Филипа Грегъри
Вярната принцеса (11)

Лятото на 1502 г.

Кройдън, май 1502 г.

Принцесата и нейната свита пристигнаха в двореца Кройдън и доня Елвира поведе Каталина към личните й покои. Поне този път момичето не се оттегли в спалнята си и не затвори вратата след себе си: застана в пищната зала за аудиенции, като се оглеждаше наоколо.

— Зала, подобаваща за една принцеса — каза тя.

— Но тя не ви принадлежи — каза доня Елвира, нетърпелива да запознае повереницата си с положението й. — Не ви е подарена. Само ви е дадена да я използвате.

Младата жена кимна.

— Подходяща е — каза тя.

— Испанският посланик е тук — каза й доня Елвира. — Да му съобщя ли, че няма да го приемете?

— Ще го приема — каза Каталина тихо. — Поканете го да влезе.

— Не сте длъжна да…

— Може да носи вести от майка ми — каза тя. — Бих искала да получа съвет от нея.

Дуенята се поклони и отиде да намери посланика. Той беше в галерията пред залата за аудиенции, потънал в разговор с отец Алесандро Джералдини, свещеника на принцесата. Доня Елвира изгледа и двамата с неприязън. Свещеникът беше висок, красив мъж, смуглата му привлекателност беше в рязък контраст с външността на събеседника му. Посланикът, доктор Де Пуебла, беше съвсем дребен в сравнение с него; беше се облегнал на един стол, за да поддържа изкривения си гръбнак, сакатият му крак бе подпъхнат зад другия, светлото му дребно лице грееше от вълнение.

— Възможно е тя да чака дете? — каза шепнешком посланикът. — Сигурен ли сте?

— Дай Боже да е така. Тя определено храни надежди за това — потвърди изповедникът.

— Доктор Де Пуебла! — троснато каза дуенята, на която не се понрави заговорническата атмосфера, възцарила се между двамата мъже. — Ще ви заведа при принцесата още сега.

Де Пуебла се обърна и се усмихна на сприхавата жена.

— Разбира се, доня Елвира — каза той спокойно. — Тръгвам веднага.

Доктор Де Пуебла влезе, накуцвайки, в стаята: богато украсената му черна шапка вече беше в ръката му, върху дребното му лице имаше неубедителна усмивка. Поклони се ниско с елегантен жест и се приближи да огледа принцесата.

Веднага беше поразен колко много се бе променила за толкова кратко време. Беше дошла в Англия като момиче, изпълнена с детински оптимизъм. Той я беше смятал за разглезено дете, защитено от суровостта на истинския свят. В излезлия сякаш от вълшебните приказки дворец Алхамбра тя беше галената, най-малка дъщеря на най-могъщите монарси в християнския свят. Пътуването й до Англия беше първото истинско неудобство, което бе принудена да понесе, и тя се беше оплаквала горчиво от това, сякаш той можеше да направи нещо, за да промени времето. В сватбения си ден, докато стоеше до Артур и слушаше приветствията за него, тя за първи път бе поставена на второ място след някой друг освен могъщите си родители.

Но сега пред него стоеше момиче, което нещастието бе оформило и му беше придало прекрасна зрелост. Тази Каталина беше по-слаба и по-бледа, но с нова, духовна красота, закалена от трудностите. Той си пое рязко дъх. Тази Каталина бе млада жена с присъствието и излъчването на кралица. Чрез скръбта тя се беше превърнала не само във вдовица на Артур, но и в дъщеря на майка си. Това беше принцеса от династията, победила най-могъщия враг на християнския свят. Това беше истинска плът от плътта и кръв от кръвта на Изабела Кастилска. Беше хладнокръвна, беше сурова. Той силно се надяваше, че тя няма да създава трудности.

Де Пуебла й отправи усмивка, с която искаше да я насърчи, и видя как тя го оглежда внимателно без ответна топлина в лицето. Поднесе му ръката си, а после седна в дървен стол с права облегалка пред огъня.

— Можете да седнете — каза любезно, като му посочи един по-нисък стол, по-далече от огъня.

Той се поклони отново и седна.

— Имате ли съобщения за мен?

— Съболезнователни, от краля и от кралица Елизабет, от нейна светлост майката на краля и от самия мен, разбира се. Ще ви поканят в двора, след като се съвземете от пътуването си и траурът ви приключи.

— Колко време трябва да бъда в траур? — попита Каталина.

— Нейна светлост майката на краля постанови, че трябва да останете в усамотение в продължение на месец след погребението. Но тъй като през това време не сте били в двора, тя постанови да останете тук, докато ви нареди да се върнете в Лондон. Загрижена е за вашето здраве…

Той направи пауза, надявайки се, че тя сама ще каже дали чака дете или не, но тя остави мълчанието да се проточи.

Помисли си да я попита направо:

— Инфанта…

— Редно е да ме наричате „принцеса“ — прекъсна го тя. — Аз съм принцеса на Уелс.

Той се поколеба, объркан.

— Вдовстваща принцеса — поправи я тихо.

Каталина кимна.

— Естествено. Подразбира се. Носите ли писма от Испания?

Той се поклони и й даде писмото, което носеше в скрития джоб на ръкава си. Тя не го сграбчи като дете и не побърза да го отвори на мига. Благодари с кимване и го задържа.

— Не искате ли да го отворите сега? Не искате ли да отговорите?

— Когато напиша отговора си, ще ви повикам — каза тя простичко, утвърждавайки властта си над него. — Ще изпратя да ви повикат, когато имам нужда от вас.

— Разбира се, ваша светлост. — Той приглади мъхнатото кадифе на панталона си, за да скрие раздразнението си, но вътрешно смяташе за безочие и дързост инфантата, понастоящем вдовица, да дава заповеди, докато преди това принцесата на Уелс бе отправяла вежливи молби. Помисли си, че може би в крайна сметка, не харесва тази нова, израснала Каталина.

— А вие имате ли вести от техни испански величества? — попита тя. — Уведомиха ли ви относно желанията си?

— Да — каза той, като се питаше доколко е редно да й го съобщи. — Разбира се, кралица Изабела се тревожи, че не сте добре. Помоли ме да попитам за здравето ви и да й докладвам.

Потайна сянка премина по лицето на Каталина.

— Ще пиша на майка си, кралицата, и ще й съобщя какво ново има около мен — каза тя.

— Тя беше нетърпелива да узнае… — поде той, като се опитваше да изкопчи отговора на най-важния въпрос: имате ли наследник? Чакаше ли дете принцесата?

— Няма да се доверя на никого освен на майка си.

— Не можем да предприемем постъпки по въпроса за наследството ви като вдовица и за споразуменията относно положението ви, докато не узнаем какво е положението — каза той безцеремонно. — Това би променило всичко.

Тя не избухна гневно, както беше очаквал. Наклони глава: владееше се напълно.

— Ще пиша на майка си — повтори тя, сякаш съветът му не беше от особено значение.

Той разбра, че няма да изкопчи нищо повече от нея. Но поне свещеникът му беше казал, че тя може би чака дете, а той трябваше да знае. Кралят щеше да се радва да узнае, че съществува поне възможност за наследник. Във всеки случай тя не беше отрекла. От мълчанието й можеше да се извлече полза.

— Тогава ще ви оставя да прочетете писмото си.

Той се поклони.

Тя го отпрати с небрежен жест, обърна се и се загледа в пламъците на малкия летен огън. Посланикът отново се поклони и, тъй като тя не го гледаше, огледа преценяващо фигурата й. Не забеляза разцъфтяването, което се забелязва в ранна бременност, но някои жени понасяха зле това състояние в първите месеци. Бледността й можеше да се дължи на сутрешно гадене. За един мъж бе невъзможно да прецени. Щеше да му се наложи да разчита на мнението на изповедника, и да го съобщи предпазливо.

* * *

Отварям, писмото от майка си с ръце, които треперят толкова силно, че едва успявам да счупя печатите. Първото, което забелязвам, е колко кратко е писмото: само една страница.

— О, Madre — прошепвам. — Само толкова?

Навярно е бързала; но съм горчиво наскърбена, когато виждам, че е писала толкова кратко! Ако знаеше колко много искам да чуя гласа й, щеше да напише двойно по-дълго писмо. Бог ми е свидетел, не мисля, че бих могла да се справя с това без нея; аз съм само на шестнайсет години и половина, имам нужда от майка си.

Прочитам краткото писмо веднъж, а после, невярващо, го прочитам отново.

Това не е писмо от любяща майка до нейната дъщеря. Не е писмо от жена до любимото й дете, и то — дете на ръба на отчаянието. Студено, властно, тя е написала писмо от кралица на принцеса. Пише съвсем делово. Със същия успех можем да сме двама търговци, които приключват сделка.

Тя казва, че трябва да остана в предоставената ми къща, докато получа следващото си месечно кървене и се уверя, че не очаквам дете. Ако случаят е такъв, трябва да наредя на доктор Де Пуебла да поиска изплащането на наследството ми като вдовстваща принцеса на Уелс, и веднага щом получа пълната парична сума, а не преди това (подчертано, за да не е възможно да стане грешка), трябва да отплавам за Испания.

Ако, от друга страна, Бог се окаже милостив и аз чакам дете, тогава трябва да уверя доктор Де Пуебла, че парите за зестрата ми ще бъдат изплатени в брой и незабавно, той трябва да ми осигури полагаемата ми се сума за издръжка като на вдовстваща принцеса на Уелс, и трябва да си почивам и да се надявам на момче.

Трябва да й пиша веднага и да й съобщя дали смятам, че чакам дете. Трябва да й пиша веднага щом бъда сигурна, и в двата случая, а освен това трябва да се доверя на доктор Де Пуебла и да се оставя под закрилата на доня Елвира.

Сгъвам писмото внимателно, като напасвам ъгълчетата му едно към друго, сякаш е много важно да го сгъна спретнато. Мисля си, че ако тя знаеше за отчаянието, което се плиска в кътчетата на ума ми като река от мрак, щеше да ми пише по-мило. Ако знаеше колко съм самотна, колко съм опечалена, колко много тъгувам за него, нямаше да ми пише за споразумения, наследства и титли. Ако знаеше колко много го обичах и как непоносимо ми е да живея без него, щеше да ми пише и да ми каже, че ме обича, че трябва да си отида у дома при нея веднага, без отлагане.

Пъхвам писмото в джоба на колана си и се изправям, сякаш се явявам на служба. Вече не съм дете. Няма да плача за майка си. Виждам, че не съм под специалните грижи на Бог, след като той можа да остави Артур да умре. Виждам, че не се ползвам със специалната обич на майка си, след като тя може да ме остави сама, в чужда страна.

Тя е не само майка, тя е кралица на Испания, и трябва да се погрижи да има внук, или, ако не успее да се сдобие с внук — с нерушим договор. Аз не съм просто млада жена, изгубила мъжа, когото обича. Аз съм принцеса на Испания и трябва да осигуря внук, или, ако не успея в това — нерушим договор. А в добавка към това, сега съм обвързана чрез едно обещание. Аз обещах, че отново ще бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия. Обещах това на младия мъж, на когото обещах всичко. Ще изпълня това обещание заради него, независимо какво искат всички останали.

* * *

Испанският посланик не докладва веднага на техни испански величества. Вместо това, играейки обичайната си двойна игра, съобщи мнението на свещеника първо на краля на Англия.

— Нейният изповедник смята, че тя чака дете — отбеляза посланикът.

За първи път от дни крал Хенри почувства как му олеква на сърцето.

— За Бога, ако е така, това ще промени всичко.

— Дай Боже да е така. Бих се радвал на това — съгласи се Де Пуебла. — Но не мога да го гарантирам. Тя не показва признаци, че има нещо такова.

— Може би е още рано — съгласи се Хенри. — А Бог знае, и аз също знам, че едно дете в люлката не означава принц на трона. Пътят до короната е дълъг. Но за мен ще бъде голяма утеха, ако тя чака дете — а също и за кралицата — добави той, сякаш мисълта му беше хрумнала впоследствие.

— Следователно тя трябва да остане тук, в Англия, докато разберем със сигурност — заключи посланикът. — И ако не чака дете, ние с вас ще уредим сметките си и тя ще се прибере у дома. Майка й иска тя да бъде изпратена у дома незабавно.

— Ще почакаме и ще видим — каза Хенри, без да дава съгласие за каквото и да било. — Майка й ще трябва да почака като всички нас. А ако няма търпение да си получи обратно дъщерята, по-добре да изплати остатъка от зестрата.

— Няма да забавите връщането на принцесата при майка й заради някакъв паричен въпрос — предположи посланикът.

— Колкото по-скоро бъде уредено всичко, толкова по-добре — каза кралят спокойно. — Ако чака дете, тогава тя е наша дъщеря и майка на нашия наследник; нищо няма да е твърде добро за нея. Ако ли не, тогава може да си отиде у дома при майка си веднага щом зестрата й бъде изплатена.

* * *

Зная, че няма никаква Мери, която да расте в утробата ми, няма Артур, но няма да казвам нищо, докато не реша какво да предприема. Не смея да кажа нищо, докато не бъда сигурна как е редно да постъпя. Майка ми и баща ми ще кроят планове за доброто на Испания, крал Хенри ще крои планове за доброто на Англия. Сама, аз ще трябва да намеря начин да изпълня своето обещание. Никой няма да ми помогне. Никой не може дори да узнае какво правя. Единствен Артур в небесата ще разбере какво правя, а аз се чувствам безкрайно далече от него. Толкова е болезнено; болка, която не можех да си представя досега. Никога не съм се нуждаела от него повече, отколкото сега, сега, когато той е мъртъв, и само той може да ме посъветва как да изпълня обещанието си към него.

* * *

Каталина беше прекарала по-малко от месец в усамотение в двореца Кройдън, когато шамбеланът на краля дойде да й съобщи, че Дърам Хаус в Странд е приготвена за нея и тя може да отиде там, когато й е удобно.

— Това ли е обичайното място, на което би трябвало да отседне една принцеса на Уелс? — настойчиво се обърна Каталина към Де Пуебла, когото незабавно беше повикала в личния си кабинет. — Дърам Хаус ли е мястото, където е редно да бъде настанена една принцеса? Защо няма да живея отново в замъка Бейнардс?

— Дърам Хаус е напълно подходяща — заекна той, смутен от разпалеността й. — И броят на слугите ви изобщо не е намален. Кралят не е поискал да освобождавате никого. Ще имате истински двор. А той ще ви плаща издръжка.

— Моето наследство като вдовица на принца?

Той избегна погледа й.

— На този етап само издръжка. Не забравяйте — вашите родители не са му изплатили зестрата ви, така че той няма да ви изплати наследството ви на вдовица. Но ще ви даде добра сума, която ще ви позволи да поддържате положението си.

— Редно е да получа наследството си на вдовица.

Посланикът поклати глава:

— Той няма да го изплати, докато не получи пълната зестра. Но издръжката е добра, ще ви позволи да поддържате подобаващо домакинство.

Видя, че тя изпита огромно облекчение.

— Принцесо, безспорно е, че кралят уважава положението ви — каза той внимателно. — Не е нужно да изпитвате опасения по този въпрос. Разбира се, ако би могъл да получи уверение относно здравето ви…

Върху лицето на Каталина отново се появи непроницаемо изражение.

— Не зная какво имате предвид — каза тя кратко. — Добре съм. Можете да му кажете, че съм добре. Нищо повече.

* * *

Печеля време, като ги оставям да си мислят, че чакам дете. Толкова е мъчително, като знам, че месечното ми неразположение дойде и отмина, че съм готова да забременея от Артур, но той е мъртъв и погребан, и няма да дойде в леглото ми никога повече, и ние никога няма да създадем неговата дъщеря Мери и неговия син Артур.

Непоносимо ми е да им кажа истината: моята утроба е празна, няма бебе, което да отгледам заради него. А докато аз не казвам нищо, те също трябва да чакат. Няма да ме изпратят у дома в Испания, докато се надяват, че все още мога да бъда Нейна светлост майката на Уелския принц. Трябва да чакат.

А докато чакат, аз мога да подготвям това, което ще кажа, и което ще направя. Трябва да бъда разумна, както би била майка ми, и хитра като лисица, какъвто е моят баща. Трябва да бъда решителна като нея, и потайна като него. Трябва да измисля как и кога ще започна да изричам тази лъжа — голямата лъжа на принц Артур. Ако успея да я изрека така, че да убеди всички, ако успея да се поставя така, че да изпълня предопределената ми съдба, тогава Артур, обичният ми Артур, може да постигне онова, което искаше. Може да владее Англия чрез мен, мога да се омъжа за брат му и да стана кралица. Артур може да живее чрез детето, което ще зачена с брат му, можем да създадем онази Англия, която се заклехме, не ще съградим, въпреки злощастието, въпреки лекомислието на брат му, въпреки собственото ми отчаяние.

Няма да се предам на сърдечната мъка, ще се отдам на Англия. Ще спазя обещанието си. Ще бъда вярна на съпруга си и на съдбата си. И ще подготвям планове и кроежи, и ще обмисля как мога да победя това злощастие и да бъда онова, което съм родена да бъда. Как да бъда претендентката, която става кралица.

Лондон, юни 1502 г.

Малкият двор се премести в Дърам Хаус в последните дни на юни, а останалите придворни на Каталина се завръщаха унило един по един от замъка Лъдлоу, като разказваха за смълчан град и замък в траур. Каталина не изглеждаше особено доволна от смяната на обстановката, макар че Дърам Хаус беше красив дворец с прекрасни градини, спускащи се надолу до реката, със собствени стълби и пристан за лодки. Посланикът дойде да я посети и я намери в галерията в предната част на къщата, която гледаше към предния вътрешен двор отдолу и Айви Лейн — оттатък.

Тя го остави да стои прав пред нея.

— Нейна светлост майка ви, кралицата, е назначила специален пратеник, който да ви придружи до родината веднага щом вдовишкото ви наследство бъде изплатено. Тъй като не ни съобщихте, че очаквате дете, тя прави приготовления за пътуването ви.

Де Пуебла я видя как стисна устни, сякаш за да възпре някой прибързан отговор.

— Каква сума трябва да ми изплати кралят, като на вдовица на сина му?

— Трябва да ви плати една трета от годишните приходи на хазната от Уелс, Корнуол и Честър — каза той. — А сега вашите родители искат в добавка крал Хенри да върне цялата ви зестра.

Каталина изглеждаше ужасена.

— Никога няма да го направи — каза тя категорично. — Никой пратеник няма да бъде в състояние да го убеди. Крал Хенри никога няма да ми изплати такива суми. Той не ми плащаше издръжка, дори когато синът му беше жив. Защо му е да връща зестрата и да изплаща вдовишко наследство, когато няма да спечели нищо от това?

Посланикът сви рамене:

— Включено е в договора.

— Така беше и с издръжката ми, а вие не успяхте да го накарате да я изплати — каза тя остро.

— Трябваше да предадете съдовете си веднага щом пристигнахте.

— И в какво да се храня? — избухна гневно тя.

Той стоеше дръзко пред нея. Знаеше онова, което Каталина все още не разбираше — че тя няма власт. С всеки изминал ден, в който не съобщаваше, че очаква дете, тя ставаше все по-незначителна. Беше сигурен, че тя не носи плод в утробата си. Сега я смяташе за глупачка; с мълчанието си беше откупила малко време — но за какво? Неодобрението й спрямо него не беше от особено значение; скоро тя щеше да си отиде. Тя можеше да се гневи, но нищо нямаше да се промени.

— Защо изобщо се съгласихте на подобен договор? Трябва да сте знаели, че той няма да го уважи.

Посланикът сви рамене. Разговорът беше безсмислен.

— Как бихме могли да предположим, че ще се стигне до такова трагично събитие? Кой би могъл да си представи, че принцът ще умре, точно когато навлиза в своята зрелост? Толкова е печално.

— Да, да — каза Каталина. Беше си обещала, че никога няма да плаче за Артур пред никого. Сълзите трябваше да се сдържат. — Но сега, благодарение на този договор, кралят е затънал в дългове към мен. Трябва да върне зестрата, която му беше изплатена, не може да получи съдовете ми, а ми дължи и вдовишкото наследство. Господин посланик, сигурно знаете, че той никога няма да плати толкова много. И явно няма да ми изплаща рентите от — къде беше? — Уелс и… и Корнуол — цяла вечност.

— Само докато се омъжите повторно — отбеляза той. — Трябва да ви изплаща вдовишкото наследство, докато се омъжите повторно. А трябва да приемем, че скоро ще се омъжите повторно. Техни величества ще искат да се върнете у дома, за да ви уредят нов брак. Предполагам, че пратеникът пристига да ви отведе у дома точно затова. Вероятно вече са ви изготвили нов брачен договор. Навярно вече сте сгодена.

За един миг Де Пуебла успя да забележи потреса, изписал се на лицето й, после тя се извърна рязко от него и се загледа през прозореца към вътрешния двор пред двореца и отворените порти към шумните оживени улици отвън.

Той гледаше стегнато изопнатите рамене и напрегнатата извивка на врата й, изненадан, че опитът му да заговори за повторната й женитба я беше засегнал толкова силно. Защо трябваше да е толкова шокирана при споменаването за брак? Нима не знаеше, че ще си отиде у дома само за да я омъжат отново?

Каталина остави мълчанието да се проточи, докато гледаше към улицата отвъд портата на Дърам Хаус. Беше толкова различно от родината й. Нямаше мургави мъже в красиви одежди, нямаше забулени жени. Нямаше улични търговци с изобилни купчини подправки, нямаше продавачи на цветя, залитащи под малки планини от разцъфнали цветове. Нямаше търговци на билки, нито лекари или астрономи, практикуващи занятието си, сякаш знанието би могло да бъде свободно достъпно за всички. Нямаше хора, пристъпващи безмълвно към джамията за молитва по пет пъти на ден, нямаше постоянен плисък на водоскоци. Вместо това отекваха шумът и хаосът на един от най-великите градове в света, неумолимата, неспирна суматоха, съпровождаща процъфтяването и търговията, носеше се звън от камбаните на стотици църкви. Това беше град, преливащ от увереност, богат от собствените си занятия, разточително заможен.

— Това е домът ми сега — каза тя. Решително пренебрегна появилите се в ума й представи за един по-топъл град, една по-малка общност, за по-лесен, по-екзотичен свят. — Кралят не бива да мисли, че ще си отида у дома и ще се омъжа повторно, сякаш нищо не се е случило. Родителите ми не бива да мислят, че могат да променят предопределената ми съдба. Аз бях възпитана да стана принцеса на Уелс и кралица на Англия. Няма да позволя да бъда отхвърлена като неизплатим дълг.

Посланикът, потомък на раса, познала разочарованието, далеч по-възрастен и по-мъдър от момичето, което стоеше на прозореца, й се усмихна, макар тя да беше с гръб и да не го виждаше.

— Разбира се, че ще стане така, като пожелаете — излъга той с лекота. — Ще пиша на баща ви и майка ви и ще съобщя, че предпочитате да чакате тук, в Англия, докато се реши бъдещето ви.

Каталина се обърна гневно към него.

— Не, аз ще реша бъдещето си.

Той трябваше да прехапе вътрешната страна на бузите си, за да скрие усмивката си.

— Разбира се, че ще го сторите, инфанта.

— Вдовстваща принцеса.

— Вдовстваща принцесо.

Тя си пое дъх; но когато проговори, гласът й бе напълно овладян.

— Можете да кажете на баща ми и майка ми, а ще съобщите и на краля, че не очаквам дете.

— Наистина — промълви той. — Благодаря ви, че ни уведомихте. Това прави всичко много по-ясно.

— Как така?

— Кралят ще ви освободи. Можете да си отидете у дома. Той няма да има претенции към вас, няма да се интересува от вас. Не може да има причина да останете. Ще трябва да уредя нещата, но наследството, което ви се полага като на вдовица, може да пристигне след вас. Можете да тръгнете веднага.

— Не — заяви тя.

Де Пуебла беше изненадан.

— Вдовстваща принцесо, можете да бъдете освободена от това провалено начинание. Можете да си отидете у дома. Свободна сте да заминете.

— Искате да кажете, англичаните смятат, че нямат полза от мен?

Той сви рамене съвсем леко, сякаш за да попита: каква полза имаше наистина от нея, след като не беше нито девица, нито майка?

— Какво друго можете да правите тук? Вашето време тук изтече.

Тя още не беше готова да му разкрие целия си план.

— Ще пиша на майка си — беше всичко, което благоволи да отговори. — Но не трябва да правите приготовления за заминаването ми. Възможно е да остана в Англия малко по-дълго. Ако трябва да се омъжа повторно, бих могла да се омъжа повторно в Англия.

— За кого? — запита настоятелно той.

Тя извърна поглед от него.

— Откъде да знам? Редно е родителите ми и кралят да решат.

* * *

Трябва да намеря начин да внуша на краля идеята за женитбата ми с Хари. Нима сега, когато знае, че не очаквам дете, няма да му хрумне, че решението на всичките ни затруднения е да ме омъжи за Хари?

Ако имах по-голямо доверие на Де Пуебла, щях да го помоля да намекне на краля, че може да бъда сгодена за Хари. Но аз му нямам доверие. Той обърка първия ми брачен договор, не искам да обърка и този.

Ако можех да изпратя писмо на майка ми, без Де Пуебла да го види, тогава бих могла да й съобщя за плана си, за плана на Артур.

Но не мога. Сама съм в това начинание. Наистина, чувствам се така ужасно сама.

* * *

— Ще провъзгласят принц Хари за новия Уелски принц — каза тихо в последната седмица на юни доня Елвира на принцесата, докато решеше с четка косата й. — Той ще бъде Хари, принц на Уелс.

Очакваше момичето да рухне при това последно прекъсване на връзките й с миналото, но Каталина само огледа стаята.

— Оставете ни — каза тя кратко на прислужничките, които изваждаха нощницата й и оправяха леглото.

Те излязоха тихо и затвориха вратата след себе си. Каталина отметна коси назад и срещна погледа на доня Елвира в огледалото. Подаде й отново четката и й кимна да продължи.

— Искам да пишете на родителите ми и да им съобщите, че бракът ми с принц Артур не е бил консумиран — изрече тя гладко. — Аз съм девица, каквато бях, когато напуснах Испания.

Доня Елвира беше зашеметена; четката увисна във въздуха, устата й беше отворена.

— Сложиха ви в леглото пред очите на целия двор — каза тя.

— Той беше импотентен — каза Каталина, с твърдо като диамант лице.

— Бяхте заедно по веднъж седмично.

— Безуспешно — каза тя, без да трепне. — Това беше много опечаляващо и за него, и за мен.

— Инфанта, никога не споделихте нищо. Защо не ми казахте?

Погледът на Каталина беше замъглен:

— Какво да кажа? Бяхме младоженци. Той беше много млад. Мислех си, че всичко ще се оправи с времето.

Доня Елвира дори не се престори, че й вярва.

— Принцесо, не е нужно да казвате това. Фактът, че сте била съпруга, не би навредил на бъдещето ви. Това, че сте вдовица, не е пречка пред един добър брак. Ще ви намерят някого. Ще намерят подходящ мъж за вас, не е нужно да се преструвате…

— Не искам „някого“ — каза Каталина ожесточено. — Вие би трябвало да знаете това също така добре, както и аз. Аз съм родена да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия. Най-голямото желание на Артур беше да бъда кралица на Англия. — Тя се отдръпна от мислите си за него, от желанието да каже нещо повече. Прехапа устна: не биваше да се опитва да изрича името му. Пребори се със сълзите и си пое дъх. — Сега съм недокосната девица, каквато бях в Испания. Ще им кажете това.

— Но не е нужно да казваме нищо, във всеки случай можем да се върнем в Испания — изтъкна по-възрастната жена.

— Ще ме омъжат за някой благородник, може би ерцхерцог — каза Каталина. — Не искам отново да бъда отпратена. Нима искате да управлявате домакинството ми в някой малък испански замък? Или в Австрия? Или нещо по-лошо? Вие ще трябва да дойдете с мен, не забравяйте. Искате ли да свършите в Нидерландия или в Германия?

Очите на доня Елвира бързо се стрелнаха встрани: тя разсъждаваше ожесточено.

— Никой няма да ни повярва, ако кажем, че сте девица.

— Ще повярват. Вие трябва да им кажете. Никой не би дръзнал да попита мен. Вие можете да им кажете. Вие трябва да сте тази, която ще им каже. Ще ви повярват, защото сте ми близка, по-близка от майка.

— Досега не казвах нищо.

— И така беше редно. Но сега ще проговорите, доня Елвира. Ако изглежда, че не знаете, или ако вие казвате едно нещо, а аз казвам друго, всички ще разберат, че не се ползвате с доверието ми, че не сте изпълнявали задълженията си както трябва. Ще помислят, че не се грижите добре за интересите ми, че сте изгубили моето благоволение. Мисля, че майка ми би ви повикала да се върнете, посрамена и в немилост, ако разбере, че съм девица, а вие дори не сте знаели. Никога няма отново да служите в кралски двор, ако решат, че сте ме пренебрегвали.

— Всички виждаха, че той е влюбен във вас.

— Не, не са. Всички виждаха, че сме заедно, като принц и принцеса. Всички виждаха, че той идва в спалнята ми само когато му нареждаха. Не по-често. Никой не може да каже какво е ставало зад вратата на спалнята. Никой освен мен. А аз казвам, че той беше импотентен. Коя сте вие да отричате това? Дръзвате ли да ме наречете лъжкиня?

По-възрастната жена сведе глава, за да печели време.

— Щом казвате — изрече тя внимателно. — Както кажете, инфанта.

— Принцесо.

— Принцесо — повтори жената.

— И наистина го казвам. Това е моят път напред. Това всъщност е и вашият път напред. Можем да настояваме на това единствено, просто нещо и да останем в Англия, или да се върнем опечалени в Испания и да се превърнем почти в нищожества.

— Разбира се, мога да им кажа каквото желаете. Ако държите да твърдите, че съпругът ви е бил импотентен и все още сте девица, мога да кажа това. Но как това ще ви направи кралица?

— Тъй като бракът не е консумиран, не може да съществуват пречки да се омъжа за брата на принц Артур, Хари — каза Каталина със суров, решителен глас.

Доня Елвира ахна, потресена от това ново решение.

Каталина упорито продължи.

— Когато този нов пратеник пристигне от Испания, можете да го уведомите, че Божията воля и моето желание е да бъда отново принцеса на Уелс, каквато съм била винаги. Той трябва да говори с краля. Да преговаря не за наследството ми като вдовица, а за следващата ми женитба.

Доня Елвира зяпна:

— Не можете сама да уговаряте брака си!

— Мога — заяви Каталина ожесточено. — Ще го направя, а вие ще ми помогнете.

— Нима мислите, че ще ви позволят да се омъжите за принц Хари?

— Защо да не го позволят? Бракът с брат му не беше консумиран. Аз съм девица. Зестрата за краля е наполовина изплатена. Той може да задържи половината, която вече има, а ние можем да му дадем остатъка. Не е необходимо да ми изплаща вдовишкото наследство. Договорът беше подписан и подпечатан, трябва само да сменят имената, а аз вече съм тук, в Англия. Това е най-доброто решение за всички. Без него аз ставам никоя; вие със сигурност сте никоя. Вашите амбиции и тези на съпруга ви няма да се осъществят. Но ако успеем да постигнем онова, което искам, то вие ще бъдете управителка на кралско домакинство, а аз ще бъда такава, каквато е редно да бъда: принцеса на Уелс и кралица на Англия.

— Няма да ни позволят! — ахна доня Елвира, ужасена от амбицията на повереницата си.

— Ще ни позволят — каза Каталина ожесточено. — Трябва да се преборим за това. Трябва да бъдем онези, които е редно да бъдем: да не се примиряваме с по-малко.