Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Constant Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Вярната принцеса

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2011 г.

ISBN: 978-954-365-100-9

История

  1. — Добавяне

1509 г.

После започнах да чакам. Чаках цели шест години. Шест години, през които от седемнайсетгодишна годеница се превърнах в двайсет и три годишна жена. Тогава разбрах, че гневът на крал Хенри срещу мен е горчив, истински и дълготраен. Никоя принцеса на света не е била принуждавана да чака толкова дълго, нито са се отнасяли с нея така сурово, нито пък е била оставяна в такова отчаяние. Не преувеличавам, както би могъл да стори един трубадур, за да съчини по-хубава приказка — както бих могла да разказвам на теб, любими, в тъмните часове на нощта. Не, не приличаше на приказка, не приличаше дори на живот. Сякаш бях осъдена на затвор, сякаш бях пленник без шанс за избавление, имах единствено самотата и бавното осъзнаване, че съм се провалила.

Предадох майка си; провалих се в задачата да й донеса съюза с Англия, който съм родена и отгледана да осъществя. Срамувах се от провала си. Без изплащането на зестрата от Испания не можех да заставя англичаните да уважат годежа. При положение, че кралят бе враждебно настроен, не можех да ги заставя да сторят нищо. Хари беше тринайсетгодишно дете, почти не го виждах. Не можех да го призовавам да спази обещанието си. Бях безсилна, пренебрегната от двора и затъваща в позорна бедност.

После Хари навърши четиринайсет, а годежът ни все така не беше последван от женитба, която да бъде подобаващо отпразнувана. Изчаках една година, той стана на петнайсет, а никой не дойде за мен. Така Хари достигна шестнайсетия, а сетне — и седемнайсетия си рожден ден, и все още никой не идваше за мен. Годините си вървяха. Аз остарявах. Бях постоянна и вярна. Това беше всичко, което можех да бъда.

Обръщах плата, с който бяха обшити роклите ми, и продавах бижутата си за храна. Наложи се да продам скъпоценните си блюда, едно по едно. Изпращах да повикат златарите, съзнавайки, че продавам собственост на краля. Знаех, че всеки път, когато залагам някое блюдо, забавям сватбата си с още един ден. Но трябваше да се храня, слугите ми трябваше да се хранят. Не можех да им плащам надници; достатъчно лошо беше, че самите те гладуваха — не можех да искам и да просят заради мен.

Нямах приятели. Открих, че доня Елвира заговорничи срещу баща ми в полза на Хуана и нейния съпруг Филип, освободих я от задълженията й към мен, и, разгневена, я отпратих. Не ме беше грижа дали ще говори против мен, дали ще ме разобличи като лъжкиня. Не ме беше грижа дори дали ще заяви, че с Артур сме имали любовни отношения. Бях я заловила в измяна срещу баща ми; нима тя наистина мислеше, че бих се съюзила със сестра си срещу краля на Арагон? Бях толкова разгневена, че не ме интересуваше какво ще ми струва нейната враждебност.

Освен това, тъй като не съм глупачка, пресметнах правилно, че никой не би повярвал на нейната дума срещу моята. Тя избяга при Филип и Хуана в Нидерландия, и никога повече не чух за нея, и никога не ми се наложи да съжаля за загубата си.

Изгубих и посланика си, доктор Де Пуебла. Често се бях оплаквала на баща си от неговото двуличие, от неуважението му, от отстъпките му пред английския двор. Но когато беше отзован в Испания, открих, че е знаел повече, отколкото си бях давала сметка, че беше използвал приятелството си с краля в моя полза, беше проумял как да се ориентира в този изключително труден и неподатлив двор. Бил ми е по-добър приятел, отколкото съм си давала сметка, и аз останах по-самотна без него. Загубих приятел и съюзник поради собствената си надменност; съжалявах за отсъствието му. Заместникът му, емисарят, онзи, който беше пристигнал да ме отведе у дома, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида, беше надут глупак, който смяташе, че присъствието му е чест за англичаните. Те се усмихваха подигравателно в лицето му и се смееха зад гърба му, а аз бях една окаяна принцеса с посланик, запленен от собствената си значимост.

Загубих скъпия си баща во Христе, изповедника, на когото се доверявах, определен от майка ми да ме напътства, и трябваше сама да си намеря друг. Изгубих дамите от малката си свита, които не желаеха да живеят в лишения и нищета, и не можех да плащам на никой друг, за да ми служи. Мария де Салинас ми остана вярна, през всички тези дълги години на изпитания, от обич; но останалите дами пожелаха да си тръгнат. После, най-накрая, изгубих и къщата си, прекрасната си къща на Странд, която беше мой дом, малък сигурен пристан в тази толкова чужда земя.

Кралят ми обеща покои в двора, и си помислих, че най-после ми е простил. Помислих си, че ми предлага да дойда в двора, да живея в покоите, които се полагат на една принцеса, и да виждам Хари. Но когато преместих домакинството си там, открих, че са ми дали най-лошите стаи, отредили са ми най-лошото обслужване, и че не мога да виждам принца, освен при изключително важни държавни церемонии. В един ужасен ден дворът потегли на път, без да бъдем уведомени, и ние трябваше да се втурнем след тях, ориентирайки се по неотбелязаните селски пътища, нежелани и незначителни като каруца, пълна със стари вещи. Когато ги настигнахме, никой не беше забелязал, че ни няма, и аз трябваше да се настаня в единствените останали стаи: над конюшните, като слугиня.

Кралят престана да ми плаща издръжка, майка му не се застъпи за мен. Изобщо не разполагах със собствени пари. Живеех презряна, в периферията на двора, с испанци, които ми служеха единствено защото не можеха да си тръгнат. Те бяха хванати в капан като мен, виждаха как годините се изплъзват, докато те остаряваха и се изпълваха с все по-голямо негодувание, докато започнах да се чувствам като спящата принцеса във вълшебната приказка, и си мислех, че никога няма да се събудя.

Изгубих суетата си — гордото съзнание, че мога да бъда по-умна и хитра от онзи стар лисугер, който беше мой свекър, и онази прозорлива и лукава лисица, майка му. Научих, че ме беше сгодил за сина си, принц Хари, не защото ме обичаше и ми прощаваше, а защото това беше най-хитрият и най-жестокият начин да ме накаже. Щом не можеше да ме има, тогава можеше да се погрижи никой да не ме получи. Горчив беше денят, в който си дадох сметка за това.

А после Филип умря и сестра ми Хуана остана вдовица като мен, и крал Хенри намисли да се ожени за нея, за моята клета сестра — обезумяла от загубата на съпруга си — и да я постави над мен, на престола на Англия, където всички щяха да видят, че тя е луда, където всички можеха да видят лошата кръв, която тече и в моите вени, където всички щяха да узнаят, че той е направил кралица нея, а мен е захвърлил и ме е превърнал в нищожество. Това беше коварен план, който със сигурност щеше да посрами и мен, и Хуана и да ни причини страдание. Щеше да го стори, ако можеше, а освен това ме превърна и в свое оръдие — принуди ме да го препоръчам на баща ми. По нареждане на баща си говорих на краля за красотата на Хуана; по заповед на краля подтиквах баща си да приеме предложението му, като знаех през цялото време, че предавам самата си душа. Бях неспособна да откажа на крал Хенри — на моя свекър, който бе пожелал да ме прелъсти и сега ме тормозеше. Страхувах се да му кажа „не“. В онзи ден се почувствах много унизена.

Изгубих суетата, породена от моята привлекателност и блясък, изгубих увереността си в своята интелигентност и умения; но никога не загубих волята си да живея. Не бях като майка си, не бях като Хуана, не извърнах лице към стената и не започнах да копнея болката ми да свърши. Не се потопих в изпълнената с вой и вопли лудост, породена от скръбта, нито в тихия мрак на леността. Стисках зъби: аз съм вярната принцеса, не се предавам, когато всички останали се предават. Аз продължих. Чаках. Дори когато не можех да направя нищо друго, все още можех да чакам. Затова чаках.

За мен това не бяха години на поражение; това бяха годините, в които съзрях, и това съзряване беше горчиво. Превърнах се от шестнайсетгодишно момиче, готово за любов, в наполовина осиротяла, самотна вдовица на двайсет и три. Това бяха годините, когато разчитах за опора на запасите си от щастливи спомени за детството ми в Алхамбра и любовта към съпруга си, и се заричах, че каквито и препятствия да има пред мен, ще стана кралица на Англия. Това бяха годините, когато, макар и мъртва, майка ми живееше отново чрез мен. Открих в себе си нейната решимост, открих в себе си нейния кураж, открих в себе си любовта и оптимизма на Артур. Това бяха годините, когато, макар да не ми беше останало нищо: нито съпруг, нито майка, нито приятели, нито състояние, нито перспективи, аз се зарекох, че без значение колко съм пренебрегвана, колко съм бедна, независимо колко невероятна е тази перспектива, въпреки всичко ще стана кралица на Англия.

* * *

До тях си проби път новината — а новините винаги стигаха бавно до пренебрегнатите испанци в периферията на кралския двор — че сестрата на Хари, принцеса Мери, ще бъде омъжена, с бляскава церемония, за принц Карл, син на крал Филип и кралица Хуана, внук както на император Максимилиан, така и на крал Фердинанд. Удивително, но тъкмо в този момент крал Фердинанд най-сетне намери парите за зестрата на Каталина, и ги изпрати в Лондон.

— Боже мой, свободни сме. Може да се отпразнува двойна сватба. Мога да се омъжа за него — каза Каталина развълнувано на испанския емисар, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида.

Той беше пребледнял от безпокойство, жълтите му зъби гризяха устните.

— О, инфанта, трудно ми е да намеря думи, с които да ви го кажа. Независимо от този съюз и парите от зестрата — Бога ми, боя се, че това се случва твърде късно. Опасявам се, че изобщо няма да ни бъде от полза.

— Как е възможно? Годежът на принцеса Мери само укрепява съюза с моето семейство.

— Ами ако… — подхвана той и млъкна рязко. Трудно можеше да говори за опасността, която предвиждаше. — Принцесо, всички англичани знаят, че парите за зестрата пристигат, но не говорят за женитбата ви. О, принцесо, ами ако планират съюз, който не включва Испания? Ако се подготвя съюз между императора и крал Хенри? Ами ако целта на този съюз е да тръгнат на война срещу Испания?

Тя извърна лице:

— Не е възможно.

— Ами ако е?

— Срещу самия дядо на момчето? — настоя тя.

— Това ще бъде само сблъсък между един дядо — императора — с друг — вашия баща.

— Не биха го сторили — заяви тя решително.

— Биха могли.

— Крал Хенри не би действал толкова безчестно.

— Принцесо, знаете, че би го направил.

Тя се поколеба.

— Какво има? — запита внезапно, с тон, изострен от раздразнение. — Има още нещо. Нещо, което не ми казвате. Какво е то?

Той направи пауза, готов да изрече лъжа; после й каза истината.

— Страхувам се, много се страхувам, че ще сгодят принц Хари за принцеса Елеонор, сестрата на Карл.

— Не могат, той е сгоден за мен.

— Може да го имат предвид като част от голям договор. Сестра ви Хуана да се омъжи за краля, племенникът ви Карл — за принцеса Мери, а племенницата ви Елеонор — за принц Хари.

— Но какво ще стане с мен? Сега, когато парите от зестрата ми най-сетне са на път?

Той мълчеше. Беше болезнено ясно, че Каталина е изключена от тези съюзи, и че не е предвидено нищо за нея.

— Един истински принц трябва да спази обещанието си — каза тя разпалено. — Бяхме сгодени от епископ пред свидетели, това е тържествен обет.

Посланикът сви рамене и се поколеба. Трудно му беше да се застави да й съобщи най-лошата от всички новини.

— Ваша светлост, принцесо, бъдете смела. Страхувам се, че той може да оттегли обета си.

— Не може.

Фуенсалида продължи:

— Боя се всъщност, че обетът е вече оттеглен. Възможно е той да го е оттеглил преди години.

— Какво? — попита тя остро. — Как така?

— Носи се слух, не мога да съм сигурен в него. Но се страхувам…

Той млъкна рязко.

— От какво се страхувате?

— Опасявам се, че принцът може вече да е освободен от годежа си с вас. — Той се поколеба, когато лицето й внезапно потъмня. — Вероятно не е било по негов избор — каза бързо. — Баща му е решен да действа против нас.

— Как би могъл? Как може да се направи такова нещо?

— Може да е дал клетвени показания, че е бил твърде млад, че е действал под принуда. Може да е заявил, че не е искал да се жени за вас. Струва ми се дори, че е направил точно това.

— Не е действал под принуда! — възкликна Каталина. — Беше в истински възторг. Беше влюбен в мен от години, сигурна съм, че все още е. Той искаше да се ожени за мен.

— Една дадена пред епископ клетва, че не е действал по своя собствена свободна воля, би била достатъчна, за да бъде освободен от обещанието си.

— Следователно през всички тези години, през които бях сгодена за него, и действах съобразно с това, всички тези години, в които чаках толкова дълго и търпях… — тя не можа да довърши. — Нима искате да ми кажете, че през всички тези години, когато смятах, че сме били обвързани, свързани чрез брачен договор, поели задължение един към друг, той е бил свободен?

Посланикът кимна; лицето й бе така вцепенено и потресено, че той не можа да проговори.

— Това е… предателство — каза тя. — Изключително ужасно предателство. — Думите заседнаха на гърлото й. — Това е най-ужасното от всички предателства.

Той кимна отново.

Възцари се дълго, мъчително мълчание.

— С мен е свършено — каза тя простичко. — Сега вече го знам. С мен е било свършено от години, а не съм го знаела. Водя битка без армия, без подкрепа. Всъщност — без кауза. Казвате ми, че защитавам отдавна изгубена кауза. Борех се за годежа си, но не съм била сгодена. Била съм сама през цялото това дълго време. И сега го знам.

Тя все още не плачеше, макар че сините й очи бяха изпълнени с ужас.

— Дадох обещание — изрече тя, с дрезгав глас. — Дадох тържествено и обвързващо обещание.

— За годеж?

Тя направи малък жест с ръка.

— Не това. Дадох клетвено обещание. Предсмъртно обещание. Сега вие ми казвате, че е било съвсем напразно.

— Принцесо, вие останахте на поста си, както майка ви би искала да сторите.

— Направиха ме на глупачка! — изтръгна се от нея, от дълбините на потреса й. — Борех се да изпълня един обет, без да знам, че друг обет е отдавна нарушен.

Той не можеше да каже нищо: болката й беше твърде силна за утешителни думи.

След няколко мига Каталина вдигна глава.

— Всички освен мен ли знаят? — попита тя мрачно.

Той поклати глава.

— Сигурен съм, че се пази в изключително дълбока тайна.

— Нейна светлост майката на краля — предположи тя горчиво. — Сигурно е знаела. Сигурно решението е било нейно. И кралят, и самият принц, а ако той е знаел, тогава и принцеса Мери сигурно знае — той вероятно й е казал. И най-близките му приятели… — тя вдигна шава. — Дамите на майката на краля, дамите на принцесата. Епископът, пред когото се е заклел, един-двама свидетели. Половината двор, предполагам. — Тя направи пауза — Смятах поне някои от тях за свои приятели.

Посланикът сви рамене:

— В един кралски двор няма приятели, има само придворни.

— Баща ми ще ме защити от тази… жестокост! — избухна тя. — Трябваше да помислят за това, преди да се отнесат с мен така! За Англия няма да има договори с Испания, когато той научи за това. Той ще отмъсти, задето се отнесоха така грубо с мен.

Той не можа да каже нищо, и от неподвижното му, безмълвно изражение тя прозря най-ужасната истина.

— Не — изрече тя простичко. — Не и той. Не и баща ми. Той не е знаел. Той ме обича. Никога не би ми причинил болка. Никога не би ме изоставил тук.

Той все още не можеше да й каже. Видя я как си пое дълбоко дъх.

— О. О! Разбирам. Разбирам от мълчанието ви. Естествено. Той знае, разбира се, че знае, нали? Баща ми? Парите за зестрата са просто нова хитрост. Той знае за предложението да оженят принц Хари за принцеса Елеонор. Подвеждаше краля да мисли, че може да се ожени за Хуана. Нареждаше ми да насърчавам краля да мисли, че може да се ожени за Хуана. Сигурно се е съгласил на това ново предложение за принц Хари. Следователно знае, че принцът е нарушил клетвата, дадена на мен? И че е свободен да се ожени?

— Принцесо, той не ми е казал нищо. Мисля, че сигурно знае. Но може би планира…

Жестът й го спря.

— Изоставил ме е. Разбирам. Аз го провалих и той ме заряза. Наистина съм сама.

— В такъв случай да се опитам ли да уредя прибирането ни у дома? — попита тихо Фуенсалида. Наистина, това се беше превърнало във връхната точка на амбициите му. Ако успееше да отведе тази обречена принцеса у дома при нещастния й баща и все по-обезумяващата й сестра, новата кралица на Кастилия, щеше да е направил най-доброто, на което беше способен в една отчаяна ситуация. Никой нямаше да се ожени за Каталина Испанска сега, когато беше дъщеря на едно разделено кралство. Всеки можеше да види, че лудостта в потеклото й се проявява у сестра й. Дори Хенри Английски не можеше да се преструва, че Хуана е годна да се омъжи, докато тя кръстосваше цяла Испания с ковчега на мъртвия си съпруг. Хитрата дипломация на Фердинанд беше рикоширала върху него и сега всеки в Европа бе негов враг, а двама от най-могъщите мъже в Европа се бяха съюзили, за да поведат война срещу него. Фердинанд беше изгубен и западаше. Най-доброто, което тази злощастна принцеса можеше да очаква, беше набързо уредена женитба с някой испански гранд, и оттегляне в провинцията, с надежда да се спаси от неминуемата война. Най-лошото беше да остане впримчена и мизерстваща в Англия, забравена заложница, която никой не желаеше да откупи. Пленница, която скоро щеше да бъде забравена, дори от своите тъмничари.

— Какво да правя? — Най-сетне тя прие опасността. Той видя как я попива в съзнанието си. Най-накрая тя проумя, че е загубена. Видя как тя, кралица до мозъка на костите си, научава колко дълбоко е поражението й. — Трябва да разбера как е редно да постъпя. Иначе ще бъда заложница в чужда страна, без никой, който да се застъпи за мен.

Той не й каза, че я смяташе именно за такава, още откакто беше пристигнал.

— Ще заминем — каза той решително. — Ако избухне война, те ще ви задържат като заложница и ще заграбят зестрата ви. Да пази Бог сега, когато парите най-сетне пристигат, те да бъдат използвани за война срещу Испания.

— Не мога да замина — заяви тя. — Ако си отида, никога няма да се върна тук.

— Свършено е! — изкрещя той, внезапно разгневен. — И сама го виждате, най-сетне. Загубихме. Победени сме. За вас в Англия всичко свърши. Вие бяхте упорита и понесохте унижения и нищета, понесохте ги като принцеса, като кралица, като светица. Дори майка ви не би могла да прояви по-голяма смелост. Но ние сме победени, инфанта. Вие загубихте. Трябва да се приберем у дома възможно най-благополучно. Трябва да бягаме, преди да ни хванат.

— Да ни хванат ли?

— Могат да хвърлят в тъмница и двама ни като вражески шпиони, и да ни задържат срещу откуп — каза й той. — Могат да конфискуват каквито предмети са останали от зестрата ви, и да задържат остатъка, когато пристигне. Бог знае, че могат да скалъпят обвинение и да ви екзекутират, ако действително искат това.

— Не биха посмели да ме докосват! Аз съм принцеса с кралска кръв! — разпали се тя. — Независимо какво друго могат да ми отнемат, никога не могат да ми отнемат това! Аз съм инфанта на Испания, дори да не съм нищо друго! Дори никога да не бъда кралица на Англия, поне винаги ще бъда инфанта на Испания.

— Принцове от кралско потекло са влизали в Тауър и преди, и не са излезли никога повече — каза посланикът мрачно. — Тези порти са се затваряли зад принцове от кралско потекло, които никога повече не са виждали дневната светлина. Той може да ви разобличи като претендентка. Знаете какво се случва в Англия с претендентите. Трябва да си вървим.

 

 

Каталина направи реверанс на майката на краля, но не получи в отговор дори кимване. Настръхна. Двете свити се бяха срещнали на път за литургията; зад старата дама беше внучката й, принцеса Мери, заедно с половин дузина дами. Всички те гледаха със студени изражения младата жена, която уж беше сгодена за Уелския принц, но бе пренебрегвана от толкова отдавна.

— Милейди.

Каталина застана на пътя й, в очакване на поздрав.

Майката на краля погледна младата жена с открита неприязън.

— Научих, че има затруднения относно годежа на принцеса Мери — каза тя.

Каталина погледна към принцеса Мери, а момичето, скрито зад баба си, й направи злобна гримаса и се отдръпна с внезапен презрителен смях.

— Не знаех — каза Каталина.

— Вие може и да не знаете, но баща ви несъмнено знае — каза раздразнено старата жена. — В едно от писмата, които постоянно му пишете, можете да му съобщите, че не помага на своята и вашата кауза, като се опитва да осуети плановете ни за нашето семейство.

— Напълно съм сигурна, че той не… — поде Каталина.

— Напълно съм сигурна, че го прави; и ще е по-добре да го предупредите да не застава на пътя ни — прекъсна я старата жена рязко и бързо се отдалечи.

— Собственият ми годеж… — опита се да каже Каталина.

— Вашият годеж? — Майката на краля повтори думите, сякаш не ги беше чувала никога преди. — Вашият годеж ли? — Внезапно тя се разсмя, отмятайки глава назад, с широко отворена уста. Зад нея принцесата също се засмя, а после всички дами се разсмяха на глас при мисълта как принцесата-беднячка говори за годежа си с най-желания принц в християнския свят.

— Баща ми изпраща зестрата ми — изплака Каталина.

— Твърде късно! Твърде много сте закъснели! — с провлечен тон изрече майката на краля, облегната на ръката на приятелката си.

Каталина, изправена пред дузина смеещи се жени, кикотещи се истерично при мисълта за тази окаяна принцеса, която предлага нищожните си съдове и злато, сведе глава, провря се покрай тях, и си отиде.

 

 

Същата вечер посланикът на Испания и един италиански търговец, който притежаваше значително богатство и голяма дискретност, стояха един до друг на обвития в сенки кей в едно тихо кътче на лондонските докове и наблюдаваха как без много шум се товарят испански вещи на един кораб, потеглящ за Брюж.

— Значи тя не е дала съгласието си за това? — прошепна търговецът, чието мургаво лице бе осветено от потрепващата светлина на факлите. — Ние на практика крадем нейната зестра! Какво ще стане, ако англичаните внезапно заявят, че женитбата ще се състои, и се окаже, че ние сме изпразнили хранилището й за скъпоценности? Ами ако разберат, че зестрата най-сетне е пристигнала от Испания, но така и не е стигнала до хранилището й за скъпоценности? Ще ни обявят за крадци. Ще бъдем крадци!

— Никога няма да кажат, че сватбата ще се състои — каза посланикът простичко. — Ще конфискуват вещите й и ще я затворят в мига, когато обявят война на Испания, а те могат да го сторят вече всеки момент. Не мога да позволя парите на крал Фердинанд да паднат в ръцете на англичаните. Те са наши врагове, не наши съюзници.

— Какво ще прави тя? Ние опразнихме съкровищницата й. В хранилището й за пари и скъпоценности има само празни сандъци. Оставихме я като просякиня.

Посланикът сви рамене:

— Тя и бездруго е съсипана. Ако остане тук, когато Англия влезе във война с Испания, тя ще е вражески заложник и ще я хвърлят в тъмница. Ако избяга с мен, няма да получи мило посрещане, когато се завърне у дома. Майка й е мъртва, а семейството й е разорено и съсипано, тя също е разорена. Не бих се изненадал, ако се хвърли в Темза и се удави. Животът й приключи. Не виждам какво ще стане с нея. Мога да спася парите й, ако се съгласите да ги откарате. Но не мога да спася нея.

* * *

Знам, че трябва да напусна Англия; Артур не би искал да остана, за да се излагам на опасност. Изпитвам ужас от Тауър и от дръвника; ужас, който би бил подобаващ, ако бях предателка, а не принцеса, която никога не е сторила друго прегрешение, освен да изрече една голяма лъжа и то в името на възможно най-добра кауза. Ще бъде най-голямата ирония на всички времена, ако бъда принудена да положа глава на дръвника, на който загина Уорик, и да умра — една испанска претендентка за престола, да умра там, където той умря като Плантагенет.

Това не трябва да се случва. Виждам, че думата ми няма стойност. Не съм такава глупачка, за да мисля, че все още мога да имам власт. Дори вече не се моля. Дори не питам за съдбата си. Но мога да избягам. И мисля, че моментът да го сторя е сега.

* * *

— Какво сте направили? — изумено запита Каталина своя посланик. Описът в ръката й потрепери.

— Заех се на собствена отговорност да изнеса съкровищата на баща ви от страната. Не можех да рискувам…

Моята зестра.

Тя повиши тон.

— Ваша светлост, и двамата знаем, че тя няма да бъде необходима за сватба. Той никога няма да се ожени за вас. Ще вземат зестрата ви, а той няма да се ожени за вас.

— Това беше моята страна от споразумението! — изкрещя тя. — Аз не губя вяра! Дори ако никой друг не вярва! Не се хранех, заложих собствения си дом, за да не заложа това съкровище, дадох обещание и се придържам към него, каквото и да ми струва това!

— Кралят щеше да го използва да плати на войниците, за да се бият срещу вашия баща. Щеше да се бие срещу Испания със златото на родния ви баща! — възкликна нещастно Фуенсалида. — Не можех да позволя това да се случи.

— Затова ме ограбихте!

Той заекна.

— Предадох съкровището ви на съхранение с надеждата, че…

— Вървете си! — нареди тя рязко.

— Принцесо?

— Вие ме предадохте, точно както ме предаде доня Елвира, точно както всеки винаги ме предава — изрече тя горчиво. — Можете да ме оставите. Няма да ви повикам отново. Никога. Бъдете напълно сигурен, че няма да разговарям никога повече с вас. Но ще уведомя баща си какво сте направили. Ще му пиша веднага и ще му съобщя, че сте откраднали цялата ми зестра, че сте крадец. Никога няма да ви приемат в двора в Испания.

Той се поклони, разтреперан от вълнение, а после се обърна да си върви, твърде горд, за да се защити.

— Вие не сте нищо повече от предател! — изкрещя Каталина, когато той стигна до вратата. — И ако бях кралица, с власт, полагаща се на една кралица, щях да наредя да ви обесят за държавна измяна.

Той настръхна. Обърна се и се поклони отново; когато проговори, гласът му беше студен като лед:

— Инфанта, моля ви, не се проявявайте като глупачка, като ме оскърбявате. Ужасно грешите. Именно вашият баща ми нареди да върна зестрата ви. Подчинявах се на пряката му заповед. Собственият ви баща поиска от съкровищницата ви да бъдат изнесени всички ценни неща. Тъкмо той реши да ви превърне в просякиня. Той поиска парите за зестрата да бъдат върнати, защото се е отказал от всяка надежда за женитбата ви. Искаше парите да бъдат благополучно измъкнати от Англия и съхранени на безопасно място.

— Но трябва да ви кажа — добави посланикът с добре премерена злоба, — че не ми нареди да се погрижа за вашата безопасност. Не ми заповяда да измъкна благополучно вас от Англия. Помисли за съкровището, но не и за вас. Заповедите му гласяха да осигуря безопасността на вещите и парите. Вас дори не спомена по име. Мисля, че ви е отписал.

Още щом думите излязоха от устата му, го обзе желание да не ги беше изричал. Съкрушеното й изражение беше по-ужасно от всичко, което беше виждал преди.

— Казал ви е да изпратите обратно златото, но да оставите мен? Без нищо?

— Сигурен съм…

Каталина му обърна гръб и тръгна невиждащо към прозореца, за да не може той да види пълния ужас, изписан на лицето й.

— Вървете си — повтори тя. — Просто си вървете.

* * *

Аз съм спящата принцеса в приказката, снежна принцеса, оставена в студена страна и забравила усещането от ласката на слънцето. Тази зима беше дълга, дори за Англия. Дори сега, през април, тревата е така заскрежена сутрин, че когато се будя и виждам леда по прозорците на спалнята ми, светлината, която се процежда през него, е толкова бяла, та си мисля, че през нощта е валял сняг. До полунощ водата в чашата до леглото ми вече е замръзнала, а сега не можем да си позволим да поддържаме огъня вътре през цялата нощ. Когато се разхождам отвън по заледената трева, тя издава хрипкаво хрущене под краката ми, и усещам мразовития й студ през тънките подметки на обувките си. Знам, че това лято ще притежава цялата мека сладост на английското лято; но копнея за изгарящата горещина на Испания. Искам изгарящата горещина отново да прогони отчаянието от мен. Имам чувството, че студувам от седем години, и ако нищо не ме стопли скоро, просто ще умра от този студ, ще се разтопя под дъжда, ще бъда отвяна, както вятърът отвява мъгла от реката. Ако кралят наистина умира, както твърди дворцовата мълва, а принц Хари се възкачи на трона и се ожени за Елеонор, ще поискам от баща си разрешение да се подстрижа за монахиня и да се оттегля в манастир. Не би могло да бъде по-лошо, отколкото тук. Не би могло да бъде по-бедно, по-студено или по-самотно. Явно баща ми е забравил обичта си към мен и ме е изоставил, точно както ако бях умряла заедно с Артур. Всъщност, сега осъзнавам, че всеки ден си пожелавам да бях умряла заедно с Артур.

Заклех се никога да не се отчайвам — жените от моето семейство се разтварят в отчаянието като меласа във вода. Сякаш твърдата ми като скала решимост да бъда кралица ме е превърнала в камък. Нямам усещането, че се поддавам на чувствата си като Хуана; струва ми се, че съм скрила чувствата си някъде, така че не мога да ги намеря. Аз съм леден блок, ледена висулка, принцеса от сняг, който никога не се топи.

Опитвам се да се моля на Бог, но не мога да Го чуя. Боя се, че Той ме е забравил, както са ме забравили всички останали. Изгубила съм всякакво усещане за присъствието Му, вече не изпитвам страх от волята Му, изгубих и радостта от Неговата благословия. Не мога да чувствам нищо към Него. Вече не се смятам за Негова избраница, избрана да бъде благословена. Вече не се утешавам, че съм Негова избраница, избрана да бъде подложена на изпитание. Мисля, че Той е отвърнал лика Си от мен. Не зная защо, но ако земният ми баща може да ме забрави, и да забрави, че бях любимото му дете, тогава предполагам, че и моят Небесен Отец също може да ме забрави.

Откривам, че сега ме е грижа само за две неща в целия свят: все още чувствам любовта си към Артур, като топло, все още биещо сърце в гърдите на птичка, паднала от замръзналото небе, вледенена и вкочанена. И все още копнея за Испания, за двореца Алхамбра, за Ал Яна; за градината, тайното място, рая.

Понасям живота си единствено защото не мога да го избегна. Всяка година се надявам, че късметът ми ще се промени; всяка година, когато дойде рожденият ден на Хари, и годежът не бива последван от женитба, знам, че още една година от живота ми, в която тялото ми може да даде плод, е дошла и отминала. Всяка година в деня на лятното слънцестоене, когато идва падежът за изплащането на зестрата и няма внесена сума от баща ми, изпитвам срам като болест в тялото си. И дванайсет пъти годишно, в продължение на седем години, това прави осемдесет и четири пъти, месечните ми неразположения идват и си отиват. Всеки път, когато кървя, си мисля, че това е още един пропилян шанс за създаване на принц за Англия. Научих се да скърбя заради петното върху бельото си, сякаш е починало дете. Осемдесет и четири възможности да родя син, в самия разцвет на младостта си; осемдесет и четири изгубени възможности. Уча се да преживявам помятания. Опознавам тъгата от помятането и неуспеха.

Всеки ден, когато отида да се моля, вдигам взор към разпнатия Христос и изричам: „Да бъде Твоята воля.“ Това е всеки ден в продължение на седем години, това прави две хиляди петстотин петдесет и шест пъти. Това е аритметиката на моята болка. Казвам: „Да бъде Твоята воля“; но онова, което имам предвид, е: „Наложи волята Си на тези коварни английски съветници, на този злобен, безмилостен английски крал и на тази стара вещица, майка му. Дай ми онова, което е мое по право. Направи ме кралица. Трябва да бъда кралица, трябва да родя син, или ще се превърна в принцеса от сняг.“