Филипа Грегъри
Вярната принцеса (2)

6-ти януари 1492 г.

Ден след ден куражът напускаше маврите. „Схватката на кралицата“ се оказа последната им битка. Техният герой беше мъртъв, градът им — обкръжен, те гладуваха в земята, която техните бащи бяха направили плодородна. По-лошо — обещаната подкрепа от Африка не беше стигнала до тях, турците бяха обещали приятелството си, но еничарите не дойдоха: техният владетел се колебаеше, а пред тях бяха владетелите на Испания — Изабела и Фердинанд, с цялата мощ на християнския свят зад гърба си; обявена беше свещена война, а започваше и християнски кръстоносен поход, който, изглежда, щеше да бъде успешен. Само няколко дни след срещата на предводителите, Боабдил, кралят на Гранада, беше уговорил условията за сключване на мир, а няколко дни след това, на церемония, планирана с цялата натруфеност, присъща на испанските маври, той слезе пеш до железните порти на града с ключовете на двореца Алхамбра върху копринена възглавничка и ги връчи на краля и кралицата на Испания в знак на пълна капитулация.

Гранада, с червената крепост, която се издигаше над града, за да го защитава, и великолепният дворец, който бе скрит зад стените — Алхамбра — бяха предадени на Фердинанд и на Изабела.

Облечени във великолепните копринени одежди на победения си враг, с тюрбани и пантофи, бляскави като халифи, членовете на испанското кралско семейство, окичени с плячката на Испания, влязоха в Гранада. Този следобед Каталина, принцесата на Уелс, се изкачи с родителите си по лъкатушещата, стръмна пътека през сянката на високите дървета, до най-красивия дворец в Европа, преспа през нощта в настлания с блестящи плочки харем, събуди се от звука на плискаща се вода в мраморни водоскоци и си помисли, че освен принцеса на Англия е и мавърска принцеса, родена да живее сред разкош и красота.

* * *

И това е животът ми, от онзи победоносен ден нататък. Родена съм като дете на лагера, следвайки армията от обсада към битка, виждайки неща, които навярно никое дете не бива да вижда, изправяйки се всеки ден пред страхове, каквито имат възрастните. Бях преминавала покрай телата на мъртви войници, гниещи на пролетната горещина, защото нямаше време да ги погребем, бях яздила зад мулета, шибани с камшици, за да стъпват сред окървавени трупове, теглейки оръдията на баща ми през високите планински проходи. Виждала съм майка ми да зашлевява войник през лицето, защото е заплакал от изтощение. Чувала съм деца на моята възраст да плачат за родителите си, изгорени на кладата заради ерес; но в този момент, когато се облякохме в бродирана коприна, влязохме в червената крепост на Гранада и пристъпихме през портите към перлата, която тя крие — дворецът Алхамбра, в този миг аз станах принцеса за първи път.

Превърнах се в момиче, израсло в най-красивия дворец на християнския свят, защитено от непревземаема крепост, благословено от Бог сред всички останали. Превърнах се в момиче, изпълнено с огромна, непоклатима увереност в Бога, който ни беше довел до победа, и в съдбата си като Негово най-любимо дете и най-любима дъщеря на майка си.

Алхамбра ми доказа, веднъж завинаги, че се ползвам със специалното Божие благоволение, както майка ми бе имала благоволението Му. Аз бях неговото избрано чедо, израснала в най-красивия дворец в християнския свят, и предопределена за най-възвишени дела.

* * *

Испанското кралско семейство заедно със служителите си, вървящи отпред, и кралската стража — отзад, бляскави като източни владетели, влезе в крепостта през огромната квадратна кула, известна като Портата на Справедливостта. Когато сянката от първата арка на кулата падна върху извърнатото нагоре лице на Изабела, тръбачите изсвириха силен предизвикателен зов, като Иисус Навин пред стените на Йерихон, сякаш искаха да изплашат и прогонят спотайващите се дяволи на неверниците. Веднага се разнесе ехо от мощния звук — треперлива въздишка от всички, събрани зад портите, притиснати към златните стени — жените, наполовина забулени във воалите си, мъжете, изправили се високи, горди и мълчаливи, очаквайки да видят какво ще бъде следващото действие на завоевателите. Каталина погледна над морето от глави и видя вълнистите изображения на арабски надписи, гравирани в блестящите стени.

— Какво пише тук? — настойчиво запита тя Мадила, бавачката си.

Мадила присви очи нагоре.

— Не знам — каза тя сърдито. Тя винаги отричаше мавърския си произход. Винаги се опитваше да се престори, че не знае нищо за маврите или за живота им, макар самата тя да беше родена и възпитана като мавърка и да се беше покръстила само — според Хуана — за удобство.

— Кажи ни, или ще те ощипем — каза Хуана със сладко гласче.

Младата жена се намръщи на двете сестри.

— Пише: „Дано Бог позволи справедливостта на исляма да надделее отвътре.“

Каталина се поколеба за миг, долавяйки гордата нотка на увереност, решителността, която можеше да се мери с гласа на собствената й майка.

— Е, Той не го е позволил — каза Хуана бързо. — Аллах изостави Алхамбра, и пристигна Изабела. А ако вие, маврите, познавахте Изабела, както я познаваме ние, щяхте да знаете, че най-голямата сила настъпва, а по-низшата сила си отива.

— Бог да пази кралицата — отвърна Мадила бързо. — Познавам кралица Изабела достатъчно добре.

Докато тя говореше, големите врати пред тях, от черно дърво, украсено с ковани черни гвоздеи, се люшнаха на черните си панти от ковано желязо и се отвориха, и след ново мощно изсвирване на тръби кралят и кралицата влязоха във вътрешния двор.

Подобно на танцьори, репетирали, докато усъвършенстват всяка стъпка, испанските гвардейци се отправиха надясно и наляво зад градските стени, за да се уверят, че мястото е безопасно и че няма отчаяни войници, подготвящи последна засада. Голямата крепост Алкасаба, построена като кърма на кораб, издаваща се над равнината на Гранада, беше от лявата им страна, и мъжете нахълтаха в нея; затичаха през парадния плац, обкръжиха стените, затичаха нагоре и надолу по кулите. Най-сетне кралица Изабела вдигна поглед към небето, заслони очи с ръка, по която прозвънваха мавърски златни гривни, и се разсмя високо, когато видя свещеното знаме на свети Сантяго и сребърният кръст на кръстоносния поход да се веят там, където някога бе полумесецът.

После се обърна и видя как домашните слуги от двореца се приближават бавно, със сведени глави. Водеше ги великият везир: високият му ръст бе подчертан от развяващите се одежди, пронизващите му черни очи срещнаха нейните, и огледаха застаналия до нея крал Фердинанд и кралското семейство зад тях: принца и четирите принцеси. Кралят и принцът бяха облечени богато като султани, със скъпи, бродирани туники над панталоните, кралицата и принцесите носеха традиционните дълги туники „камиз“, ушити от най-фини копринени платове, над бели ленени панталони, със спускащи се от главите им воали, придържани назад от златни мрежички.

— Ваше кралско височество, за мен е чест и дълг да ви приветствам с „добре дошли“ в двореца Алхамбра — каза великият везир, сякаш беше най-обикновеното нещо на света да предаде най-красивия дворец в християнския свят на въоръжени нашественици.

Кралицата и съпругът й си размениха кратък поглед.

— Можете да ни въведете вътре — каза тя.

Великият везир се поклони и тръгна начело. Кралицата хвърли поглед назад към децата си.

— Елате, момичета — каза тя и тръгна пред тях, през градините, обкръжаващи двореца, слезе по няколко стъпала и се насочи към един дискретно разположен вход.

— Това главният вход ли е?

Тя се поколеба пред малката врата, поставена в стената без никакви знаци.

Мъжът се поклони:

— Да, ваше височество, това е.

Изабела не каза нищо, но Каталина я видя да повдига вежди, сякаш нямаше особено добро мнение за мястото, а после всички влязоха вътре.

* * *

Но малкият вход е като ключалка към сандък за скъпоценности, пълен с малки кутии, всяка се отваря и води към друга. Мъжът ни води през тях като роб, който отваря врати към съкровищница. Дори самите им имена са истинска поема: Златната стая, Дворът на миртите, Залата на посланиците, Дворът на лъвовете, или Залата на двете сестри. Ще ни трябват седмици, за да се научим да се ориентираме от една настлана с изящна мозайка стая до друга. Ще са ни нужни месеци, за да спрем да се дивим на удоволствието от звука на водата, която минава по мраморните канали в стаите, течаща към бял мраморен водоскок, винаги преливащ от най-чистата, най-прясна планинска вода. И никога няма да се уморя да гледам през бялата ажурна украса на прозорците към разкриващата се гледка на равнината отвъд, планините, синьото небе и златистите хълмове. Рамката на всеки прозорец е като бродерия с бяла нишка върху бял плат — гипсовите форми са толкова фини, толкова изящни, че приличат на глазура, направена от сладкар, а не на нещо солидно.

Преместваме се в харема като най-подходящото и удобно място за трите ми сестри и мен. Слугите в харема палят мангалите в хладните вечери и разпръскват благоуханни билки, сякаш ние сме жените от харема на султана, които са живели в уединение зад параваните толкова дълго. Винаги носим мавърски дрехи у дома, а понякога и на важни държавни церемонии, затова все още се чува тихото шумолене на копринени платове и шляпането на пантофи по мраморните подове, сякаш нищо не се е променило. Сега учим там, където младите робини са четели, разхождаме се в градините, посадени да радват фаворитките на султана. Ядем техните плодове, обожаваме вкуса на техните шербети, увиваме техните цветя във венци за собствените си глави, и тичаме по техните алеи, където тежкото ухание на рози и орлови нокти се стели сладко в прохладата на утринта.

Къпем се в хамама, застанали напълно неподвижни, докато слугите натриват целите ни тела със скъп сапун, който ухае на цветя. После изливат върху нас една след друга златни кани с гореща вода, която ни оплисква от главата до пръстите на краката, за да ни изкъпят. Намазват ни с розово масло, за да успокоят кожата ни, увиват ни във фини платна, и ние лежим, полупияни от чувствена наслада, върху топлата мраморна маса, която изпълва с внушителното си присъствие цялата стая, под златния таван, където звездовидните отвори пропускат ослепителни лъчи слънчева светлина в сенчестия покой на това място. Една девойка оформя ноктите на краката ни, докато друга се е заела с ръцете ни, като оформя ноктите и рисува фини шарки от къна. Оставяме старата жена да оскубе веждите ни и да боядиса миглите ни. Грижат се за нас, сякаш сме жени от султански харем, с всички богатства на Испания и целия разкош и наслада на Изтока, и ние се отдаваме напълно на насладите в този дворец. Той ни пленява, унасяме се и се предаваме; ние, така наречените победители.

Дори Исабел, скърбяща за загубата на съпруга си, започва да се усмихва отново. Дори Хуана, която обикновено е толкова мрачна и навъсена, сега е спокойна. А аз се превръщам в галеницата на двора, любимката на градинарите, които ми позволяват да си бера сама праскови от дърветата, най-обичаното същество в харема, където ме учат да свиря, да танцувам и да пея, и любимка на слугите в кухнята, където ми позволяват да ги гледам как приготвят сладкишите и арабските лакомства с мед и бадеми.

Баща ми се среща с чуждестранни посланици в Залата на посланиците, води ги на разговори в банята, като някой ленив султан. Майка ми седи с кръстосани крака на трона на Насридите, които са владели тази страна в продължение на много поколения; с боси крака, напъхани в меки кожени пантофи, и падащи около тялото й дипли на туниката-камиз. Изслушва пратениците на самия папа в зала, чиито стени са покрити с цветни плочки, а по тях танцува езическа светлина. Тук тя се чувства като у дома: отгледана е в Алкасар в Севиля — друг мавърски дворец. Разхождаме се в техните градини, къпем се в техния хамам, обуваме ухаещите им кожени пантофи и водим такъв изтънчен и разкошен живот, за какъвто в Париж, Лондон, или Рим не биха могли дори да мечтаят. Живеем елегантно. Живеем така, както сме искали да живеем винаги — като маври. Нашите събратя-християни пасат кози в планините, молят се на Мадоната в крайпътни каменни светилища, поддават се на ужаса, който им вдъхват суеверията, нападани са от болести, живеят сред мръсотия и умират млади. Ние черпим познания от мюсюлманските учени, за нас се грижат техните лекари, изучаваме звездите в небето, на които те са дали имена, броим с техните числа, които започват с магическата нула, ядем от техните най-сладки плодове и се наслаждаваме на водите, които текат по техните акведукти. Тяхната архитектура ни доставя удоволствие, на всеки завой и при всеки ъгъл съзнаваме, че живеем сред красота. Сега тяхната мощ ни пази; Алкасар всъщност отново е неуязвим за атака. Ние учим тяхната поезия, забавляваме се с техните игри, наслаждаваме се на градините им, на плодовете им, къпем се във водите, които те са накарали да текат. Ние сме победителите, но те ни научиха как да управляваме. Понякога си мисля, че ние сме варварите, като онези, дошли след римляните или гърците, които могат да нахлуват в дворците и да завземат акведуктите, а после да седят като маймуни на трона, като си играят с красотата, но не я разбират.

Поне не променяме вярата си. Всеки слуга в двореца трябва да служи поне на думи на вярванията в Единствената Истинска Църква. Викалата на джамиите са принудени да замлъкнат, призивите за молитва не бива да се чуват в близост до майка ми. А всеки, който не е съгласен, може или да замине незабавно за Африка, или да се покръсти веднага, или да се изправи пред кладите на Инквизицията. Не се размекваме от насладата на военната плячка, никога не забравяме, че сме победители и че сме спечелили победата си със силата на оръжията и по Божия воля. Тържествено обещахме на клетия крал Боабдил, че неговите хора, мюсюлманите, ще бъдат в такава безопасност под нашето управление, в каквато бяха християните под неговото. Обещаваме convivencia — съвместно съжителство — и те вярват, че ще създадем една Испания, в която всеки, мавър, християнин или евреин, може да живее спокойно и със самоуважение, тъй като всички ние сме „Хора на Книгата“^[1]. Тяхната грешка е, че наистина искаха това примирие, и имаха доверие в него, а ние — както се оказва — не.

Ние изменяме на думата си след три месеца, като прогонваме евреите и заплашваме мюсюлманите. Всички трябва да се покръстят в Истинската Вяра, а после, ако се появи някаква сянка на съмнение, или някакво подозрение срещу тях, тяхната вяра ще бъде подложена на проверка от Светата Инквизиция. Това е единственият начин да създадем една нация: чрез единна вяра. Това е единственият начин да създадем един народ от огромното пъстро разнообразие от нации, което съществуваше в Ал Андалус. Майка ми построява параклис в Залата на съвета и там, където някога пишеше: „Влез и помоли. Не се страхувай да потърсиш справедливост, защото тук ще я намериш“, с красивите форми на арабската азбука, тя се моли на един Бог, по-суров, по-нетолерантен от Аллах; и никой вече не идва да търси справедливост.

Но нищо не може да промени природата на този дворец. Дори тропотът от краката на нашите войници по мраморните подове не може да отърси вековното усещане за покой. Карам Мадила да ме научи на значенията на изписаните с вълнисти йероглифи надписи във всички стаи, и любимите ми не са обещанията за справедливост, а надписът в Двора на двете сестри, който гласи: „Виждали ли сте някога такава прекрасна градина?“, а после и отговорът: „Никога не сме виждали градина, в която плодовете да са така изобилни или толкова сладки, или толкова ароматни“.

Това всъщност не е точно дворец, не прилича дори на онези, които сме виждали в Кордова или Толедо. Не е замък, не е крепост. Построен е първо и преди всичко като градина със стаи, изпълнени с изискан разкош, за да може човек да живее на открито. Той е поредица от вътрешни дворове, предназначени колкото за цветята, толкова и за хората. Това е красив блян: стени, плочки, колони, разтапящи се в цветя, пълзящи растения, плодове и билки. Маврите вярват, че една градина е рай на земята, и през вековете са похарчили цели състояния, за да създадат тази „Ал Яна“: думата, която означава градина, тайно място и рай.

Зная, че го обичам. Дори като малко дете знам, че това е изключително място, че никога няма да намеря по-прекрасно място. И дори като дете съзнавам, че не мога да остана тук. По Божията и майчината си воля трябва да напусна Ал Яна, моето тайно кътче, моята градина, моя рай. Съдбата ми ще бъде да открия най-прекрасното място на света, когато съм едва на шест години, а после да го напусна, когато съм на петнайсет; толкова изпълнена с мъка по дома си, колкото Боабдил, сякаш ми е отредено щастието и покоя, които срещам, винаги да бъдат краткотрайни.