Филипа Грегъри
Вярната принцеса (12)

Зимата на 1503 г.

Крал Хенри и неговата кралица, съкрушени от загубата на сина си, очакваха ново дете, и Каталина, надяваща се на благоволението им, шиеше куп изящни бебешки дрешки пред малък огън в най-малката стая на двореца Дърам в ранните дни на февруари 1503 г. Дамите й, които също шиеха според възможностите си, бяха насядали надалече; доня Елвира можеше да говори с нея насаме.

— Това би трябвало да бъдат дрешките на вашето бебе — промърмори негодуващо дуенята. — Вдовица сте от една година, а не е постигнат никакъв напредък. Какво ще стане с вас?

Каталина вдигна очи от фината бродерия с черна нишка, по която работеше:

— Успокойте се, доня Елвира — каза тя тихо. — Ще стане това, което решат Бог, родителите ми и кралят.

— Вече сте на седемнайсет — каза доня Елвира със сведена глава, като упорито не изоставяше темата. — Колко време ще стоим в тази забравена от Бога страна, без да бъдете нито годеница, нито съпруга? Нито в двора, нито някъде другаде? С трупащи се сметки и все още неизплатено вдовишко наследство?

— Доня Елвира, мисля, че ако знаехте колко много ме опечаляват думите ви, не бихте ги изрекли — каза Каталина с ясен глас. — Само защото ги мърморите, свела глава към ръкоделието си като циганка, която изрича проклятия, не означава, че не ги чувам. Ако знаех какво ще се случи, щях веднага сама да ви кажа. Няма да научите нищо повече, като изричате шепнешком опасенията си.

Жената вдигна очи и срещна ясния поглед на Каталина.

— Мисля за вас — каза тя без заобикалки. — Дори ако никой друг не го прави. Дори ако този глупак посланикът и онзи идиот, пратеникът не мислят. Ако кралят не заповяда принцът да ви вземе за жена, какво ще стане с вас тогава? Ако той не ви позволи да си отидете, ако родителите ви не настоят на завръщането ви, какво ще стане тогава? Нима той просто ще ви задържи тук завинаги? Принцеса ли сте вие, или пленница? Измина почти година. Нима сте заложница за съюза с Испания? Колко време можете да чакате? Вие сте на седемнайсет години, колко дълго можете да чакате?

— Чакам — каза спокойно Каталина. — Търпеливо. Докато въпросът бъде решен.

Дуенята не каза нищо повече, Каталина нямаше енергия да спори. Знаеше, че през тази година на траур за Артур бавно и постепенно я бяха изтласквали все повече и повече в периферията на дворцовия живот. Твърдението й, че е девица, не беше довело до нов годеж, както бе смятала, че ще стане; беше я направило още по-неподходяща. Викаха я в двора само за важни поводи, а и тогава зависеше от любезността на кралица Елизабет.

Майката на краля, лейди Маргарет, не проявяваше интерес към изгубилата привлекателността си испанска принцеса. Тя не се беше оказала плодовита, сега твърдеше, че никога дори не е споделяла легло, беше овдовяла и не внасяше повече пари в кралската хазна. Не беше от полза за династията на Тюдорите, освен като разменна монета в продължаващата борба с Испания. Беше без значение дали ще си стои в къщата в Странд, или ще бъде повикана в двора. Освен това на нейна светлост майката на краля не се нравеше начинът, по който новият Уелски принц гледаше овдовялата си снаха.

Винаги щом я срещнеше, принц Хари приковаваше очи в нея с предаността на малко кученце. Нейна светлост майката на краля тайно беше решила, че ще ги държи разделени. Смяташе, че момичето се усмихва на младия принц твърде топло, смяташе, че насърчава момчешкото му обожание, за да поласкае чуждоземната си суета. Нейна светлост майката на краля негодуваше срещу опитите на когото и да било да влияе върху единствения жив син и наследник. Освен това нямаше доверие на Каталина. Защо младата вдовица би насърчавала един девер, който беше почти с шест години по-млад от нея? Какво се надяваше да спечели от приятелството с него? Нима не знаеше, че го пазят внимателно почти като малко дете: той спеше в бащините си покои, бе придружаван и наглеждан денонощно, постоянно надзираван? Какво се надяваше да постигне испанската вдовица, като му изпращаше книги, учеше го на испански, смееше се на акцента му и го гледаше как язди на манежа, сякаш се обучаваше да стане неин странстващ рицар?

Нищо нямаше да излезе от това. Нищо не можеше да излезе от това. Но нейна светлост майката на краля не позволяваше никой друг освен самата нея да бъде близък с Хари, и постанови гостуванията на Каталина в двора да бъдат редки и кратки.

Самият крал беше достатъчно любезен с Каталина, когато я виждаше, но тя чувстваше как я оглежда, сякаш беше някакво съкровище, което бе откраднал. С него винаги се чувстваше като някакъв трофей — а не като млада жена на седемнайсет години, напълно зависима от почтеността му, негова дъщеря по брак.

Ако можеше да се застави да говори за Артур пред свекърва си или пред краля, може би те щяха да я потърсят, за да споделят скръбта си. Но тя не можеше да използва името му, за да си спечели тяхното благоволение. Дори година след смъртта му не можеше да мисли за него, без да изпитва стягане в гърдите, което бе толкова силно, та й се струваше, че дъхът й ще секне само от скръб. Все още не можеше да изрече името му на глас. Със сигурност не можеше да разчита скръбта да й помогне в двора.

— Но какво ще стане? — продължи доня Елвира.

Каталина извърна глава.

— Не знам — каза тя кратко.

— Може би ако това бебе на кралицата се окаже син, кралят ще ни изпрати обратно в Испания — продължаваше дуенята.

Каталина кимна:

— Може би.

Дуенята познаваше Каталина достатъчно добре, за да разпознае мълчаливата й решителност.

— Бедата е, че все още не искате да заминете — прошепна тя. — Кралят може да ви задържи като залог срещу парите от зестрата ви, родителите ви може да ви позволят да останете; но ако настоявате, бихте могли да си отидете у дома. Все още си мислите, че може да ги накарате да ви омъжат за Хари; но ако това можеше да се случи, досега вече щяхте да сте сгодени. Трябва да се откажете. Тук сме вече от година, а вие не постигате напредък. Ще държите всички ни като в капан тук, докато претърпите поражение.

Пясъчнорусите мигли на Каталина се спуснаха и забулиха очите й.

— О, не — каза тя. — Не мисля така.

На вратата рязко се потропа.

— Спешно съобщение за вдовстващата принцеса на Уелс! — провикна се гласът.

Каталина пусна ръкоделието си и се изправи. Дамите й също скочиха. Толкова необичайно беше да се случи нещо в тихия двор в Дърам Хаус, че всички бяха обзети от силно вълнение.

— Е, добре, пуснете го да влезе! — възкликна Каталина.

Мария де Салинас отвори рязко вратата и един от камериерите на кралската спалня влезе и коленичи пред принцесата.

— Скръбни новини — каза той кратко. — Син, принц, се роди на кралицата и почина. Нейна светлост кралицата също почина. Дано Бог помогне на негова светлост в царствената му скръб.

— Какво? — запита доня Елвира, опитвайки се да възприеме зашеметяващия порой от събития.

— Бог да приеме душата й — отвърна Каталина подобаващо. — Бог да пази краля.

* * *

— „Небесни Отче, приеми при Себе Си Твоята дъщеря Елизабет. Сигурно я обичаш, тя беше много добра и благородна жена.“

Отпускам се назад, сядам на пети и изоставям молитвата. Мисля, че животът на кралицата, прекратен толкова трагично, бе изпълнен със скръб. Ако версията на Артур за скандала бе вярна, то тя е била готова да се омъжи за крал Ричард, независимо от това колко презрян тиранин е бил. Искала е да се омъжи за него и да бъде негова кралица. Майка й и нейна светлост майката на краля, както и победата при Босуърт, са я принудили да приеме крал Хенри. Тя била родена да бъде кралица на Англия, и се омъжила за човека, който можел да й осигури престола.

Мисля си, че ако бях успяла да й кажа за обещанието си, тя щеше да познае болката, която се процежда през тялото ми като лед всеки път, когато мисля за Артур, и съзнавам, че му обещах да се омъжа за Хари. Мисля си, че тя може би щеше да разбере — ако си родена да бъдеш кралица на Англия, трябва да бъдеш такава, независимо кой е кралят. Независимо кой ще трябва да бъде съпругът ти.

Без нейното тихо присъствие в двора имам чувството, че съм изложена на по-големи опасности, че съм по-далеч от целта си. Тя беше мила към мен, беше любяща жена. Изчаквах да изтече годината на траура ми и вярвах, че тя ще ми помогне да встъпя в брак с Хари, защото той щеше да бъде спасение за мен, и защото ще му бъда добра съпруга. Вярвах, че тя знае, че една жена може да се омъжи за човек, към когото не изпитва нищо освен безразличие, и въпреки това да бъде добра съпруга.

Но сега дворът ще се управлява от нейна светлост майката на краля, а тя е страховита жена, която не подкрепя нищо освен собствената си кауза, не храни привързаност към никого освен към сина си Хенри и неговия син, принц Хари.

Тя не приема да помага на никого, служи на първо място на интересите на собственото си семейство. Ще гледа на мен само като на една сред многото кандидатки за брак с Хари. Да й прости Господ, може дори да му потърси съпруга-французойка, и тогава аз ще съм изменила на само на Артур, но и на родните си майка и баща, които имат нужда от мен, за да поддържат съюза между Англия и Испания и враждата между Англия и Франция.

Тази година беше тежка за мен, очаквах едногодишен траур, а след това — нов годеж; изпълвам се с все по-голяма и по-голяма тревога, тъй като по всичко личи, че никой не планира такова нещо. А сега се боя, че ще стане по-лошо. Ами ако крал Хенри реши да се откаже от втората част от зестрата и ме изпрати у дома? Какво ще стане, ако сгодят Хари, това лекомислено момче, за някоя друга? Какво ще стане, ако просто ме забравят? Ако ме задържат като залог за добронамереността на Испания, но се отнасят пренебрежително с мен? Ако ме оставят в Дърам Хаус като една призрачна принцеса, управляваща призрачен двор, докато истинският свят продължава да съществува другаде?

Мразя това време на годината в Англия, мразя начина, по който зимата се задържа упорито сред студените мъгли, под сивите небеса. В Алхамбра водата в каналите сигурно се освобождава от скрежа и започва да тече отново, леденостудена, буйна и дълбока от разтопените планински снегове. Пръстта в градините сигурно започва да се затопля, градинарите сигурно садят цветя и млади фиданки, слънцето сигурно грее топло сутрин, а дебелите завеси са свалени от прозорците, за да могат топлите ветрове отново да повяват из двореца.

Прелетните птици ще се върнат по високите хълмове, а по маслиновите дървета ще блещукат зелено-сиви листа. Навсякъде фермерите ще обръщат червената почва, ще се носи ухание на живот и растеж.

Копнея да си бъда у дома; но няма да изоставя поста си. Не съм войник, който забравя дълга си, аз съм страж, който стои буден през цялата нощ. Няма да изменя на любовта си. Аз казах: „Обещавам!“, и не забравям това. Ще му бъда вярна. Градината, която олицетворява вечния живот, Ал Яна, ще ме очаква, в Ал Яна ще ме очаква розата, там ще ме чака Артур. Ще бъда кралица на Англия, каквато съм родена да бъда, както му обещах, че ще бъда. Розата ще цъфти и в Англия, както цъфти в рая.

* * *

За кралица Елизабет беше устроено внушително, тържествено погребение, и Каталина отново облече траурно черно. През тъмната дантела на късия си воал тя наблюдаваше важните особи, преминаващи в зависимост от ранга си, приготовленията за службата, виждаше как всичко се определя според голямата книга на майката на краля. Собственото й място също беше точно определено — зад принцесите, но пред всички други дворцови дами.

Лейди Маргарет, майката на краля, бе изложила писмено всички ритуали, които трябваше да се следват навсякъде в двора на Тюдорите — от родилните стаи до излагането на мъртвото тяло за поклонение, така че синът й и поколенията, които тя се молеше да дойдат след него, да бъдат подготвени за всякакви случаи, така че всеки случай да се отбелязва по подобие на друг предшестващ, и така че всяко събитие, независимо колко е далечно в бъдещето, да бъде ръководено от нея.

Сега първото устроено от нея величествено погребение, за необичаната й снаха, премина с реда и изяществото на добре планирана поетична драма в двора, а колкото до великата организаторка на всичко, тя зае видимо, безспорно, мястото си на най-влиятелна дама в двора.