Филипа Грегъри
Вярната принцеса (20)

Дворецът Гринич
11-ти юни 1509 г.

Ужасявах се от венчавката, от мига, в който щеше да се наложи да изрека словата на брачните клетви, които бях дала на Артур. Но в крайна сметка службата дотолкова не приличаше на онзи славен и бляскав ден в катедралата „Сейнт Пол“, че успях да я изтърпя с Хари пред мен, и Артур — заключен в самото дъно на ума ми. Правех това за Артур, точно това, което той ми повели, точно това, на което бе настоял — и не можех да рискувам да мисля за него.

Нямаше огромно множество, събрано в катедрала, нямаше наблюдаващи посланици, нито пък фонтани, от които да се лее вино. Оженихме се зад стените на двореца Гринич, в църквата на Ревностните монаси, в присъствието само на трима свидетели и дванайсет гости.

Нямаше пищно празненство, нито музика или танци, в двора нямаше пиянство или шумно и грубо веселие. Не ни настаниха в леглото пред всички. Страхувах се от това — ритуала на настаняването в леглото, а след това — показването на завивките пред всички на сутринта; но принцът — кралят, така трябва да го наричам сега — е стеснителен също като мен, и ние вечеряме тихо пред придворните и се оттегляме заедно. Вдигат наздравици за нас и ни оставят да си вървим. Баба му е там, с лице като маска, със студени очи. Засвидетелствам й всяко дължимо уважение, за мен няма значение какво мисли сега. Тя не може да направи нищо. Няма намек, че ще живея в покоите й под неин надзор. Тъкмо напротив — изнесла се е от покоите си заради мен. Омъжена съм за Хари. Аз съм кралица на Англия, а тя е само баба на един крал.

Дамите ми ме събличат мълчаливо: това е и техен триумф, това е спасение от бедността както за мен, така и за тях. Никой не иска да си спомня нощта в Оксфорд, нощта в Бърфорд, нощите в Лондон. Тяхната съдба зависи толкова, колкото и моята, от успеха на тази огромна измама. Ако го поискам от тях, биха отрекли дори самото съществуване на Артур.

Освен това всичко беше толкова отдавна. Преди цели седем години. Кой освен мен може да помни толкова далече назад? Кой освен мен някога е познавал насладата да чака Артур, проблясъците от светлината на огъня, отразена по ярките завеси на леглото, проблясването на светлината на свещите по преплетените ни крайници? Сънения шепот в ранните часове на утринта: „Разкажи ми приказка!“

Те ме оставят, облечена в една от дузината ми изискани нови нощници, и се оттеглят мълчаливо. Чакам Хари, както някога, отдавна, чаках Артур. Единствената разлика е пълното отсъствие на радост.

* * *

Стражите и камериерите, които отговаряха за спалнята, доведоха младия крал до вратата на кралицата, почукаха на нея и го въведоха в покоите й. Тя беше по нощница, седнала край огъня, с рамене, наметнати с богато избродиран шал. Стаята бе топла и приветлива. Когато той влезе, тя се надигна и му направи реверанс.

Хенри я повдигна, докосвайки лакътя й. Тя веднага видя, че беше пламнал и поруменял от смущение; почувства, че ръката му трепери.

— Ще изпиеш ли чаша сватбен ейл? — покани го тя: постара се да не мисли как Артур й донесе една чаша и каза, че е за кураж.

— Да — каза той. Гласът му, все още толкова млад, беше несигурен. Тя се извърна да налее ейла, така че той да не види усмивката й.

Вдигнаха чаши един към друг.

— Надявам се, че днешният празник не е бил твърде скромен за твоя вкус — каза той неуверено. — Помислих си, че заради неотдавнашната смърт на баща ми не е редно да имаме твърде пищна сватба. Не исках да разстройвам нейна светлост, майка му.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Надявам се, че не си разочарована — упорито продължи той. — Първата ти сватба беше толкова великолепна и бляскава.

Каталина се усмихна:

— Почти не я помня, беше толкова отдавна.

Забеляза, че той изглеждаше доволен от отговора й.

— Да, нали? Всички бяхме не много повече от деца.

— Да — каза тя. — Твърде млади за женитба.

Той се размърда на стола си. Тя знаеше, че придворните, които бяха приели злато от Хабсбургите, сигурно бяха говорили против нея. Враговете на Испания навярно бяха говорили против нея. Собствената му баба го беше посъветвала да се откаже от тази сватба. Този млад човек, който не умееше да крие чувствата си, все още се тревожеше за решението си, колкото и дързък да се опитваше да изглежда.

— Не толкова млади: ти беше на петнайсет — напомни й той. — Вече млада жена.

— А Артур беше на същата възраст — каза тя, осмелявайки се да изрече името му. — Но мисля, че никога не е бил силен. Не можа да ми стане съпруг.

Хенри мълчеше и тя се уплаши, че е стигнала твърде далече. Но после видя бързо мярналата се надежда в изражението му.

— Значи наистина е вярно, че бракът никога не е бил консумиран? — попита той, изчервявайки се смутено. — Съжалявам… питах се… знам, че говореха, но все пак се питах…

— Никога — каза тя спокойно. — Опита един-два пъти, но сигурно си спомняш, че той не беше силен. Може дори да се е хвалил, че го е направил, бедният Артур, но това не означаваше нищо.

* * *

„Ще направя това заради теб“, ожесточено казвам мислено на любимия си. „Ти искаше тази лъжа. Ще го направя усърдно и докрай. Ако ще бъде направено, трябва да се направи докрай. Трябва да се извърши смело, с убеждение; и не трябва никога да бъде провалено.“

* * *

На глас Каталина изрече:

— Помниш, че се оженихме през ноември. През декември прекарахме повечето време в пътуване към Лъдлоу и бяхме разделени по време на пътуването. Той не беше добре след Коледа, а след това почина през април. Много тъгувах за него.

— Никога не ти е бил любовник? — попита Хари, отчаяно копнеещ да се увери.

— Как би могъл да бъде? — Тя сви рамене с красив, леко умолителен жест, при който роклята се смъкна от едното й рамо с цвят на сметана. Видя как голата кожа привлече погледа му, видя го да преглъща. — Той не беше силен. Собствената ви майка мислеше, че той трябва да се върне в Лъдлоу сам през първата година. Иска ми се да го бяхме направили. За мен нямаше да има значение, а той може би щеше да бъде пощаден. За мен той беше като непознат по време на целия ни брак. Живеехме като деца в кралска детска стая. Дори почти не успяхме да се сприятелим.

Той въздъхна, сякаш бе освободен от някакво бреме: изражението му, когато я погледна, беше ведро.

— Знаеш ли, не можех да не се страхувам — каза той. — Баба ми каза…

— О! Старите жени вечно клюкарстват по ъглите — каза тя с усмивка. Не обърна внимание на широко разтворените му очи пред небрежното неуважение, проявено от нея. — Слава Богу, ние сме млади и не е нужно да им обръщаме внимание.

— Значи са били просто клюки — каза той, бързо възприемайки пренебрежителния й тон. — Просто клюки на старици.

— Няма да я слушаме — каза тя, предизвиквайки го да продължи. — Ти си крал, а аз съм кралица, и ние ще вземаме сами решенията си. Едва ли се нуждаем от съветите й. Та именно нейните съвети ни държаха разделени, когато можехме да бъдем заедно.

Това не му бе хрумвало преди.

— Наистина — каза той и изражението му стана по-сурово. — И двамата бяхме лишени от възможността да се виждаме. А тя през цялото време намекваше, че ти си била съпруга на Артур, омъжена и споделила легло, и че би трябвало да насоча поглед другаде.

— Аз съм девица, каквато бях, когато дойдох в Англия — заяви тя дръзко. — Можеш да попиташ старата ми дуеня или която и да е от дамите ми. Те всички го знаеха. Майка ми го знаеше. Аз съм недокосната девица.

Хенри изпусна лека въздишка, сякаш освободен от някаква тревога.

— Мило е, че ми го съобщаваш — каза той. — По-добре е тези неща да са ясни, така че да знаем, така че и двамата да знаем. Така че никой да не бъде несигурен. Би било ужасно да прегрешим.

— Ние сме млади — каза тя. — Можем да говорим за такива неща помежду си. Можем да бъдем честни и прями, когато сме заедно. Не е нужно да се боим от слухове и клевети. Не е нужно да се страхуваме от грях.

— И на мен ще ми е за първи път — призна той стеснително. — Надявам се, че това не ме принизява в очите ти?

— Разбира се, че не — каза тя мило. — Та кога изобщо са ти позволявали да излизаш? Баба ти и баща ти те държаха изкъсо, затворен като скъпоценен сокол. Радвам се, че ще бъдем заедно, че това ще бъде първият път и за двама ни, заедно.

Хари се изправи на крака и протегна ръка:

— Значи ще трябва да се учим заедно — каза той. — Ще трябва да бъдем мили един към друг. Не искам да ти причиня болка, Каталина. Трябва да ми кажеш, ако нещо те заболи.

Тя непринудено се сгуши в обятията му и почувства как при допира й цялото му тяло се скова. Тя благовъзпитано се дръпна назад, сякаш се отдръпваше от скромност, но задържа едната си ръка на рамото му, за да го насърчи да продължи напред, докато леглото остана зад нея. После се отпусна назад, докато се облегна на възглавниците си, вдигнала усмихнатото си лице към него, и видя как сините му очи потъмняват от страст.

— Желаех те още откакто те видях за първи път — изрече той задъхано. Започна да гали косата й, шията й, голото й рамо, с припряно докосване, желаейки я цялата, веднага.

Тя се усмихна.

— И аз — теб.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— В онзи ден си мечтаех аз да съм твоят жених.

Той беше поруменял, задъхан.

Тя бавно развърза връзките на яката на нощницата си, като остави меката дреха да се разтвори, така че той да види шията й, закръглените й, твърди гърди, талията й, тъмната сянка между краката й. При вида им Хари леко изстена от желание.

— Със същия успех би могъл и да си — прошепна тя. — Не съм имала друг. А сега сме женени, най-сетне.

— Ах, Господи, да — изрече той с копнеж. — Сега най-сетне сме женени.

Той зарови лице в топлата й шия: тя усещаше дъха му, бърз и настойчив, в косата си, тялото му се движеше на тласъци, притиснато към нейното, Каталина почувства как му отвръща. Спомни си докосването на Артур и леко прехапа връхчето на езика си, за да си напомни никога, никога да не изрича на глас името на Артур. Остави Хари да се притиска със сила към тялото й, докато проникна в нея. Тя нададе лек заучен вик на болка, но разбра веднага, в един лек, приглушен и ужасѐн удар на сърцето си, че това не беше достатъчно. Не беше викала достатъчно, тялото й не му се бе съпротивлявало достатъчно. Беше се държала твърде топло, твърде подканващо. Беше станало прекалено лесно. Той, това неопитно момче, не знаеше много; но знаеше, че не е било достатъчно трудно.

Той спря въпреки порива си. Знаеше, че нещо не беше както трябва. Погледна надолу към нея.

— Ти си девица — каза неуверено. — Надявам се, че не те наранявам твърде много.

Но знаеше, че не е. Дълбоко в сърцето си, знаеше, че тя не е девица. Това твърде пазено момче не знаеше много, но с това беше наясно. Някъде в ума си знаеше, че тя лъже.

Тя вдигна поглед към него.

— Бях девица до този момент — каза, като успя да се усмихне едва-едва. — Но твоята мъжка сила ме победи. Ти си толкова силен. Ти ме надви.

Лицето му все още беше тревожно, но желанието му не можеше да чака. Започна да се движи отново, неспособен да устои на насладата.

— Ти ме завладя — насърчи го тя. — Ти си мой съпруг, взе своето. — Видя го как в надигащата се страст забравя съмнението си. — Ти стори онова, което Артур не успя — прошепна тя.

Това бяха точно думите, които възбудиха желанието му. Младият мъж изстена от удоволствие и се стовари върху нея, семето му се изля на тласъци в нея, актът безспорно беше извършен.

* * *

Той не ме разпитва отново. Толкова силно иска да ми вярва, че не задава въпроса, боейки се, че може да получи отговор, който да не му се понрави. Малодушен е в това отношение. Свикнал е да чува отговорите, които иска да чуе, и по-скоро би предпочел една удобна лъжа, отколкото горчива истина.

Отчасти това се дължи на желанието му да ме има, и той ме иска такава, каквато бях, когато ме видя за първи път: девица, облечена в булчинско бяло. Отчасти целта му е да опровергае всички, предупреждавали го да се пази от капана, който съм му заложила. И най-вече: той мразеше и завиждаше на любимия ми Артур и ме иска просто защото бях съпруга на Артур, и — да ме прости Господ, че е такъв злобен, завистлив втори син — иска да му кажа, че е способен да направи нещо, което Артур не е успял да направи, че може да получи нещо, което Артур не е могъл да има. Макар че любимият ми съпруг лежи студен под нефа на Устърската катедрала, детето, което носи неговата корона, все още иска да тържествува над него. Най-голямата лъжа не е в това да кажа на Хари, че съм девица. Най-голямата лъжа е да му кажа, че е по-добър мъж, повече мъж от брат си. А аз направих и това.

На зазоряване, докато той още спи, вземам малкия си сгъваем нож и порязвам петата си, където той няма да забележи белега, и капвам кръв върху завивката, на която сме лежали, достатъчно, за да издържи проверката на нейна светлост бабата на краля или на всеки друг злонравен, мнителен враг, който все още би могъл да се стреми да ме постави в неудобно положение. Няма да има публично показване на завивките на един крал и неговата съпруга; но зная, че всички ще питат, и най-добре е дамите ми да могат да кажат, че всички са видели петното кръв, и че се оплаквам от болката.

На сутринта правя всичко, което една младоженка би трябвало да направи. Казвам, че съм уморена, и си почивам цяла сутрин. Усмихвам се със сведени очи, сякаш съм открила някаква сладка тайна. Вървя малко вдървено и отказвам да излизам на лов в продължение на седмица. Правя всичко, за да покажа, че съм млада жена, която е изгубила девствеността си. Убеждавам всички. Пък и никой не иска да вярва на нищо друго.

Раната на крака ме боли много дълго време. Усещам я всеки път, когато обувам новите си обувки, онези с големите диамантени катарами. Това е като напомняне към мен за лъжата, която обещах на Артур да изрека. За огромната лъжа, в която ще живея до края на живота си. Не възразявам срещу лекото, остро бодване на болката, когато пъхвам десния си крак в обувката. Тя е нищо в сравнение с болката, скрита дълбоко в мен, когато се усмихвам на недостойното момче, което е крал, и го наричам „съпруже“, с новия си изпълнен с възхищение глас.

* * *

Хари се събуди през нощта, а тихата му неподвижност събуди и Каталина.

— Милорд? — попита тя.

— Заспивай — каза той. — Още не се е съмнало.

Тя се измъкна от леглото и запали тънка свещ от червената жарава на огъня, после запали с нея една по-голяма. Остави го да я гледа, с наполовина разтворена нощница, с гладки хълбоци, само наполовина закрити от падащата дреха.

— Искаш ли ейл? Или вино?

— Чаша вино — каза той. — Вземи си и ти една.

Тя остави свещта в сребърната поставка и се върна в леглото до него с чашите вино в ръка. Не можеше да разчете изражението му, но потисна спазъма на раздразнение, че каквото и да бе станало, тя бе принудена да се събуди, че трябваше да пита какво го безпокои, че трябваше да демонстрира загрижеността си. С Артур разбираше в миг какво иска, какво си мисли. Но всичко можеше да привлече вниманието на Хари — песен, мечта, бележка, хвърлена от тълпата. Всичко можеше да го смути. Благодарение на възпитанието, което беше получил, бе привикнал да споделя мислите си, беше свикнал да бъде напътстван. Нуждаеше се от антураж от приятели и почитатели, възпитатели, ментори, родители. Обичаше постоянните разговори. За него Каталина трябваше да замества всички.

— Мислех си за война — каза той.

— О!

— Крал Луи мисли, че може да ни се измъкне, но ние ще го принудим да воюва. Съобщиха ми, че той иска мир, но аз няма да го приема. Аз съм кралят на Англия, ние сме победителите при Азенкур. Той ще открие в мое лице сила, с която трябва да се съобразява.

Тя кимна. Баща й беше дал ясно да се разбере, че Хари трябва да бъде насърчаван в плановете си за война срещу краля на Франция. Беше й писал с най-топли думи като на своя най-скъпа дъщеря, и я беше посъветвал, че всяка война между Англия и Франция трябва да започне не на северното крайбрежие — където англичаните обикновено нахлуваха — а по границите между Франция и Испания. Той предлагаше англичаните да завоюват отново областта Аквитания, която с радост щеше да се освободи от Франция и щеше да се вдигне да посрещне освободителите си. Испания щеше да окаже силна подкрепа. Щеше да бъде лесен и славен поход.

— На сутринта ще си поръчам нови доспехи — каза Хари. — Не доспехи за турнири. Искам тежки доспехи, за бойното поле.

Тя се готвеше да каже, че той едва ли би могъл да тръгне на война, когато в страната имаше толкова много дела за вършене. В мига, когато английската армия потеглеше за Франция, шотландците, макар че на престола им седеше английска принцеса, със сигурност щяха да се възползват и да нападнат севера. Цялата данъчна система беше съсипана от алчност и несправедливост и трябваше да бъде реформирана, имаше нови планове за училища, за кралски съвет, за укрепления и флот за отбрана на крайбрежието. Това бяха плановете на Артур за Англия, те трябваше да имат предимство пред желанието на Хари за война.

— Ще назнача баба си за регент, когато потегля на война — каза Хари. — Тя знае какво трябва да се прави.

Каталина се поколеба, за да събере мислите си.

— Да, наистина — каза тя. — Но горката дама вече е толкова стара. Вече е направила толкова много. Може би това ще се окаже твърде голямо бреме за нея?

Той се усмихна:

— Не и за нея! Тя винаги е ръководила всичко. Води кралските сметки, знае какво трябва да се прави. Не мисля, че нещо би било твърде много за нея, стига да успява да задържи на власт нас, Тюдорите.

— Да — каза Каталина, като внимаваше да не разпали негодуванието му. — Виж само колко добре управляваше теб! Никога не те изпускаше от поглед, дори за миг. За Бога, мисля си, че не би ти позволила да излезеш дори сега, ако можеше да ти попречи. Когато ти беше момче, тя никога не ти позволяваше да участваш в турнири, никога не ти позволяваше да рискуваш, никога не ти позволяваше да имаш приятели. Тя се посвети на безопасността и благополучието ти. Държеше те толкова близо до себе си и така изкъсо, както не би могла да държи дори една принцеса. — Тя се засмя. — Мисля, че те смяташе за принцеса, а не за силно и здраво момче. Нима не е време да си почине? А ти да имаш малко свобода?

Бързият му, намусен поглед й подсказа, че ще спечели този спор.

— Освен това — усмихна се тя, — ако й дадеш някаква власт, тя със сигурност ще каже на съвета, че ще трябва да се върнеш у дома, че войната е твърде опасна за теб.

— Трудно би могла да ме спре да тръгна на война — наежи се той. — Аз съм кралят.

Каталина вдигна вежди:

— Както желаеш, любов моя. Но предполагам, че тя ще спре да ти отпуска средства, ако войната вземе лош обрат. Ако тя и кралският съвет не приемат начина, по който водиш войната, ще бъде достатъчно само да седят безучастно и да не вдигат данъците за издръжка на армията ти. Може да се окажеш предаден у дома — предаден от обичта й, искам да кажа, — докато в чужбина те атакуват. Може да ти се наложи да разбереш, че старите хора понякога те възпират да направиш онова, което искаш. Винаги се опитват да го правят.

Той беше ужасѐн:

— Тя никога не би действала против мен!

— Никога съзнателно — съгласи се с него Каталина. — Винаги ще мисли, че служи на интереса ти. Просто въпросът е, че…

— Какво?

— Тя винаги ще мисли, че познава най-добре делата ти. За нея ти винаги ще бъдеш малко момче.

Видя го как поруменя от раздразнение.

— За нея винаги ще бъдеш втори син, онзи, който идва след Артур. Не истинският наследник. Неподходящ за трона. Старите хора не могат да променят мнението си, не могат да разберат, че сега всичко е различно. Но как всъщност може тя някога да се довери на преценката ти, след като през целия си живот те е ръководила? За нея ти винаги ще бъдеш най-малкият, бебето.

— Няма да позволя на една стара жена да ме ограничава — зарече се той.

— Твоето време е сега — съгласи се Каталина.

— Знаеш ли какво ще направя? — запита той. — Ще посоча теб за регент, когато потегля на война! Ти ще управляваш страната вместо мен, докато ме няма. Ще ръководиш силите ни у дома. Не бих се доверил на никой друг. Ще управляваме заедно. А ти ще ми оказваш нужната подкрепа. Мислиш ли, че можеш да се справиш с това?

Тя му се усмихна.

— Знам, че мога. Няма да се проваля — каза. — Аз съм родена да управлявам Англия. Ще опазя страната, докато ти отсъстваш.

— От това имам нужда — каза Хари. — А майка ти е била велик военачалник, нали? Подкрепяла е съпруга си. Винаги съм чувал, че той водел войските, но тя събирала парите и свиквала армията?

— Да — каза тя, малко изненадана от интереса му. — Да, тя винаги беше с него. Планираше кампаниите зад бойните линии и се грижеше той да разполага с цялата необходима му войска, събираше средства и свикваше войски, а понякога беше и на най-предна позиция в битките. Имаше собствени доспехи, потегляше на бой заедно с армията.

— Разкажи ми за нея — каза той, като се намести на възглавниците. — Разкажи ми за Испания. Разкажи ми какво е било, когато си била малко момиче в дворците на Испания. Как беше в — как се казваше — Алхамбра?

Това бе твърде близо до предишните й преживявания. Над сърцето й сякаш се беше простряла сянка.

— О, почти не си спомням — каза тя, усмихвайки се на нетърпеливото му изражение. — Няма нищо за разказване.

— Хайде. Разкажи ми някоя история от онези времена.

— Не. Не мога да ти разкажа нищо. Знаеш ли, толкова отдавна съм вече английска принцеса, че не мога да ти разкажа абсолютно нищо за онова време.

 

 

На сутринта Хари беше пълен с енергия, развълнуван при мисълта как ще си поръча доспехи, жадуващ за причина да обяви незабавно война. Събуди я с целувки и се намести върху нея, като нетърпеливо момче, докато тя се разсънваше. Тя го притисна към себе си, посрещна на драго сърце бързата му, егоистична наслада, и се усмихна, когато той се изправи и се измъкна от леглото веднага след това, заблъска по вратата, крещейки на стражите си да го отведат в покоите му.

— Искам да изляза на езда днес преди литургия — каза той. — Такъв чудесен ден е. Ще ме придружиш ли?

— Ще се видим на литургията — обеща му Каталина. — А после можеш да закусиш с мен, ако желаеш.

— Ще закусваме в залата — заяви той. — А после трябва да отидем на лов. Времето е прекалено хубаво, за да не изведа кучетата. Ще дойдеш, нали?

— Ще дойда — обеща му тя, усмихвайки се на доброто му настроение. — А ще си направим ли пикник?

— Ти си най-добрата съпруга! — възкликна той. — Пикникът е прекрасна идея. Ще наредиш ли да вземат музиканти, и тогава може да танцуваме? И доведи дами, доведи всичките си дами, и всички ще танцуваме.

Тя го настигна, преди той да излезе.

— Хари, може ли да повикам лейди Маргарет Поул? Ти я харесваш, нали? Мога ли да я взема за своя придворна дама?

Той пристъпи обратно в стаята, взе я в обятията си и я целуна жадно.

— Ще имаш всекиго, когото пожелаеш да вземеш на служба при себе си. Всеки, когото поискаш, винаги. Изпрати да я повикат веднага, знам, че тя е прекрасна жена. Вземи също и лейди Елизабет Болейн. Тя се връща в двора, след като се беше оттеглила, за да роди. Има си още едно момиче.

— Как ще го кръсти? — попита Каталина, развеселена.

— Мери, мисля. Или Ан. Не мога да си спомня. А сега, за нашите танци…

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Ще наема трупа музиканти и танцьори, а ако мога да поръчам тихи нежни ветрове, ще сторя и това. — Тя се засмя на щастието, което се четеше в лицето му. Чу тропота на стражата, която се приближаваше към вратата. — Ще се видим на литургия!

* * *

Омъжих се за него в името на Артур, в името на майка си, в Божието име, заради нашата кауза и заради себе си. Но много скоро вече разбирам, че съм го обикнала. Невъзможно е да не обичаш такова добросърдечно, енергично, добродушно момче като Хари, в тези първи години на неговото царуване. Той никога не е познал нищо друго освен възхищение и любезност, не очаква нищо по-малко. Всяка сутрин се буди щастлив, изпълнен с увереното очакване за един щастлив ден. И тъй като е крал, обкръжен от придворни и ласкатели, денят му винаги се оказва щастлив. Когато го безпокоят с работа или при него идват хора с неприятни тъжби, той се оглежда за някой, който да поеме бремето на тази грижа от него. През първите няколко седмици баба му беше тази, която се разпореждаше; но аз полека правя необходимото да се превърна в онази, на която той да предаде тежестите по управляването на кралството.

Членовете на кралския съвет привикват да се обръщат към мен, за да се осведомят за мнението на краля. По-лесно им е да представят писмо или предложение, ако той е бил подготвен за изслушването от мен. Придворните скоро узнават, че всичко, което го кара да се отдалечи от мен, всичко, което отдалечава страната от съюза с Испания, ще предизвика гнева и раздразнението ми, а на Хари не му харесва, когато се мръщя. Всички — мъже, които търсят облага, застъпници, търсещи помощ, просители, които търсят справедливост — скоро се научават, че най-бързият път към честно, незабавно решение на проблема им е да се отбият първо в покоите на кралицата, а след това да чакат аз да ги представя на краля.

Никога не ми се налага да моля някого да се отнася с него тактично. Всички знаят, че едно искане трябва да бъде изложено пред него сякаш е съвсем ново, изречено за първи път. Всеки знае, че себелюбието на един млад мъж е нещо съвсем ново и ярко и не бива да бъде помрачавано. Всеки си взема поука от случая с баба му, която открива, че бива внимателно, но неумолимо изместена настрана, защото тя го съветва открито, взема решения без него, защото веднъж — глупава и необмислена постъпка — дори го сгълча. Хари е такъв небрежен и безотговорен крал, че е готов да предаде ключовете на кралството си на всеки, комуто има доверие. Хитростта е да се постарая той да се доверява само на мен.

Внимавам никога да не го виня за това, че не е Артур. Научих се — през седемте години вдовство — че когато Бог ми отне Артур, това бе изпълнение на волята Му, и че е безсмислено да обвинявам онези, които оцеляват, когато най-добрият принц е мъртъв. Артур умря, чувайки обещанието ми, и аз мисля, че имам голям късмет, задето женитбата с брат му не е изпълнение на обет, което се налага да търпя, а такова, на което мога да се наслаждавам.

Харесва ми да бъда кралица. Харесва ми да имам красиви неща и скъпи накити, и луксозно галено кученце, и да събирам около себе си придворни дами, чиято компания е удоволствие за мен. Харесва ми, че мога да платя на Мария де Салинас надниците, които отдавна й дължа, и да я видя как си поръчва дузина рокли и се влюбва. Харесва ми, че мога да пиша на лейди Маргарет Поул и да я повикам в двора си, да се хвърля в обятията й и да се разплача от радост, че я виждам отново, и да чуя обещанието й, че ще остане с мен. Харесва ми да знам, че тя е напълно дискретна; тя никога не казва и думичка за Артур. Но ми харесва, че тя знае какво ми струваше този брак, и знае защо съм го направила. Харесва ми тя да гледа как създавам мечтаната от Артур Англия, макар че на трона е Хари.

За Хари първият месец от женитбата е просто поредица от празненства, пиршества, лов, излети, разходки за удоволствие, разходки с лодка, пиеси и турнири. Хари прилича на момче, което твърде дълго е било заключено в учебна стая, и внезапно са му дали лятна ваканция. За него светът е така пълен със забавления, че и най-дребното преживяване му доставя огромна наслада. Той обожава да ловува — а никога преди не са му позволявали да язди бързи коне. Обича да участва в турнири, а баща му и баба му никога не са допускали да излезе на арената. Харесва компанията на светските мъже, които внимателно приспособяват разговора и забавленията си така, че да му бъде приятно. Обича женската компания, но — слава Богу — детинската му привързаност към мен го прави неподатлив. Обича да разговаря с красиви жени, да играе карти с тях, да ги гледа как танцуват и да ги удостоява с големи награди за дребни постижения — но винаги хвърля поглед към мен, за да се увери, че одобрявам. Винаги стои до мен, свел поглед към мен от висотата на по-едрия си ръст, взирайки се в мен с такава преданост, че не мога да не му бъда любяща съпруга заради онова, което ми дава; а след много кратко време вече не мога да се сдържа да не го обичам заради самия него.

Той се е заобиколил със свита от млади мъже и жени, които са в такъв контраст с бащините му придворни, че демонстрират със самото си същество как се е променило всичко. Дворът на баща му беше пълен със стари мъже, мъже, преживели тежки времена заедно, някои от тях — закоравели в битки; всички до един бяха губили и възвръщали земите си поне веднъж. Дворът на Хари е пълен с мъже, които никога не са познали лишения, никога не са били подлагани на изпитания.

Решила съм, че е много важно да не изричам никаква критика било към него, било към групата буйни млади мъже, които се събират около него. Те наричат себе си „Любимците“ и се насърчават взаимно в безумни облози през целия ден и — според клюките — и през по-голямата част от нощта. Хари е бил принуждаван да живее така тихо и е бил толкова изкъсо държан през цялото си детство, че ми се струва естествено да копнее да полудува сега, да обича младите мъже, които се хвалят с пиянски изстъпления и сбивания, гонитби и нападения, с момичетата, които са прелъстили, и разказват за бащи, които ги преследват с тояги. Най-добрият му приятел е Уилям Комптън, двамата се разхождат прегърнати през раменете, сякаш готови да танцуват или напрегнати в очакване на сбиване през половината ден. Уилям не е лош човек, той е толкова голям глупак, колкото и останалите придворни, изпитва другарска обич към Хари, а към мен храни престорено обожание, което разсмива всички ни. Половината „Любимци“ се преструват на влюбени в мен и аз им позволявам да ми посвещават стихове и да ми пеят песни, като се старая Хари винаги да знае, че според мен неговите песни и стихотворения са най-хубавите.

По-възрастните придворни не одобряват и са отправяли строги упреци към буйните момчета от свитата на краля; но аз не казвам нищо. Когато съветниците идват при мен с оплаквания, казвам, че кралят е млад човек и младостта иска да получи своето. Никой от другарите му не е лош човек; когато не пият, те са мили млади мъже. Един-двама, като Бъкингамският херцог, който ме посрещна толкова отдавна, или младият Томас Хауард, са чудесни млади мъже, които биха били украшение за всеки двор. Майка ми щеше да ги хареса. Но когато са прекалили с пиенето, повечето момчета са шумни, груби и лесно възбудими, каквито са винаги младите мъже, а когато са трезвени, говорят глупости. Гледам ги с очите на майка си и знам, че това са момчетата, които ще станат офицери в нашата армия. Когато тръгнем на война, тяхната енергичност и смелост са именно онова, от което ще имаме нужда. Най-шумните, най-буйни млади мъже в мирно време са точно водачите, от които ще имам нужда във време на война.

* * *

Лейди Маргарет, бабата на краля, след като беше погребала един-двама съпрузи, снаха, внук, а накрая — и собствения си скъпоценен син, малко се бе уморила да се бори за мястото си в света и Каталина внимаваше да не предизвиква старата си неприятелка в открити битки. Благодарение на дискретността на Каталина съперничеството между двете жени не се проявяваше открито — всеки, който се надяваше да види как лейди Маргарет тормози съпругата на внука си, както беше обиждала съпругата на сина си, оставаше разочарован. Каталина умело избягваше пререканията.

Когато лейди Маргарет се опита да върви към трапезарията на няколко крачки пред Каталина, принцеса по кръв, инфанта на Испания, а сега — кралица на Англия, Каталина се дръпна веднага назад и й даде път с израз на такова великодушие, че всички отбелязаха прекрасното поведение на новата кралица. Каталина умееше да пропуска по-възрастната жена пред себе си с маниер, който напълно отхвърляше всички правила на старшинството, а вместо това някак подчертаваше неподобаващата припряност на лейди Маргарет да стигне преди съпругата на внука си до кралската маса. Освен това виждаха как Каталина подчертано отстъпва, и всички отбелязваха изискаността и великодушието на по-младата жена.

Смъртта на сина на лейди Маргарет, крал Хенри, беше нанесла тежък удар на старата дама. Причината не беше толкова в това, че беше загубила обичано дете; криеше се по-скоро в това, че бе изгубила една кауза. Без него тя трудно би могла да събере нужната енергия, за да застави членовете на кралския съвет да докладват на нея, преди да отидат в покоите на краля. Тя приемаше безгрижието, с което Хари беше простил на бащините си длъжници и беше освободил неговите затворници, като обида към паметта на баща му и към собственото й господство. Внезапното нахлуване на младост, свобода и веселие в двора я караше да се чувства като злонравна старица. Тя, която някога ръководеше двора и създаваше правилата, бе пренебрегната. Мнението й вече нямаше значение. Голямата книга, по която трябваше да се ръководят при организирането на всички дворцови събития, беше написана от нея; но изведнъж в двора започнаха да отбелязват събития, които не бяха включени в нейната книга, измисляха нови развлечения и занимания и не се допитваха до нея.

Тя винеше Каталина за всички промени, които не харесваше, а Каталина се усмихваше много сладко и продължаваше да насърчава младия крал да ловува, да танцува и да стои буден до късно през нощта. Старицата роптаеше пред дамите си, че кралицата е лекомислено, суетно младо създание и ще доведе принца до провал. Дори отбелязваше оскърбително, че няма нищо чудно в ранната смърт на Артур, щом според испанското момиче това е начинът да се управлява едно кралско домакинство.

Лейди Маргарет Поул възрази пред старата си познайница възможно най-тактично.

— Милейди, в двора на кралицата е весело, но тя никога не прави нищо, уронващо достойнството на трона. Всъщност, без нея придворните щяха да са по-невъздържани. Кралят е този, който настоява за непрестанни удоволствия. Благодарение на кралицата в двора се държи на добрите обноски. Младите мъже я обожават, никой не пие и не се държи неблагоприлично пред нея.

— Обвинявам именно кралицата — каза троснато старата жена. — Принцеса Елеонор никога нямаше да се държи така. Принцеса Елеонор щеше да бъде настанена в моите покои, и дворът щеше да се управлява по моите правила.

Каталина тактично не обръщаше внимание на нищо, дори когато при нея идваха хора и повтаряха клюките. Тя просто пренебрегваше бабата на съпруга си и постоянния поток на упреците й. Нищо не би могло да я раздразни повече.

Най-силно старата дама роптаеше срещу новия обичай придворните да будуват до много късни часове. Беше принудена да чака до все по-късно и по-късно поднасянето на вечерята. Оплакваше се, че е толкова късно през нощта, та слугите няма да свършат преди разсъмване, а после се оттегляше още преди придворните да довършат вечерята си.

— Стоите до късно — каза тя на Хари. — Лекомислено е. Нуждаете се от сън. Ти си само едно момче; не бива да гуляете по цяла нощ. Не мога да стоя до толкова късно, а и това е прахосване на свещи.

— Да, но, почитаема бабо, вие сте почти на седемдесет години — отвърна той търпеливо. — Разбира се, че би трябвало да си почивате. Ще се оттегляте когато пожелаете. Каталина и аз сме още съвсем млади. Естествено е да искаме да стоим будни до късно. Обичаме забавленията.

— Редно е тя да си почива. Трябва да зачене наследник — каза лейди Маргарет сприхаво. — Няма да го направи, като се клатушка в танц с куп празноглавци. И като гледа живи картини всяка вечер. Кой е чувал за такова нещо? И кой ще плаща за всичко това?

— Няма и месец, откак сме женени! — възкликна той, малко раздразнен. — Това са сватбените ни празненства. Мисля, че можем да се наслаждаваме на хубави развлечения и да се стараем в двора да цари весело настроение. Обичам да танцувам.

— Държите се така, сякаш парите нямат свършване — изсъска тя. — Колко ви струваше тази вечеря? А снощната? Само ароматните треви, посипани по пода, сигурно струват цяло състояние. А музикантите? Това е страна, която трябва да пази богатството си, тя не може да си позволи разточителен крал. Не е в стила на англичаните да имат надут глупак на трона и кралски двор, пълен с актьори.

Хари пламна и поруменя: канеше се да отвърне рязко.

— Кралят не е прахосник — намеси се бързо Каталина. — Това е просто част от сватбените празненства. Синът ви, покойният крал, винаги твърдеше, че дворът трябва да бъде весел. Смяташе, че хората трябва да виждат, че дворът е богат и весел. Крал Хенри само върви по стъпките на мъдрия си баща.

— Баща му не беше млад глупак под чехъла на своята съпруга-чужденка! — каза злобно старата дама.

Очите на Каталина се разшириха леко и тя сложи ръка върху ръкава на Хари, за да го накара да мълчи.

— Аз съм негова партньорка и съпруга, както Бог ми е повелил — каза тя тихо. — Каквато съм сигурна, че бихте желали да бъда.

Старата дама изсумтя презрително:

— Научих, че претендирате да сте нещо повече от това — поде тя.

Двамата млади чакаха. Каталина почувства как Хари се размърдва неспокойно под лекия натиск на ръката й.

— Научих, че баща ви ще отзове посланика си. Права ли съм? — Тя изгледа гневно и двамата. — Вероятно сега не му е нужен посланик. Съпругата на самия крал на Англия е предана поддръжница на Испания. Самата съпруга на краля на Англия ще бъде испански посланик. Как е възможно това?

— Почитаема бабо… — избухна Хари; но Каталина бе очарователно спокойна.

— Аз съм испанска принцеса, разбира се, че ще представлявам родната си страна пред страната, в която съм се омъжила. Горда съм, че мога да направя подобно нещо. Разбира се, ще казвам на баща си, че любимият му син, моят съпруг, е добре, че нашето кралство процъфтява. Разбира се, ще съобщя на съпруга си, че любящият ми баща иска да му оказва подкрепа във война и мир.

— Когато тръгнем на война… — поде Хари.

— Война ли? — запита старата дама и лицето й потъмня. — Защо да тръгваме на война? Нямаме спор с Франция. Единствено нейният баща иска война с Франция, никой друг. Кажи ми, че дори ти няма да бъдеш такъв глупак да ни въвлечеш във война, за да се бием за испанците! Какъв си сега? Тяхно момче за поръчки? Техен васал?

— Кралят на Франция представлява опасност за всички ни! — гневно възкликна Хари. — А славата на Англия винаги е била…

— Сигурна съм, че нейна светлост бабата на краля не е искала да изрази несъгласие с вас, сир — каза мило Каталина. — Времената са несигурни. Не можем да очакваме по-възрастните хора винаги да разбират, когато понякога нещата се променят толкова бързо.

— Още не съм оглупяла напълно от старост! — разгневи се старицата. — И познавам опасността, когато я видя. Разпознавам двуличието, когато го видя. Мога да разпозная един испански шпионин…

— Вие сте изключително ценна съветница — увери я Каталина. — Негова светлост кралят и аз винаги се радваме на съветите ви. Нали, Хари?

Той все още бе разгневен.

— Азенкур беше…

— Уморена съм — каза старицата. — А вие непрекъснато извъртате нещата. Отивам в стаята си.

Каталина й направи дълбок, почтителен реверанс, Хари сведе съвсем леко глава за поздрав. Когато Каталина се изправи, старата жена си беше отишла.

— Как може да говори такива неща? — запита Хари. — Как можеш да понасяш да я слушаш, когато говори такива неща? Приисква ми се да зарева като мечка, срещу която са насъскали кучета! Тя не разбира нищо и те обижда! А ти само стоиш и слушаш!

Каталина се засмя, взе сърдитото му лице в ръцете си и го целуна по устните.

— О, Хари, кого го е грижа какво мисли тя, щом не може да направи нищо? Вече никой не се интересува какво казва тя.

— Потеглям на война с Франция, независимо от това, което мисли тя — зарече се той.

— Разбира се, че ще потеглиш, веднага щом настъпи подходящият момент.

* * *

Прикривам триумфа си над нея, но познавам вкуса му, и той е сладък. Мисля си, че някой ден другите, които превърнаха вдовството ми в мъчение, принцесите, сестрите на Хари, също ще познаят силата ми. Но мога да чакам.

Лейди Маргарет може и да е стара, но не може да събере около себе си дори по-възрастните хора в двора. Те я познават от цяла вечност, връзките на роднинството, покровителството, съперничеството и враждата преминават през всички тях като жилки през мръсен мрамор. Тя никога не е била твърде харесвана: нито като жена, нито като майка на крал. Произхожда от виден благороднически род, но когато изведнъж се издигнала толкова високо след Босуърт, започнала да изтъква важността си. Има репутация на много начетена и набожна жена, но не е обичана. Винаги е изтъквала положението си като майка на краля, и между нея и другите членове на двора е зейнала пропаст.

Когато се отдалечават от нея, те стават мои приятели: лейди Маргарет Поул, разбира се, Бъкингамският херцог и сестрите му, Елизабет и Ан, Томас Хауард, синовете му, сър Томас и лейди Елизабет Болейн, скъпият Уилям Уоръм, Кентърбърийският архиепископ, Джордж Талбот, сър Хенри Върнън, когото познавам от Уелс. Те всички знаят, че макар Хари да пренебрегва делата на кралството, аз не го правя.

Допитвам се до тях за съвети, споделям с тях надеждите, които имахме с Артур. Заедно с мъжете от кралския съвет започвам да превръщам кралството в силна, мирна страна. Започваме да обмисляме как да направим така, че законът да се простира от единия бряг до другия, с еднаква сила през пущинаците, планините и горите. Започваме да работим по отбранителните съоръжения на крайбрежието. Извършваме оглед на корабите, които могат да бъдат превърнати в боен флот, изготвяме списъци за свикване на армия от наемници. Поех юздите на кралството в ръцете си и открих, че знам как се прави това.

Държавническото изкуство е моето семейно занятие. Седях в краката на майка си в тронната зала на двореца Алхамбра. Слушах баща си в красивата златна Зала на посланиците. Усвоявах изкуството и уменията на кралския занаят, както бях учила за красотата, музиката и строителското изкуство, все на едно и също място, все в същите уроци. Усвоих вкус към пищните мозайки, към ярката светлина, падаща по изящната гипсова ажурна украса на прозорците, и към властта — всичко това едновременно. Да стана властваща кралица за мен е все едно да се прибера у дома. Щастлива съм като кралица на Англия. Заемам мястото, за което съм родена и отгледана.

* * *

Бабата на краля лежеше в богато украсеното си легло, пищните завеси бяха така плътно затворени, че тя беше успокояващо обгърната от сенките. Край долната част на леглото една придворна дама безропотно държеше вдигната дарохранителницата, така че тя да вижда тялото Христово в бялата му чистота през изрязаното с диамант стъкло. Умиращата бе приковала очи върху него и от време на време поглеждаше към разпятието от слонова кост на стената до леглото, без да обръща внимание на тихо нашепваните молитви около нея.

Каталина стоеше на колене в долния край на леглото, със сведена глава, с коралова броеница в ръце, молейки се безмълвно. Нейна светлост лейди Маргарет, уверена, че отива на заслуженото си с много труд място на небето, напускаше полека мястото си на земята.

Отвън, в залата й за аудиенции, Хари чакаше да му съобщят, че баба му е мъртва. Със смъртта й щеше да бъде разкъсана и последната връзка с преминалото му в подчинение детство на по-малък син. Годините, в които той беше вторият син — полагащ малко повече усилия, за да получи внимание, усмихващ се малко по-лъчезарно, стараещ се да бъде умен — щяха да отминат безвъзвратно. Отсега нататък всички, с които щеше да си има работа, щяха да го знаят само като най-висшестоящия член на семейството, най-великия в своя род. Нямаше да има строга, критично настроена възрастна дама от династията на Тюдорите, която да бди над един наивен принц, да покосява желанията му с една тиха дума в мига на покълването им. След като издъхнеше, той можеше да бъде мъж, да определя сам условията. Нямаше да остане никой, който да го е познавал като момче. Макар да чакаше, привидно благочестиво, вестта за смъртта й, вътрешно копнееше да научи, че вече я няма, че той най-сетне е наистина независим, най-сетне мъж и крал. През ум не му минаваше, че все още се нуждае отчаяно от съветите й.

— Той не трябва да отива на война — изрече дрезгаво бабата на краля от леглото.

Придворната дама ахна леко, удивена, че господарката й внезапно заговори така ясно. Каталина се изправи на крака.

— Какво казахте, милейди?

— Той не трябва да отива на война — повтори старата жена. — За нас пътят е да се държим настрани от безкрайните войни на Европа, да стоим зад моретата, да се пазим и да стоим надалеч от всички тези дребнави кавги между владетели. Пътят за нас е да запазим мира в кралството.

— Не — каза Каталина спокойно. — Нашият път е да преминем с кръстоносен поход през сърцето на християнския свят и да го поведем отвъд. Нашият начин на действие е да превърнем Англия във водеща сила в утвърждаването на църквата из цяла Европа, навсякъде из Светите земи, чак до Африка, до земите на турците и сарацините, до края на света.

— Шотландците…

— Аз ще победя шотландците — каза Каталина твърдо. — Добре си давам сметка за опасността.

— Не съм му позволила да се ожени за вас, за да ни въвлечете във война.

В тъмните очи припламна бързо гаснещо негодувание.

— Вие изобщо не му позволявахте да се ожени за мен. Бяхте против това още от първия миг — каза безцеремонно Каталина. — А аз се омъжих за него именно за да може да организира велик кръстоносен поход.

Тя пренебрегна тихото изскимтяване на придворната дама, която вярваше, че на умиращ не бива да се противоречи.

— Ще ми обещаете, че няма да му позволите да отиде на война — промълви старата дама. — Ще ми дадете предсмъртно обещание, ще ми обещаете на смъртното ми ложе. Вменявам ви го в свещен дълг от смъртното си ложе.

— Не. — Каталина поклати глава. — Не и аз. Не и втори път. Дадох едно обещание на умиращ и то ми струва скъпо. Няма да дам ново. Най-малко пък на вас. Вие сте живяла и сте създавала своя свят съгласно собствените си желания. Сега е мой ред. Ще видя сина си като крал на Англия и може би крал на Испания. Ще видя как съпругът ми повежда славен кръстоносен поход срещу маврите и турците. Ще видя как моята страна, Англия, заема полагащото й се място в света. Ще видя Англия в сърцето на Европа, като предводител на Европа. И аз ще бъда тази, която ще я защитава и пази. Ще бъда кралица на Англия, каквато вие никога не сте били.

— Не… — прошепна старата жена.

— Да — зарече се безкомпромисно Каталина. — Аз съм кралица на Англия сега и ще бъда такава до смъртта си.

Старицата се надигна и с усилие си пое дъх.

— Молете се за мен. — Тя стовари заповедта върху по-младата жена, сякаш беше проклятие. — Аз изпълних дълга си към Англия, към рода на Тюдорите. Погрижете се да помнят името ми, сякаш съм била кралица.

Каталина се поколеба. Ако тази жена не беше служила на себе си, на сина си и на страната си, Тюдорите нямаше да заемат престола.

— Ще се моля за вас — съгласи се тя неохотно. — И докато в Англия има място в църквите, където се отслужват литургии за душите на починалите, докато Светата Римокатолическа Църква съществува в Англия, вие ще бъдете помнена.

— Завинаги — каза старата жена, щастлива в убеждението си, че някои неща никога не могат да се променят.

— Завинаги — съгласи се Каталина.

* * *

После, по-малко от час по-късно, тя издъхна; а аз станах кралица, властваща кралица, безспорна владетелка, без съперница, още преди коронацията си. Никой в двора не знае какво да прави, няма кой да даде ясни нареждания. Хари никога не е издавал заповеди за кралско погребение: как да знае откъде да започне, как да прецени колко голяма почит трябва да се окаже на баба му? Колко да са присъстващите? Колко продължителен да бъде траурът? Къде да бъде погребана? Как е редно да протече церемонията?

Викам най-стария си приятел в Англия, Бъкингамския херцог, който ме посрещна при пристигането ми преди толкова много години, а сега е лорд-канцлер, моля и лейди Маргарет Поул да дойде при мен. Моите дами ми донасят големия том с церемониите, Кралската книга, написана лично от покойната баба на краля, и аз се заемам с организирането на първото публично събитие, откакто съм кралица на Англия.

Провървява ми; намирам пъхнати в корицата на книгата три страници с написани на ръка указания. Суетната стара дама е изложила реда на процесията, която иска за погребението си. Двете с лейди Маргарет ахваме пред броя на епископите, които тя би искала да служат, носачите на ковчега, платените оплаквачи, опечалените, украсите по улиците, продължителността на траура. Показвам ги на Бъкингамския херцог, нейният някогашен повереник, който не казва нищо, а в дискретно мълчание само се усмихва и поклаща глава. Прикривайки недостойното си чувство на триумф, вземам перо, потапям го в черно мастило, съкращавам почти всичко наполовина, а после започвам да давам нареждания.

* * *

Беше скромна церемония с безупречно достолепие, и всички разбраха, че е била поръчана и ръководена от испанската съпруга. Онези, които не го знаеха преди, сега си дадоха сметка, че момичето, което беше чакало седем години да се възкачи на трона на Англия, не си беше губило времето. Тя познаваше темперамента на англичаните, знаеше как да се показва пред тях. Познаваше вкусовете на двора: какво смятаха за стилно, кое приемаха като бедняшко и оскъдно. А като принцеса по рождение знаеше и как да управлява. В дните преди коронацията си Каталина се утвърди като безспорната кралица, и онези, които я бяха пренебрегвали в годините й на бедност, сега откриха в себе си огромна привързаност и уважение към нея.

Тя приемаше тяхното възхищение, точно както беше приемала пренебрежението им: със спокойна любезност. Знаеше, че като дава разпореждания за погребението на бабата на краля, утвърждава себе си като най-важната жена в новия двор, и като арбитър на всички решения по отношение на дворцовия живот. С едно блестящо представяне тя се беше утвърдила като първи водач на Англия. И беше сигурна, че след този триумф никой няма да може да я измести.

* * *

Решаваме да не отменяме коронацията си, макар че беше предшествана от погребението на Нейна светлост бабата на краля. Всичко е подготвено, преценяваме, че не бива да предприемаме нищо, което би помрачило радостта на лондончани и на хората, които са дошли от всички краища на Англия, за да видят как младият Хари поема бащината си корона. Говори се, че някои са дошли чак от Плимут, където ме посрещнаха при слизането ми на брега преди толкова много години — едно уплашено, измъчено от морска болест момиче. Няма да им кажем, че бляскавото честване на възшествието на Хари на трона, на моята коронация, се отменя, защото една злобна стара дама е умряла в зле подбран момент. Двамата сме съгласни, че хората очакват пищно празненство, и че не бива да им го отказваме.

В действителност Хари е този, който не би понесъл едно разочарование. Той си беше обещал велик момент на слава и не би го пропуснал за нищо на света. Със сигурност не и заради смъртта на една много стара дама, прекарала последните години от живота си, пречейки му да постига своето във всяко отношение.

Съгласна съм с него. Преценявам, че бабата на краля е извоювала своята власт и се е радвала на своето време, а сега е дошло нашето време. Отсъждам, че страната и дворът са настроени да отпразнуват триумфално възкачването на Хари на престола редом с мен. Всъщност, някои от тях, които отдавна се интересуват от мен, изпитват огромна радост, че най-сетне ще получа короната. Решавам — а няма кой друг освен мен да реши — да действаме. Това и правим.

Зная, че тъгата на Хари за баба му е само повърхностна, той скърби за нея най-вече привидно. Видях го, когато дойдох от личните й покои, и той разбра, че след като съм се отделила от постелята й, тя трябва да е мъртва. Видях как раменете му се изопват и повдигат, сякаш внезапно беше свободен от бремето на грижата й за него, сякаш кльощавата й, любяща, осеяна със старчески петна ръка беше тежала като непосилен товар на врата му. Видях бързата му усмивка — възторгът му от това, че е жив и млад, силен и здрав, и че нея вече я няма. После видях как лицето му старателно прие изискваното скръбно изражение, пристъпих напред, също с мрачно лице, и му съобщих, че тя е мъртва, с тих и тъжен глас, а той ми отговори в същия тон.

С радост установявам, че той умее да лицемерничи. Залата в двореца Алхамбра, където се въздава правосъдие, има много врати; моят баща ми казваше, че един крал трябва да може да излезе от една и да влезе през друга, но никой да не може да разбере какво е научил зад някоя от тях. Знам, че да управляваш означава да не споделяш с никого това, което знаеш. Сега Хари е момче, но един ден ще бъде мъж и ще трябва да взема сам решения и да отсъжда добре. Ще помня, че той може да казва едно, а да мисли друго.

Но научих за него и нещо друго. Когато видях, че не проля и една искрена сълза за баба си, разбрах, че този крал, нашият златен Хари, има студено сърце, на което никой не може да разчита. Тя му е била като майка; била е централна фигура в детството му. Грижила се е за него, бдяла е над него, и сама го е учила. Наглеждала го е всеки миг, когато не е спял, защитавала го е от всяка неприятна гледка, пазила го е от възпитатели, които биха могли да му кажат някои истини за света, и му е позволявала да се разхожда само в създадените от нея градини. Прекарваше часове на колене, молейки се за него, настояваше той да бъде запознат с властта и силата на църквата. Но когато тя се изправи на пътя му, когато му отказа желаните удоволствия, той видя в нейно лице свой враг; а той не е в състояние да прости на никой, който му отказва нещо желано. Така разбирам, че това момче, това чаровно момче, ще се превърне в мъж, чиято себичност ще бъде опасност за самия него и за хората около него. Един ден може всички да си пожелаем баба му да го беше възпитала по-добре.