Филипа Грегъри
Вярната принцеса (37)

Лятото на 1513 г.

Смъртта на Едуард Хауард накара Катерина да заработи още по-усърдно по приготовленията за заминаването на английската армия за Кале. Може би намерението на Хенри бе да поиграе на война, но щеше да използва истински гюлета и оръдия, мечове и стрели, и тя искаше те да бъдат добре изработени, а прицелът им — точен. Беше познавала реалностите на войната през целия си живот, но със смъртта на Едуард Хауард сега за първи път и Хенри видя, че войната не е като в книга с приказки, не е като турнир. Един хубав, блестящ млад мъж като Едуард можеше да потегли под лъчите на слънцето, а да се завърне у дома в каруца, насечен на парчета. Чест правеше на Хенри, че смелостта му не се разколеба, когато осъзна тази истина, когато видя младия Томас Хауард да заема мястото на брат си, когато видя бащата на Едуард да свиква арендаторите си и да събира дълговете си, за да осигури войски и да отмъсти за сина си.

Изпратиха първата част от армията в Кале през май, и Хенри се подготви да ги последва с втората група войски през юни. Беше унил и мрачен както никога преди.

Катерина и Хенри яздеха бавно през Англия от Гринич до Дувър, откъдето щеше да потегли Хенри. Жителите на градовете се изсипваха да ги приветстват и да събират мъжете си, докато Катерина и Хенри минаваха сред тях. Хенри и Катерина имаха еднакви едри бели коне и Катерина яздеше с преметнати отстрани крака, с разстилаща се около седлото дълга синя рокля. Хенри, който яздеше до нея, изглеждаше внушителен, по-висок от всеки друг мъж в редиците, по-силен от повечето, златокос, раздаващ усмивки на всички наоколо.

В сутрините, когато потегляха от някой град, и двамата носеха броня: еднакви доспехи от сребро и позлата. Катерина носеше само нагръдник и шлем, изработени от фино изкован метал и гравирани със златни шарки. Хенри носеше пълен комплект доспехи от пръстите на краката до върха на пръстите на ръцете всеки ден, колкото и да беше горещо. Яздеше с вдигнат наличник на шлема и играещи сини очи, с тънка златна корона върху шлема. Знаменосците, които носеха герба на Катерина от едната страна и този на Хенри — от другата, яздеха от двете им страни и когато виждаха нара на кралицата и розата на Хенри, хората крещяха: „Бог да благослови краля!“ и „Бог да благослови кралицата!“. Когато напускаха някой град, с войските, маршируващи зад тях и стрелците с лъкове пред тях, жителите на града се тълпяха от двете страни на пътя в продължение на цяла миля, за да ги видят как минават, и хвърляха розови листенца и пъпки от рози по пътя пред конете. Всички войници маршируваха с рози, затъкнати в петлиците или шапките си, и пееха, докато маршируваха: непристойни стари английски песни, но понякога също и балади, съчинени от Хенри.

Трябваха им близо две седмици да стигнат до Дувър, и това време не бе пропиляно, защото събираха припаси и вербуваха войска във всяко село. Всеки мъж в страната искаше да отиде във войската, за да защити Англия срещу Франция. Всяка девойка искаше да може да каже, че любимият й е заминал да стане войник. Цялата страна беше сплотена в желанието си за отмъщение срещу французите. И цялата страна беше уверена, че с младия крал начело на млада армия, това може да се постигне.

* * *

По-щастлива съм, осезаемо по-щастлива, отколкото когато и да било от смъртта на сина ни насам. По-щастлива съм, отколкото смятах за възможно. Хенри идва в леглото ми всяка нощ по време на изпълненото с празненства, танци и маршируване пътуване към крайбрежието, мой е в мислите, думите и делата си. Потегля на поход, организиран от мен, вниманието му е безопасно отклонено от истинската война, която аз ще трябва да водя, той споделя с мен всяка своя мисъл и дума. Моля се в някоя от тези нощи на път, докато яздим заедно на юг към крайбрежието, сред повишеното напрежение, което съпътства войната, да създадем ново дете, ново момче, нова роза за Англия, какъвто беше Артур.

* * *

Благодарение на Катерина и Томас Улзи времето на приготовленията за потеглянето на корабите беше изчислено до съвършенство. За тази английска армия нямаше да има обичайното забавяне, докато се даваха заповеди в последната минута и отчаяно се поръчваха забравени съществено важни неща. Корабите на Хенри — четиристотин на брой — ярко боядисани, с развети знамена, с вдигнати платна — чакаха да откарат войските във Франция. Корабът на самия Хенри, сияещ с обков от златни листа, с развяващото се на кърмата знаме с червения дракон, се полюшваше на дока. Кралските гвардейци, великолепно обучени, с нови униформи в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло, обсипани с пайети, бяха тържествено отведени на кея, двата комплекта инкрустирани със злато доспехи на краля бяха натоварени на борда, специално обучените му бели коне бяха в боксовете си. Приготовленията бяха по-педантични от тези и за най-сложните дворцови живи картини, а Катерина знаеше, че мнозина от младите мъже очакваха войната с такова нетърпение, както и някое дворцово забавление.

Всичко беше готово Хенри да се качи на кораба и да отплава за Франция, когато в скромна церемония на брега в Дувър той взе големия държавен печат и пред всички обяви Катерина за регент на негово място, глава на кралството и главнокомандващ на английските войски за вътрешна отбрана на страната.

* * *

Внимавам лицето ми да е мрачно и тържествено, когато той ме определя за регент на Англия, целувам му ръка, а после го целувам по устата, за да му пожелая късмет. Но когато корабът му е взет на буксир от баржите, прекосява плитчините на пристанището, а после разгъва платна, за да улови вятъра и потегля за Франция, от радост ми идва да запея на глас. Няма да проливам сълзи за заминаващия си съпруг, защото той ми остави всичко, което някога съм искала. Аз съм повече от принцеса на Уелс, повече от кралица на Англия, аз съм глава на кралството, аз съм главнокомандващ на армията, това наистина е моята страна, и съм неин единствен владетел.

И първото, което ще направя — всъщност, може би единственото, което ще направя с дадената ми власт, единственото нещо, което трябва да направя с този даден от Бога шанс — е да победя шотландците.

* * *

Веднага щом пристигна в двореца Ричмънд, Катерина даде на Томас Хауард, по-младия брат на Едуард, заповеди да вземе оръдията от арсеналите в Тауър и да потегли с целия английски флот на север към Нюкасъл, за да защити границите от шотландците. Той не беше такъв адмирал, какъвто бе брат му, но беше стабилен млад мъж и тя смяташе, че може да разчита на него да изпълни ролята си в доставянето на жизненоважните оръжия на север.

Всеки ден Катерина получаваше новини от Франция, донасяни от пратеници, които вече беше разположила по пътя. Улзи имаше строги указания да докладва на кралицата за напредъка на войната. От него тя искаше точен анализ. Знаеше, че Хенри ще й изпраща оптимистични съобщения. Не всички новини бяха добри. Английската армия беше пристигнала във Франция, в Кале имаше голямо вълнение, пиршества и празненства. Имаше паради и събиране на войници, а Хенри бе обсипван с поздравления за красивите си доспехи и спретнатите си войски. Но император Максимилиан не успя да събере собствена армия, за да подкрепи англичаните. Вместо това, позовавайки се на бедност, но изтъквайки въодушевлението си за каузата, той дойде при младия владетел, за да предложи меча и службата си.

За Хенри, който още не беше чул дори един даден в пристъп на гняв изстрел, мигът, когато чу как императорът на Свещената Римска Империя му предлага услугите си, запленен от бляскавия млад владетел, бе главозамайващ.

Катерина се намръщи, когато прочете тази част от доклада на Улзи, пресмятайки, че Хенри ще приеме на служба императора срещу прекалено висока сума, и така щеше да е принуден да плаща на съюзник, който беше обещал да дойде на собствени разноски с армия от наемници. Тя веднага разпозна поредната проява на двуличието, белязало тази кампания още от началото. Но това поне щеше да означава, че императорът щеше да бъде с Хенри в първата му битка, а Катерина знаеше, че може да разчита на опитния по-възрастен мъж да опази импулсивния млад крал.

По съвет на Максимилиан английската армия обсади Теруан — град, който императорът на Свещената Римска Империя отдавна искаше за себе си, но нямаше никаква тактическа стойност за Англия — и Хенри, на безопасно разстояние от късообхватните оръдия по стените на градчето, се разхождаше сам из лагера си в полунощ, говореше утешителни думи на войниците на пост, и му беше позволено за първи път да стреля с оръдие.

Шотландците, които само чакаха Англия да остане беззащитна, след като кралят и армията заминат за Франция, обявиха война на англичаните и сами започнаха поход на юг. Улзи писа разтревожено на Катерина, питайки я дали е необходимо някои от войските на Хенри да се върнат, за да може тя да се изправи пред тази нова заплаха. Катерина отговори, че ще успее да се защити от погранично нападение, и започна ново събиране на войски от всички градове в страната, използвайки списъците, които вече беше подготвила.

Тя даде заповед за събирането на лондонската запасна армия и излезе, облечена в доспехи, възседнала белия си кон, да направи преглед на войските, преди да започнат своя поход на север.

* * *

Поглеждам се в огледалото, докато придворните ми дами завързват предницата на бронята ми, а камериерката държи шлема ми. Виждам нещастното изражение върху лицата им, как глупавата камериерка държи шлема, сякаш е твърде тежък за нея, сякаш нищо от това не би трябвало да се случва, сякаш не съм родена за този момент: сега. Мигът, в който се изпълнява моята съдба.

Безмълвно си поемам дъх. В доспехите си толкова приличам на майка си, че лицето в огледалото би могло да е нейното, застанала толкова неподвижна и горда, с коса, отметната от лицето, и с очи, блестящи ярко като потъмнялата позлата на нагръдника й, оживени от мисълта за предстоящата битка, блестящи от радост поради увереността в победата.

— Не се ли страхувате? — пита ме тихо Мария де Салинас.

— Не. — Говоря истината. — Прекарала съм целия си живот в очакване на този момент. Аз съм кралица и дъщеря на кралица, която е трябвало да се бори за страната си. Притекох се на помощ на тази страна, моята страна, точно в момента, когато има нужда от мен. Не е време за кралица, която иска да си седи на трона и да раздава награди за участие в турнири. Сега е време за кралица, която има сърцето и куража на мъж. Аз съм тази кралица. Ще потегля с армията си.

Разнася се лек слисан шепот:

— Да потеглите? Нима на север? Ще направите преглед на войските, но със сигурност няма да потеглите с тях, нали? Не е ли опасно?

Посягам за шлема си.

— Ще потегля с тях на север, за да срещна шотландците. И ако шотландците направят пробив, ще се бия с тях. А когато се изправя срещу тях на бойното поле, ще остана там, докато ги победя.

— Но какво ще стане с нас?

Усмихвам се на жените:

— Три от вас ще дойдат с мен да ми правят компания, а другите ще останат тук — казвам твърдо. — Онези, които останат, ще продължат да шият знамена, да приготвят превръзки и да ми ги изпращат. Ще поддържате добър ред — продължавам все така твърдо. — Онези, които дойдат с мен, ще се държат като войници на бойното поле. Няма да търпя оплаквания.

Избягвам от ужасените им изблици, като се отправям към вратата.

— Мария и Маргарет, вие ще дойдете с мен сега — казвам.

Войските са строени пред двореца. Яздя бавно пред редиците, като спирам очи върху едно лице, после — върху друго. Виждала съм баща си да прави това, а също и майка си. Баща ми ми е казвал, че всеки войник трябва да съзнава, че е ценен, трябва да знае, че по време на прегледа на войските е бил видян като отделен човек, трябва да почувства, че е съществена част от тялото на армията. Искам да бъдат сигурни, че съм ги видяла, че съм видяла всеки един от тях; че ги познавам. Искам да ме познават. След като съм минала покрай всеки един от петстотинте, заставам пред армията и свалям шлема си, за да могат да видят лицето ми. Сега не приличам на испанска принцеса, с покрита коса и забулено лице. Аз съм английска кралица с открито лице. Повишавам глас, за да може да ме чуе всеки от тях.

— Мъже на Англия — казвам. — Ние с вас ще потеглим заедно да се бием срещу шотландците, и никой от нас няма да се поколебае, нито да стане изменник. Няма да се върнем назад, докато те не отстъпят. Няма да си отдъхнем, докато те не бъдат мъртви. Заедно ще ги победим, защото вършим благословено от небесата дело. Това не е предизвикан от нас спор, това е коварно нахлуване от страна на Джеймс Шотландски; той нарушава собствения си договор, оскърбява собствената си съпруга-англичанка. Това е безбожно нахлуване, осъдено от самия папа, нахлуване, което нарушава Божия ред. Той готвеше това нападение от години. Чакаше, като страхливец, с надеждата да ни завари слаби. Но той греши, защото сега сме силни. Ще го победим този крал-еретик. Ще спечелим. Мога да ви уверя в това, защото зная Божията воля по този въпрос. Бог е с нас. И можете да бъдете сигурни, че Божията десница винаги закриля мъжете, които се бият, за да защитят домовете си.

Надига се мощен одобрителен рев, аз се обръщам и се усмихвам на едната страна, и после — на другата, за да могат всички те да видят колко ме радва храбростта им. За да могат всички до един да видят, че не се страхувам.

— Добре. Напред! — казвам простичко на командира до мен, армията се обръща и излиза от парадния плац.

* * *

Докато първата отбранителна армия на Катерина маршируваше на север под командването на графа на Съри, събирайки попълнения по пътя си, вестоносци препускаха отчаяно на юг към Лондон, за да й занесат новините, които очакваше. Армията на Джеймс беше пресякла шотландската граница и настъпваше през хълмистата погранична област, като вербуваше войници и задигаше храна по пътя си.

— Граничен набег? — попита Катерина, съзнавайки, че не е това.

Човекът поклати глава:

— Негова светлост ми поръча да ви съобщя, че френският крал е обещал на шотландския крал да го признае, ако спечели тази битка срещу нас.

— Да го признае? Като какъв?

— Като крал на Англия.

Очакваше тя да възкликне възмутено или уплашено, но тя просто кимна, сякаш това беше още нещо, което трябваше да вземе под внимание.

— Колко войници? — обърна се Катерина към пратеника.

Той поклати глава.

— Не мога да кажа със сигурност.

— Колко са според вас?

Той погледна кралицата, видя острата тревога в очите й, и се поколеба.

— Кажете ми истината!

— Боя се, че са към шейсет хиляди, ваша светлост, може би и повече.

— Колко повече? Приблизително?

Той отново се поколеба. Тя се надигна от стола си и тръгна към прозореца.

— Моля ви, кажете ми каквото мислите — каза тя. — Не ми правите услуга, ако заради вашите опити да ми спестите безпокойството, потегля с армия и открия пред себе си по-многочислен враг, отколкото съм очаквала.

— Мисля, че сто хиляди — каза той тихо.

Очакваше тя да ахне ужасено, но когато я погледна, тя се усмихваше.

— О, не ме е страх от това.

— Не се страхувате от сто хиляди шотландци? — запита той.

— Виждала съм и по-лошо — каза тя.

* * *

Сега зная, че съм готова. Шотландците се изсипват през границата, в пълната си мощ. Превзеха северните крепости с нелепа лекота, цветът на английското командване и най-добрите войници са отвъд морето във Франция. Френският крал смята да ни разгроми с помощта на шотландците в собствените ни земи, докато нашата сякаш излязла от някоя жива картина армия препуска из северна Франция и заема красиви пози. Моят миг е сега. Всичко зависи от мен, и от мъжете, които са останали. Поръчвам да извадят кралските знамена и флагове от големите ракли. Развети начело на армията, кралските знамена показват, че на бойното поле е кралят на Англия. Тази роля ще изпълнявам аз.

— Нима ще потеглите под кралското знаме? — пита една от дамите ми.

— Кой друг?

— Редно е да е кралят.

— Кралят се бие с французите. Аз ще се бия с шотландците.

— Ваша светлост, една кралица не може да вземе знамето на краля и да потегли в битка.

Усмихвам й се, не се преструвам на уверена: наистина знам, че това е моментът, който съм чакала цял живот. Обещах на Артур, че мога да бъда кралица в доспехи; и сега съм.

— Една кралица може да язди под кралски флаг, ако смята, че може да победи.

Свиквам останалите войски: това ще бъде моята войска. Планирам да ги поведа в боен ред, но следват още коментари.

— Нима ще яздите начело на войските?

— Вие къде бихте искали да яздя?

— Ваша светлост, може би изобщо не бива да заемате това място?

— Аз съм техен главнокомандващ — казвам простичко. — Не трябва да мислите за мен като за кралица, която си седи у дома, влияе тайно върху политиката и тормози децата си. Аз съм кралица, която управлява така, както управляваше майка ми. Когато страната ми е в опасност, аз съм в опасност. Когато страната ми триумфира — което и ще стане — това е мой триумф.

— Но какво би станало, ако…?

Суровият ми поглед принуждава придворната дама да замълчи.

— Не съм глупачка, изготвила съм план, който да влезе в действие в случай на поражение — казвам й. — Един добър командир винаги говори за победа и въпреки това предвижда и поражение. Знам точно къде ще отстъпя, знам и точно къде ще се прегрупираме, знам точно и къде ще се вляза отново в битка, а ако се проваля и там, знам къде ще прегрупирам отново войските. Не съм чакала короната дълги години, за да видя как кралят на Шотландия и онази глупачка Маргарет ми я отнемат.

* * *

Войниците на Катерина, всичките четирийсет хиляди, се движеха с усилие по пътя зад кралската гвардия, приведени под тежестта на оръжията си и торбите с храна в слънчевата светлина на късното лято. Катерина яздеше белия си кон начело на кервана, където всички можаха да я виждат, с кралското знаме над главата си, така че войниците да я опознаят сега, по време на похода, и да могат да я разпознават по-късно в битка. Два пъти на ден тя обхождаше строя по цялата му дължина, с насърчителна дума за всеки, който се тътреше унило отзад, давейки се в прахта от каруците. Дневният й режим беше като на монахиня: ставаше на разсъмване, за да изслуша литургията, причестяваше се по пладне, и си лягаше по здрач, събуждайки се в полунощ, за да прочете молитвите си за безопасността на кралството, за безопасността на краля, и за себе си.

Пратеници сновяха постоянно между армията на Катерина и частта, командвана от Томас Хауард, граф Съри. Планът им беше Съри да влезе в сражение с шотландците при първа възможност — да предприеме всичко, което би могло да възпре бързото им и разрушително настъпление на юг. Ако Съри бъдеше победен, шотландците щяха да продължат да настъпват и Катерина щеше да ги посрещне с войската си, която щеше да хвърли в отбрана на южните графства на Англия. Ако шотландците успееха да минат и през тях, Катерина и Съри имаха последен план за отбраната на Лондон. Щяха да се прегрупират, да свикат опълчение от граждани, да издигнат земни укрепления около Сити и ако всичко друго се провалеше, да се оттеглят в Тауър, който можеше да бъде удържан достатъчно дълго, докато Хенри им изпратеше подкрепления от Франция.

* * *

Съри е обезпокоен, че съм му наредила да поведе първата атака срещу шотландците: би предпочел да изчака моята войска да се присъедини към него; но аз настоявам атаката да протече както съм планирала. Би било по-сигурно да обединя двете ни армии, но аз водя отбранителна кампания. Трябва да държа една армия в резерв, за да попречи на шотландците да връхлетят на юг, ако спечелят първата битка. Тук не става дума за единично сражение. Това е война, която трябва да унищожи шотландската заплаха за цяло поколение напред, може би завинаги.

Аз също се изкушавам да му заповядам да ме изчака, толкова искам да се присъединя към битката; изобщо не изпитвам страх, само някаква дива радост, сякаш съм ястреб, държан в клетка твърде дълго и сега внезапно освободен. Но няма да хвърля скъпоценните си войници в битка, която би оставила пътя към Лондон отворен, ако загубим. Съри смята, че ако обединим войските, със сигурност ще спечелим, но аз знам, че във войната нищо не е сигурно, всичко може да се обърка. Един добър военачалник трябва да е готов за най-лошото, и аз не смятам да рискувам шотландците да ни победят в една битка, а после да потеглят надолу по Големия Северен път и да влязат в столицата ми, та да последва коронация, приветствана от французите. Не съм спечелила този трон с такива усилия, за да го загубя в една необмислена битка. Имам боен план за Съри, друг план за себе си, а после — и позиция, към която да отстъпя, както и поредица от позиции след това. Те може и да спечелят една битка, може да спечелят и повече от една, но никога няма да ми отнемат трона.

Намираме се на шейсет мили извън Лондон, в Бъкингам. Това е добра бързина за една армия в поход, казват ми, че е огромна бързина за английска армия; англичаните са прословути с бавенето си по пътя. Уморена съм, но не изтощена. Вълнението и — за да бъда честна — страхът, които изпълват всеки ден, ме държат като хрътка на повод, вечно нетърпелива, вечно стремяща се да се отскубне напред и да започне лова.

А сега имам и своя тайна. Всеки следобед, когато слизам от коня си, се смъквам от седлото и най-напред, преди всичко останало, влизам в нужника, или палатката, или на което и да е място, където мога да бъда сама, вдигам полите си и поглеждам бельото си. Очаквам месечния си цикъл, а това е вторият месец, в който той не идва. Надеждата ми — силна, сладка надежда — е, че когато Хенри отплава за Франция, ме е оставил бременна.

Няма да кажа на никого, нито дори на жените от свитата си. Мога да си представя каква врява ще вдигнат, ако знаят, че яздя всеки ден, и се готвя за битка, когато очаквам дете, или дори само се надявам на дете. Не смея да им кажа, защото, съвсем честно казано, не смея да направя нищо, което може да наклони везните на кампанията против нас. Разбира се, нищо не би могло да бъде по-важно от един син за Англия — освен това едничко друго нещо: да запазя Англия, за да може този син да я наследи. Трябва да стисна зъби заради риска, който поемам, и въпреки това да го поема.

Мъжете знаят, че яздя начело на редиците им и че съм им обещала победа. Маршируват добре, ще се бият добре, защото ми вярват напълно. Хората на Съри, по-близо до врага от нас, знаят, че зад тях, като надеждна подкрепа, върви моята армия. Знаят, че лично предвождам техните подкрепления. Това даде повод за много приказки в страната, те са горди да имат кралица, която е готова да тръгне на бой за тях. Ако се обърна към Лондон и им кажа да продължават без мен, защото имам женска работа за вършене, те също ще се отправят към къщи — толкова е просто. Ще си помислят, че съм изгубила увереност, че съм изгубила вяра в тях, че очаквам поражение. Достатъчно се мълви за неудържима армия от шотландци — сто хиляди яростни планинци — и без аз да допълвам страховете им.

Освен това, ако не мога да спася кралството си за моето дете, тогава няма особен смисъл да имам дете. Трябва да победя шотландците, трябва да бъда велик пълководец. Когато този дълг бъде изпълнен, ще мога отново да бъда жена.

Вечерта получавам вести от Съри, че шотландците са се разположили на лагер на един масивен хребет, строени в боен ред на място, наречено Флодън. Той ми изпраща план на местността, на който се вижда, че шотландците са се разположили на лагер на височината, с изглед на юг. От един бърз поглед към картата ми става ясно, че англичаните не бива да атакуват нагоре по склона срещу тежко въоръжените шотландци. Шотландските стрелци с лъкове ще стрелят надолу по склона, а после планинците ще връхлетят надолу върху нашите войници. Никоя армия не би могла да се справи с подобна атака.

— Кажете на господаря си, че трябва да разпрати шпиони и да намери начин да заобиколи шотландците, за да ги нападне в тил, от север — казвам на пратеника, като се взирам в картата. — Кажете му, че моят съвет е да направи лъжлива маневра, да остави достатъчно войници пред шотландците, за да ги притиснат, но да отведе останалите, сякаш се отправя на север. Ако има късмет, те ще се впуснат в преследване и ще ги изкарате на открит терен. Ако не му провърви, ще трябва да стигне до тях от север. Добър ли е теренът? Нарисувал е поток на тази скица.

— Теренът е мочурлив — потвърждава мъжът. — Може да не успеем да го прекосим.

Прехапвам устна.

— Това е единственият път, който виждам — казвам. — Кажете му, че така ви съветвам, но че това не е заповед. Той е командир на бойното поле, трябва сам да прецени. Но му кажете, че съм сигурна, че трябва да прогони шотландците от онзи хълм. Кажете му, че със сигурност не бива да атакува нагоре по склона. Трябва или да заобиколи и да ги изненада откъм тила, или да ги подмами да слязат от онзи хълм.

Мъжът се покланя и си тръгва. Дай Боже да успее да занесе съобщението ми на Съри. Ако смята, че може да се бие с армия от шотландци на висок терен, с него е свършено. Една от дамите ми идва при мен в минутата, когато вестоносецът излиза от палатката ми: тя трепери от изтощение и страх.

— Какво ще правим сега?

— Настъпваме на север — казвам.

— Но те вече всеки момент могат да започнат да се бият!

— Да, и ако победят, можем да си отидем у дома. Но ако загубят, ще застанем между шотландците и Лондон.

— И какво ще правим? — прошепва тя.

— Ще ги победим — казвам просто.