Филипа Грегъри
Вярната принцеса (35)

Зимата на 1512 г.

Нито Катерина, нито скептиците в съвета бяха изненадани, когато английската армия се прибра у дома през декември, окаяна и безславна. Лорд Дорсет, загубил надежда, че някога ще получи заповеди и подкрепления от крал Фердинанд, изправен пред бунтуващите се войски — гладни, изтощени и намалели с погубените от болести две хиляди души — се завърна с мъка и опозорен, след като ги беше повел сред слава и блясък.

— Какво може да се е объркало? — Хенри се втурна в покоите на Катерина и отпрати с махване на ръка придворните й дами. Беше почти просълзен от гняв, заради срама на поражението. Не можеше да повярва, че неговата войска, която беше потеглила така храбро, ще се върне у дома разбита. Имаше писма от тъста си, който се оплакваше от поведението на английските съюзници, беше изгубил репутацията си в Испания, беше изгубил репутацията си и пред своя враг Франция. Изтича при Катерина като при единствения човек в света, който би споделил шока и удивлението му. Почти заекваше от потрес, за първи път в царуването му нещо се беше объркало, а той си беше мислил — като малко момче — че за него никога нищо няма да се обърка.

* * *

Вземам ръцете му. Очаквах това още от първия миг през лятото, когато се оказа, че няма боен план за английските войски. Още щом пристигнаха, а не бяха разположени на позиции, разбрах, че сме били подведени. Нещо по-лошо — разбрах, че сме били подведени от баща ми.

Не съм глупачка. Познавам баща си като военачалник, познавам го и като човек. Когато не хвърли англичаните в битка в деня, когато пристигнаха, разбрах, че има друг план за тях, и този план беше скрит от нас. Баща ми никога не би оставил добри войници в лагера, за да клюкарстват, да пият и да се поболяват. През по-голямата част от детството си съм придружавала баща си в походи и никога не съм го виждала да остави войниците си да седят бездейно. Той винаги държи хората си в движение, винаги им създава работа и внимава да не се замесват в неприятности. В конюшните на баща ми няма дори един кон с излишна тлъстина по него; към войниците си се отнася точно по същия начин.

Ако англичаните са били оставени да гният в лагера, то е било, защото е имал нужда от тях точно където са били — в лагера. Не го е било грижа, че се поболяват и стават лениви. Това ме накара да погледна отново картата и тогава разбрах какво прави. Използваше ги като противотежест, като пасивно средство за отвличане на вниманието. Четях докладите на нашите командири, когато пристигаха, оплакванията им от безполезното им бездействие, движението им по границата, как забелязвали френската армия и били забелязвани от нея, но не получили заповеди да влязат в сражение; и разбрах, че съм права. Баща ми принуждаваше английските войски да тъпчат на едно място във Фуентерабия, така че французите, разтревожени от наличието на такава войска по фланга си, да разположат армията си в отбрана. Пазейки се от англичаните, те не биха могли да атакуват баща ми, който, сам и необременен, начело на войските си, влезе в незащитеното кралство Навара и така взе онова, което желаеше от толкова отдавна, без разноски или опасност за самия себе си.

— Скъпи мой, твоите войници не бяха опитни и се оказаха недостатъчно добри — казвам на разстроения си млад съпруг. — Никой не оспорва смелостта на англичаните. Никой не може да се усъмни в теб.

— Той казва… — Хенри размахва писмото към мен.

— Няма значение какво пише той — казвам търпеливо. — Трябва да гледаш какво прави.

Поглежда ме с толкова наскърбено изражение, че не мога да се заставя да му обясня как баща ми го е използвал, направил го е на глупак, използвал е армията му, използвал е дори мен, за да завоюва за себе си Навара.

— Баща ми взе заплащането си, преди да си свърши работата, това е всичко — казвам решително. — Сега трябва да го накараме да свърши работата.

— Какво имаш предвид? — Хенри все още е озадачен.

— Да ми прости Господ, че го казвам, но баща ми е майстор в двойните игри. Ако смятаме да сключваме договори с него, ще трябва да се научим да бъдем хитри като него. Той сключи договор с нас и каза, че ще бъде наш партньор във войната срещу Франция, но единственото, което стана, е че му спечелихме Навара, като изпратихме армията си, а после я върнахме у дома.

— Те бяха опозорени. Аз бях опозорен.

Той не може да разбере това, което се опитвам да му кажа.

— Твоята армия направи точно това, което баща ми искаше от нея. В този смисъл това беше изключително успешна кампания.

— Не направиха нищо! Той ми се оплаква, че не са годни за нищо!

— С това „нищо“ притиснаха французите. Помисли си за това! Французите изгубиха Навара.

— Искам да изправя Дорсет пред военен съд!

— Да, можем да направим това, ако желаеш. Но главното е, че все още имаме армията си, изгубихме само две хиляди души, а баща ми е наш съюзник. Длъжник ни е за тази година. Догодина можеш да се върнеш във Франция, и този път баща ми ще се сражава за нас, а не ние за него.

— Той казва, че ще завладее Гиена заради мен, казва го, сякаш не мога да го направя сам! Говори ми като на слабак с безполезна войска!

— Добре — казвам, за негова изненада. — Да го оставим да завладее Гиена за нас.

— Той иска да му платим.

— Нека платим за това. Какво значение има, щом баща ми е на наша страна, когато тръгваме на война с французите? Ако извоюва Гиена за нас, това е в наша полза; ако не успее, а само отвлече вниманието на французите, когато нахлуем на север от Кале, тогава всичко пак е от полза за нас.

За миг той ме зяпва, замаян. После разбира какво искам да кажа.

— Той ще притисне французите заради нас, докато настъпваме, точно както направихме ние за него?

— Именно.

— Ще го използваме, както той използва нас?

— Да.

Хенри е удивен.

— Баща ти ли те научи как да правиш това — да планираш предварително, сякаш една кампания е шахматна дъска и трябва да движиш пионките по нея?

Поклащам глава:

— Не съзнателно. Но не можеш да живееш с човек като баща ми, без да усвоиш изкуствата на дипломацията. Знаеш ли, че самият Макиавели го нарече съвършеният владетел? Невъзможно е да живееш в двора на баща ми като мен, или да го придружаваш по време на поход, както правех аз, без да разбереш, че прекарва целия си живот в търсене на предимства. Той ме учеше всеки ден, нямаше как да не се уча, само като го наблюдавах. Знам как работи умът му. Знам как мисли един пълководец.

— Но какво те наведе на мисълта за нахлуване във Франция откъм Кале?

— О, скъпи мой, откъде другаде Англия да нахлуе във Франция? Баща ми може да се бие на юг за нас, и ще видим дали може да ни завоюва Гиена. Можеш да си сигурен, не ще го направи, ако е в негов интерес. Пък и докато прави това, французите няма да са в състояние да защитят Нормандия.

Увереността на Хенри стремително се завръща.

— Ще потегля лично — заявява той. — Ще изляза лично на бойното поле. Баща ти няма да може да критикува командването на английската армия, ако аз се заема лично с него.

За миг се поколебавам. Дори играта на война е опасна игра, а докато нямаме наследник, Хенри е невероятно ценен. Без него сигурността на Англия ще бъде застрашена от безброй претенденти. Но никога няма да запазя влиянието си над него, ако го възпирам и ограничавам, както правеше баба му. Хенри ще трябва да опознае природата на войната, и знам, че ще бъде в най-голяма безопасност в една кампания, водена от баща ми, който иска да ме задържи на трона ми също толкова силно, колкото го искам и аз; и ще е далеч по-безопасно да се изправи срещу благородните французи, отколкото срещу кръвожадните шотландци. Освен това имам план, който е тайна. Изпълнението му налага той да е извън страната.

— Да, ще потеглиш — казвам. — И ще имаш най-хубавите доспехи, най-силния кон и най-храбрата гвардия от всички крале, излизали на бойното поле.

— Томас Хауард казва, че би трябвало да изоставим битките срещу Франция, докато не подчиним шотландците.

Поклащам глава.

— Ще се сражаваш във Франция в съюза на тримата крале — уверявам го. — Ще бъде голяма война, такава, която всички ще помнят. Шотландците са маловажна опасност, могат да почакат; в най-лошия случай са дребни погранични грабители. А ако нахлуят в северните ни земи, когато заминеш на война, те са толкова маловажни, че дори аз бих могла да командвам поход срещу тях, докато ти водиш истинската война във Франция.

— Ти? — пита той.

— Защо не? Не сме ли крал и кралица, възкачили се млади на трона, разполагащи с власт? Кой би ни попречил?

— Никой! Няма да позволя да отклонят вниманието ми! — заявява Хенри. — Ще победя във Франция, а ти ще ни защитиш срещу шотландците.

— Ще го направя — обещавам му. Точно това искам.