемаха обикновено тези тайнства. Нямаше кого да попита и не знаеше как е редно да постъпи.

— Тя не изглежда много весела — отбеляза Артур.

— Мъчно й е за вкъщи — каза баща му отривисто. — Твоя задача е да я разведриш. Вземи я в Лъдлоу със себе си. Купувай й разни неща. Тя е момиче като всяко друго. Възхищавай се на красотата й. Разказвай й шеги. Флиртувай с нея.

Изражението на Артур беше напълно неразбиращо:

— На латински?

Баща му нададе резкия си, подобен на лай смях:

— Момче! Може да го правиш и на уелски, ако очите ти се смеят, а членът ти е твърд. Тя ще разбере какво имаш предвид. Кълна ти се. Тя е момиче, което знае много добре какво има предвид един мъж.

Синът му не реагира на шеговития му тон.

— Да, сър.

— Ако не я искаш със себе си, не си длъжен да я вземаш тази година, знаеш. Замисълът беше да се ожените, а после да прекарате първата година разделени.

— Това беше, когато бях на четиринайсет.

— Само преди година.

— Да, но…

— Е, искаш ли я със себе си?

Синът му се изчерви. Бащата гледаше момчето със съчувствие.

— Искаш я, но се страхуваш, че тя ще те направи на глупак? — предположи той.

Русата глава се сведе унило; момчето кимна.

— И мислиш, че ако двамата сте далече от двора и от мен, тя ще може да те тормози.

Ново леко кимване:

— Както и всичките й дами. И нейната дуеня.

— И ще си толкова отегчен, че времето едва-едва ще се влачи.

Момчето вдигна поглед: лицето му беше олицетворение на страданието.

— А тя ще е отегчена и нацупена и ще превърне малкия ви двор в Лъдлоу в ужасен затвор и за двама ви.

— Ако тя не ме харесва… — поде Артур с много нисък глас.

Хенри отпусна тежка ръка върху рамото на сина си:

— О, синко. Няма значение какво мисли тя за теб — каза той. — Може би майка ти не е била моят избор, може би аз не бях нейният. Когато става въпрос за трон, сърцето е на второ място — ако изобщо има място за него. Тя знае какво трябва да прави; и това е всичко, което има значение.

— О, тя знае всичко за това! — избухна момчето с негодувание. — Няма…

Баща му чакаше.

— Няма… какво?

— Абсолютно никакъв срам.

Хенри затаи дъх.

— Тя е безсрамна? Страстна?

Опита се да сдържи желанието в гласа си: в ума му внезапно изникна похотлива представа за снаха му, гола и безсрамна.

— Не! Заема се с това енергично, като мъж, който обуздава кон — каза нещастно Артур. — Като със задача, която трябва да бъде извършена.

Хенри сподави пристъп на смях.

— Но поне го прави — каза той. — Не ти се налага да я умоляваш или убеждаваш. Значи знае какво трябва да прави?

Артур се извърна от него към прозореца и се загледа навън през тесния стреловиден процеп към студената Темза отдолу.

— Струва ми се, че тя не ме харесва. Тя харесва само испанските си приятелки, и Мери, и може би Хари. Виждам я как се смее с тях и танцува с тях, сякаш тяхната компания я развеселява. Бъбри безспир със собствените си хора, любезна е към всички, покрай които минава. Усмихва се на всички. Почти не я виждам, а и не искам да я виждам.

Хенри отпусна ръка на рамото на сина си.

— Момчето ми, тя не знае какво да мисли за теб — увери го той. — Тя е твърде заета в собствения си малък свят на рокли и накити, и с тези проклети испанки, които обожават бъбренето и клюките. Колкото по-скоро двамата с нея останете насаме заедно, толкова по-скоро ще постигнете разбирателство. Можеш да я вземеш със себе си в Лъдлоу и можете да се опознаете.

Артур кимна, но не изглеждаше убеден.

— Ако такова е желанието ви, сир — каза той с официален тон.

— Да я попитам ли дали иска да замине?

Руменината нахлу в бузите на младия човек.

— Ами ако откаже? — попита той тревожно.

Баща му се засмя:

— Няма — обеща той. — Ще видиш.

 

 

Хенри беше прав. Каталина бе твърде много принцеса, за да каже „да“ или „не“ на един крал. Когато я попита дали би искала да отиде в Лъдлоу с принца, тя каза, че ще направи това, което желае кралят.

— Лейди Маргарет Поул все още ли е в замъка? — попита тя с малко напрегнат тон.

Той я погледна намръщено. Сега лейди Маргарет беше благополучно омъжена за сър Ричард Поул, един от надеждните ветерани, сражавали се за Тюдорите, и комендант на замъка Лъдлоу. Но лейди Маргарет бе родена Плантагенет, обична дъщеря на херцог Кларънс, братовчедка на крал Едуард и сестра на Едуард Уорик, чието основание да претендира за трона беше много по-голямо от това на самия Хенри.

— И какво от това?

— Нищо — каза тя припряно.

— Нямате повод да я избягвате — каза той рязко. — Каквото е сторено, то е сторено в моето име, по моя заповед. Вие не носите никаква вина за това.

Тя се изчерви, сякаш говореха за нещо срамно.

— Знам.

— Не мога да допусна никой да оспорва правото ми над трона — каза той рязко. — Те са твърде много — хората от фамилиите Йорк и Боуфорт, а също и Ланкастър, и безброй други, които си въобразяват, че имат шанс като претенденти. Вие не познавате тази страна. Ние се женим и омъжваме за роднини, смесили сме кръвта си като зайци в зайчарник. — Той направи пауза да види дали тя ще се засмее, но тя се мръщеше, опитвайки се да следи бързия му френски. — Не мога да допусна някой да претендира по силата на измисленото си право за онова, което аз спечелих с битка — каза той. — А няма да допусна някой друг да предяви претенции и чрез битка.

— Мислех, че вие сте истинският крал — каза Каталина колебливо.

— Вече съм — каза Хенри Тюдор безцеремонно. — И това е всичко, което има значение.

— Че сте бил миропомазан.

— Вече съм — повтори той с мрачна усмивка.

— Но сте от кралския род?

— Имам кралска кръв във вените си — каза той със суров глас. — Не е нужно да се мери колко много или колко малко е тя. Аз вдигнах короната си от бойното поле — буквално, тя беше в краката ми, в калта. Затова знаех, всички знаеха — всички видяха как Бог ми дарява победата, защото бях избраният от него крал. Архиепископът ме миропомаза, защото също знаеше това. Аз съм толкова крал, колкото и всеки друг в християнския свят, и с по-голямо право от повечето, защото не просто наследих трона още като бебе, в резултат от борбата на друг човек — Бог ми дари кралството, когато бях мъж. Заслужих го и то е мое по право.

— Но е трябвало да предявите правата си над него…

— Предявих правата си над онова, което беше мое — каза той накрая. — Спечелих своето. Бог ми даде онова, което ми принадлежеше. Това приключва въпроса.

Тя сведе глава, победена от енергичността на тона му.

— Зная, сир.

Смирението й и гордостта, която бе скрита зад него, го омаяха. Помисли си, че надали някога е имало млада жена, чието гладко лице да крие така мислите й.

— Искате ли да останете тук с мен? — попита Хенри меко, знаейки, че не бива да й задава подобен въпрос, молейки се, още щом думите излязоха от устата му, тя да каже „не“ и да усмири тайния му копнеж по нея.

— Разбира се, аз желая това, което желае ваше величество — каза тя хладно.

— Предполагам, че искате да бъдете с Артур? — попита той, предизвиквайки я да отрече.

— Както желаете, сир — каза тя овладяно.

— Кажете ми! Бихте ли искали да отидете в Лъдлоу с Артур, или предпочитате да останете тук с мен?

Тя се усмихна слабо и не се остави да я подведе.

— Вие сте кралят — каза тихо. — Аз трябва да правя онова, което наредите.

 

 

Хенри знаеше, че не бива да я задържа в двора до себе си, но не можеше да устои да се позабавлява с тази идея. Допита се до испанските й съветници и откри, че сред тях царяха безнадеждно разделение и търкания. Испанският посланик, който бе положил толкова усилия да осъществи неподатливия на промени брачен договор, настояваше, че е редно принцесата да замине с младия си съпруг, и че трябва да бъде приемана във всяко отношение като омъжена жена. Изповедникът на Каталина, който, изглежда, единствен от всички тях хранеше нежност към малката принцеса, настояваше на младата двойка да бъде позволено да остане заедно. Дуенята й, страховитата и заядлива доня Елвира, предпочиташе да не напуска Лондон. Беше чувала, че Уелс се намира на сто мили оттам — планинска и камениста земя. Ако Каталина останеше в замъка Бейнардс и домакинството се отървеше от Артур, щяха да създадат малък испански анклав в сърцето на Сити, и властта на дуенята щеше да бъде неоспорвана, тя щеше да управлява принцесата и малкия испански двор.

Кралицата си позволи да изкаже мнението, че Каталина ще намери Лъдлоу за твърде студен и самотен в средата на декември, и предположи, че може би младата двойка би могла да остане заедно в Лондон до пролетта.

— Вие просто се надявате да задържите Артур при себе си, но той трябва да замине — каза й рязко Хенри. — Той трябва да усвои кралските дела, и няма по-добър начин да се научи да управлява Англия от това да управлява Уелс.

— Той е още млад и е стеснителен с нея.

— Той трябва да се научи също и да бъде съпруг.

— Те ще трябва да се научат да се погаждат.

— Тогава по-добре да се учат насаме.

В крайна сметка майката на краля даде съвета, който реши нещата.

— Изпратете я — каза тя на сина си. — Нужно ни е дете от нея. Няма да го направи сама в Лондон. Изпратете я с Артур в Лъдлоу. — Тя се изсмя кратко. — Бог знае, че няма да имат какво друго да правят там.

— Елизабет се страхува, че тя ще бъде тъжна и самотна — отбеляза кралят. — А Артур се страхува, че няма да се погаждат добре заедно.

— Кого го е грижа? — попита майка му. — Какво значение има това? Те са женени, трябва да живеят заедно и да създадат наследник.

Той я стрелна с бърза усмивка.

— Тя е едва на шестнайсет — каза, — и най-малкото и галено дете на семейството си, все още тъгува за майка си. Изобщо не вземате предвид младостта й, нали?

— Аз бях омъжена на дванайсет години, и те родих същата година — отвърна тя рязко. — Никой не е правил компромиси заради мен. И въпреки това оцелях.

— Съмнявам се, че сте била щастлива.

— Не бях. Съмнявам се, че и тя е. Но нима това не е последното нещо, което има значение?

* * *

Доня Елвира ми каза, не трябва да откажа да замина за Лъдлоу. Отец Джералдини каза, че е мой дълг да отида със съпруга си. Доктор Де Пуебла каза, че безспорно майка ми би искала да живея със съпруга си, да правя всичко, за да покажа, че бракът е завършен на думи и на дело. Артур, този безнадежден, кльощав и върлинест хлапак, не каза нищо, а баща му, изглежда, иска аз да реша; но той е крал и аз му нямам доверие.

Единственото, което всъщност искам да направя, е да си отида у дома в Испания. Независимо дали сме в Лондон или живеем в Лъдлоу, ще бъде студено и ще вали непрекъснато: самият въздух ми се струва влажен, не мога да намеря нищо свястно за ядене и не разбирам нито дума от това, което хората казват.

Знам, че съм принцеса на Уелс и ще бъда кралица на Англия. Това е вярно, и ще бъде вярно. Но точно днес то не буди у мен голяма радост.

* * *

— Трябва да отидем в моя замък в Лъдлоу — неловко отбеляза Артур пред Каталина. Седяха един до друг на вечеря, залата беше под тях, галерията — надвиснала отгоре, а при широките врати се бяха стълпили хора, дошли от Сити за безплатното забавление да гледат как дворът вечеря. Повечето хора наблюдаваха Уелския принц и младата му невеста.

Тя сведе глава, но не го погледна и попита:

— Това заповед на баща ви ли е?

— Да.

— Тогава с радост ще се подчиня — каза тя.

— Ще бъдем сами, ако не се броят управителят на замъка и съпругата му — продължи Артур. Искаше му се да каже, че се надява тя да няма нищо против, че се надява тя да не скучае, или да е тъжна, или — най-лошото от всичко — да му е сърдита.

Тя го погледна, без да се усмихне.

— И така?

— Надявам се, че ще бъдете доволна — заекна той.

— Както желае баща ви — каза тя спокойно, сякаш за да му напомни, че бяха просто принц и принцеса, и не разполагаха с никакви права и никаква власт.

Той се покашля и заяви:

— Ще дойда в стаята ви тази вечер.

Тя го изгледа с очи, сини и твърди като сапфирите около шията й.

— Както желаете — каза със същия неутрален тон.

Той дойде, когато тя беше вече в леглото, и доня Елвира го пусна в стаята, с лице, твърдо и сурово като камък; във всеки неин жест прозираше неодобрение. Каталина седна в леглото и загледа как камериерът, отговарящ за спалнята на Артур, смъкна нощницата от раменете му и излезе тихо, затваряйки вратата след себе си.

— Вино? — попита Артур. Боеше се, че гласът му трепери леко.

— Не, благодаря — каза тя.

Младият мъж неловко се приближи до леглото, отметна завивките назад и се вмъкна до нея. Тя се обърна да го погледне, и той разбра, че се беше изчервил под въпросителния й поглед. Духна свещта, за да не може тя да види смущението му. Малка светлинка от фенера на някой страж отвън потрепна през пролуките в капаците на прозорците, а после изчезна, когато стражът продължи нататък. Артур почувства как леглото се раздвижва, когато Каталина се облегна назад и изхлузи нощницата си. Той имаше чувството, че е за нея просто вещ, предмет без значение, нещо, което беше длъжна да понася, за да стане кралица на Англия.

Той отметна завивките назад и скочи от леглото.

— Няма да остана тук. Отивам в стаята си — каза троснато.

— Какво?

— Няма да остана тук. Не съм желан…

— Не сте желан? Никога не съм казвала, че не сте…

— Очевидно е. Изражението ви…

— Непрогледно тъмно е! Откъде може да знаете как гледам? А и във всеки случай, вие имате вид, сякаш някой ви е вкарал насила тук!

— Аз? Не аз изпратих съобщение, което половината двор чу — че не бива да идвам в леглото ви.

Чу я как ахна.

— Не съм казала, че не трябва да идвате. Трябваше да заръчам да ви съобщят… — тя млъкна рязко, смутена. — Беше ми времето… трябваше да знаете…

— Вашата дуеня каза на моя управител, че не трябва да идвам в леглото ви. Как мислите, че се почувствах от това? Как според вас са го приели всички?

— Как иначе трябваше да ви кажа? — запита тя.

— Да ми съобщите лично! — възкликна той гневно. — Не да съобщавате на целия останал свят.

— Как можех? Как бих могла да изрека подобно нещо? Щях да бъда толкова смутена!

— Вместо това накарахте мен да изглеждам като глупак!

Каталина се измъкна от леглото и се хвана за високата колона на балдахина, за да се закрепи.

— Милорд, моля за извинение, ако съм ви оскърбила, не знаех как се правят тук подобни неща… В бъдеще ще постъпвам, както желаете…

Той не каза нищо.

Тя чакаше.

— Отивам си — каза той и отиде да почука на вратата, за да повика камериера си.

— Недейте! — Викът се изтръгна от нея с усилие.

— Какво?

Той се обърна.

— Всички ще разберат — каза отчаяно тя. — Ще узнаят, че между нас нещо не е наред. Сигурно всички знаят, че току-що сте дошъл при мен. Ако си тръгнете веднага, всички ще си помислят…

— Няма да остана тук! — изкрещя той.

Гордостта й се надигна в гневен изблик.

— Ще посрамите и двама ни! — възкликна тя. — Какво искате да си помислят хората? Че ви отвращавам, или че сте импотентен?

— Защо не? Ако и двете са верни?

Той заблъска още по-силно по вратата.

Тя ахна ужасено и се отпусна назад върху колоната на балдахина.

— Ваша светлост? — разнесе се вик от външната стая, и когато вратата се отвори, се появиха камериерът, който отговаряше за спалнята на Артур, и двама пажове, а зад тях — доня Елвира и една придворна дама.

Каталина отиде бавно до прозореца и се обърна с гръб към стаята. Неуверен, Артур се поколеба, хвърляйки поглед назад към нея за помощ, за някакъв знак, че все пак може да остане.

— Срамота! — възкликна доня Елвира, като се провря грубо покрай Артур и изтича да наметне една роба около раменете на Каталина. Щом жената застана с ръка около раменете на Каталина, гледайки го гневно, Артур вече не можеше да се върне при съпругата си: прекрачи прага и отиде в собствените си покои.

* * *

Не мога да го понасям. Не мога да понасям тази страна. Не мога да живея тук до края на живота си. Да заяви, че го отвращавам! Да дръзне да ми говори по този начин! Да не би да е полудял като някое от техните мръсни кучета, които точат лиги навсякъде? Нима е забравил коя съм? Нима се е самозабравил?

Толкова съм му разгневена, че ми се иска да грабна някой ятаган и да му отрежа глупавата глава. Ако се беше замислил за миг, щеше да знае, че всички в двореца, всички в Лондон, вероятно всички в тази отвратителна страна ще ни се смеят. Ще кажат, че съм грозна и че не мога да го удовлетворя.

Плача от гняв, не от скръб. Заравям глава във възглавницата на леглото си, та никой да не може да ме чуе и да разкаже на всички останали, че принцесата е плакала, докато заспи, защото съпругът й не иска да си ляга с нея. Толкова съм ядосана, че се давя от сълзи и гняв.

След малко спирам, избърсвам лицето си, сядам в леглото. Аз съм принцеса по рождение и по брак, не бива да рухвам. Ще запазя достойнство, макар той да няма никакво. Той е млад мъж, млад англичанин при това — откъде да знае как да се държи? Представям си своя дом в лунната светлина, как стените и ажурната украса на прозорците блестят в бяло, а жълтият камък е избелял до кремаво. Това е дворец, в който хората умеят да се държат елегантно и достойно. С цялото си сърце желая да бях още там.

Спомням си, че имах навика да наблюдавам голямата жълта луна, отразена във водата в градината на съпругата на владетеля. Като някаква глупачка, едно време си мечтаех да съм омъжена.