Филипа Грегъри
Вярната принцеса (16)

25-ти юни 1503 г.

Беше ясен, горещ юнски ден. Каталина беше облечена в нова синя рокля със синя шапчица, единайсетгодишното момче срещу нея сияеше от вълнение, облечено в златен брокат.

Стояха пред епископа на Солсбъри в присъствието на малка свита: кралят, майка му, принцеса Мери, и още неколцина свидетели. Каталина сложи студената си ръка в топлата длан на принца, и почувства детинската закръгленост под пръстите си.

Тя погледна зад поруменялото момче към мрачното лице на баща му. Кралят се беше състарил в месеците след смъртта на съпругата си, бръчките по лицето му бяха по-дълбоко врязани, очите — обвити със сенки. Придворните твърдяха, че бил болен — някаква болест, която разреждала кръвта му и го изтощавала. Други казваха, че бил огорчен от разочарования заради загубата на наследника си, загубата на съпругата си, осуетяването на плановете си. Някои разправяха, че бил измамен в любовта, надхитрен от една жена. Единствено породената от това горчивина би могла да прекърши така духа му.

Каталина му се усмихна свенливо, но не срещна ответна топлота у мъжа, който щеше да бъде неин свекър за втори път, но я беше искал за себе си. За миг увереността й помръкна. Беше си позволила да се надява, че кралят се е предал пред решителността й, пред повелята на майка й, пред Божията воля. Сега, виждайки студеното му изражение, за момент тя изпита страх, че тази церемония — дори нещо толкова сериозно и свято като един годеж — може да се окаже просто отмъщение от страна на този най-лукав сред кралете.

Разтърсена от мразовита тръпка, тя се извърна от него и се заслуша как епископът реди словата на брачната церемония, повтори своята част, като се постара да не мисли за предишния път, когато беше изрекла тези думи, само преди година и половина, положила хладната си ръка в пръстите на най-красивия младеж, когото беше виждала, когато нейният жених й беше отправил свенлива ко̀са усмивка, когато тя се беше взирала към него през воала си и беше усещала погледите на хилядите безмълвно наблюдаващи ги лица зад тях.

Малкият принц, който тогава бе заслепен от красотата на булката, своята снаха, сега беше женихът. В грейналата му усмивка се четеше буйната, невъздържана радост на малко момче в присъствието на красиво по-голямо момиче. Тя бе някогашната съпруга на по-възрастния му брат, тя беше младата жена, която с гордост беше съпровождал в сватбения й ден. Беше я помолил да му подари северноафрикански кон за десетия му рожден ден. Беше я гледал на сватбеното й пиршество и в онази нощ се бе помолил също да може да се сдобие с испанска невеста, точно като нея.

След като тя замина от двора заедно с Артур, той беше мечтал за нея, беше писал стихове и любовни песни, тайно посвещавайки ги на нея. Беше узнал за смъртта на Артур, обзет от остра, ожесточена радост, че сега тя е свободна.

Сега, след по-малко от две години, тя беше пред него, с бронзовозлатистите си коси, разресани върху раменете в знак, че е девица, със син дантелен воал, забулил лицето й. Ръката й беше в неговата, сините й очи бяха приковани върху него, усмивката й беше само за него.

Сърцето на Хари, сърце на наперено момче, се вълнуваше в гърдите му, така изпълнено с възбуда, че той едва не пропусна да даде своите отговори в съответната част от службата. Артур го нямаше вече и той беше Уелски принц; Артур го нямаше вече и той беше любимец на баща си, той бе розовият храст на Англия. Артур го нямаше вече и невестата на Артур беше негова съпруга. Застана, изправен и горд, и повтори обетите си с ясния си, още висок глас. Артур беше мъртъв, имаше само един Уелски принц и една принцеса: принц Хари и принцеса Катерина.