Филипа Грегъри
Вярната принцеса (17)

1504 г.

Може и да си мисля, че съм спечелила; но все още не съм. Би трябвало да съм победила; но не съм извоювала окончателна победа. Хари достига дванайсетгодишна възраст и го обявяват за Уелски принц, но не викат мен, не обявяват годежа ни, нито ме провъзгласяват за принцеса. Призовавам посланика. Той не идва на сутринта, не идва дори в същия ден. Идва на следващия ден, сякаш моите дела не са спешни, и не иска извинение, че се е забавил. Питам го защо не съм провъзгласена за принцеса на Уелс редом с Хари, и той казва, че не знае. Предполага, че чакат изплащането на зестрата ми и че без нея нищо няма да се състои. Но той знае, и аз знам, и крал Хенри също знае, че аз вече не разполагам с всичките си съдове, за да им ги дам, и ако баща ми не изпрати своя дял, не мога да направя нищо.

Майка ми, кралицата, сигурно знае, че съм унила и самотна; но получавам вести от нея съвсем рядко. Сякаш съм някой от платените от нея изследователи и пътешественици, някой самотен Кристобал Колон без спътници и без географски карти. Изпратила ме е по широкия свят и ако стигна до края му и падна в пропастта или се изгубя в морето, никой не може да направи нищо.

Тя няма какво да ми каже. Боя се, че се срамува от мен, докато чакам като просител в двора принцът да изпълни обещанието си. През ноември съм толкова изпълнена с мрачни предчувствия, че е болна или тъжна, че й пиша и я умолявам да ми отговори, да ми напише поне една дума. Това, оказва се, е бил същият ден, когато е издъхнала, следователно така и не е получила писмото ми, а аз така и не получих едничката дума, за която копнеех. Тя ме изоставя в смъртта, както ме изостави и в живота: сред мълчание и чувство за отсъствието й.

Знаех, че ще ми липсва, когато заминах от къщи. Но за мен беше утеха да знам, че слънцето още блести в градините на Алхамбра, и че тя още е там, до украсеното със зеленина езерце. Не знаех, че нейната загуба ще влоши положението ми в Англия толкова много. Баща ми, след като дълго отказваше да плати втората половина от зестрата ми като част от играта си с краля на Англия, сега открива, че играта му се е превърнала в горчива истина — не може да плати. Пропилял е живота си и състоянието си в непрестанни походи срещу маврите, и не са останали пари за никого. Богатите приходи от Кастилия сега се изплащат на Хуана, наследницата на майка ми; в хазната на баща ми в Арагон не е останало нищо за женитбата ми. Сега баща ми не е нищо повече от един от многото владетели на Испания. Хуана е великата наследница на Кастилия, а ако трябва да се вярва на слуховете, тя е полудяла като бясно куче, изтерзана и докарана до безумие от любовта си и от съпруга си. Всеки, който ме гледа сега, вече не вижда принцеса на обединена Испания, една от най-предпочитаните партии в християнския свят; а овдовяла просякиня с лоша кръв. Положението на семейството ни рухва като къщичка от карти без сигурната ръка и бдителния поглед на майка ми. За баща ми не е останало нищо, освен отчаяние; и това е цялата зестра, която може да ми даде.

Аз съм само на деветнайсет години. Нима животът ми приключи?