Филипа Грегъри
Вярната принцеса (26)

Дворецът Гринич
Май 1510 г.

Изпращам да повикат Хенри: редно е да го чуе първо от мен. Той идва неохотно. Внушавали са му ужас от женски тайни и женски дела, и не му се нрави да влиза в стая, подготвена за раждане. Освен това има и нещо друго: липса на топлота — забелязвам това в лицето му, което извръща от мен. В начина, по който избягва да срещне очите ми. Но не мога да го упреквам, задето е хладен към мен, когато трябва да му съобщя такива тежки новини. Лейди Маргарет ни оставя сами, затваряйки вратата зад гърба си. Знам, че ще се погрижи никой отвън да не подслушва. Всички ще разберат съвсем скоро.

— Съпруже, съжалявам, имам тъжни новини за нас — казвам.

Лицето, което той обръща към мен, е навъсено.

— Разбрах, че не е възможно да са добри, когато лейди Маргарет дойде да ме повика.

Безсмислено е да се гневя. Ще се опитам да овладея и неговите, и своите чувства.

— Не очаквам дете — казвам без заобикалки. — Лекарят трябва да е допуснал грешка. Имало е само едно дете и съм го изгубила. Това усамотение в очакване на раждането беше грешка. Утре се връщам в двора.

— Как може да е сгрешил с подобно нещо?

Леко свивам рамене. Идва ми да кажа: защото е надут глупак и твоя пионка, а ти се заобикаляш с хора, които винаги ти съобщават само добри новини и се страхуват да ти казват лоши. Вместо това казвам неутрално:

— Трябва да е сгрешил.

— Ще изглеждам като глупак! — избухва той. — Отсъстваше близо три месеца, а накрая не можеш да покажеш нищо на хората.

За момент не казвам нищо. Безсмислено е да си пожелавам да бях омъжена за човек, чиято първа мисъл щеше да е за мен.

— Никой няма да си помисли нищо подобно — казвам твърдо. — Ако изобщо кажат нещо, то ще бъде, че аз съм глупачка, щом не съм могла да разбера дали чакам дете или не. Но поне имахме едно бебе и това означава, че можем да имаме друго.

— Наистина ли? — пита той, незабавно обнадежден. — Но защо я изгубихме? Недоволен ли е Бог от нас? Извършили ли сме някакъв грях? Това знак за Божието недоволство ли е?

Прехапвам долната си устна, за да възпра въпроса, който ми зададе мавърът: нима Бог е толкова отмъстителен, че би убил невинно дете, за да накаже родителите за грях, толкова дребен, та дори не знаят, че са го извършили?

— Съвестта ми е чиста — казвам твърдо.

— Моята също — изрича той бързо, твърде бързо.

* * *

Но моята съвест не е чиста. Същата нощ падам на колене пред лика на разпнатия Бог и поне веднъж се моля истински, не мечтая за Артур, нито се допитвам до спомена си за майка си. Затварям очи и се моля.

— Господи, това беше обещание, дадено на умиращ човек — казвам бавно. — Той настоя да го получи от мен. Беше за доброто на Англия. То трябваше да поведе кралството и новия крал по пътя на църквата. Трябваше да предпази Англия от маврите и от греха. Знам, че то ми донесе богатство, а също и трона, но не го направих за своя облага. Ако това е грях, Господи, то дай ми знак сега. Ако не бива да бъда негова съпруга, то кажи ми сега. Защото вярвам, че постъпих правилно, и че постъпвам правилно. И вярвам, че Ти не би ми отнел сина, за да ме накажеш за това. Вярвам, че Ти си милостив Бог. И вярвам, че направих онова, което беше правилно за Артур, за Хенри, за Англия и за мен.

Отпускам се назад, сядам на пети и чакам дълго — час, може би повече, в случай, че моят Бог, Богът на майка ми, реши да ми заговори в гнева Си.

Той не ми заговаря.

Затова ще продължа да приемам, че съм права. Артур беше прав да настоява да изпълня обещанието си, аз бях права да изрека онази лъжа, майка ми беше права в твърдението си, че Божията воля е да бъда кралица на Англия, и че каквото и да се случи, нищо няма да промени това.

Лейди Маргарет Поул идва да поседи с мен тази вечер, последната вечер от усамотението ми, и донася столчето си до отсрещната страна на огъня, достатъчно близо, за да не могат лесно да ни подслушат.

— Имам да ви съобщя нещо — казва тя.

Поглеждам лицето й: толкова е безизразно, та веднага разбирам, че се е случило нещо лошо.

— Кажете ми — казвам мигновено.

Тя прави лека неприязнена гримаса.

— Съжалявам, че ви съобщавам дворцовите клюки.

— Много добре. Кажете ми.

— Става дума за сестрата на Бъкингамския херцог.

— Елизабет? — питам, мислейки си за хубавата млада жена, която дойде при мен в мига щом разбра, че ще бъда кралица, и попита дали може да бъде моя придворна дама.

— Не, Ан.

Кимвам: това е по-младата сестра на Елизабет — тъмнооко момиче с дяволит блясък в погледа, което обича мъжката компания. Популярна е в двора сред младите мъже, но — поне докато аз съм там — се държи с необходимата сдържана изисканост на млада дама от най-високопоставеното семейство в страната, на служба при кралицата.

— Какво за нея?

— Виждала се е с Уилям Комптън, без да каже на никого. Уговаряли си тайни срещи. Брат й е много разстроен. Казал е на съпруга й, а той е вбесен, че тя е рискувала своята репутация и неговото добро име във флирт с приятеля на краля.

Замислям се за миг. Уилям Комптън е един от по-буйните другари на Хенри, двамата са неразделни.

— Уилям сигурно само се е забавлявал — казвам. — Той е поклонник на хубавите жени.

— Оказва се, че тя изчезнала от едно представление на поетична драма, веднъж по време на вечеря, и веднъж за цял ден, докато дворът ловувал.

Кимвам. Това е много по-сериозно.

— Нима се намеква, че са любовници?

Тя свива рамене:

— Със сигурност брат й, Едуард Стафорд, е бесен. Възразил е пред Комптън и е имало кавга. Кралят е защитил Комптън.

Стискам плътно устни, за да се сдържа да не процедя нещо критично в гнева си. Бъкингамският херцог е един от най-старите приятели на Тюдорите, с обширни земи и много арендатори. Той ме посрещна заедно с принц Хари преди толкова много години, сега е уважаван от краля, най-изтъкнатият мъж в страната. Оттогава насам е мой добър приятел. Дори когато бях в немилост, винаги получавах усмивка и добра дума от него. Всяко лято ми изпращаше като подарък дивеч, а имаше седмици, когато това беше единственото месо, което виждахме. Хенри не може да се кара с него, сякаш той е някой търговец, а самият Хенри — груб навъсен фермер. Това са кралят и най-видният благородник в английската държава. Старият крал Хенри дори нямаше да може да спечели трона си без подкрепата на Бъкингам. Едно разногласие между тях не е личен въпрос, то е национална катастрофа. Ако Хенри имаше някакъв разум, нямаше да се замеси в тази дребнава кавга между придворни. Лейди Маргарет ми кимва: не е нужно да казвам нищо, тя разбира неодобрението ми.

— Не мога ли да се оттегля от двора за една минута, без дамите ми да почнат да се измъкват през прозорците на спалните си, за да хукнат след млади мъже?

Тя се навежда напред и ме потупва по ръката.

— Изглежда, че не можете. Повечето придворни са млади и лекомислени, ваша светлост, и се налага да ги обуздавате. Кралят каза на херцога много гневни думи, и херцогът е много оскърбен. Уилям Комптън заявява, че няма да каже на никого нищо по въпроса, затова всички си мислят най-лошото. Съпругът на Ан, сър Джордж, я държи почти като затворница, никой от нас не я е виждал днес. Страхувам се, че когато излезете от усамотението си, той няма да й позволи да бъде ваша придворна дама, а става дума и за вашата чест — тя замълчава. — Помислих си, че би трябвало да узнаете сега, вместо да се изненадате от всичко това утре сутринта. Макар че ми е неприятно да разнасям такива глупави клюки.

— Нелепо е — казвам. — Ще се занимая с това утре, когато изляза от усамотението си. Но наистина, какво си мислят всички те? Все едно сме в училищен двор! Уилям би трябвало да се срамува от себе си, и съм изненадана, че Ан би се забравила дотам, че да хукне да го преследва. А за какъв се мисли съпругът й? За някой рицар от Камелот, който я държи пленена в кула?

* * *

Кралица Катерина излезе от усамотението си, без да съобщи за това, и се върна в обичайните си покои в двореца Гринич. Не можеше да има церемония по пречистване в църква, която да отбележи завръщането й към обичайния живот, понеже не беше имало раждане. Не можеше да има кръщение, тъй като нямаше дете. Тя излезе от сенчестата стая без коментар, сякаш бе прекарала някакво тайно, срамно заболяване, и всички се престориха, че е отсъствала само няколко дни, вместо почти три месеца.

Придворните й дами, които бяха свикнали с ленивия начин на живот в нейно отсъствие, бързо се събраха в покоите на кралицата, а домашните прислужнички забързано влизаха със свежи билки, които да посипят по пода, и нови свещи.

Катерина долови размяната на няколко тайни погледа между дамите, и предположи, че тяхната съвест също беше гузна заради неблагоприлично поведение по време на отсъствието й; но после осъзна, че шепнешком се води разговор, който секваше всеки път, щом тя вдигнеше глава. Явно се беше случило нещо по-сериозно от опозоряването на Ан; и, също толкова явно, никой не й казваше.

Тя повика с жест една от дамите си, лейди Мадж, да дойде при нея.

— Лейди Елизабет няма ли да се присъедини към нас тази сутрин? — попита тя, тъй като не виждаше и следа от по-голямата сестра на Стафорд.

Момичето поаленя до ушите.

— Не знам — заекна то. — Едва ли.

— Къде е тя? — попита Катерина.

Момичето се огледа отчаяно за помощ, но всички останали дами в стаята внезапно бяха обзети от силен интерес към шиенето, бродерията или книгите си. Елизабет Болейн размесваше тесте карти за игра така задълбочено, сякаш бе заложила в играта цяло състояние.

— Не зная къде е — призна момичето.

— В стаята на придворните дами? — предположи Катерина. — В покоите на Бъкингамския херцог?

— Мисля, че е заминала — осмели се да каже момичето. Някой ахна, а после се възцари тишина.

— Заминала ли? — Катерина се огледа наоколо. — Някой ще ми каже ли какво става? — попита тя, с достатъчно спокоен тон. — Къде е отишла лейди Елизабет? И как може да е заминала без моето позволение?

Момичето отстъпи назад. В този момент в стаята влезе лейди Маргарет Поул.

— Лейди Маргарет — каза любезно Катерина. — Мадж ми съобщи, че лейди Елизабет е напуснала двора без мое позволение и без да се сбогува с мен. Какво става?

Катерина почувства как развеселената усмивка застива на лицето й, когато старата й приятелка поклати леко глава, а Мадж, облекчена, се отпусна отново на мястото си.

— Какво има? — попита Катерина по-тихо.

Привидно без да се помръднат, всички дами протегнаха шии напред да чуят как лейди Маргарет ще обясни последния развой на събитията.

— Мисля, че кралят и Бъкингамският херцог са си разменили тежки думи — каза лейди Маргарет гладко. — Херцогът е напуснал двора и е взел със себе си двете си сестри.

— Но те са мои придворни дами. На служба при мен. Не могат да си тръгнат без мое позволение.

— Постъпката им е крайно погрешна, наистина — каза Маргарет. Нещо в начина, по който беше скръстила ръце в скута си и в спокойния й, хладен поглед, предупреди Катерина да не настоява.

— Е, какво правихте в мое отсъствие? — обърна се Катерина към дамите, опитвайки се да разведри настроението в стаята.

Всички изведнъж придобиха смутени изражения.

— Научихте ли нови песни? Танцувахте ли в живи картини? — попита Катерина.

— Аз знам една нова песен — обади се едно от момичетата. — Да я изпея ли?

Катерина кимна; една от другите дами веднага взе лютня. Сякаш всички бързаха да й доставят удоволствие. Катерина се усмихна и започна да отмерва ритъма с ръка по страничната облегалка на стола си. Като жена, родена и отгледана в двор на заговорници, разбираше, че нещо наистина много се е объркало.

Чу се шум на приближаваща компания и стражите на Катерина отвориха със замах вратата за краля и свитата му. Дамите се изправиха, изтупаха полите си, прехапаха устните си, за да порозовеят, и засияха в очакване. Някои се смееха весело без причина. Хенри влезе с широки крачки, все още в дрехите си за езда, заобиколен от приятелите си, хванал под ръка Уилям Комптън.

Катерина отново долови нещо различно в съпруга си. При влизането си той не я взе в обятията си, не я целуна по бузите. Не застана в самия център на стаята, за да й се поклони. Влезе заедно с най-добрия си приятел: двамата почти се криеха един зад друг, като момчета, хванати в дребна простъпка: наполовина смутени, наполовина наперени. При острия поглед на Катерина Комптън тромаво се измъкна, Хенри поздрави съпругата си без въодушевление, с унило сведени очи; улови ръката й, а после я целуна по бузата, не по устата.

— Добре ли сте сега? — попита той.

— Да — каза тя спокойно. — Вече съм съвсем добре. А вие как сте, сър?

— О — каза той безгрижно. — Добре съм. Такава гонитба имахме тази сутрин. Иска ми се да бяхте с нас. Мисля, че стигнахме на половината път до Съсекс.

— Ще изляза утре — обеща му Катерина.

— Достатъчно здрава ли сте?

— Съвсем добре съм — повтори тя.

Хенри изглеждаше облекчен.

— Мислех, че ще боледувате с месеци — изтърси той.

Тя усмихнато поклати глава, питайки се кой ли му беше казал това.

— Хайде да закусим — каза той. — Умирам от глад.

Хвана я за ръката и я поведе към голямата зала. Придворните се подредиха небрежно зад тях. Катерина чуваше приглушеното жужене на превъзбудения им шепот. Наклони глава към Хенри, така че никой да не долови думите й.

— Научих, че в двора е имало кавги.

— О! Вече сте чули за нашата малка буря, нали? — каза той. Беше прекалено шумен, беше прекалено развеселен. Играеше ролята на човек, чиято съвест не е обременена от нищо. Изсмя се през рамо и потърси някой, когото да включи в насиленото си веселие. Половин дузина мъже и жени се усмихнаха, жадни да споделят доброто му настроение. — Едновременно е и нещо, и нищо. Скарах се с вашия голям приятел, Бъкингамския херцог. Напусна двора разгневен! — Той се засмя отново, още по-буйно, като й хвърли кос поглед, за да види дали се усмихва, опитвайки се да прецени дали тя вече знае всичко за случилото се.

— Наистина ли? — каза Катерина хладно.

— Поведението му беше оскърбително — каза Хенри, раздувайки чувството си на обида — Може да си стои у дома, докато не е готов да се извини. Той е такъв надут човек, знаеш. Все си мисли, че знае всичко. А и без киселата му сестра Елизабет ще се справим тук.

— Тя е добра придворна дама и моя любезна компаньонка — отбеляза Катерина. — Очаквах да ме посрещне днес. Нямам повод да се оплача от нея, нито от сестра й Ан. Предполагам, вие също нямате повод за недоволство от тях?

— Въпреки това съм изключително недоволен от брат им — каза Хенри. — Всички те могат да си вървят.

Катерина направи пауза и си пое дъх.

— Тя и сестра й са в моята свита — отбеляза тя. — Имам право сама да избирам и отпращам дамите си.

Видя бързия изблик на детинския му гняв.

— Ще ми се подчините и ще ги отпратите от свитата си! Независимо какви права имате! Не искам да чувам приказки за права между нас!

Придворните зад тях замлъкнаха веднага. Всички искаха да чуят първата кралска караница.

Катерина пусна ръката му и заобиколи високата маса, за да заеме мястото си. Това й даде един миг, в който си напомни да бъде спокойна. Когато той дойде на мястото си до нейното, тя си пое дъх и му се усмихна.

— Както желаете — каза тя с равен тон. — Нямам големи предпочитания по въпроса. Но как ще управлявам един добре организиран двор, ако отпращам всички млади жени от добро семейство, които не са направили нищо лошо?

— Вие не бяхте тук, следователно нямате представа какво е направила или не е направила тя! — Хенри затърси друг повод за оплакване и откри един. Махна на придворните да седнат и се отпусна в собствения си стол. — Заключихте се и се изолирахте за цели месеци. Какво се очаква да правя без вас? Как се очаква да вървят нещата, ако вие просто се оттегляте и зарязвате всичко?

Катерина кимна, запазвайки напълно спокойно изражение. Много добре си даваше сметка, че вниманието на целия двор беше съсредоточено върху нея като лупа върху фина хартия.

— Не може да се каже, че съм се оттеглила за собствено забавление — отбеляза тя.

— За мен беше изключително трудно — каза той, приемайки буквално думите й. — Изключително трудно. На вас си ви беше много хубаво, да си лежите в леглото цели седмици, но как да се ръководи дворът без кралица? Вашите дами нямат никаква дисциплина, никой не знаеше как трябва да продължат нещата, не можех да ви виждам, трябваше да спя сам…

Той млъкна рязко.

Катерина осъзна със закъснение, че гневното му избухване криеше искрено чувство на обида. В себичността си той беше превърнал продължително понасяните от нея болка и страх в свое собствено затруднение. Беше успял да види в безплодното й усамотение доброволно изоставяне от нейна страна; оставяйки го сам да управлява един труден за овладяване двор, в неговите очи тя го беше предала.

— Мисля, че най-малкото, което трябва да направите, е да изпълните онова, за което ви моля — каза той раздразнено. — Достатъчно неприятности имах през тези последни месеци. Всичко това ми се отразява много зле, направиха ме на глупак. А от вас не получих никаква помощ.

— Много добре — каза кротко Катерина. — Ще отпратя Елизабет, а също и сестра й Ан, след като ме молите за това. Разбира се.

Усмивката на Хенри се върна, сякаш слънцето се показваше иззад облаците.

— Да. А сега, след като сте отново сред нас, всички можем да се върнем към нормалния живот.

* * *

Нито дума за мен, нито една утешителна дума, нито една мисъл на разбиране. Можех да умра, опитвайки се да доведа на бял свят неговото дете; без детето му трябва да се изправя пред тъга, печал и завладяващ страх от греха. Но той изобщо не мисли за мен.

Успявам да се усмихна в отговор на неговата усмивка. Когато се омъжих за него, знаех, че е себично момче, знаех и че ще се превърне в себичен мъж. Поставих си задачата да го напътствам и да му помагам да бъде по-добър мъж, толкова добър, колкото е възможно да бъде. Несъмнено ще има моменти, когато си мисля, че не е успял да се превърне в човека, какъвто би трябвало да бъде. А когато тези моменти идват, както е сега, трябва да приемам това като свой неуспех да го насочвам. Трябва да му прощавам.

Без моята прошка, ако не проявявам по-голямо търпение, отколкото смятах за възможно, нашият брак ще бъде по-лош. Той винаги е готов да презре и отхвърли една жена, която държи на него — научил е това от баба си. А аз, да ми прости Господ, твърде бързо се отдавам на мисли за съпруга, когото изгубих, вместо да мисля за съпруга, когото спечелих. Той не е мъжът, какъвто беше Артур, и никога няма да бъде такъв крал, какъвто щеше да бъде Артур. Но е мой съпруг и мой крал и е редно да го почитам.

Всъщност ще го почитам, независимо дали го заслужава или не.

* * *

На закуска придворните бяха потиснати; малцина можеха да откъснат очи от високата маса, където, под златния кралски балдахин, седнали на троновете си, кралят и кралицата разговаряха и изглеждаха напълно помирени.

— Но тя знае ли? — прошепна един придворен на една от дамите на Катерина.

— Кой би й казал? — отвърна тя. — Ако Мария де Салинас и лейди Маргарет не са й казали вече, значи не знае. Бих заложила обиците си, че не знае.

— Прието — каза той. — Десет шилинга, че ще открие.

— Докога?

— До утре — каза той.

* * *

Сдобих се с още едно късче от мозайката, когато се заех да прегледам сметките за седмиците, през които бях в усамотение в очакване на раждането. През първите дни, в които отсъствах от двора, не беше имало необичайни разходи. Но после сметката за забавления започваше да расте. Имаше сметки от певци и актьори, подготвяли празненството за появата на очакваното бебе, сметки от музиканта, който свиреше на орган, от хористите, от манифактуристите за материала за транспарантите и знамената, допълнителни прислужнички за лъскането на златния кръщелен купел. После имаше плащания за костюми за маскиране от светлозелен плат, певци, които да пеят под прозореца на лейди Ан, писар, който да препише думите на новата песен на краля, репетиции за нова жива картина с танци по случай майския празник, и костюми за три дами заедно с лейди Ан, в ролята на Недостижимата красавица.

Надигнах се от масата, където прелиствах книжата, и отидох до прозореца, за да погледна надолу към градината. Бяха поставили тепих за борба и младите мъже от двора се бяха разсъблекли по ризи. Хенри и Чарлс Брандън бяха вкопчили ръце един в друг като ковачи на панаир. Докато гледах, Хенри препъна приятеля си и го хвърли на земята, а после отпусна тежестта си върху него, за да го притисне. Принцеса Мери изръкопляска, придворните ликуваха.

Извърнах се от прозореца. Започнах да се питам дали лейди Ан наистина се беше оказала недостижима. Питах се колко ли весели са били в утрото на майския празник, когато аз се бях събудила сама, в тишина, без никой, който да пее под прозореца ми. И защо е трябвало дворът да плаща за певци, наети от Комптън, за да съблазни най-новата си любовница?

* * *

Следобед кралят повика кралицата в покоите си. Бяха пристигнали няколко послания от папата и той искаше да се посъветва с нея. Катерина седна до него, изслуша доклада на пратеника и се протегна да прошепне нещо в ухото на съпруга си.

Той кимна.

— Кралицата ми припомня за добре известния ни съюз с Венеция — каза надменно. — А всъщност, не е и нужно тя да ми напомня. Няма вероятност да го забравя. Можете да разчитате на решимостта ни да защитим Венеция и всъщност цяла Италия срещу амбициите на френския крал.

Посланиците кимнаха почтително.

— Ще ви изпратя писмо по този въпрос — каза важно Хенри. Те се поклониха и се оттеглиха.

— Ще им пишеш ли? — попита той Катерина.

Тя кимна.

— Разбира се — каза. — Мислех си, че се справи чудесно.

Той се усмихна на одобрението й.

— Толкова по-добре е, когато си тук — каза. — Нищо не върви както трябва, когато те няма.

— Е, вече се върнах — каза тя, като сложи ръка на рамото му. Почувства силните мускули под дланта си. Хенри вече беше мъж, със силата на мъж. — Любими, толкова съжалявам за кавгата ти с Бъкингамския херцог.

Почувства как рамото му под ръката й се отпусна: той го сви и се отдръпна от докосването й.

— Това е нищо — каза. — Той ще ме помоли за извинение и станалото ще бъде забравено.

— Но може би той може просто да се върне в двора — каза тя. — Без сестрите си, ако не искаш да ги виждаш…

Той нададе необясним, рязък смях.

— О, непременно ги върни всички до един — каза. — Ако такова е желанието ти, ако смяташ, че това ще те направи щастлива. Изобщо не биваше да се оттегляш, нямаше дете, всеки можеше да види, че няма да има дете.

Тя беше толкова стъписана, че едва можа да проговори.

— За моето оттегляне ли става дума?

— Едва ли щеше да се случи без него. Но всички можеха да видят, че няма да има дете. Това беше загубено време.

— Собственият ти лекар…

— Какво знаеше той? Той знае само това, което ти му казваш.

— Той ме увери…

— Лекарите не знаят нищо! — внезапно избухна той. — Винаги се водят от жената; всеки знае това. А една жена може да каже всичко. Дали има бебе, дали няма бебе? Девица ли е тя, не е ли девица? Само жената знае, а ние, останалите, биваме заблуждавани.

Катерина чувстваше как мислите й препускат в опит да прецени какво го бе оскърбило, какво би могла да каже.

— Доверих се на твоя лекар — каза тя. — Той беше напълно сигурен. Увери ме, че нося дете, и затова се оттеглих в усамотение. Друг път ще знам по-добре. Искрено съжалявам, любов моя. Това ми донесе голяма скръб.

— Това просто ме прави да изглеждам като истински глупак! — каза той печално. — Не е чудно, че аз…

— Че ти… Какво?

— Нищо — каза Хенри навъсено.

* * *

— Следобедът е толкова прекрасен, да се поразходим — обръщам се мило към дамите си. — Лейди Маргарет ще ме придружи.

Излизаме навън, донасят ми пелерината и я намятат на раменете ми, носят ми и ръкавиците. Пътеката надолу към реката е мокра и хлъзгава, лейди Маргарет ме хваща под ръка и слизаме по стълбите заедно. Игликите са нацъфтели в живите плетове нагъсто, така че те жълтеят като бито масло, слънцето се е показало. По реката плуват бели лебеди, но когато край тях минават баржите и ладиите, птиците се отдръпват от пътя им сякаш по магия. Дишам дълбоко: толкова е хубаво да бъда извън онази малка стая и отново да усещам слънцето върху лицето си, че никак не ми се иска да отварям темата за лейди Ан.

— Сигурно знаете какво е станало? — питам я кратко.

— Знам някои клюки — казва тя спокойно. — Нищо конкретно.

— Какво е разгневило краля толкова много? — питам. — Разстроен е заради оттеглянето ми, сърди ми се. Какво го тревожи? Едва ли е флиртът на онова момиче Стафорд с Комптън?

Лицето на лейди Маргарет е мрачно.

— Кралят е много привързан към Уилям Комптън — каза тя. — Не би приел той да бъде обиждан.

— Но всъщност друг би трябвало да бъде обиден — казвам аз. — Лейди Ан и съпругът й са тези, които са опозорени. Бих предположила, че кралят се е ядосал на Уилям. Лейди Ан не е момиче, с което да се търкаля зад някоя стена. Трябва да имаме предвид семейството й и семейството на съпруга й. Нима кралят не е предупредил Комптън да се държи прилично?

Лейди Маргарет свива рамене.

— Не знам — казва тя — Никое от момичетата не иска дори да говори с мен. Мълчат, сякаш това е много сериозен въпрос.

— Но защо, ако не е било нищо повече от един лекомислен флирт? През пролетта, когато младостта зове младост?

Тя поклаща глава:

— Наистина не знам. Човек би си помислил така. Но ако е само флирт, защо херцогът ще е толкова засегнат? Защо би се скарал с краля? Защо момичетата не се присмиват на Ан, задето са я хванали?

— И още нещо… — казвам.

Тя чака.

— Защо кралят ще плаща за ухажването на Комптън? Таксата за певците е сред сметките на двора.

Тя се намръщи.

— Защо кралят би насърчил това? Той трябва да е знаел, че херцогът ще бъде дълбоко оскърбен.

— А Комптън продължава ли да се ползва с висше благоволение?

— Неразделни са.

Изричам мисълта, която изпълва със студ сърцето ми:

— Мислите ли в такъв случай, че Комптън е само параван, а любовната връзка е между моя съпруг, краля, и лейди Ан?

Мрачното лице на лейди Маргарет ми подсказва, че се опасява именно от това, което предполагам и аз.

— Не знам — казва тя, открито както винаги. — Както казах, момичетата не ми съобщават нищо, а не съм задавала на никого този въпрос.

— Защото мислите, че отговорът няма да ви хареса?

Тя кимва. Бавно се обръщам, и отново тръгваме мълчаливо покрай реката.

* * *

Катерина и Хенри въведоха свитата си на вечеря в голямата зала и седнаха един до друг под златния кралски балдахин, както винаги. Имаше специална група певци, пристигнали в Англия от френския кралски двор — те пееха без инструменти, съвсем вярно, изпълнявайки дузина различни партии. Изпълнението беше сложно и красиво, а Хенри беше омагьосан от музиката. Когато певците спряха, той изръкопляска и помоли да повторят песента. Те се усмихнаха на въодушевлението му и запяха отново. Той поиска да чуе още веднъж песента, а след това им изпя теноровата партия: съвършено.

Беше техен ред да го аплодират, и те го поканиха да изпее с тях частта, която беше научил толкова бързо. Катерина, седнала на трона си, се наведе напред и се усмихна, докато младият й съпруг пееше с чистия си млад глас, а придворните дами ръкопляскаха одобрително.

Когато музикантите засвириха и придворните започнаха да танцуват, Катерина слезе от издигнатата платформа, където се намираше кралската маса, и затанцува с Хенри: лицето й светеше от щастие, а усмивката й бе топла. Хенри, насърчен от нея, танцуваше като италианец, с бързи, изящни стъпки и високи подскоци. Катерина изръкопляска възхитено и поиска нов танц, сякаш никога в живота си не се беше тревожила дори за миг. Една от дамите й се наведе към придворния, който се беше обзаложил, че Катерина ще разбере.

— Мисля, че ще си задържа обиците — каза тя. — Той я заблуди. Изигра я като глупачка, и сега е лесна плячка за всяка от нас. Тя е изгубила контрол върху него.

* * *

Изчаквам да останем сами, после чакам, докато той ме обладава с нетърпелива радост, а след това се измъквам от леглото и му донасям чаша разреден ейл.

— Е, кажи ми истината, Хенри — обръщам се простичко към него. — Каква е истината за кавгата между теб и Бъкингамския херцог, и какви бяха отношенията ти със сестра му?

Бързият му кос поглед ми казва повече от всякакви думи. Готви се да ме излъже. Чувам думите, които изрича: някаква история за предрешаване, как всички били маскирани и дамите танцували с тях, а Комптън и Ан танцували заедно, и разбирам, че лъже.

Не мислех, че може да ми причини толкова болезнено изживяване. Женени сме от близо година, следващия месец ще стане една година, и той винаги ме е гледал открито, с цялата искреност на младостта в погледа си. Никога не съм долавяла в гласа му друго, освен истината: перчене, разбира се, и младежка арогантност, но никога — това неуверено, измамно потрепване. Той ме лъже и почти бих предпочела откровено признание за изневяра, отколкото да го видя как ме гледа, синеок и мил като момче, и се готви да изрече куп лъжи.

Спирам го, наистина не мога да понеса да слушам това.

— Достатъчно — казвам. — Знам достатъчно, та поне да съм наясно, че това не е вярно. Била е твоя любовница, нали? А приятелят ти Комптън е бил параван?

Лицето му е потресено.

— Катерина…

— Просто ми кажи истината.

Устата му трепери. За него е непоносимо да признае какво е извършил.

— Нямах намерение да…

— Знам — казвам. — Сигурна съм, че си бил силно изкушен.

— Нямаше те толкова дълго…

— Знам.

Възцарява се ужасна тишина. Мислех си, че ще ме излъже, а аз ще го проследя и след това ще хвърля в лицето му лъжите и прелюбодейството му, че ще бъда истинска кралица-воин в справедливия си гняв. Но изпитвам тъга и вкус на поражение. Ако Хенри не може да ми остане верен, когато съм в усамотение, за да родя детето ни, детето, от което се нуждаем толкова много, тогава как ще бъде верен до смъртта? Как ще се подчини на обета си да остави всички други, когато вниманието му може да се отклони толкова лесно? Какво трябва да сторя аз, какво може да направи която и да е жена, когато съпругът й е такъв глупак, че е в състояние за миг да пожелае която и да било жена вместо жената, на която се е обрекъл завинаги?

— Скъпи съпруже, това е голям грях — казвам тъжно.

— Направих го, защото хранех такива съмнения. За миг си помислих, че не сме женени — признава той.

— Забравил си, че сме женени? — питам невярващо.

— Не! — Главата му се вдига, сините му очи са пълни с неизплакани сълзи. По лицето му е изписано разкаяние. — Помислих си, че тъй като бракът ни не е действителен, не е нужно да го зачитам.

Напълно изумена съм от думите му.

— Нашият брак? Защо да не е действителен?

Той поклаща глава. Срамува се прекалено много, за да говори. Притискам го:

— Защо не?

Той коленичи до леглото ми и скрива лице в завивките.

— Харесах я и я пожелах, и тя каза някои неща, които ме накараха да почувствам…

— Да почувстваш какво?

— Накараха ме да помисля…

— Да помислиш какво?

— Ами ако не си била девица, когато се ожених за теб?

Изведнъж заставам нащрек, като злодей близо до мястото на извършено престъпление, като убиец, когато трупът започва да кърви при вида му.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя беше девица…

— Ан ли?

— Да. Сър Джордж е импотентен. Всички знаят това.

— Така ли?

— Да. Та, тя беше девица. И беше… — той потрива лице в завивката на леглото ни. — Не беше като теб. Тя… — той заеква и трудно намира думите. — Извика от болка. Кървеше, уплаших се, като видях колко много кръв, наистина много… — той отново млъква рязко. — Първия път тя не можа да продължи. Трябваше да спра. Тя се разплака; прегърнах я. Беше девица. Това става, когато си легнеш с девица, за първи път. Бях първият й любим. Разбрах го. Първият й любим.

Настъпва продължително, студено мълчание.

— Заблудила те е — казвам жестоко, пренебрегвайки с един замах нейната репутация и неговата нежност към нея, превръщайки нея в блудница, а него — в глупак, в името на висшето благо.

Той вдига поглед, потресен:

— Така ли?

— Не е била толкова силно наранена, преструвала се е — поклащам глава при мисълта за порочността на младите жени. — Това е стара хитрина. Сигурно е държала мехур с кръв в ръката си и го е спукала, за да видиш кръвта. Сигурно е извикала. Предполагам, че още от самото начало се е разхленчила и е твърдяла, че не може да търпи болката.

Хенри е удивен.

— Точно това направи.

— Смятала е да те накара да изпиташ съчувствие към нея.

— Но аз наистина изпитвах съчувствие!

— Разбира се. Искала е да те накара да смяташ, че си отнел девствеността й, целомъдрието й, и че й дължиш покровителството си.

— Точно това каза!

— Опитала се е да ти заложи капан — казвам. — Не е била девица, преструвала се е на такава. Аз бях девица, когато дойдох в леглото ти, и първата нощ, в която се любихме, беше много истинска и нежна. Спомняш ли си?

— Да — казва той.

— Нямаше вой и плач, все едно сме актьори на сцена. Всичко мина спокойно, с нежност. Нека това ти служи за сравнение — казвам. — Бях истинска девица. Всеки от нас бе първата любов на другия. Нямахме нужда от преструвки и преувеличение. Придържай се към истината за нашата любов, Хенри. Бил си заблуден от една измамница.

— Тя каза… — подхваща той.

— Какво каза? — Не се страхувам. Твърдо съм решена Ан Стафорд да не раздели онова, което Бог и майка ми са съединили.

— Каза, че сигурно си правила любов с Артур — той заеква, видял пребледнялото ми от ярост лице. — Че си лягала с него, и че…

— Не е вярно.

— Не знаех.

— Не е вярно.

— О, да.

— Бракът ми с Артур не беше консумиран. Дойдох при теб като девица. Ти беше първата ми любов. Осмелява ли се някой да твърди нещо различно?

— Не — казва той бързо. — Не. Никой няма да ти каже нещо различно.

— Нито на теб.

— Нито на мен.

— Би ли дръзнал някой да ми каже в лицето, че не си първата ми любов, че не съм дошла при теб като недокосната девица, че не съм твоя вярна законна съпруга и кралица на Англия?

— Не — казва той отново.

— Нито дори ти.

— Нито дори аз.

— Целта на това твърдение е да ме опозори — казвам ожесточено. — И къде ще спре скандалът? Може би ще намекнат, че нямаш право на трона, защото майка ти не е била девица на сватбения си ден?

Той е зашеметен.

— Майка ми ли? Какво за майка ми?

— Говори се, че е лягала с чичо си, узурпатора Ричард — казвам безцеремонно. — Помисли си за това! Говори се също и че легнала с баща ти, преди да са били женени. Говори се, че тя далеч не била девица на сватбения си ден, когато носела косата си разпусната и била облечена в бяло. Говори се, че била двукратно обезчестена, не много повече от блудница, преди да заеме трона. Нима ще позволим хората да говорят такива неща за една кралица? Нима ще допуснеш подобни клюки да те лишат от наследство? Нима ще допуснеш аз да бъда лишена от наследство? И нашият син?

Хенри е толкова потресен, че остава без дъх. Обичаше майка си и никога досега не е мислил за нея като за сексуално същество.

— Тя никога не би… тя беше изключително… как може…

— Виждаш ли? Това се случва, ако позволим на хората да клюкарстват за по-достойните от тях. — Формулирам закона, който ще ме защити. — Позволиш ли на някого да засегне честта ми, няма да можеш да спреш скандала. Това е оскърбление за мен, но и заплаха за теб. Кой знае докъде може да стигне скандалът, щом веднъж намери опора? Клюките срещу кралицата могат да разклатят самия трон. Внимавай, Хенри.

— Тя го каза! — възкликва той. — Ан каза, че не било грях да легна с нея, защото не съм истински женен!

— Излъгала те е — казвам. — Престорила се е, че е девица и ме е оклеветила.

Лицето му поруменява от гняв. Той намира облекчение в яростта.

— Каква блудница! — възкликва грубо. — Каква блудница, да ме изиграе, за да си помисля… каква развратническа хитрост!

— Не можеш да имаш доверие на младите жени — казвам тихо. — Сега, когато си крал на Англия, ще трябва да бъдеш нащрек, любов моя. Ще тичат след теб и ще се опитват да те съблазнят, но ти трябва да ми бъдеш верен. Аз бях твоя девствена невеста, бях твоята първа любима. Аз съм твоя съпруга. Не ме изоставяй.

Той ме взема в обятията си.

— Прости ми — прошепва задъхано.

— Никога повече няма да говорим за това — казвам тържествено. — Няма да го допусна, и няма да позволя на никого да опозори мен или майка ти.

— Не — казва той пламенно. — Кълна се в Бог. Никога няма да говорим отново за това, нито ще позволим на някой друг да говори за него.

* * *

На другата сутрин Хенри и Катерина станаха заедно и отидоха тихо на литургия в параклиса на краля. Катерина се срещна с изповедника си и коленичи да признае греховете си. Хенри забеляза, че това не й отне много време — сигурно нямаше големи грехове за изповядване. Той се почувства още по-зле, когато я видя да отива при свещеника си за кратка изповед и да се връща с толкова спокойно изражение. Знаеше, че тя е свята и чиста жена, точно като майка му. Разкаян, скрил лице в ръцете си, той си помисли, че Катерина не само никога не беше изменяла на дадената си дума: вероятно дори не беше изричала лъжа през живота си.

* * *

Излизам на лов с придворните, облечена в червена кадифена рокля, твърдо решена да покажа, че съм добре, че съм се върнала, че всичко ще бъде както преди. Дълго и трудно преследваме прекрасен млад елен, който препуска из големия парк, докато хрътките го повалят в потока и Хенри сам влиза във водата, смеейки се, за да му пререже гърлото. Потокът около него разцъфва в червено и покрива с петна дрехите и ръцете му. Смея се заедно с придворните, но от вида на кръвта ми призлява.

Яздим бавно по обратния път; аз се усмихвам, за да прикрия умората си и болката в бедрата, в корема, в гърба. Лейди Маргарет приближава коня си до мен и ми хвърля поглед.

— По-добре да си почивате този следобед.

— Не мога — казвам кратко.

Не е нужно да пита защо. Тя е била принцеса, знае, че една кралица трябва да бъде на показ, независимо от това какво изпитва.

— Знам историята, ако държите да си направите труда да изслушате подобно нещо.

— Вие сте добра приятелка — казвам. — Разкажете ми накратко. Мисля, че вече знам възможно най-лошото.

— След като се оттеглихме за усамотението ви преди раждането, кралят и младите мъже започнали да ходят вечер в града.

— Със стражи ли?

— Не, сами и предрешени.

Потискам една въздишка.

— Никой ли не се е опитал да го спре?

— Граф Съри, Бог да го благослови. Но собствените му синове били част от групата, ставало дума за невинно забавление, а знаете, че на краля не бива да се отказват забавления.

Кимвам.

— Една вечер дошли маскирани в двора и се престорили на лондонски търговци. Дамите танцували с тях, всичко било много забавно. Онази вечер не бях там, бях с вас в усамотението ви; някой ми разказа за това на следващия ден. Не обърнах внимание. Но очевидно един от търговците избрал лейди Ан и танцувал с нея цяла нощ.

— Хенри — казвам аз и долавям горчивината в собствения си шепот.

— Да, но всички смятаха, че е Уилям Комптън. Те са приблизително еднакви на ръст, а и всички носели фалшиви бради и шапки. Знаете какво правят.

— Да — казвам. — Знам какво правят.

— Очевидно са се уговорили, и докато херцогът смятал, че сестра му седи вечер с вас, тя се измъквала и се срещала с краля. Когато веднъж изчезнала за цяла нощ, сестра й не издържала. Елизабет отишла при брат си и го предупредила какво прави Ан. Казали на съпруга й, и всички се изправили открито пред Ан и настояли да узнаят с кого се среща, и тя казала, че е Комптън. Но когато отсъствала и те смятали, че е с любовника си, срещнали Комптън. Тогава разбрали, че тя не се среща с Комптън, а с краля.

Поклащам глава.

— Съжалявам, скъпа моя — казва ми нежно лейди Маргарет. — Той е млад мъж. Сигурна съм, че не става дума за нещо повече от суетност и лекомислие.

Кимвам и не казвам нищо. Спирам коня си, който мята глава и тя се блъска в ръцете ми, отпуснати твърде тежко върху юздите. Мисля си за Ан, извикала от болка, когато девствената й ципа била разкъсана.

— А съпругът й, сър Джордж, лишен ли е от мъжка сила? — питам. — Девица ли е била досега?

— Така се говори — отвръща лейди Маргарет сухо. — Кой знае какво става в една спалня?

— Струва ми се, че знаем какво става в спалнята на краля — казвам горчиво. — Едва ли може да се каже, че са били дискретни.

— Така върви светът — казва тя тихо. — Напълно естествено е, когато сте в усамотение в очакване на раждане, той да си вземе любовница.

Кимвам отново. Това е самата истина. Онова, което ме изненадва, е че изпитвам такава болка.

— Херцогът сигурно е бил много засегнат — казвам, мислейки си за достойнството на този човек, и преди всичко как именно той постави Тюдорите на престола.

— Да — казва тя. Поколебава се. Някаква нотка в гласа й ме предупреждава, че има и друго, и че не е сигурна, че е редно да го казва.

— Какво има, Маргарет? — питам. — Познавам ви достатъчно добре, за да знам, че има още нещо.

— Става дума за нещо, което Елизабет каза на едно от момичетата, преди да замине — казва тя.

— О?

— Елизабет казва, че според сестра й това не било незначително любовно увлечение, което ще продължи, докато сте в усамотение, а после ще бъде забравена.

— Какво друго би могло да бъде?

— Тя смяташе, че сестра й има амбиции.

— Амбиции за какво?

— Мислела, че може да омае краля и да го задържи.

— За един сезон — казвам пренебрежително.

— Не, за по-дълго — казва тя. — Говорил за любов. Той е романтичен млад мъж. Говорил как ще бъде неин до смъртта — тя вижда изражението ми и млъква рязко. — Простете ми, не биваше да казвам тези неща.

Представям си как Ан Стафорд извиква от болка и му казва, че е била девица, истинска девица, че изпитва твърде силна болка, за да продължи. Че той е първият й любовник, единственият й любовник. Знам колко много би му харесало това.

Спирам коня си отново: той хапе юздечката.

— Какво имате предвид с това, че е амбициозна?

— Според мен е смятала, че предвид положението на семейството й и симпатията, породила се между нея и краля, може да стане първа господарка на английския кралски двор.

Примигвам.

— Ами аз?

— Според мен е смятала, че с течение на времето, той може да се обърне от вас към нея. Мисля, че се е надявала да ви замести като негова любима.

Кимвам.

— И, предполагам, е смятала, че ако умра, раждайки детето му, тя ще анулира неконсумирания си брак и ще се омъжи за него?

— Това вероятно е самият връх на амбицията й — казва лейди Маргарет. — И по-странни неща са се случвали. Елизабет Удвил се възкачи на трона на Англия само благодарение на външността си.

— Ан Стафорд беше моя придворна дама — казвам. — Избрах я за тази чест пред много други. Какво да кажем за нейния дълг към мен? А приятелството й с мен? Изобщо ли не е помислила за мен? Ако ми беше служила в Испания, щяхме да живеем денонощно заедно… — млъквам насред изречението; няма как да обясня колко защитени и колко привързани бяхме една към друга в харема на една жена, която винаги е живяла нащрек за погледите на мъжете.

Лейди Маргарет поклаща глава.

— Жените винаги си съперничат — казва тя простичко. — Но досега всички мислеха, че кралят може да вижда само вас. Сега всички научиха, че не е точно така. Сега в страната няма хубаво момиче, което да не си мисли, че короната е свободна и може лесно да бъде взета.

— Тази корона все още е моя — изтъквам.

— Но момичетата все пак се надяват на нея — казва тя. — Така върви светът.

— Ще трябва да изчакат до смъртта ми — казвам студено. — Това чакане може да се окаже дълго дори за най-амбициозното момиче.

Лейди Маргарет кимва. Посочвам зад гърба си и тя поглежда назад. Придворните дами са се разпръснали сред ловците и придворните, яздят, смеят се и флиртуват. От едната страна на Хенри стои принцеса Мери, а от другата — една от придворните й дами. Тя е новодошла в двора, млада и хубава. Девица, без съмнение, още една хубава девица.

— А коя от тези ще е следващата? — питам горчиво. — Следващия път, когато трябва да се оттегля в очакване на раждане, и не мога да ги следя като разгневен ястреб? Някое момиче от семейство Пърси ли ще бъде? Или някоя Сиймор? Или Хауард? Или някоя от семейство Невил? Кое ще е следващото момиче, което ще се добере до краля и ще се опита с чара си да си проправи път до леглото му и да заеме мястото ми?

— Някои от вашите дами ви обичат много — казва тя.

— А някои от тях са готови да използват положението си при мен, за да се доближат до краля — казвам. — Сега, след като видяха една от тях да го прави, те ще чакат шанса си. Ще знаят, че най-лесният път до краля е да влязат в покоите ми, да се преструват на мои приятелки, да предлагат да ми служат. Някоя от тях първо ще ми засвидетелства престорено приятелство и лоялност, а през цялото време ще е нащрек за шанса си. Мога да съм сигурна, че някоя ще го направи, но не мога да знам коя е.

Лейди Маргарет се навежда напред с мрачно лице и гали коня си по шията.

— Да — съгласява се тя.

— И една от тях, една от многото, ще се окаже достатъчно хитра да завърти главата на краля — казвам горчиво. — Той е млад и суетен, и лесно може да бъде подведен. Рано или късно някоя от тях ще го настрои срещу мен и ще поиска мястото ми.

Лейди Маргарет се изправя и ме поглежда прямо; сивите й очи са искрени както винаги.

— Всичко това може и да е вярно; но мисля, че не можете да направите нищо, за да го предотвратите.

— Знам — казвам мрачно.

* * *

— Имам добри новини за теб — каза Катерина на Хенри. Бяха разтворили широко прозорците на спалнята й, за да пуснат вътре по-хладния нощен въздух. Беше топла нощ в края на май, и поне веднъж Хенри беше предпочел да си легне рано.

— Кажи ми някакви добри новини — каза той. — Конят ми окуця днес, и не мога да го яздя утре. С радост бих чул някоя добра новина.

— Мисля, че очаквам дете.

Той подскочи в леглото.

— Наистина ли?

— Така мисля — каза тя с усмивка.

— Хвала на Бога! Наистина ли?

— Всъщност сигурна съм.

— Слава на Бога. Ще замина за Уолсингам в минутата, когато родиш нашия син. Ще вървя на колене до Уолсингам! Ще пълзя по пътя! Ще нося чисто бели дрехи. Ще даря перли на Светата Дева.

— Небесната повелителка наистина бе милостива към нас.

— И сега всички ще разберат колко съм надарен с мъжка сила! Излизаш от усамотението си в първата седмица на май, а до края на месеца вече си бременна. Това ще им покаже! Това ще им докаже, че съм съпруг на място.

— Наистина ще им докаже — каза тя спокойно.

— Не е ли твърде рано да си сигурна?

— Пропуснах месечния си цикъл и ми прилошава сутрин. Казаха ми, че това е сигурен признак.

— И ти си сигурна? — Той не бе достатъчно тактичен да облече нетърпението си в изискани думи. — Този път си сигурна? Знаеш, че не може да има грешка?

Тя кимна:

— Сигурна съм. Имам всички признаци.

— Хвала на Бога. Знаех, че ще дойде. Знаех, че един брак, желан от небесата, ще бъде благословен.

Катерина кимна. С усмивка.

— По време на пътуването на двора ще се придвижваме бавно, няма да ловуваш. Част от пътя ще изминем с лодки, с баржи.

— Мисля, че няма да пътувам изобщо, ако позволиш — каза тя. — Искам да си стоя спокойно на едно място това лято, не искам да пътувам дори в носилка.

— Е, добре, аз ще замина на обиколката с двора, а после ще се прибера у дома при теб — каза той. — А какво празненство ще устроим само, когато се роди бебето ни! Кога ще бъде?

— След Коледа — каза Катерина. — По Нова година.