Филипа Грегъри
Вярната принцеса (10)

Замъкът Лъдлоу
2-ри април 1502 г.

В шест часа, по вечерня, изповедникът на Артур, доктор Елденхам, извърши последното миропомазване и Артур почина скоро след това. Каталина коленичи на прага, докато свещеникът помазваше съпруга й с елея, и сведе глава, изслушвайки благословията. Остана на колене и не се изправи, докато не й казаха, че момчето, което бе неин съпруг, е мъртво и че тя е вдовица на шестнайсет години.

Лейди Маргарет от едната й страна и доня Елвира от другата, почти отнесоха, почти завлякоха Каталина до спалнята й. Каталина се вмъкна между студените завивки на леглото си и разбра, че колкото и дълго да чакаше там, нямаше да чуе тихите стъпки на Артур по бойниците отвън пред стаята й, и почукването му на вратата. Никога повече нямаше да отвори вратата и да пристъпи в обятията му. Никога повече той нямаше да я грабне и отнесе в леглото й, след като тя цял ден беше жадувала да бъде в прегръдките му.

— Не мога да го повярвам — каза тя накъсано.

— Изпийте това — каза лейди Маргарет. — Лекарят го остави за вас. Отвара за сън. Ще ви събудя по обяд.

— Не мога да повярвам.

— Принцесо, пийте.

Каталина изпи отварата наведнъж, без да обръща внимание на горчивия вкус. Повече от всичко друго искаше да заспи и да не се събуди никога повече.

* * *

Онази нощ сънувах, че съм на върха на голямата порта на червената крепост, която пази и обкръжава двореца Алхамбра. Над главата ми знамената на Кастилия и Арагон се вееха и плющяха като платната на корабите на Кристобал Колон. Когато засенчих очи от есенното слънце, загледана през голямата равнина на Гранада, видях простата, позната красота на земята, жълто-кафявата почва, пресечена от хиляди малки канали, по които преминаваше вода от една нива към друга. Под мен беше белостенният град Гранада, дори сега, десет години след нашето завоевание, все още безспорно мавърски град: къщите — до една подредени около сенчести вътрешни дворове, с водоскоци, плискащи се прелъстително в средата, с градини, изпълнени с аромата на късно цъфтящи рози, и клоните на дърветата, натежали от плод.

Някой ме викаше:

— Къде е инфантата?

И в съня си аз отговорих:

— Аз съм Катерина, кралица на Англия. Това е моето име сега.

* * *

Погребаха Артур, Уелски принц, в деня на свети Георги^[1], светеца-покровител на Англия, след кошмарно пътуване от Лъдлоу до Устър, когато дъждът плющеше толкова силно, че едва си проправяха път. Пътищата бяха залети, крайречните ливади — потънали до колене във вода от поройните дъждове, а Тийм беше преляла от бреговете си и не можеха да минават през бродовете. Трябваше да използват волски каруци за погребалната процесия — конете нямаше как да си проправят път през тинята и калта по пътищата — а когато най-после с големи усилия стигнаха в Устър, всички украси и черното сукно бяха подгизнали.

Стотици хора наизлязоха да видят как печалният кортеж минава през улиците до катедралата. Стотици плакаха за загубата на розата на Англия. След като положиха ковчега му в криптата под мястото за хористите, служителите от домакинството на принца счупиха жезлите, белег на службата им, и ги хвърлиха в гроба при изгубения си господар. За тях всичко беше свършило. Всичко, на което се бяха надявали, служейки на такъв млад и обещаващ принц, беше приключило. Всичко беше свършило за Артур. Сякаш всичко бе свършило и никога не можеше отново да бъде поправено.

* * *

Не, не, не.

* * *

През първия месец на траура Каталина остана в покоите си. Лейди Маргарет и доня Елвира обявиха, че е болна, но не е в опасност. В действителност се бояха за разума й. Тя не се гневеше, нито крещеше, не роптаеше срещу съдбата, нито търсеше плачешком майка си за утеха: лежеше в пълно мълчание, извърнала лице към стената. Склонността на семейството й да се предава на отчаянието я изкушаваше като грях. Знаеше, че не трябва да се поддава на плача и лудостта, защото започнеше ли веднъж, никога нямаше да бъде в състояние да спре. През дългия месец на усамотение Каталина стискаше зъби, бяха й нужни цялата й воля и сила, за да се сдържа да не крещи от скръб.

Когато я будеха сутрин, тя казваше, че е уморена. Не знаеха, че тя почти не смее да се движи от страх, че ще започне да стене на глас. След като я облечаха, седеше на стола си като фигура от камък. Щом й позволяха, се връщаше в леглото, лягаше по гръб и гледаше нагоре към балдахина в ярки цветове, който бе виждала с очи, притворени от обич, и знаеше, че Артур никога повече няма да я притегли в прегръдката си.

Повикаха лекаря, доктор Биъруърт, но когато го видя, устните й затрепериха, а очите й се напълниха със сълзи. Тя извърна глава от него и бързо влезе в спалнята си и затвори вратата, изолирайки се от всички. Беше й непоносимо да го вижда — докторът, който беше оставил Артур да умре, приятелите, които бяха гледали как това се случва. Непоносимо й беше да говори с него. Изпитваше убийствена ярост при вида на доктора, който не беше успял да спаси момчето. Искаше й се той да е мъртъв, а не Артур.

— Боя се, че умът й е засегнат — каза лейди Маргарет на доктора, когато чуха как резето се спусна зад вратата на личния кабинет. — Тя не говори, дори не плаче за него.

— Приема ли да се храни?

— Ако сложат храна пред нея и й напомнят да се храни.

— Накарайте някого — някой познат човек, може би изповедникът й — да й чете. Насърчителни думи.

— Тя не иска да вижда никого.

— Възможно ли е да чака дете? — прошепна той. Това беше единственият въпрос, който имаше значение сега.

— Не знам — отвърна тя. — Не е казала нищо.

— Тя скърби за него — каза докторът. — Скърби като млада жена за младия съпруг, когото е изгубила. Трябва да я оставим на спокойствие. Да я оставим да изживее скръбта си. Съвсем скоро ще й се наложи да се привдигне. Трябва ли да се върне в двора?

— Такава е заповедта на краля — каза лейди Маргарет. — Кралицата изпраща личната си носилка.

— Е, когато носилката пристигне, ще трябва да промени поведението си — каза той спокойно. — Тя е съвсем млада. Ще се съвземе. Младите имат силни сърца. За нея ще бъде от полза да си тръгне оттук, където има такива печални спомени. Ако имате нужда от съвет, моля ви, потърсете ме. Но няма да й натрапвам присъствието си. Бедното дете.

* * *

Не, не, не.

* * *

Но Каталина не приличаше на бедно дете — помисли си лейди Маргарет. Приличаше на статуя, на каменна принцеса, изваяна от печал. Доня Елвира я беше облякла в новите й тъмни траурни дрехи и я бе убедила да седне в прозоречната ниша, където можеше да вижда зелените дървета и живите плетове, обагрени в кремаво от майските цветчета, слънцето, което огряваше нивите, и да чува пеенето на птиците. Лятото беше дошло, както й беше обещал Артур, беше топло, както той бе обещал, че ще бъде; но тя не се разхождаше край реката с него, поздравявайки бързолетите, докато те долитаха от Испания. Не садеше зеленчуци за салата в градините на замъка и не го убеждаваше да ги опита. Лятото беше тук, слънцето беше тук, Каталина бе тук, но Артур лежеше студен в тъмната крипта на Устърската катедрала.

Каталина седеше неподвижно, с ръце, сгънати върху черната коприна на роклята си, с очи, които гледаха навън през прозореца, но не виждаха нищо, с устни, здраво стиснати между стиснатите зъби, сякаш ги беше прехапала, за да удържи порой от думи.

— Принцесо — поде колебливо лейди Маргарет.

Главата под тежката черна шапчица бавно се обърна към нея.

— Да, лейди Маргарет? — Гласът й беше дрезгав.

— Бих искала да говоря с вас.

Каталина наклони глава.

Доня Елвира отстъпи назад и тихо излезе от стаята.

— Трябва да ви попитам за пътуването ви до Лондон. Кралската носилка пристигна и ще трябва да си тръгнете оттук.

В тъмносините очи на Каталина не потрепна оживление. Тя кимна отново, сякаш обсъждаха пренасянето на някакъв багаж.

— Не знам дали сте достатъчно силна, за да пътувате.

— Не може ли да остана тук? — попита Каталина.

— Разбрах, че кралят е наредил да ви повикат. Съжалявам за това. Пишат, че можете да останете тук, докато бъдете достатъчно добре, за да пътувате.

— Защо, какво ще стане с мен? — попита Каталина, сякаш този въпрос й бе напълно безразличен. — Когато отида в Лондон?

— Не знам — някогашната принцеса не се престори дори за миг, че едно момиче от кралска фамилия може само да избира бъдещето си. — Съжалявам. Не знам какви са плановете. Единственото, което казаха на съпруга ми, бе да се приготви за пътуването ви до Лондон.

— Какво мислите, че може да се случи? Когато съпругът на сестра ми почина, я изпратиха обратно при нас от Португалия. Тя отново се прибра у дома в Испания.

— Бих предположила, че ще ви изпратят у дома — каза лейди Маргарет.

Каталина отново извърна глава. Погледна навън през прозореца, но очите й не виждаха нищо. Лейди Маргарет чакаше: запита се дали принцесата ще каже още нещо.

— Една принцеса на Уелс има ли дом и в Лондон освен този тук? — попита тя. — В замъка Бейнардс ли ще се върна?

— Не сте принцеса на Уелс — поде лейди Маргарет. Готвеше се да обясни, но погледът, който Каталина обърна към нея, беше изпълнен с такъв мрачен гняв, че тя се поколеба. — Моля да ме извините — каза тя. — Помислих си, че може би не сте разбрали…

— Да разбера какво?

Бялото лице на Каталина бавно порозовяваше от гняв.

— Принцесо?

— Принцеса на какво? — процеди Каталина.

Лейди Маргарет се сниши в реверанс и не се надигна.

— Принцеса на какво? — изкрещя Каталина високо, вратата се отвори зад тях, доня Елвира влезе бързо в стаята, а после спря, когато видя Каталина на крака, с пламнали от гняв бузи, и лейди Маргарет на колене. Излезе отново, без да каже и дума.

— Принцеса на Испания — каза лейди Маргарет много тихо.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Аз съм принцесата на Уелс — каза Каталина бавно. — Цял живот съм била принцеса на Уелс.

Лейди Маргарет се надигна и я погледна в лицето.

— Сега сте вдовстващата принцеса.

Каталина затисна устата си с ръка, за да удържи един болезнен вик.

— Съжалявам, принцесо.

Каталина поклати глава, останала без думи, притиснала устата си с юмрук, за да заглуши мъчителните си вопли. Лицето на лейди Маргарет беше мрачно.

— Ще ви наричат вдовстваща принцеса.

— Никога няма да отговоря на това обръщение.

— Това е титла, показваща уважение. Вместо обикновената английска дума „вдовица“.

Каталина стисна зъби и се извърна от приятелката си, за да погледне през прозореца.

— Можете да се изправите — каза тя през зъби. — Няма нужда да коленичите пред мен.

По-възрастната жена се изправи на крака и се поколеба.

— Кралицата ми пише. Искат да знаят как сте със здравето. Не само дали се чувствате добре и достатъчно силна, за да пътувате; всъщност трябва да знаят дали е възможно да чакате дете.

Каталина сключи ръце, и извърна лице, така че лейди Маргарет да не види студения й гняв.

— Ако чакате дете и това дете е син, тогава той ще бъде принц на Уелс, а след това крал на Англия, а вие ще бъдете „нейна светлост, майката на краля“ — напомни й тихо лейди Маргарет.

— А ако не очаквам дете?

— Тогава сте вдовстваща принцеса, а принц Хари е Уелски принц.

— А когато кралят умре?

— Тогава принц Хари ще стане крал.

— А аз?

Лейди Маргарет безмълвно сви рамене. „За вас почти нищо“ — казваше жестът. На глас тя каза:

— Вие все още сте инфантата. — Лейди Маргарет се опита да се усмихне. — Каквато ще бъдете винаги.

— А следващата кралица на Англия?

— Ще бъде съпругата на принц Хари.

Гневът напусна Каталина, тя отиде до огнището и се хвана за високата полица над него, за да не залитне. Малкият огън, който гореше зад решетката, не излъчваше топлина, която тя да може да почувства през плътната черна пола на траурната си рокля. Втренчи се в пламъците, сякаш искаше да проумее какво беше станало с нея.

— Отново се превърнах в това, което бях като тригодишно дете — каза тя бавно. — Инфантата на Испания, а не принцесата на Уелс. Невръстно дете. Без значение.

Лейди Маргарет, чиято собствена кралска кръв бе старателно „замърсена“ чрез брак с по-низш от нея човек, за да не може да представлява заплаха за заемания от Тюдорите престол на Англия, кимна.

— Принцесо, приемате положението на своя съпруг. Винаги е така за всички жени. Ако нямате нито съпруг, нито син, вие сте жена без положение. Имате само онова, с което сте родена.

— Ако се прибера у дома в Испания като вдовица и ме омъжат за ерцхерцог, ще бъда ерцхерцогиня Каталина, и изобщо няма да бъда принцеса. Няма да бъда принцеса на Уелс, и никога няма да стана кралица на Англия.

Лейди Маргарет кимна.

— Също като мен — каза тя.

Каталина обърна глава.

— Като вас?

— Аз бях принцеса от династията на Плантагенетите, племенница на крал Едуард, сестра на Едуард Уорик — наследникът на трона на крал Ричард. Ако крал Хенри беше загубил битката при Босуърт, сега на трона щеше да бъде крал Ричард, брат ми щеше да бъде негов наследник и Уелски принц, а аз щях да бъда принцеса Маргарет, каквато съм родена да бъда.

— Вместо това сте лейди Маргарет, съпруга на управителя на малък замък, дори не негов собствен, на края на Англия.

По-възрастната жена кимна в знак на съгласие с мрачното описание на положението си.

— Защо не отказахте? — попита Каталина грубо.

Лейди Маргарет хвърли поглед зад гърба си, за да се увери, че вратата на приемната е затворена и никоя от дамите на Каталина не може да чуе.

— Как бих могла да откажа? — попита тя простичко. — Брат ми беше в Тауър само защото беше роден принц. Ако бях отказала да се омъжа за сър Ричард, щях да се присъединя към брат си. Брат ми положи горката си глава на дръвника само защото носеше своето име. Като момиче, аз имах шанс да променя името си. Това и сторих.

— Имали сте шанс да бъдете кралица на Англия! — възрази Каталина.

Лейди Маргарет се отдръпна от енергичния изблик на по-младата жена.

— Става това, което е Божия воля — каза тя простичко. — Моят шанс, такъв, какъвто беше, бе пропилян. Вашият също. Ще трябва да намерите начин да живеете без съжаления, инфанта.

Каталина не каза нищо, но изражението, с което се обърна към приятелката си, беше сдържано и студено.

— Ще намеря начин да осъществя съдбата си — каза тя. — Ар… — млъкна рязко: не можеше да изрече името му, дори пред приятелката си. — Веднъж водих разговор за това какво означава да предявиш правото си над онова, което ти се полага — каза тя. — Сега го разбирам. Ще трябва да бъда претендент за правата на собствената си личност. Ще настоявам на своето. Зная какъв е дългът ми и какво трябва да направя. Ще изпълня Божията воля, каквито и трудности да ми донесе това.

По-възрастната жена кимна.

— Може би Бог повелява да приемете съдбата си. Може би Божията воля е да се примирите — предположи тя.

— Не, Той не повелява това — заяви Каталина.

* * *

Няма да кажа на никого какво обещах. Няма да кажа на никого, че в сърцето си все още съм принцеса на Уелс, винаги ще бъда принцеса на Уелс, докато не видя сватбата на сина си и видя снаха си коронясана. Няма да кажа на никого, че сега разбирам какво ми каза Артур: че дори една принцеса по рождение може да бъде принудена да отстоява титлата си.

Не съм казала на никого дали чакам дете или не. Но зная много добре. Получих месечното си кървене през април: няма бебе. Няма принцеса Мери, няма принц Артур. Моят любим, моят единствен любим, е мъртъв и не ми остана нищо от него, нито дори нероденото му дете.

Няма да кажа нищо, макар че хората постоянно любопитстват и искат да разберат. Трябва да обмисля какво да правя, и как да предявя претенции за трона, който Артур искаше за мен. Трябва да помисля как да спазя обещанието си към него, как да изрека лъжата, която той поиска да изрека. Как мога да я направя убедителна, как мога да заблудя самия крал и неговата майка с остър ум и суров поглед.

Но аз обещах, няма да отстъпя от думата си. Той ме помоли да дам обещание и ми продиктува лъжата, която трябва да изрека, и аз дадох съгласието си. Няма да го предам. Това е последното нещо, което той поиска от мен, и аз ще го направя. Ще го направя за него, и ще го направя заради любовта ни.

О, любов моя, ако знаеше колко силно копнея да те видя.

* * *

Каталина потегли за Лондон с носилка с поръбените в черно завеси, затворени плътно, за да скриват красотата на потъналите в цвят околности. Не виждаше как хората докосват почтително шапките си или правят реверанси, докато процесията лъкатушеше през английските селца. Не чуваше как мъжете и жените подвикват: „Бог да ви благослови, принцесо!“, докато носилката се тръскаше бавно надолу по селските улици. Не знаеше, че всяка млада жена в страната се кръстеше и се молеше да не я сполети късметът на клетата испанска принцеса, която беше дошла толкова далеч заради любовта си, а после бе изгубила съпруга си само след пет месеца.

Тя смътно забелязваше тучната зеленина наоколо, зърното, което се наливаше в нивите, и угоения добитък в крайречните ливади. Когато пътят им се виеше през гъсти гори, тя забелязваше прохладната зелена сянка и гъсто преплетените листа на балдахина от клони над пътя. Стада елени изчезваха в петнистата сянка, тя чуваше крясъка на кукувица или тракането на някой кълвач. Това бяха красиви местности, богати земи, прекрасно наследство за двама млади. Тя си мислеше за желанието на Артур да защити тази своя земя от шотландците, от маврите. За решимостта му да царува тук по-добре и по-справедливо, отколкото някой е царувал преди.

Тя не разговаряше със своите домакини по пътя, които приписваха мълчанието й на скръбта и я съжаляваха заради това. Не говореше с дамите си, нито дори с Мария, която беше до нея, изпълнена с мълчаливо съчувствие, нито с доня Елвира, която, при настъпилата криза в испанските дела, беше навсякъде; съпругът й организираше отсядането в различни къщи по пътя, самата тя се разпореждаше относно храната на принцесата, спалното й бельо, компаньонките й, храненето й. Каталина не казваше нищо и ги оставяше да правят с нея, каквото искат.

Някои от нейните домакини смятаха, че е така дълбоко потънала в скръб, че е неспособна да говори, и се молеха да възвърне разума си, да се върне в Испания и да сключи нов брак, който щеше да й донесе нов съпруг в замяна на предишния. Онова, което не знаеха, беше че Каталина пазеше своята скръб по съпруга си на скрито място дълбоко в себе си. Умишлено отлагаше скръбта си за момента, когато щеше да може спокойно да й се отдаде. Докато се тръскаше по пътя в носилката, тя не плачеше за него: блъскаше си ума как да изпълни мечтата му. Питаше се как да се подчини на онова, което беше поискал от нея. Мислеше как да изпълни обещанието, дадено пред смъртното ложе на единствения млад мъж, когото някога беше обичала.

* * *

Ще трябва да проявя хитрост. Ще трябва да бъда по-хитра от крал Хенри Тюдор, по-решителна от майка му. Изправена пред тях двамата, не знам дали мога да се справя успешно. Но трябва да се справя. Дадох обещание, ще изрека лъжата си. Англия ще бъде управлявана така, както искаше Артур. Розата ще цъфти отново, ще създам онази Англия, която искаше той.

Иска ми се да можех да взема със себе си лейди Маргарет, за да ме съветва, липсва ми приятелството й, липсва ми нейната трудно спечелена мъдрост. Иска ми се да можех да видя спокойния й поглед и да я чуя как ме съветва да се примиря, да преклоня глава пред съдбата си, да се покоря на Божията воля. Не бих последвала съвета и — но ми се иска да можех да го чуя.