Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Constant Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Вярната принцеса

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2011 г.

ISBN: 978-954-365-100-9

История

  1. — Добавяне

Замъкът Лъдлоу
Януари 1502 г.

Зимното слънце се беше спуснало, ниско и червено, над заоблените хълмове, когато влязоха с тропот през голямата порта, врязана в каменната стена, опасала Лъдлоу. Артур, който беше яздил до носилката, извика на Каталина над шума на копитата по калдъръма.

— Това е Лъдлоу, най-сетне!

Пред тях стражите изкрещяха: „Направете път за Артур! Уелският принц!“, вратите се отвориха с трясък и хората се изсипаха от къщите си, за да видят преминаването на шествието.

Каталина видя град, красив като гоблен. Подсилените с греди втори етажи на построените нагъсто сгради се издаваха над калдъръмени улици с видимо процъфтяващи дюкянчета и работилници, сгушени уютно под тях на приземния етаж. Съпругите на собствениците скачаха от столчетата си пред магазините, за да й помахат, а Каталина се усмихваше и махаше в отговор. От горните етажи помощничките на ръкавичарите, чираците на обущарите, калфите на златарите и старите моми се надвесваха навън и я викаха по име. Каталина се засмя, после затаи дъх, когато един младеж сякаш беше на косъм да изгуби равновесие и да се прекатури през прозореца, но бе издърпан обратно вътре от другарите си, които крещяха приветствия.

Подминаха голяма арена за борба на мечки и бикове с кучета до хан с тъмни греди по фасадата, и тогава църковните камбани на половин дузината молитвени домове, колежа, параклисите и болницата на Лъдлоу забиха, за да приветстват принца и неговата невеста с „добре дошли“ у дома.

Каталина се надвеси напред, за да види своя замък, и забеляза непристъпната стена на външния крепостен двор. Портата беше отворена със замах, те влязоха и видяха най-изтъкнатите мъже на града, кмета, висшите духовници и водачите на заможните занаятчийски гилдии, събрани да ги посрещнат.

Артур спря коня си и любезно изслуша дълга реч на уелски, а след това — на английски.

— Кога ще ядем? — прошепна му Каталина на латински и видя как устата му потрепна, когато той потисна една усмивка.

— Кога ще си лягаме? — прошепна едва чуто тя, и изпита задоволството да види как ръката му върху повода потръпна от желание. Тя се изкикоти тихо и се отпусна отново в носилката, докато най-сетне безкрайните приветствени речи приключиха и кралската свита можеше да продължи през голямата порта на замъка към вътрешния двор.

Замъкът бе спретнат и изящен, здрав и солиден като някоя погранична крепост в Испания. Свързващата стена между укрепленията заобикаляше вътрешния двор, висока и яка, изградена от чудат розов камък, който придаваше на мощните стени по-топъл и домашен вид.

Опитният поглед на Каталина се плъзна от дебелите стени към кладенеца във външния двор, кладенеца във вътрешния двор, забеляза как един подлежащ на отбрана участък водеше към друг, помисли си, че една обсада може да бъде удържана тук с години. Но замъкът беше малък, приличаше на кукленски — нещо, което баща й би построил, за да защити някой речен брод или уязвим път. Сграда, която някой много дребен испански благородник би нарекъл с гордост свой дом.

— Това ли е? — попита тя объркано, мислейки си за града, който бе приютен зад стените на нейния дом, за градините и терасите, за хълма и гледките, за кипящия живот в центъра на градчето — всичко това зад защитени стени. За дългата обиколка на стражите: ако обикаляха всички бойници, това им отнемаше повече от час. В Лъдлоу един страж можеше да завърши кръга за минути. — Това ли е?

Изведнъж той се стресна:

— Повече ли очакваше? Какво очакваше?

Щеше да погали смутеното му лице, ако не ги гледаха стотици хора. Застави се да не помръдва ръцете си.

— О, допуснах глупава грешка. Мислех си за Ричмънд.

Нищо на света не би я накарало да каже, че си е мислила за Алхамбра.

Той се усмихна, успокоен:

— О, любов моя. Ричмънд е новопостроен, огромната гордост и радост на баща ми. Лондон е един от най-великите градове в християнския свят, и дворецът отговаря на големината му. Но Лъдлоу е само градче — доста голямо градче в Уелс, спор няма — но градче. Но е заможно, ще видиш, ловът е добър, а хората са сърдечни. Ще бъдеш щастлива тук.

— Сигурна съм в това — каза Каталина, като му се усмихна, оставяйки настрана мисълта за дворец, построен за красота, само за красота, където строителите бяха помислили първо къде ще пада светлината и какви отражения ще хвърля в неподвижните мраморни езерца.

Огледа се наоколо и видя в ъгъла на вътрешния двор причудлива кръгла постройка, подобна на тумбеста кула.

— Какво е това? — попита тя, като се мъчеше да излезе от носилката, докато Артур държеше ръката й.

Той хвърли поглед през рамо и каза небрежно:

— Това е нашият кръгъл параклис.

— Кръгъл параклис ли?

— Да, като в Йерусалим.

Изведнъж тя разпозна с възторг традиционната форма на джамия — проектирана и построена в кръг, така че никой богомолец да не заема по-добро място от другите, защото както бедният, тъй и богатият възхвалява Аллах.

— Прекрасен е.

Артур изненадано хвърли поглед към нея. За него това беше само кръгла кула, построена с красивия червеникав местен камък, но и той видя, че кулата сияеше на следобедната светлина и излъчваше усещане за покой.

— Да — каза той, почти без да забелязва постройката. — А това — посочи голямата сграда, чиято фасада гледаше към тях, с красиво стълбище, което водеше нагоре към отворената врата, — в тази сграда се намира голямата зала. Отляво са залите на съвета на Уелс, а над тях — моите покои. Отдясно са спалните за гости и стаите за коменданта на замъка и съпругата му: сър Ричард и лейди Маргарет Поул. Твоите покои са над тях, на най-горния етаж.

Той забеляза незабавната й реакция:

— Тя тук ли е сега?

— В момента отсъства от замъка.

Тя кимна:

— Има ли постройки зад тази?

— Не. Разположена е до външната стена. Това е всичко.

Каталина се застави да запази усмихнато и любезно изражение.

— Имаме още стаи за гости във външния двор — каза той отбранително. — Имаме и мебелирана къща за гости. Това място е оживено и весело. Ще ти хареса.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — усмихна се тя. — А кои са моите покои?

Той посочи най-високите прозорци.

— Виждаш ли там горе? От дясната страна, същите като моите, но в отсрещния край на къщата.

Каталина изглеждаше малко обезсърчена.

— Но как ще стигаш до моите покои? — попита тя тихо.

Той я хвана за ръка и я поведе, раздавайки усмивки надясно и наляво, към внушителните каменни стълби, водещи към двойните врати на голямата зала. Разнесоха се леки ръкопляскания и спътниците им се подредиха зад тях.

— Както ми нареди нейна светлост, майката на краля, четири пъти месечно ще идвам в стаята ти с официално шествие през голямата зала — каза той. Поведе я нагоре по стълбите.

— О.

Тя бе съкрушена.

Той сведе глава към нея и й се усмихна.

— А във всички други нощи ще идвам при теб, като се промъквам по бойниците — прошепна той. — Има една тайна врата, през която се стига от твоите покои до бойниците, които се простират около целия замък. Моите покои също имат изход към тях. Можеш да минаваш от твоите покои до моите, когато пожелаеш, и никой няма да знае дали сме заедно или не. Няма дори да знаят в чия стая сме.

Той беше във възторг от начина, по който светна лицето й:

— Можем да бъдем заедно, винаги, когато поискаме?

— Ще бъдем щастливи тук.

* * *

Да, ще бъда, ще бъда щастлива тук. Няма да скърбя като персиец за красивите дворци в родната му земя и да заявявам, че никъде не съществува друго място, годно за живот. Няма да казвам, че тези планини са пустиня без оазиси, като бербер, който копнее за земите, в които е роден. Ще се приспособя към Лъдлоу, и ще се науча да живея тук, на границата, а по-късно — в Англия. Майка ми не е просто кралица, тя е войник, и тя ме възпита да зная дълга си и да го изпълнявам. Мой дълг е да се науча да бъда щастлива тук и да живея тук, без да се оплаквам.

Може никога да не нося доспехи като нея, може никога да не се сражавам за страната си като нея; но има много начини да служиш на едно кралство, и да бъдеш весела, честна, вярна кралица, е един от тях. Ако Бог не ме призове на оръжие, Той може да ме призове да служа като законодател, като приносителка на справедливост. Независимо дали ще защитавам своите поданици, като се сражавам за тях срещу неприятел, или като защитавам свободата им по силата на закона, аз ще бъда тяхна кралица, от сърце и душа, кралица на Англия.

* * *

Беше нощ: полунощ беше минала. Каталина сияеше на светлината на огъня. Бяха в леглото, сънливи, но твърде изпълнени със страст и желание един към друг, за да спят.

— Разкажи ми някоя история.

— Разказвала съм ти десетки истории.

— Разкажи ми друга. Разкажи ми как Боабдил предал двореца Алхамбра със златните ключове върху копринена възглавничка и си тръгнал, плачейки.

— Тази я знаеш. Снощи ти я разказах.

— Тогава ми разкажи историята за Ярфа и коня му, който се зъбел на християните.

— Истинско дете си. И името му беше Ярфе.

— Но ти го видя как загива?

— Бях там; но всъщност не го видях да умира.

— Как си могла да не гледаш?

— Ами, отчасти защото се молех, както ми нареди майка ми, и защото бях момиче, а не кръвожадно, обичащо жестокостите момче.

Артур я замери с една бродирана възглавничка. Тя я хвана и я хвърли обратно към него.

— Добре, разкажи ми как майка ти заложила накитите си, за да плати за кръстоносния поход.

Тя се засмя отново и поклати глава, при което кестенявата й коса се люшна на една страна, после — на друга.

— Ще ти разкажа за дома си — предложи.

— Добре.

Той загърна и двамата с пурпурната завивка и зачака.

— Когато влезеш през първата врата на Алхамбра, тя прилича на малка стая. Баща ти не би се принизил да влезе така в един дворец.

— Не е ли величествена зала?

— Голяма е колкото някоя от малките зали на търговците в този град. Подходяща е за някоя малка къща в Лъдлоу, нищо повече.

— А после?

— А после влизаш във вътрешния двор, и оттам — в златната стая.

— И там е малко по-добре?

— Тя е много пъстра, но въпреки това не е много по-голяма. Стените са ярки, покрити с цветни плочки и златни листа, и има висок балкон, но и тук пространството е съвсем малко.

— И къде ще отидем днес тогава?

— Днес ще свърнем надясно и ще влезем в Двора на миртите.

Той затвори очи, опитвайки се да си припомни описанията й.

— Вътрешен двор във формата на правоъгълник, заобиколен от високи златни постройки.

— С огромен вход от тъмно дърво в далечния край, обрамчен с красиви плочки.

— И езеро, езеро с проста правоъгълна форма, а от двете страни на водата — жив плет от благоуханни миртови дървета.

— Не жив плет, каквито имате вие — възрази тя, мислейки си за раздърпаните гранични плетове на уелските ниви, в постоянна борба с тръните и плевелите.

— А какъв тогава? — попита той, отваряйки очи.

— Жив плет като стена — каза тя. — Подрязан равномерно в правоъгълна форма, като блок от зелен мрамор, като жива, зелена и благоуханна скулптура. А портата в края се отразява във водата, също и арката над нея, и постройката, в която тя е вместена. Така че всичко заедно се отразява сред леки вълнички в краката ти. А стените са обточени със светли паравани с гипсова украса, въздушни и леки като хартия, като бродерия с бяла нишка върху бял плат. А птиците…

— Птиците ли? — попита той, изненадан, защото не му беше разказвала за тях преди.

Тя се поколеба, докато се сети за думата.

Apodes? — каза на латински.

Apodes? Черни бързолети?

Тя кимна:

— Носят се като бърза буйна река точно над главата ти, обикалят безспир над тесния вътрешен двор, надавайки крясъци, бързи като кавалерийска атака, кръжат като вятъра, докато слънцето огрява водата, не спират по цял ден. А нощем…

— Нощем?

Тя направи малък жест с ръце, като чародейка.

— Нощем изчезват, изобщо не ги виждаш да кацат или да се настаняват в гнездата си. Просто изчезват — залязват заедно със слънцето, но на разсъмване отново са там, като река, като потоп. — Тя направи пауза. — Трудно е да се опише — каза тихо. — Но го виждам през цялото време.

— Липсва ти — каза той с равен тон. — Независимо колко щастлива мога да те направя, това винаги ще ти липсва.

Тя направи малък жест:

— Разбира се. Това трябва да се очаква. Но никога не забравям коя съм. Коя съм родена да бъда.

Артур чакаше.

Тя му се усмихна, лицето й се стопли от усмивката, очите й блестяха.

— Принцеса на Уелс — каза тя. — Още от детството си го знаех. Винаги ме наричаха „принцесата на Уелс“. А следователно някой ден и кралица на Англия, както Бог е отредил. Каталина, инфанта на Испания, принцеса на Уелс.

Той се усмихна в отговор и я притегли по-плътно към себе си: отпуснаха се заедно назад, главата й — положена на рамото му, тъмночервената й коса падаше като воал върху гърдите му.

— Почти още от мига на раждането си знаех, че ще се оженя за теб — каза той замислено. — Не мога да си спомня време, когато не съм бил сгоден за теб. Не мога да си спомня време, когато не съм ти пишел писма и не съм ги носил на възпитателя си да ги поправи.

— Какво щастие, че ти се нравя, сега, когато съм тук.

Артур постави пръст под брадичката й и повдигна лицето й към себе си за целувка.

— А аз съм още по-щастлив, че ти се нравя — каза той.

— Във всеки случай щях да ти бъда добра съпруга — подчерта тя. — Дори без това…

Той дръпна ръката й отдолу под копринените завивки, за да докосне отново нарастващата му мъжественост.

— Без това ли, имаш предвид? — подметна закачливо.

— Без тази… радост — каза тя, затвори очи и се отпусна назад, в очакване на докосването му.

 

 

Слугите ги събудиха на разсъмване и Артур беше церемониално изведен от леглото й. Видяха се отново на литургията, но седяха в противоположните страни на кръглия параклис, всеки със собствената си свита, и не можаха да разговарят.

* * *

Литургията би трябвало да е най-важният момент от деня ми, и би трябвало да ми носи утеха — зная това. Но винаги се чувствам самотна по време на литургията. Наистина се моля на Бог и Му благодаря за особената Му грижа към мен, но дори само когато се озова в този параклис с форма на мъничка джамия, той ми напомня толкова много за майка ми! Уханието на тамян буди така силни спомени за нея, сякаш това е парфюмът й. Не мога да повярвам, че не коленича до нея, както правех по четири пъти дневно през почти всеки ден от живота си. Когато изричам: „Аве Мария“, виждам кръглото, усмихнато, решително лице на майка си. А когато се моля за кураж да изпълня дълга си в тази непозната и чужда земя, сред тези мрачни, сдържани хора, силата на майка ми е това, от което имам нужда.

Би трябвало да отправя благодарност за Артур, но не се осмелявам дори да мисля за него, когато съм на колене пред Бог. Не мога да мисля за него без греха на плътското желание. Дори самият му образ в ума ми е дълбока тайна, езическа наслада. Сигурна съм, че това не е святата радост от брака. Такава силна наслада трябва да е грях. Подобно тъмно, дълбоко плътско желание и удовлетворение не могат да се равняват с чистото, невинно зачатие на един малък принц, какъвто е целият смисъл и целта на този брак. Бяхме положени в леглото от архиепископ, но страстното ни съвкупяване е толкова животинско, колкото и това на две препичащи се на слънце змии, увили се една около друга в насладата си. Пазя насладата, която получавам от Артур, в тайна от всички, дори от Бог.

Не бих могла да се доверя на никого, дори и да исках. Изрично ни е забранено да бъдем заедно, когато пожелаем. Баба му, Нейна светлост майката на краля, е разпоредила така, както се разпорежда за всичко, дори за всичко тук, в пограничните земи на Уелс. Заявила е, че той трябва да ме посещава в стаята ми по веднъж всяка седмица, с изключение на времето на месечните ми неразположения; трябва да пристига преди десет часа и да си тръгва преди шест. Подчиняваме й се, разбира се, всички й се подчиняват. Веднъж седмично, както е наредила, той влиза през голямата зала, с вид на млад мъж, подчиняващ се неохотно, а на сутринта ме напуска мълчаливо и си отива тихо и сдържано като млад мъж, който е изпълнил дълга си, а не като човек, будувал цяла нощ, изпълнена със спираща дъха наслада. Никога не се хвали какво удоволствие е изпитал; когато идват да го отведат от покоите ми, не казва нищо, никой не знае каква радост изпитваме от взаимната си страст. Никой никога не ще узнае, че ние сме заедно всяка нощ. Срещаме се на бойниците, които се простират от неговите покои до моите на самия връх на замъка, сиво-синьото небе се извива като арка над нас и се съвкупяваме тайно като любовници, скрити от нощта; отиваме в моята стая, или в неговата, и си създаваме заедно таен, съкровен свят, изпълнен със скрита радост.

Дори в този претъпкан малък замък, пълен с любопитни досадници и с шпионите на майката на краля, никой не знае, че сме заедно, и никой не знае колко сме влюбени.

* * *

След литургията кралската двойка отиваше да закуси в отделните си покои, макар че предпочитаха да бъдат заедно. Замъкът Лъдлоу копираше официалността на кралския двор. Майката на краля бе постановила, че след закуска Артур трябва да учи с възпитателя си или да спортува, ако времето позволява, а Каталина трябваше да работи с възпитателя си, да шие, да чете или да се разхожда в градината.

— Градина! — прошепна полугласно Каталина в разположеното в ъгъла на крепостните стени малко късче зелена морава с пейка от подгизнал торф в единия край на тясна леха. — Питам се дали някога е виждала истинска градина?

Следобед можеха да излизат да яздят заедно, за да ловуват в гората около замъка. Околностите бяха богати, реката течеше бързо през широка долина със стари, гъсти гори по склоновете на хълмовете. Каталина си мислеше, че може би ще обикне пасищата около река Тийм и начина, по който на хоризонта тъмният цвят на хълмовете отстъпваше място на небето. Но в това време, посред зима, пейзажът бе сиво-бял, само скрежът или снегът нарушаваха черния цвят на студените гори. Времето често беше твърде лошо и принцесата изобщо не можеше да излезе. Тя мразеше влажната мъгла или валежите от ситна ледена суграшица. Артур често яздеше сам.

— Дори да остана, не биха ми позволили да бъда с теб — казваше той печално. — Баба ми ще ми постави някаква друга задача.

— Тогава върви! — казваше тя с усмивка, макар че времето до вечеря й се струваше ужасно дълго, а тя нямаше нищо за вършене, освен да чака ловците да се приберат у дома.

Излизаха в града веднъж седмично, за да отидат в църквата „Сейнт Лорънс“ за литургия, или да посетят малкия параклис край стената на замъка, да присъстват на вечеря, организирана от някоя от изтъкнатите гилдии, или за да гледат бой с петли, или борба на бикове с кучета, или представления на актьори. Каталина бе впечатлена от спретнатата красота на градчето; мястото беше избегнало жестокостта на войните между Йорк и Ланкастър, на които Хенри Тюдор най-сетне бе сложил край.

— Мирът е всичко за едно кралство — отбеляза тя пред Артур.

— Сега заплаха за нас могат да бъдат единствено шотландците — каза той. — Родът Йорк са мои предци, както и родът Ланкастър, така че съперничеството им приключва с мен. Единственото, което трябва да направим, е да опазим сигурността на севера.

— А баща ти смята, че е постигнал това чрез брака на принцеса Маргарет?

— Дай Боже да е прав, но те са вероломна и безчестна пасмина. Когато стана крал, ще поддържам охраната на границата силна. Ти ще ме съветваш, ще пътуваме заедно и ще се погрижим пограничните замъци да бъдат укрепени.

— Това ще ми хареса — каза тя.

— Разбира се, ти си прекарала детството си сред армия, която се е сражавала за пограничните земи, ще знаеш по-добре от мен какво да изискваш.

Тя се усмихна:

— Радвам се, че това мое умение може да ти е от полза. Баща ми вечно се оплакваше, че майка ми създава амазонки, а не принцеси.

Вечеряха заедно по здрач, а за щастие, здрачът настъпваше много рано през тези студени зимни нощи. Най-сетне можеха да бъдат близо, седнали един до друг на високата маса с изглед надолу към голямата зала на замъка, а в голямото огнище в страничната стена бяха натрупани пънове. Артур винаги слагаше Каталина от лявата си страна, най-близо до огъня, тя носеше наметка, подплатена с кожа, а под богато украсената си рокля имаше безброй пластове от ленени фусти. Дори при това положение й беше студено, когато слизаше по ледените стълби от топлите си покои до задименото преддверие. Испанските й дами, Мария де Салинас, дуенята й доня Елвира и още няколко, бяха настанени на една маса, английските дами, които трябваше да бъдат нейни компаньонки — на друга, а свитата й от испански слуги беше настанена на трета. Видните благородници от съвета на Артур, шамбеланът му сър Ричард Поул, управител на замъка, епископът на Линкълн — Уилям Смит, лекарят му, доктор Биъруърт, ковчежникът му сър Хенри Върнън, управителят на домакинството му, сър Ричард Крофт, управителят на личните му покои, сър Уилям Томас от Кармартън, и всички мъже, които заемаха някаква водеща роля в Уелс, бяха настанени на почетни места в залата. В дъното и в галерията можеха да се трупат всички любопитни клюкари, всички сплетници в Уелс, за да видят как испанската принцеса вечеря, и да гадаят дали тя се нрави на младия принц, или не.

Нямаше как да разберат. Повечето от тях смятаха, че той не е успял да сподели легло с нея. Защото, вижте! Инфантата седеше като малка вдървена кукла и рядко се навеждаше към младия си съпруг. Уелският принц разговаряше с нея сякаш заучено, като част от някакъв ритуал, на всеки десет минути. Те бяха същински образци на благоприличието, и дори рядко поглеждаха един към друг. Клюките мълвяха, че той ходел в покоите й, както му било наредено, но само веднъж седмично, и никога — по собствен избор. Навярно двамата млади не се нравеха един на друг. Бяха млади, може би твърде млади за брак.

Никой не можеше да се досети, че Каталина стискаше здраво ръце в скута си, за да се възпре да докосва съпруга си, нито че кажи-речи на всеки половин час той хвърляше поглед към нея с привидно безразличие, и прошепваше толкова ниско, че само тя можеше да чуе: „Желая те точно сега.“

След вечеря гледаха танци, понякога слушаха някой разказвач на истории, някой уелски бард или гледаха изпълненията на странстващи актьори. Понякога поетите пристигаха от високите хълмове и разказваха стари, странни приказки на родния си език, които Артур трудно успяваше да следи, но които се опитваше да превежда на Каталина.

Когато дългото жълто лято настъпи

и наближи победата,

и когато бретанските кораби опънат платна,

и когато дойде горещината и треската се разпали,

идват поличбите, че ще извоюваме победа.

— За какво се разказва тук? — попита го тя.

— Дългото жълто лято е времето, когато баща ми решил да нахлуе от Бретан. Пътят му го отвел до Босуърт и победата.

Тя кимна.

— През онази година било горещо, а когато пристигнали, войските донесли със себе си „потната болест“ — нова болест, която сега сее мор в Англия, както и в Европа, с настъпването на горещините всяко лято.

Тя кимна отново. Нов поет излезе напред, изсвири един акорд на арфата си и запя.

— А това?

— Разказва за червен дракон, който лети над Уелс — каза той. — Този дракон убива глигана.

— Какво означава? — попита Каталина.

— Драконът олицетворява Тюдорите: нас — каза той. — Сигурно си видяла червения дракон върху нашето знаме. Глиганът е узурпаторът, Ричард. Това е възхвала към баща ми, на основата на стара история. Всички техни песни са древни. Вероятно са ги пели в Ноевия ковчег. — Той се ухили. — Песни за Ной.

— Да не би да вярват, че вие, Тюдорите, сте оцелели от времето на Потопа? Ной Тюдор ли е бил?

— Вероятно. Баба ми е готова да твърди, че произхожда дори от самата Градина на Едем — отвърна той. — Това са граничните уелски земи, ние произхождаме от Оуен ап Тюдор от Глендауър, и с радост си приписваме заслугите за всичко.

Както предрече Артур, щом огънят догореше, запяваха старите уелски песни за магии и вълшебства в тъмни гори, които никой човек не можеше да познава. И разказваха за битки и славни победи, спечелени с умение и храброст. На странния си език те разказваха легенди за Артур и Камелот, за принц Мерлин, за Гуинивиър: кралицата, предала съпруга си заради греховна любов.

— Ще умра, ако ти си вземеш любовник — прошепна й той, докато един паж им наливаше вино, заставайки пред тях, така че от залата не можеха да ги видят.

— Аз дори не виждам никой друг, когато си край мен — увери го тя. — Виждам единствено теб.

Всяка вечер имаше музика или някакво забавление за двора в Лъдлоу. Майката на краля бе постановила, че в домакинството на принца трябва да цари веселие — това беше отплата за лоялността на уелсците, поставили сина й Хенри Тюдор на един несигурен престол. Нейният внук трябваше да се отплаща на мъжете, слезли от хълмовете, за да се бият за Тюдорите, и да им напомни, че е принц на Уелс, и че ще продължи да разчита на подкрепата им, за да управлява англичаните, на които изобщо никой не може да разчита. Уелсците трябваше да обединят сили с Англия и двете страни заедно можеха да попречат на шотландците да преминат границата, и да се справят с ирландците.

Когато музикантите засвиреха бавните, тържествени испански танци, Каталина танцуваше с някоя от дамите си, чувствайки прикования върху нея поглед на Артур, запазвайки строго и сдържано изражение, като маска на актьор, представляващ достопочтеността; макар да копнееше да се завърти и да люшне бедра като жена в харем, като мавърска робиня, която танцува за някой султан. Но шпионите на майката на краля следяха за всичко, дори в Лъдлоу, и щяха да побързат да съобщят за всяка проява на невъздържаност от страна на младата принцеса. Понякога Каталина хвърляше крадешком поглед към съпруга си и виждаше прикованите му върху нея очи, погледа му на млад влюбен мъж. Тя щракваше с пръсти, уж като част от танца, но всъщност за да го предупреди, че се взира в нея по начин, който нямаше да се хареса на баба му; и той се обръщаше настрани и заговаряше някого, откъсвайки с усилие поглед от нея.

Дори след като музиката спреше и музикантите и актьорите си отидеха, двамата млади не можеха да бъдат сами. Край тях вечно се тълпяха мъже, които търсеха съвет от Артур, искаха услуги, земя или влияние, те се приближаваха до него и говореха тихо, на английски, който Каталина още не разбираше напълно, или на уелски, който според нея никой никога не би могъл да разбере. Господството на закона почти не важеше в пограничните земи, всеки земевладелец беше като военен главатар в собственото си владение. По-навътре в планините все още имаше хора, които мислеха, че на престола е Ричард; които не знаеха нищо за променения свят; които не говореха английски; които не се подчиняваха на абсолютно никакви закони.

Артур възразяваше, възхваляваше, предлагаше враждите да бъдат изгладени, похищенията на собственост да бъдат уредени с обезщетения, гордите уелски главатари да работят заедно, за да стане земята им така процъфтяваща, както съседна Англия, вместо да прахосват времето си в завист. Долините и крайбрежните земи бяха във владение на дузина дребни благородници, а по високите хълмове мъжете живееха в кланове като диви племена. Артур беше твърдо решен постепенно да направи необходимото законът да се простира из цялата страна.

— Всеки човек трябва да знае, че законът е по-могъщ от неговия господар — каза Каталина. — Това направиха маврите в Испания, а майка ми и баща ми последваха примера им. Маврите не си даваха труд да променят религиите на хората, нито езика им, просто осигуряваха мир и благоденствие и поставяха закона над всичко.

— Половината от моите лордове биха сметнали думите ти за ерес — подразни я той. — А сега майка ти и баща ти налагат своята религия, вече прогониха евреите; маврите ще са следващите.

Тя се намръщи:

— Знам — каза. — И има много страдания. Но тяхното намерение беше да позволят на хората да изповядват собствената си религия. Това беше тяхното обещание, когато завоюваха Гранада.

— Не мислиш ли, че за да създадеш една държава, хората в нея трябва винаги да бъдат от една вяра? — попита той.

— Неверниците могат да живеят така — каза тя решително. — В Ал Андалус маври, християни и евреи живееха в мир и приятелство редом едни до други. Но ако си християнски крал, твой дълг е да отведеш поданиците си в лоното Божие.

Каталина наблюдаваше Артур, докато той говореше с един човек, после с втори, а после, по знак от доня Елвира, правеше реверанс на съпруга си и се оттегляше от залата. Прочиташе вечерните си молитви, преобличаше се в нощницата си, седеше с дамите си, отиваше в спалнята си и чакаше, чакаше, чакаше.

— Можете да си вървите, тази нощ ще спя сама — казваше тя на доня Елвира.

— Отново? — Дуенята се намръщваше. — Не сте имали другарка в леглото, откакто дойдохме в замъка. Ами ако се събудите през нощта и имате нужда от нещо?

— Спя по-добре, когато в стаята няма никой друг — казваше Каталина — Сега можете да ме оставите.

Дуенята и дамите й пожелаваха „лека нощ“ и си тръгваха, камериерките идваха и развързваха връзките на корсажа й, изваждаха иглите, с които беше прикрепена диадемата й, развързваха обувките й и събуваха дългите й чорапи. Подаваха й затоплената ленена нощница, а тя молеше за пелерината си, казвайки, че ще поседи още малко до огъня, а след това ги отпращаше.

В тишината, докато замъкът притихваше за нощта, тя го чакаше. После, най-сетне, чуваше тихия звук от стъпките му пред външната врата на стаята й, на входа към бойниците, простиращи се между неговата и нейната кула. Тя се спускаше към вратата и махаше резето; бузите му бяха порозовели от студа, пелерината му — наметната върху нощната риза, когато влизаше припряно и студеният вятър нахлуваше заедно с него, когато тя се хвърляше в обятията му.

 

 

— Разкажи ми приказка.

— Коя да бъде тази вечер?

— Разкажи ми за семейството си.

— Да ти разкажа ли за майка ми като момиче?

— О, да. И тя ли е била принцеса на Кастилия като теб?

Каталина поклати глава:

— Не, съвсем не. Тя не живяла защитено, не е била в безопасност. Живеела в двора на брат си, баща й бил мъртъв, а брат й не я обичал както подобава. Знаел, че тя е единствената му законна наследница. Дъщеря му била негова любимка; но всички знаели, че тя не е негова, че му е натрапена от неговата съпруга. Дори й дали прозвище по името на любовника на кралицата. Наричали я „Белтранеха“ по името на баща й. Можеш ли да се сетиш за нещо по-позорно?

Артур покорно поклати глава:

— Не.

— Майка ми била почти затворничка в братовия си двор; кралицата я мразела, разбира се, придворните били недружелюбни, а брат й кроял заговор да я обезнаследи. Дори родната им майка не можела да го накара да се вразуми.

— Защо не? — попита той, а после улови ръката й, когато видя сянка да прекосява лицето й. — Ах, любима, съжалявам. Какво има?

— Майка й се поболяла — каза тя. — Поболяла се от тъга. Не разбирам напълно каква е била тази болест, но тя почти не можела да говори или да се движи. Можела само да плаче.

— Значи майка ти нямала кой да я закриля?

— Не, а после брат й, кралят, наредил да я сгодят за дон Педро Хирон — тя леко се надигна, седна в леглото и обви коленете си с ръце. — Говорело се, че той е продал душата си на дявола; бил ужасно лош човек. Майка ми се заклела, че ще отдаде душата си на Бог и Бог ще спаси нея, девицата, от подобна съдба. Казала, че със сигурност един милостив Бог няма да допусне момиче като нея, принцеса, да оцелее дълги години в един от най-ужасните кралски дворове на Европа, за да я хвърли накрая в ръцете на мъж, който би я съсипал, който я желае само защото е млада и недокосната, и който иска да я отвлече.

Забелязал романтичния ритъм на разказа, Артур прикри една усмивка.

— Разказваш много добре — каза той. — Надявам се, че историята завършва щастливо.

Каталина вдигна ръка като трубадур, призоваващ за тишина.

— Най-близката й приятелка и придворна дама Беатрис взела нож и се заклела, че ще убие дон Педро, преди той да докосне Изабела; но майка ми стояла на колене пред молитвения си стол три дни и три нощи и се молила безспирно това похищение да й бъде спестено.

— Той бил на път към нея, щял да пристигне още на следващия ден. Вечерта хапнал и пийнал добре, докато разказвал на другарите си, че утре щял да бъде в леглото на най-знатната девица в Кастилия. Но същата нощ умрял — гласът на Каталина се сниши до благоговеен шепот. — Умрял, преди да допие виното от вечерята си. Паднал мъртъв така безвъзвратно, сякаш Бог бил протегнал ръка от небесата и го откъснал от живота така, както добър градинар откъсва от листото листна въшка.

— Отрова? — попита Артур, който знаеше едно-друго за порядките на предприемчивите монарси, и смяташе Изабела Кастилска за напълно способна на убийство.

— Божия воля — отговори Каталина сериозно. — Дон Педро е трябвало да разбере, както разбрали и всички останали, че Божията воля и желанията на майка ми винаги вървят заедно. А ако ти познаваше Бог и майка ми, както ги познавам аз, щеше да знаеш, че тяхната воля винаги се изпълнява.

Артур вдигна чашата си и пи наздравица за нея.

— Ето това е хубава история — каза той. — Иска ми се да можеше да я разкажеш в залата.

— И е съвсем вярна — напомни му тя. — Знам, че е така. Майка ми сама ми я разказа.

— Значи тя също се е борила за трона си — каза той замислено.

— Първо за трона си, а после — за да създаде кралство Испания.

Той се усмихна:

— Макар да ни казват, че сме с кралска кръв, и двамата произхождаме от родове на воини. Завоювали сме трона си.

Тя повдигна вежди и каза:

— Аз имам кралско потекло. Майка ми владее трона си по право.

— О, да. Но ако майка ти не се беше борила за мястото си в света, щеше да бъде доня как й беше името…

— Хирон.

— Хирон. А ти щеше да се родиш като някакво незначително момиче.

Каталина поклати глава. Беше й напълно невъзможно да възприеме подобна представа.

— Щях да бъда дъщеря на сестрата на краля, каквото и да се бе случило. Във всички случаи щях да имам кралска кръв във вените си.

— Щеше да бъдеш никоя — каза той безцеремонно. — Незначителна фигура с кралска кръв. А такъв щях да бъда и аз, ако баща ми не беше спечелил трона си с борба. И двамата произхождаме от семейства, които отстояват своето.

— Да — призна неохотно тя.

— И двамата сме деца на родители, които предявяват претенции към онова, което по право принадлежи на други.

Беше стигнал доста далеч. Тя незабавно вдигна глава:

— Не са постъпили така! Поне майка ми не го е направила. Тя беше законната наследница.

Артур възрази:

— Преди да обяви нея за наследница, брат й е направил същото и за дъщеря си, признал я е. Майка ти е завоювала трона си. Точно както баща ми е спечелил своя.

Тя поруменя.

— Не е така — настоя. — Тя е била законната наследница на престола. Единственото, което е направила, е било да защити правото си от един претендент.

— Нима не виждаш? — каза той. — Всички ние сме претенденти, докато победим. Когато победим, можем да пренапишем историята, и да преправим родословните дървета, и да екзекутираме съперниците си или да ги хвърлим в тъмница, докато най-сетне можем да твърдим, че винаги е имало само един истински наследник: самите ние. Но преди това сме само едни от многобройни претенденти. И много често дори не сме най-достойният претендент с най-силното основание да претендира за престола.

Тя се намръщи:

— Какво искаш да кажеш? — запита. — Да не би да твърдиш, че аз не съм истинска принцеса? Че ти не си истинският наследник на Англия?

Той взе ръката й:

— Не, не. Не ми се сърди — успокои я той. — Искам да кажа, че ние имаме и владеем онова, за което претендираме. Искам да кажа, че създаваме собственото си наследство. Ние заявяваме какво искаме, казваме, че сме принцове на Уелс и крале на Англия. Че ние избираме титлата и името, с които ще се представяме. Точно като всички останали.

— Грешиш — каза тя. — Аз съм родена инфанта на Испания, и ще умра като кралица на Англия. Това не е въпрос на избор. Това е съдбата ми.

Той взе ръката й и я целуна. Разбираше, че бе безсмислено да настоява на онова, в което вярваше — че един мъж или една жена могат сами да създават съдбата си със собствените си убеждения. Той може и да имаше своите съмнения; но при нея задачата беше вече изпълнена. Тя беше напълно убедена, нейната съдба беше решена. За него бе ясно, че тя наистина ще отстоява тази съдба до смърт. Титлата й, гордостта й, чувството й за идентичност — всичко това за нея беше едно.

— Катерина, кралица на Англия — каза той, като целуна пръстите й, и видя как усмивката й се връща.

* * *

Обичам го толкова дълбоко: не съм знаела, че мога да обичам някого по този начин. Чувствам как ставам по-търпелива и мъдра само чрез любовта си към него. Отдръпвам се от гнева и нетърпението, мога да понеса безропотно дори мъката си по дома. Чувствам как се превръщам в по-добра жена, в по-добра съпруга, докато се стремя да го радвам и да го накарам да се гордее с мен. Искам винаги да бъде щастлив, че се е оженил за мен. Искам винаги да бъдем така щастливи, както сме днес. Не съществуват думи, които да го опишат… не съществуват думи.

* * *

Пристигна пратеник от кралския двор с подаръци за новобрачните: двойка елени от Уиндзорската гора, пакет с книги за Каталина, писма от кралица Елизабет и заповеди от нейна светлост майката на краля, която беше научила — макар никой да не можеше да разбере как — че по време на лова на принца са съборени няколко живи плета, и нареждаше на Артур да се погрижи те да бъдат възстановени, а собственикът на земята — обезщетен.

Артур донесе писмото в стаята на Каталина, когато я посети вечерта.

— Как може тя да знае всичко? — запита той настойчиво.

— Човекът сигурно й е писал — каза тя унило.

— Защо не е дошъл направо при мен?

— Може би защото я познава? Неин васал ли е?

— Възможно е — каза той. — Тя има мрежа от съюзници, която обхваща като паяжина страната.

— Добре е да отидеш да се срещнеш с него — реши Каталина. — Можем да отидем двамата. Можем да му занесем подарък — малко месо или нещо друго, и да платим дължимото.

Артур поклати глава, все така удивен от властта на баба си.

— О, да, можем да го направим. Но как може тя да знае всичко?

— Така се управлява — каза тя. — Нали? Стремиш се да знаеш всичко, и всеки, който има тревоги, да се обръща към теб. После поданиците ти привикват да се подчиняват, а ти привикваш да заповядваш.

Той се засмя и каза:

— Виждам, че съм се оженил за втора Маргарет Боуфорт. Бог да ми е на помощ с още една такава жена в семейството.

Каталина се усмихна.

— Добре е да внимаваш — призна тя. — Аз съм дъщеря на силна жена. Дори баща ми прави, каквото му нареди тя.

Той остави писмото и я взе в прегръдките си.

— Цял ден копнея за теб — прошепна в топлата извивка на врата й.

Тя разтвори предницата на нощната му риза, за да може да притисне буза към сладко ухаещата му кожа.

— О, любов моя.

С едно движение, слети в едно, те се отправиха към леглото.

— О, любов моя.

 

 

— Разкажи ми приказка.

— Какво да ти разкажа тази вечер?

— Разкажи ми как са се оженили баща ти и майка ти. И техният брак ли е бил уговорен като нашият?

— О, не — възкликна тя. — Ни най-малко. Тя била съвсем сама на света, и макар че Бог я спасил от дон Педро, още не била в безопасност. Знаела, че брат й е готов да я омъжи за всеки, който би му гарантирал, че ще й попречи да наследи трона му.

— Това били мрачни години за нея; казваше, че когато се обръщала към майка си, било все едно да говори на мъртвите. Баба ми била потънала в света на собствената си тъга, не можела да направи нищо, за да помогне на собствената си дъщеря.

— Братовчедът на майка ми, единствената й надежда, бил наследникът на съседното кралство: Фердинанд Арагонски. Той дошъл при нея предрешен. Без никакви войници, без никакви слуги, препуснал през нощта и стигнал до замъка, в който тя се борела да оцелее. Накарал да го въведат вътре, и когато смъкнал шапката и пелерината си, тя го видяла и го познала начаса.

Артур беше възхитен.

— Наистина ли?

Каталина се усмихна:

— Не е ли като романс? Тя ми разказа, че го обикнала веднага, влюбила се още щом го видяла, като принцеса от някоя поема. Той й предложил брак начаса, и тя приела мигновено. Той се влюбил в нея през онази нощ, от пръв поглед, а това е нещо, което никоя принцеса не може да очаква. Майка ми и баща ми били благословени от Бог. Той ги тласнал към любовта, а стремежът на сърцата им съвпаднал с интересите им.

— Бог се грижи за владетелите на Испания — отбеляза Артур, полушеговито.

Тя кимна:

— Баща ти беше прав да се стреми към приятелство с нас. Ние създаваме кралството си от Ал Андалус, земите на мавърските владетели. Имаме Кастилия и Арагон, сега владеем Гранада, ще имаме и още. Баща ми е решил да завладее Навара, и няма да спре дотам. Знам, че е твърдо решен да завладее и Неапол. Мисля, че няма да бъде удовлетворен, докато всички южни и западни области на Франция не станат наши. Ще видиш. Още не е постигнал границите, които иска за Испания.

— Тайно ли са се оженили? — попита той, все още удивен от тази кралска двойка, която бе поела живота си в собствените си ръце и бе изковала собствената си съдба.

Изражението й се промени и стана малко смутено:

— Той й казал, че има църковно разрешение за брак, но то не било подписано както трябва. Боя се, че я е измамил.

Той се намръщи:

— Прекрасният ти баща е излъгал благочестивата си съпруга?

Тя се усмихна леко и печално:

— Всъщност той би сторил всичко, за да постигне своето. Бързо се научаваш как стоят нещата, когато имаш общи дела с него. Той винаги мисли напред — две, може би три стъпки напред. Знаел, че майка ми е набожна и благочестива и че не би се омъжила без разрешението от Църквата, и хоп — в ръката й се озовава разрешение.

— Но по-късно са оправили нещата?

— Да, и макар че баща му и брат й били разгневени, постъпката им била правилната.

— Как би могло да бъде правилно да се опълчиш на семейството си? Да престъпиш волята на родния си баща? Това е грях. Нарушение на една от Божиите заповеди. Това е тежък грях. Никой папа не би могъл да благослови такъв брак.

— Такава е била Божията воля — каза тя уверено. — Никой от тях не знаел, че Божията воля е такава. Но майка ми знаела. Тя винаги знае каква е Божията воля.

— Откъде може да бъде толкова сигурна? Как е можела да бъде толкова сигурна тогава, когато е била само момиче?

Тя се засмя:

— Бог и майка ми винаги са мислили еднакво.

Той се засмя и усука един кичур от косата й.

— Тя определено постъпи правилно, като те изпрати при мен.

— Така е — каза Каталина. — А ние ще сторим това, което е правилно за страната.

— Да — каза той. — Имам такива големи планове за времето, когато се възкачим на трона.

— Какво ще правим?

Артур се поколеба:

— Ще ме помислиш за дете, чиято глава е пълна с приказки от книгите.

— Не, няма. Кажи ми!

— Бих искал да създам съвет, както направил първият Артур. Не като съвета на баща ми, за който просто са подбрани негови приближени, сражавали се за него, а истински съвет от хора, събрани от всички краища на кралството. Съвет, съставен от рицари, по един за всяко графство. Не избрани от мен, защото ми се нрави компанията им, а избрани от собствените си графства — като техни най-достойни представители. Бих искал да дойдат при мен като рицарите на кръглата маса и всеки от тях да знае какво става в собственото му графство, и да съобщава за това. И по този начин, ако например някъде реколтата е на път да се провали и се очаква глад, ние да разбираме навреме и да изпращаме храна.

Каталина седна в леглото, заинтригувана.

— Те ще бъдат наши съветници. Нашите очи и уши.

— Да. Бих искал също всеки от тях да отговаря за построяването на укрепления, особено онези от север и от крайбрежията.

— И за събирането на войски веднъж годишно, така че винаги да сме готови за нападение — добави тя. — Те ще дойдат, знаеш.

— Маврите ли?

Тя кимна:

— Те са победени в Испания засега, но са по-силни отвсякога в Африка, в Светите земи, в Турция и в земите оттатък. Когато изпитат нужда от още земя, ще нахлуят отново в християнския свят. Веднъж годишно, през пролетта, отоманският султан потегля на война, както другите мъже разорават нивята си. Те ще потеглят срещу нас. Не можем да знаем кога ще дойдат, но можем да бъдем напълно сигурни, че ще го направят.

— Искам укрепления по цялото южно крайбрежие — срещу Франция и срещу маврите — каза Артур. — Низ от замъци, и сигнални огньове зад тях, така че когато бъдем нападнати в Кент, да речем, да можем да узнаем за това в Лондон, и всички да бъдат предупредени.

— Ще трябва да построиш кораби — каза тя. — Майка ми поръча бойни кораби от корабостроителниците във Венеция.

— Ние имаме собствени докове — каза той. — Можем сами да си строим кораби.

— Как ще съберем парите за всички тези замъци и кораби?

Дъщерята на Изабела зададе практичния въпрос.

— Отчасти от облагането на народа с данъци — каза той. — Отчасти от облагането с данъци на търговците и на хората, които използват пристанищата. Става дума за тяхната безопасност, редно е да платят. Знам, че хората мразят данъците, но причината е, че не виждат какво се прави с парите.

— Ще имаме нужда от честни събирачи на данъци — каза Каталина. — Баща ми казва, че ако можеш да събереш дължимите данъци, без да изгубиш половината от тях по пътя, това би било по-добре, отколкото да се сдобиеш с цял кавалерийски полк.

— Да, но как ще намериш хора, на които можеш да се довериш? — Артур мислеше на глас. — В момента всеки, който иска да натрупа състояние, си осигурява длъжност като събирач на данъци. Те би трябвало да работят за нас, не за себе си. Би трябвало да им се плаща надница, а не да събират данъци по собствено усмотрение.

— Никой досега не е постигнал това, освен маврите — каза тя. — Маврите в Ал Андалус основали училища и дори университети за синовете на бедните, така че да имат чиновници, на които да могат да се доверят. А техните важни дворцови дела винаги се изпълняват от млади учени, понякога — младите синове на техния владетел.

— Да си взема ли сто съпруги, за да се сдобия с хиляда служители за трона? — подразни я той.

— Нито дори още една.

— Но трябва да намерим достойни мъже — каза той замислено. — Нужни са предани служители на короната, хора, които дължат на короната заплащането си и своето покорство. Иначе работят за себе си и вземат подкупи, а всичките им близки се сдобиват с прекомерна мощ.

— Църквата може да ги учи — предложи Каталина. — Точно както при маврите имамът обучава момчетата. Ако всяка енорийска църква е такова средище на познанието, каквото е една джамия с прикрепено към нея училище, ако всеки свещеник знае, че трябва да преподава четене и писане, тогава бихме могли да основем нови колежи в университетите, така че повече момчета да могат да продължават да учат и да научат още.

— Нима това е възможно? — попита той. — Нима не е просто мечта?

Тя кимна.

— Може да бъде осъществено. Да създадеш държава е най-истинското нещо, което човек може да направи. Ние ще създадем кралство, с което ще можем да се гордеем, точно както направиха майка ми и баща ми в Испания. Можем да решим как ще изглежда, и можем да направим така, че да се случи.

— Камелот — каза той простичко.

— Камелот — повтори тя.