Филипа Грегъри
Вярната принцеса (3)

Дворецът Догмърсфийлд, Хампшър
Есента на 1501 г.

— Заявявам, че не можете да влезете! Дори да бяхте самият крал на Англия — не може да влезете.

— Аз съм кралят на Англия — каза Хенри Тюдор, без следа от веселие в гласа. — А тя може или да излезе веднага, или аз самият ще вляза, по дяволите, а синът ми ще ме последва.

— Инфантата вече съобщи на краля, че не може да го приеме — каза дуенята със смразяващ тон. — Благородниците от нейния двор потеглиха да му обяснят, че тя е в уединение, както е прието за една испанска дама. Смятате ли, че кралят на Англия ще пристигне тук, след като инфантата е отказала да го приеме? Що за човек смятате, че е той?

— Ето такъв — каза той и тикна юмрука си с големия златен пръстен в лицето й. Граф де Кабра се втурна забързано в коридора и веднага позна слабия и строен четирийсетгодишен мъж, който заплашваше дуенята на инфантата със стиснат юмрук, съпроводен от неколцина ужасени служители, и ахна:

— Кралят!

В същия миг дуенята разпозна новия герб на Англия — съчетанието от розите на Йорк и Ланкастър — и се отдръпна стреснато. Графът се закова на място и забързано направи нисък поклон.

— Това е кралят — изсъска той; гласът му бе приглушен, защото говореше, отпуснал глава върху коленете си. Дуенята леко ахна от ужас и се отпусна в дълбок реверанс.

— Изправете се — нареди кратко кралят. — И я доведете.

— Но тя е принцеса на Испания, ваша светлост — каза жената, като се изправи, но остана с ниско сведена глава. — Тя трябва да остане в усамотение. Не може да я виждате преди сватбения й ден. Такава е традицията. Благородниците от нейната свита заминаха да ви обяснят…

— Това е вашата традиция. Не моята. И тъй като тя е моя снаха в моята страна, под моите закони, ще се подчинява на моята традиция.

— Тя е възпитана изключително внимателно, изключително скромно, изключително благоприлично…

— Тогава ще е истински потресена да види разгневен мъж в спалнята си. Мадам, предлагам да я доведете веднага.

— Няма да го сторя, ваша светлост. Аз приемам заповеди лично от кралицата на Испания, а тя ме натовари със задачата да се погрижа към инфантата да се проявява цялото възможно уважение и поведението й да бъде във всяко отношение…

— Мадам, можете да приемете от мен заповедите си за работа, или заповедите си за напускане. Не ме е грижа кое от двете. Сега кажете на момичето да излезе, или се кълна в короната си, че аз ще вляза, а ако я заваря гола в леглото, то тогава тя няма да е първата жена, която съм виждал в такова положение. Но по-добре да се моли да е най-хубавата.

При това оскърбление испанската дуеня напълно пребледня.

— Избирайте — изрече коравосърдечно кралят.

— Не мога да доведа инфантата — каза тя упорито.

— За Бога! Достатъчно! Кажете й, че влизам веднага.

Тя се дръпна назад като наежена врана, с лице, побеляло от потрес. Хенри й даде няколко мига да се подготви, а след това я предизвика да му се противопостави, като влезе зад нея.

Стаята се осветяваше само от свещи и от светлината на огъня. Завивките на леглото бяха отметнати назад, сякаш момичето бе скочило набързо. Хенри отбеляза колко интимно бе усещането да бъде в спалнята й, докато завивките й бяха още топли, с уханието й, витаещо в затвореното пространство, преди да я погледне. Тя стоеше до леглото, положила едната си малка бяла ръка върху украсената с резба дървена колона. Раменете й бяха загърнати с тъмносиня наметка, а бялата й нощница, украсена със скъпа дантела, се подаваше през пролуката отпред. Пищната й кестенява коса, сплетена за сън, се спускаше надолу по гърба й, но лицето й беше изцяло забулено с набързо метнат воал от тъмна дантела.

Доня Елвира се стрелна между момичето и краля.

— Това е инфантата — каза тя. — Забулена до сватбения си ден.

— Не и на цената, която платих — каза Хенри Тюдор остро. — Ще видя какво съм купил, благодаря ви.

Той пристъпи напред. Отчаяната дуеня едва не се хвърли на колене.

— Скромността й…

— Да не би да има някакъв ужасен белег? — настоя той, принуден да изрече гласно най-големия си страх. — Някакъв недъг? Да не би да има белези от шарка и да не са ми казали?

— Не! Кълна се.

Безмълвно, момичето повдигна бялата си ръка и докосна изящния дантелен крайчец на воала си. Дуенята й ахна в знак на протест, но не можеше да направи нищо, за да спре принцесата, когато тя повдигна воала, а после го отметна назад. Ясните й сини очи се взираха в набразденото от бръчки, гневно лице на Хенри Тюдор, без да трепнат. Кралят се вгледа в нея, изпивайки я с поглед, а после изпусна лека въздишка на облекчение при вида й.

Тя беше съвършено красива: гладко, заоблено лице, прав, дълъг нос, съблазнителна уста с пълни, нацупени устни. Видя, че брадичката й бе вдигната, погледът — предизвикателен. Това не бе плаха девица, страхуваща се от похищение. Това беше борбена принцеса, която се държеше на положение дори в този изключително напрегнат миг на смущение.

Той се поклони.

— Аз съм Хенри Тюдор, крал на Англия — каза той.

Тя направи реверанс.

Той пристъпи напред и забеляза как тя обуздава инстинктивния си порив да се отдръпне. Хвана я здраво за раменете и целуна едната топла, гладка буза, а после другата. Ароматът на косата й и топлият, женствен мирис на тялото й достигнаха до него и той почувства как желанието пулсира в слабините и слепоочията му. Бързо отстъпи назад и я пусна.

— Вие сте добре дошла в Англия — каза. Прочисти гърлото си. — Ще ми простите, че бях толкова нетърпелив да ви видя. Синът ми също е на път да ви посети.

— Моля да ме извините — каза тя ледено. Говореше на безупречно правилен френски. — Допреди няколко мига не бях уведомена, че ваша светлост настоява да ми окаже чест с това неочаквано посещение.

Хенри се дръпна леко назад от резкия като камшичен удар пристъп на гнева й.

— Имам право…

Тя сви рамене: напълно испански жест.

— Разбира се. Вие имате всички права над мен.

При тези двусмислени, предизвикателни думи той отново осъзна колко близо беше до нея: забеляза интимността на малката стая, леглото с балдахин, обвито в скъпи драперии, подканващо отметнатите завивки, възглавницата, на която още личеше отпечатъкът от главата й. Това бе сцена, излъчваща съблазън, съвсем неподходяща за среща на кралски особи. Той отново почувства потайното пулсиране на похотта.

— Ще се видим отвън — каза рязко, сякаш тя беше виновна, че той не можеше да се освободи от проблесналата в ума му мисъл какво ли би било да има тази сочна малка красавица, която бе купил. Какво ли би било, ако я беше купил за себе си, вместо за сина си?

— За мен ще бъде чест — каза тя студено.

Той побърза да излезе от стаята, и едва не се сблъска с принц Артур, който се въртеше нервно пред прага.

— Глупачка — отбеляза той.

Принц Артур, пребледнял от нервност, отметна русия си перчем от лицето, застана неподвижно и не каза нищо.

— Ще изпратя тази дуеня да си върви при първа възможност — каза кралят. — Както и останалите. Тя не бива да направи една малка Испания в Англия, синко. Страната няма да търпи това, а е дяволски сигурно, че и аз няма да го търпя.

— Хората не възразяват. Изглежда, че хората в провинцията са обикнали принцесата — меко предположи Артур. — Придружителите й казват…

— Защото носи глупава шапка. Защото е странна: испанка, жена, каквато рядко може да се срещне тук. Защото е млада, и… — той млъкна рязко — хубава.

— Наистина ли? — ахна принцът. — Искам да кажа: хубава ли е?

— Нима не влязох току-що да се уверя? Но никой англичанин няма да се застъпи за някакви испански глупости, щом народът свикне с това, че тя е нова тук. Нито пък аз. Целта на този брак е да утвърди един съюз, а не да поласкае суетата й. Независимо дали им харесва или не, тя ще се омъжи за теб. Независимо дали на теб ти харесва или не, тя ще се омъжи за теб. Независимо дали й харесва или не, тя ще се омъжи за теб. И по-добре да излезе тук сега, или аз няма да я харесам, а това ще е единственото нещо, което може да промени положението.

* * *

Трябва да изляза. Спечелих само съвсем кратка отсрочка и знам, че той ме чака отвън пред вратата на спалнята ми и даде да се разбере, достатъчно властно, че ако не отида при него, тогава планината ще дойде при Мохамед и отново ще бъда посрамена.

Избутвам настрани доня Елвира, дуенята, която не може да ме защити сега, и се приближавам до вратата на покоите си. Слугите ми са застинали, като роби във вълшебна приказка, омагьосани от това необичайно поведение от страна на един крал. Сърцето ми блъска в ушите като чук и изпитвам момичешко смущение от това, че трябва да изляза напред, пред хората, но освен това — и присъщо за войник желание битката да започне, нетърпеливото желание да узнае най-лошото, да се изправи лице в лице с опасността, вместо да я избягва.

Хенри Английски иска да се срещна със сина му пред него и спътниците му, без церемонии, без достойнство и блясък, сякаш сме просто сбирщина селяни. Така да бъде. Няма да намери испанска принцеса, която отстъпва изплашено назад. Стискам зъби и се усмихвам, както ми нареди майка ми.

Кимвам на своя херолд, който е толкова зашеметен, колкото и останалите ми спътници.

— Обявете влизането ми — нареждам му.

С безизразно от шока лице, той разтваря рязко вратата.

— Инфантата Каталина, принцеса на Испания и принцеса на Уелс — изревава той.

Това съм аз. Това е моят миг. Това е бойният ми вик.

Пристъпвам напред.

* * *

Испанската инфанта — с лице, открито за погледите на всички мъже — застана на затъмнения праг, а после влезе в стаята: само леко припламващата руменина по бузите й издаваше какво изпитание беше това за нея.

Застанал до баща си, принц Артур преглътна. Тя беше далеч по-красива, отколкото си беше представял, и милион пъти по-надменна. Беше облечена в рокля от наситено черно кадифе, с прорези в плата, през които се показваше фуста от розова коприна, деколтето беше изрязано ниско и квадратно над налетите й гърди, окичено с перлени нанизи. Червеникавокестенявата й коса, освободена от плитката, падаше надолу по гърба й в пищна вълна със златисти отблясъци. На главата й имаше къс воал от черна дантела, решително отметнат назад. Тя направи дълбок реверанс и се изправи с високо вдигната глава, грациозна като танцьорка.

— Моля да ме извините, че не бях готова да ви посрещна — каза тя на френски. — Ако знаех, че ще дойдете, щях да съм подготвена.

— Изненадан съм, че не сте чули врявата — каза кралят. — Спорих пред вратата ви поне десет минути.

— Помислих си, че се карат слугите — каза тя хладно.

Артур потисна едно ужасено ахване при тази нейна дързост; но баща му я гледаше с усмивка, сякаш някоя нова млада кобила проявяваше обещаващо дързък нрав.

— Не. Бях аз; заплашвах придворната ви дама. Съжалявам, че трябваше да нахълтам така при вас.

Тя наклони глава:

— Това беше моята дуеня, доня Елвира. Съжалявам, ако ви е разгневила. Английският й не е добър. Може би не е разбрала какво сте искали.

— Исках да видя снаха си, а синът ми искаше да види годеницата си, и очаквам една английска принцеса да се държи именно като такава, а не като някакво проклето момиче, живеещо в усамотение в някой харем. Мислех, че родителите ви са победили маврите. Не очаквах да открия, че ги използвате като модел за поведението си.

Каталина пренебрегна оскърблението, като обърна леко глава.

— Сигурна съм, че вие ще ме научите на добри английски обноски — каза тя. — Кой може да ми бъде по-добър съветник? — Тя се обърна към принц Артур и му се поклони като на крал. — Милорд.

Той се поклони непохватно в отговор, удивен от спокойствието, което тя успяваше да запази в този изключително смущаващ миг. Пъхна ръка в жакета си да извади приготвения за нея подарък, засуети се неумело с кесийката с накити, изпусна я, вдигна я отново и най-накрая я побутна към нея, чувствайки се като глупак.

Тя я взе и наклони глава в знак на благодарност, но не я отвори.

— Вечеряли ли сте, ваша светлост?

— Ще се храним тук — каза кралят безцеремонно. — Вече поръчах вечеря.

— Тогава мога ли да ви предложа питие? Или място, където да се измиете и преоблечете, преди да вечеряте? — Тя преценяващо огледа издълженото му, стройно тяло от горе до долу — от пръските кал по бледото му, набраздено от бръчки лице, до прашните ботуши. Англичаните бяха удивително мръсен народ, дори в голяма и великолепна къща като тази нямаше баня или дори вода, течаща по тръби. — Или може би вие не обичате да се миете?

Кралят се насили да се усмихне сурово.

— Можете да ми поръчате чаша ейл и да наредите да изпратят чисти дрехи и гореща вода в най-хубавата спалня, и ще се преоблека преди вечеря. — Той вдигна ръка. — Не е нужно да го приемате като комплимент към вас. Винаги се мия преди вечеря.

Артур я видя как прехапва долната си устна с малките си бели зъби, сякаш за да се въздържи от саркастичен отговор.

— Да, ваша светлост — каза тя любезно. — Както желаете. — Повика придворната дама при себе си и с нисък глас й даде някакви заповеди на бърз испански. Жената направи реверанс и отведе краля от стаята.

Принцесата се обърна към принц Артур.

— Et tu? — запита тя на латински. — А вие?

— Аз? Какво? — заекна той.

Почувства, че тя се опита да сдържи нетърпеливата си въздишка.

— Бихте ли искали също да се измиете и да си смените жакета?

— Мил съм се — каза той. Още щом думите излязоха от устата му, му се прииска да си отхапе езика. Помисли си, че звучеше като дете, сгълчано от бавачката си. „Мил съм се“, как не. Какво щеше да направи в следващия момент? Да подаде ръцете си с дланите нагоре, за да може тя да се убеди, че е добро момче?

— Тогава ще изпиете ли чаша вино? Или ейл?

Каталина се обърна към масата, където слугите припряно редяха чаши и гарафи.

— Вино.

Тя вдигна една чаша и една гарафа и двете звъннаха, когато се докоснаха, а после отново звъннаха трикратно. Той забеляза с учудване, че ръцете й трепереха.

Тя бързо наля виното и му го подаде. Погледът му се отмести от ръката й и леко развълнуваната повърхност на виното към бледото й лице.

Видя, че тя не му се присмиваше. Изобщо не се чувстваше спокойна и непринудена с него. Грубостта на баща му бе предизвикала гордостта у нея, но насаме с него тя беше просто едно момиче, с няколко месеца по-голямо от него, но все пак само момиче. Дъщеря на двамата най-страховити монарси в Европа, но все пак просто едно момиче с треперещи ръце.

— Няма нужда да се страхувате — каза той много тихо. — Съжалявам за всичко това.

Искаше да каже — за неуспешния ви опит да избегнете тази среща, за грубата непринуденост на баща ми, за собствената ми неспособност да го спра или да смекча поведението му, и, повече от всичко друго, за страданието, което всичко това вероятно ви причинява: да дойдете далеч от дома си сред непознати и да се срещнете с жениха си, извлечена насила от леглото въпреки протестите си.

Тя сведе очи. Той се взря в безупречната й бледа кожа, в русите мигли и бледите вежди.

После тя вдигна поглед към него.

— Всичко е наред — каза. — Виждала съм далеч по-лоши неща от това. Била съм на далеч по-лоши места от това, и съм познала по-лоши мъже от баща ви. Не е нужно да се боите за мен. Аз не се страхувам от нищо.

* * *

Никой никога не ще узнае какво ми струваше да се усмихвам, какво ми струваше да стоя пред баща ви и да не се разтреперя. Още нямам шестнайсет години, далече съм от майка си, намирам се в непозната страна. Не мога да говоря езика и не познавам никого тук. Нямам приятели, освен свитата от компаньонки и слуги, които доведох със себе си, а те разчитат на мен да ги закрилям. Не мислят как да ми помогнат.

Зная какво трябва да направя. Трябва да бъда испанска принцеса за англичаните, и английска принцеса — за испанците. Трябва да си давам вид, че се чувствам непринудено, когато не е така, и да си придавам увереност, когато се страхувам. Може и да сте мой съпруг, но почти не ви виждам, още не мога да ви почувствам. Нямам време да мисля за вас, погълната съм от задачата да бъда принцесата, която вашият баща купи, принцесата, която майка ми достави, принцесата, която ще изпълни условията на сделката и ще осигури договор между Англия и Испания.

Никой никога не ще узнае, че аз трябва да се преструвам на невъзмутима, да се преструвам на уверена, да се преструвам на грациозна. Разбира се, че се страхувам.

Но никога, никога няма да го покажа. И когато чуя името си, винаги ще излизам напред.

* * *

Кралят, след като се изми и изпи две чаши вино преди да дойде на вечеря, бе приветлив и вежлив с младата принцеса, твърдо решен да си затвори очите за злощастната им първа среща. Веднъж-дваж тя го хвана да й хвърля ко̀си, преценяващи погледи, и се обърна да го погледне право в лицето, леко повдигнала едната си пясъчноруса вежда, сякаш за да му зададе въпрос.

— Да? — запита той.

— Моля да ме извините — каза тя спокойно. — Помислих си, че ваша светлост има нужда от нещо. Гледахте ме.

— Мислех си, че не приличате много на портрета си — каза той.

Тя леко се изчерви. Целта на портретите беше да представят модела по-красив, отколкото беше в действителност, а когато моделът бе принцеса с кралска кръв, която си търси жених — още повече.

— Изглеждате по-добре — каза Хенри неохотно, за да й вдъхне увереност. — По-млада, с по-меки черти, по-хубава.

Похвалата не смекчи студенината й, както той очакваше. Тя просто кимна, сякаш това бе интересно наблюдение.

— Пътували сте зле — отбеляза Хенри.

— Много зле. — Тя се обърна към принц Артур. — Течението ни изтласка обратно, когато потеглихме от Коруня през август, и трябваше да изчакаме бурята да отмине. Когато най-сетне отплавахме, морето все още беше ужасно бурно, и после бяхме принудени да пуснем котва в Плимут. Изобщо не можахме да стигнем до Саутхамптън. Всички бяхме напълно сигурни, че ще се удавим.

— Е, нямаше как да дойдете по суша — каза с равен тон Хенри, мислейки си за лукавството на Франция и враждебността на френския крал. — Щяхте да бъдете безценна заложница за един крал, достатъчно безсърдечен да ви плени. Слава Богу, че не сте паднали във вражески ръце.

Тя го погледна замислено:

— Дай Боже никога да не попадна.

— Е, бедите ви вече свършиха — заключи Хенри. — Следващата лодка, на която ще се качите, ще бъде кралската баржа, когато потеглите надолу по Темза. Как ще ви хареса да станете принцеса на Уелс?

— Аз съм принцеса на Уелс още от тригодишна възраст — поправи го тя. — Винаги ме наричаха Каталина, инфанта, принцеса на Уелс. Знаех, че това е съдбата ми. — Тя погледна Артур, който все още седеше безмълвно, вперил поглед в масата. — Цял живот съм знаела, че ще се оженим. Беше мило от ваша страна да ми пишете толкова често. Това ме караше да чувствам, че не сме напълно непознати.

Той се изчерви:

— Нареждаха ми да ви пиша — каза неловко. — Като част от учението ми. Но обичах да получавам отговорите ви.

— За Бога, момче, не може да се каже, че имаш блестящ ум, нали? — запита критично баща му.

Лицето на Артур поаленя чак до ушите.

— Нямаше нужда да й казваш, че са ти нареждали да пишеш — заяви баща му. — По-добре да я оставиш да си мисли, че си пишел по свой избор.

— Нямам нищо против — каза Каталина тихо. — И на мен ми нареждаха да отговарям. Всъщност бих искала винаги да си говорим истината.

Кралят нададе смях, подобен на лай.

— Преди да мине и година, вече няма да искате — предрече той. — Тогава изцяло ще предпочитате вежливата лъжа. Великият спасител на брака е взаимното неведение.

Артур кимна покорно, но Каталина само се усмихна, сякаш наблюденията на краля бяха интересни, но не непременно верни. Хенри установи, че момичето го дразни, и все хубостта й го вълнува.

— Смея да предположа, че вашият баща не споделя с майка ви всяка мисъл, която му минава през ума — каза той, като се опитваше да я накара да го погледне отново.

Успя. Тя му отправи продължителен, бавен, преценяващ поглед със сините си очи.

— Навярно не — призна тя. — Няма как да знам. Не е подобаващо да знам. Но независимо дали й казва или не, майка ми и без друго знае всичко.

Той се засмя. Тя притежаваше наистина възхитително чувство за достойнство, при положение, че едва стигаше до гърдите му.

— Да не би майка ви да е ясновидка? Нима е надарена със Зрението?

Тя не се засмя в отговор.

— Тя е мъдра — каза простичко. — Тя е най-мъдрият монарх в Европа.

Кралят си помисли, че би било глупаво да се опитва да ограничи предаността на една девойка към майка й, и би било грубо да изтъква, че майка й може и да беше обединила кралствата Кастилия и Арагон, но че все още беше далеч от създаването на една мирна и обединена Испания. Тактическото умение на Изабела и Фердинанд бе превърнало мавърските кралства в една държава, но тепърва им предстоеше да накарат всички да приемат техния мир. Пътуването на самата Каталина до Лондон бе смущавано от бунтовете на маври и евреи, които не можеха да понасят тиранията на испанските владетели. Той смени темата:

— Защо не ни покажете някой танц? — запита, като си мислеше, че би искал да я види как се движи. — Или и това не е позволено в Испания?

— След като съм английска принцеса, трябва да науча вашите обичаи — каза тя. — Една английска принцеса би ли станала посред нощ да танцува за краля, след като той е нахълтал в покоите й?

Хенри се засмя на думите й:

— Ако има разум, би го сторила.

Тя му отправи лека, сдържана усмивка.

— Тогава ще танцувам с дамите си — реши тя, надигна се от мястото си на високата маса и слезе до средата на стаята. Хенри забеляза, че тя повика една дама по име — Мария де Салинас, хубаво, тъмнокосо момиче, което бързо дойде да застане до Каталина. Още три млади жени, преструвайки се на свенливи, но изгарящи от нетърпение да покажат уменията си, излязоха напред.

Хенри ги огледа внимателно. Беше помолил техни испански величества всички компаньонки на дъщеря им да са красиви, и със задоволство видя, че независимо за колко груба и невъзпитана бяха сметнали молбата му, те се бяха съгласили с нея. Всички момичета бяха привлекателни, но никое от тях не засенчваше с хубостта си принцесата, която се изправи, овладяна и сдържана, а после вдигна ръце и плесна, за да нареди на музикантите да засвирят.

Веднага забеляза, че тя се движеше като чувствена жена. Танцът беше „павана“ — бавен церемониален танц — и тя се движеше с полюшващи се бедра и със спуснати тежки клепачи на очите, с лека усмивка на лицето. Беше добре обучена: учеха всички принцеси как да танцуват в дворцовия свят, където танците, пеенето, музиката и поезията бяха по-важни от всичко друго; но тя танцуваше като жена, която оставя музиката да я движи, и Хенри, който имаше известен опит, смяташе, че жените, които усещат ритъма на музиката, са жени, които откликват на ритмите на страстта.

Удоволствието, което му доставяше да я гледа, премина в чувство на нарастващо раздразнение, че това изящно същество ще бъде положено в студеното легло на Артур. Не можеше да си представи как това вглъбено, отдадено на науките момче предизвиква и възбужда страст у това момиче с напъпила женственост. Представяше си, че Артур ще се суети непохватно и навярно ще й причини болка, а тя ще стисне зъби, за да изпълни дълга си както подобава на една жена и кралица и после, най-вероятно, ще умре при раждане, и щеше да се наложи цялото представление за намиране на съпруга за Артур да се повтори, без никаква облага за него, а само тази дразнеща, вбесяваща възбуда, която това момиче изглежда предизвикваше у него. Хубаво беше, че е привлекателна, тъй като щеше да краси кралския му двор; но беше дразнещо, че той изпитваше толкова силно привличане към нея.

Хенри извърна поглед от танца й и се утеши с мисълта за зестрата й, която щеше да му донесе трайна облага и да дойде право при него, за разлика от тази годеница, която несъмнено пораждаше у него смущение и трябваше да отиде при сина му, колкото и неподходящ да бе той за нея. Щом се оженеха, нейният ковчежник щеше да предаде първия дял от зестрата й в чисто злато. Година по-късно щеше да достави втората част под формата на злато, на нейните съдовете за хранене и накитите й. След като се беше преборил за трона си със съвсем малко парични средства и почти без никакво доверие, Хенри вярваше в силата на парите повече, отколкото на всичко друго в живота; повече дори, отколкото в трона си, защото знаеше, че може да откупи трона си с пари, и далеч повече, отколкото на жените, защото те можеха да бъдат купени евтино; и далеч, далеч повече, отколкото на радостта от усмивката на една девствена принцеса, която сега спря да танцува, направи му нисък реверанс, и се изправи усмихната.

— Доволен ли сте от мен? — запита настойчиво тя, поруменяла и леко задъхана.

— Достатъчно — каза той, твърдо решен тя никога да не узнае колко много го вълнува. — Но вече е късно и би трябвало да се върнете в леглото си. Ще яздим донякъде с вас сутринта, а после ще избързаме към Лондон.

Тя се изненада от резкия му отговор. Отново хвърли поглед към Артур, сякаш той можеше да възрази на бащините си планове; може би да остане с нея за остатъка от пътуването, след като баща му така наперено беше изтъкнал неофициалността на английските порядки. Но момчето не каза нищо.

— Както желаете, ваша светлост — каза тя любезно. Кралят кимна и се изправи на крака. Придворните се снишиха в дълбоки реверанси и поклони, докато той минаваше бавно покрай тях и излизаше от стаята. „Далеч не са толкова непринудени“, помисли си Каталина, докато гледаше как кралят на Англия крачи сред придворните си с високо вдигната шава. „Може и да се перчи, че е войник, който се придържа към порядките на лагера, но настоява на подчинение и демонстриране на почит. Както и е редно, всъщност“, добави мислено дъщерята на Изабела.

Артур тръгна зад баща си, отправяйки едно бързо: „Лека нощ“ към принцесата, докато се оттегляше. След миг всички мъже от свитата им също изчезнаха, и принцесата остана сама, ако не се брояха дамите й.

— Какъв необикновен човек — отбеляза тя пред любимката си, Мария де Салинас.

— Той ви хареса — каза младата жена. — Наблюдаваше ви много внимателно, хареса ви.

— И защо не? — попита тя с инстинктивната надменност на момиче, родено в най-великото кралство в Европа. — А дори и да не ме е харесал, всичко вече е уговорено и не може да има промяна. Било е уговорено почти от раждането ми.

* * *

Той не е такъв, какъвто очаквах — този крал, проправил си път до трона с борба и вдигнал короната си от калта на едно бойно поле. Очаквах да прилича повече на рицар-защитник, на велик воин, може би като баща ми. Вместо това той има вид на търговец, на човек, който се опитва да пресметне колко ще спечели зад вратите на дома си, не на човек, спечелил кралството и съпругата си с острието на меча.

Предполагам, че се надявах да видя човек като дон Хернандо, герой, на когото можех да гледам с уважение, мъж, когото бих се гордяла да нарека „татко“. Но този крал е слаб и блед като монах, изобщо не прилича на рицар от романсите.

Очаквах неговият двор да е по-величествен, очаквах голяма процесия и официална среща с дълги представяния и изискани речи, както щяхме да направим ние в Алхамбра. Но той е рязък; по моите разбирания е груб. Ще трябва да свикна с тези северняшки обноски, с тази припряност, когато нещо се върши, с резките заповеди. Не мога да очаквам нещата да се вършат добре или дори правилно. Ще трябва да си затварям очите за много неща, докато стана кралица, за да мога да променя положението.

Но във всеки случай, едва ли има значение дали харесвам краля, или пък дали той ме харесва. Той се е обвързал чрез този договор с баща ми и аз съм сгодена за сина му. Едва ли има значение какво мисля за него или какво мисли той за мен. Не може да се каже, че ни предстои да вършим много неща заедно. Аз ще живея и царувам в Уелс, а той ще живее и ще управлява в Англия, а когато умре, на трона му ще се възкачи моят съпруг и синът ми ще бъде следващият Уелски принц, а аз ще бъда кралица.

Колкото до бъдещия ми съпруг — о! — той ми направи съвсем различно първо впечатление. Толкова е красив! Не очаквах да е толкова красив! Той е толкова светлокос и строен, прилича на паж от някой стар романс. Мога да си го представя как будува по цяла нощ или изнася серенада под прозореца на някой замък. Има бледа, почти сребриста кожа, има прекрасна златиста коса, и въпреки това е по-висок от мен, силен, но с фигурата на момче на прага на възмъжаването.

Има рядка и необикновена усмивка, която се появява неохотно, но после лицето му засиява. И е нежен и мил. Това е прекрасно качество за един съпруг. Беше мил с мен, когато пое чашата с вино от ръцете ми, видя, че треперя, и се опита да ме успокои.

Питам се какво ли си мисли за мен? Толкова ми се иска да узная какво си мисли за мен.

* * *

Точно както нареди кралят, той и Артур се върнаха бързо в Уиндзор на другата сутрин, а свитата на Каталина, с носилката й, теглена от мулета, с чеиза й в големи пътнически сандъци, придворните й дами, испанските й слуги, и стражите, които щяха да пазят съкровищата от зестрата й, се придвижваше с мъка и далеч по-бавно по калните пътища към Лондон.

До сватбения им ден тя не видя повече принца, но когато пристигна в селото Кингстън-он-дъ-Темс, кортежът спря, за да се срещнат с най-видния благородник в кралството — младият Едуард Стафорд, Бъкингамски херцог, — и с Хенри, херцог на Йорк, вторият син на краля, които бяха определени да я придружат до двореца Ламбет.

— Ще изляза — каза Каталина припряно, като се измъкна от носилката и тръгна бързо покрай чакащите коне, тъй като не желаеше нова кавга със строгата си дуеня за срещите на младите дами с млади мъже преди сватбения им ден. — Доня Елвира, не казвайте нищо. Това момче е десетгодишно дете. Няма значение. Дори майка ми не би сметнала, че има значение.

— Поне си сложете воала! — изрече умолително жената. — Херцогът на Бък… Бук… каквото там му беше името, също е тук. Сложете си воала, когато се явявате пред него, заради собствената ви репутация, инфанта.

— Бъкингам — поправи я Каталина. — Бъкингамският херцог. И ме наричайте „принцеса на Уелс“. И знаете, че не мога да нося воала си, защото на него сигурно са му наредили да докладва на краля. Знаете какво каза майка ми: че той е повереник на майката на краля, който си е възвърнал семейните богатства, и че трябва да му се засвидетелства изключително уважение.

По-възрастната жена поклати глава, но Каталина излезе решително, с открито лице, чувствайки се едновременно изплашена и безразсъдна заради собствената си дързост, и видя хората на херцога, строени на пътя, а пред тях — малко момче; то беше свалило шлема си и светлата му коса блестеше на слънцето.

Първата й мисъл беше, че той изобщо не приличаше на брат си. Докато Артур бе светлокос и със сериозно изражение, с бледа кожа и топли кафяви очи, това беше слънчево и лъчезарно момче, което изглеждаше така, сякаш никога не бе имало и една сериозна мисъл в главата си. Не приличаше на баща си с неговото слабо, изпито лице, имаше вид на момче, чийто живот тече безгрижно и леко. Косата му беше червено-златиста, лицето — кръгло и все още детински закръглено, усмивката му, когато я видя, беше искрено дружелюбна и приветлива, а сините му очи блестяха, сякаш бе свикнал да вижда един много приятен и изпълнен с удоволствия свят.

— Сестро! — възкликна момчето топло, скочи от коня си сред дрънчене на доспехи, и й се поклони ниско.

— Братко Хенри — каза тя, като в отговор му направи съвсем точно премерен реверанс, имайки предвид факта, че той бе само втори син на Англия, а тя беше инфанта на Испания.

— За мен е голямо удоволствие да ви видя — каза той бързо: латинският му бе жив и бърз, английският акцент се долавяше силно. — Толкова се надявах, че негово величество ще ми позволи да дойда и да се срещна с вас, преди да се наложи да ви отведа в Лондон на сватбения ви ден. Мислех си, че би било много неловко да тръгна към олтара с вас и да ви предам на Артур, ако дори не сме разговаряли. И ме наричайте Хари. Всички ми казват Хари.

— За мен също е удоволствие да се срещна с вас, братко Хари — каза Каталина вежливо, доста смутена от въодушевлението му.

— Удоволствие! Би трябвало да танцувате от радост! — възкликна той весело. — Защото баща ми каза, че мога да ви доведа коня, който трябваше да бъде един от сватбените ви подаръци, и така ще можем да яздим заедно до Ламбет. Артур каза, че би трябвало да изчакате до сватбения си ден, но аз казах: защо трябва да чака? Тя няма да може да язди на сватбения си ден. Ще е твърде заета да се омъжва. Но ако й го заведа сега, можем да яздим веднага.

— Това е било мило от ваша страна.

— О, аз изобщо не обръщам внимание на Артур — весело каза Хари.

Каталина трябваше да потисне кикота си:

— Така ли?

Той направи гримаса и поклати глава:

— Той е сериозен — каза. — Ще се удивите, когато разберете колко е сериозен. И начетен, разбира се, но не надарен. Всички казват, че аз съм много даровит, главно с езиците, но също и по отношение на музиката. Можем да разговаряме на френски, ако желаете, аз говоря изключително гладко и свободно за възрастта си. Смятат, че съм доста добър музикант. И, разбира се, спортувам. Ловувате ли?

— Не — каза Каталина, малко смутена. — По-скоро само следвам групата ловци, когато преследваме глигани или вълци.

— Вълци ли? Много бих искал да отида на лов за вълци. Наистина ли имате мечки?

— Да, в планините.

— Много бих искал да заловя мечка. Пеша ли ходите на лов за вълци, както за глигани?

— Не, на коне — каза тя. — Много са бързи, трябва да вземете много бързи кучета, за да ги повалите. Това е ужасен лов.

— Аз не бих имал нищо против това — каза той. — Изобщо не възразявам срещу подобни занимания. Всички казват, че съм ужасно смел по отношение на тези неща.

— Сигурна съм, че е така — каза тя с усмивка.

Красив мъж в средата на двайсетте пристъпи напред и се поклони.

— О, това е Едуард Стафорд, Бъкингамският херцог — каза Хари бързо. — Ще ми позволите ли да го представя?

Каталина подаде ръка и мъжът отново сведе глава над нея. Интелигентното му, красиво лице беше стоплено от усмивка.

— Добре дошли в собствената си страна — каза той на безукорен кастилски. — Надявам се, че по време на пътуването всичко е било по вкуса ви? Мога ли да ви осигуря нещо?

— За мен се грижат наистина добре — каза Каталина, изчервявайки се от удоволствие, че я поздравяват на родния й език. — А по време на цялото пътуване хората ме посрещаха наистина много мило.

— Вижте, ето новия ви кон — прекъсна я Хари, когато конярят изведе напред една черна кобила. — Вие сте свикнали с хубавите коне, разбира се. Непрекъснато ли ви доставят коне от Северна Африка?

— Майка ми настоява да имаме такива за кавалерията — каза тя.

— О — продума той. — Защото са много бързи ли?

— Могат да бъдат обучавани като бойни коне — каза тя, като пристъпи напред и протегна ръка, с извърната нагоре длан, така че кобилата да я подуши и да гризне пръстите й с меките си, нежни бърни.

— Бойни коне ли? — запита той.

— Сарацините имат коне, които могат да се бият също като господарите си, а конете от Северна Африка също могат да бъдат обучени на това — каза тя. — Изправят се на задни крака и удрят някой войник с предните си копита, а могат да ритат и назад. Турците имат коне, които могат да вдигнат сабя от земята и да я върнат на ездача. Майка ми казва, че в битка един добър кон струва колкото десет войници.

— Толкова бих искал да имам такъв кон — каза Хари с копнеж. — Чудя се как ли да се сдобия с такъв?

Той направи пауза, но тя не се поддаде.

— Само да мажеше някой да ми подари такъв кон, бих могъл да се науча да го яздя — каза той с очевидното намерение да предизвика реакция. — Може би за рождения ми ден, или може би другата седмица, тъй като не съм аз този, който ще се жени, и няма да получа никакви сватбени подаръци. Тъй като съм напълно пренебрегнат, и напълно оставен без внимание.

— Може би — каза Каталина, която някога беше виждала собствения си брат да постига своето точно със същото врънкане и ласкателства.

— Редно е да бъда обучен да яздя както трябва — каза той. — Баща ми обеща, че макар да съм определен да се посветя на църквата, ще ми позволят да яздя на манежа за упражнения. Но нейна светлост майката на краля казва, че не мога да участвам в турнири. А това наистина не е честно. Трябва да ми позволят да участвам в турнирите. Ако имах подходящ кон, бих могъл да участвам в турнирите. Сигурен съм, че щях да победя всички.

— Сигурна съм, че щяхте — каза тя.

— Е, ще вървим ли? — попита той, убеждавайки се, че тя няма да му подари кон така лесно, само защото го е поискал.

— Не мога да яздя. Дрехите ми за езда още не са разопаковани.

Той се поколеба:

— Не можете ли просто да излезете с тези дрехи?

Каталина се засмя:

— Тези дрехи са от кадифе и коприна. Не мога да яздя с тях. А освен това не мога да препускам из Англия като някой от онези странстващи актьори.

— О — каза той. — Е, ще се качите ли тогава в носилката си? Няма ли това да ни забави много?

— Съжалявам за това, но ми е наредено да пътувам в носилка — каза тя. — Със спуснати завеси. Не мога да си представя, че дори баща ви би искал да препускам из околността с прибрани и вдигнати поли.

— Разбира се, че принцесата не може да язди днес — заяви Бъкингамският херцог. — Нали ви казах. Тя трябва да пътува в носилката си.

Хари сви рамене:

— Е, не знаех. Никой не ми каза как ще бъдете облечена. В такъв случай мога ли да избързам напред? Моите коне ще са много по-бързи от мулетата.

— Можете да яздите напред, но така, че да ви виждаме — реши Каталина. — След като се очаква да ме ескортирате, би трябвало да бъдете с мен.

— Нали казах — отбеляза тихо Бъкингамският херцог и си размени лека усмивка с принцесата.

— Ще чакам на всеки кръстопът — обеща Хари. — Аз съм ваш ескорт, не забравяйте. А на сватбения ви ден отново ще ви придружавам. Приготвил съм си бял костюм със златни прорези на ръкавите.

— Колко прекрасно ще изглеждате — каза тя и го видя как се изчерви от удоволствие.

— О, не знам…

— Сигурна съм, че всички ще отбележат какво красиво момче сте — каза тя, тъй като той изглеждаше доволен.

— Всички винаги ме приветстват с много силни възгласи — довери й той. — И ми харесва да знам, че хората ме обичат. Баща ми казва, че единственият начин да запазиш трона си е да бъдеш обичан от народа. Баща ми казва, че в това била грешката на крал Ричард.

— Майка ми казва, че начинът да задържиш един трон е да служиш на Бог.

— О — каза той, явно не беше впечатлен. — Е, различни страни, предполагам.

— Значи ще пътуваме заедно — каза тя. — Ще съобщя на хората си, че сме готови да продължим.

— Аз ще им кажа — настоя той. — Аз съм този, който ви ескортира. Аз ще давам заповедите, а вие ще си почивате в носилката. — Той й хвърли бърз кос поглед. — Когато стигнем до двореца Ламбет, ще останете в носилката си, докато дойда да ви взема. Ще дръпна завесите и ще ви въведа вътре, а вие трябва да ме държите за ръка.

— Това много би ми харесало — увери го тя и видя как по лицето му отново бързо изби руменина.

Той се отдалечи припряно, а херцогът й се поклони с усмивка.

— Той е много будно момче, много нетърпеливо и енергично — каза той. — Трябва да извините прекаленото му въодушевление. Твърде много го глезят.

— Любимец на майка си? — попита тя, мислейки си за обожанието на родната си майка към единствения й син.

— Още по-лошо — каза херцогът с усмивка. — Майка му го обича, както е и редно, но баба му го пази като зеницата на окото си, а тя е тази, която управлява двора. За щастие той е добро момче и има добри обноски. Твърде добър е по природа, за да се поквари, а майката на краля уравновесява глезенето с поучения.

— Значи тя е отстъпчива и снизходителна жена? — попита Каталина.

Той нададе лек, сподавен смях.

— Само към сина си — каза. — Ние останалите я намираме за — хм — по-скоро величествена, отколкото майчински настроена.

— Може ли да поговорим отново в Ламбет? — попита Каталина, изкушена да узнае още за домакинството, към което щеше да се присъедини.

— В Ламбет и в Лондон, навсякъде ще ви служа с гордост — каза младият мъж, с горящи от възхищение очи. — Трябва само да ми нареждате какво желаете. Ще бъда ваш приятел в Англия, можете да разчитате на мен.

* * *

Трябва да имам смелост. Аз съм дъщеря на една храбра жена, и съм се готвила за това цял живот. Когато младият херцог ми говореше толкова мило, нямаше защо да ми се иска да заплача, беше глупаво. Трябва да си държа главата високо изправена и да се усмихвам. Майка ми каза, че ако се усмихвам, никой няма да узнае, че тъгувам за вкъщи или се страхувам; ще се усмихвам непрестанно, колкото и странно да ми изглежда всичко.

И макар че тази Англия ми се струва толкова странна сега, ще свикна. Ще усвоя порядките им и ще се чувствам тук като у дома. Техните странни порядки ще станат мои порядки, а най-ужасните неща — нещата, които за мен са напълно непоносими — ще променя, когато стана кралица. А и във всеки случай положението ще е по-добро за мен, отколкото беше за сестра ми Исабел. Тя беше омъжена само няколко месеца, а после трябваше да се прибере у дома, овдовяла. Нещата ще са по-добри за мен, отколкото за Мария, която трябваше да последва стъпките на Исабел и да отиде в Португалия, за мен ще е по-добре, отколкото за Хуана, която се е поболяла от любов по съпруга си Филип. Трябва да бъде по-добре за мен, отколкото беше за Хуан, клетия ми брат, който умря толкова скоро след като намери щастието. И винаги ще бъде по-добре за мен, отколкото за майка ми, прекарала детството си в несигурност.

Моята история няма да бъде като нейната, разбира се. Аз не съм родена в толкова вълнуващи времена. Ще се надявам да се разбирам добре със съпруга си Артур и със странния му, буен и гръмогласен баща, както и с милия му малък, наперен брат. Ще се надявам, че майка му и баба му ще ме обикнат или, най-малкото, ще ме научат как да бъда принцеса на Уелс, кралица на Англия. Няма да бъда принудена да препускам отчаяно нощем от една обсадена крепост до друга, както майка ми. Няма да бъда принудена да залагам собствените си накити, за да плащам на наемни войници, както правеше тя. Няма да ми се налага да потеглям лично, облечена в доспехи, да събирам войските си за бой. Няма да бъда заплашвана от коварните французи от една страна и маврите-еретици — от друга, както бе застрашавана майка ми. Ще се омъжа за Артур, а когато баща му умре — което сигурно ще стане скоро, защото е толкова ужасно стар и злонравен — тогава ние ще бъдем крал и кралица на Англия и майка ми ще управлява в Испания, както аз управлявам в Англия, и ще ме види как опазвам съюза между Англия и Испания, както й обещах, ще ме види как запазвам страната си, обвързана в нерушим договор с нейната, ще види, че ще съм в безопасност завинаги.