Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Constant Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Вярната принцеса

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2011 г.

ISBN: 978-954-365-100-9

История

  1. — Добавяне

Пролетта на 1513 г.

През цялата зима Хенри не говореше за нищо друго, освен за война, а през пролетта Катерина започна да набира многобройна войска и да трупа средства за нахлуването в северна Франция. В договора с Фердинанд се излагаше споразумението той да нахлуе в Гиена от името на Англия по същото време, когато английските войски превземат Нормандия. Императорът на Свещената Римска Империя, Максимилиан, щеше да се присъедини към английската армия в битката на север. Планът не можеше да се провали, ако трите войски атакуваха едновременно, ако военачалниците имаха пълна вяра един в друг.

* * *

Не се изненадвам да открия, че баща ми е водил преговори за мир с Франция точно по същото време, когато карах Томас Улзи, най-доверения си човек, най-верния си помощник, кралския изповедник, да пише до всички градове в Англия и да пита колко войници могат да съберат за служба при краля, когато тръгнем на война във Франция. Знаех, че баща ми ще мисли само за оцеляването на Испания: Испания преди всичко. Не го виня за това. Сега, когато съм кралица, разбирам малко по-добре какво означава да обичаш една страна с такава страст, че да си готов да предадеш всичко — дори родното си дете, както прави той — за да я опазиш. Баща ми, с изгледите за тежка война и малка облага от една страна, и от друга страна, за мир, от който би спечелил всичко, избира мира и приятелските отношения с Франция. Предаде ни съвсем тайно и заблуди дори мен.

Когато новината за огромното му коварство излиза на бял свят, той приписва цялата вина на посланика си и на изгубени писма. Това е неубедително оправдание, но не се оплаквам. Баща ми ще се присъедини към нас веднага щом се появят изгледи, че ще спечелим. Главното за мен сега е, че Хенри ще си получи похода във Франция и ще ме остави на спокойствие да се справя с шотландците.

Той трябва да се научи как да води войници в битка — казва ми Томас Хауард. — А не момчета в бардак — извинете, ваша светлост.

Зная — отвръщам. — Трябва да си извоюва име. Но има толкова голям риск.

Старият войник слага длан върху моята.

Твърде малко крале загиват в битка — казва той. — Не мислете за крал Ричард, защото той почти се натъкна на мечовете. Знаеше, че е предаден. В повечето случаи за кралете се плаща откуп. Рискът не е и наполовина толкова голям като онзи, пред който ще сте изправени, ако екипирате армия и я изпратите през Ламанша във Франция, а после се опитате да надвиете шотландците с хората, които са ви останали.

За миг оставам мълчалива. Не знаех, че е прозрял какво планирам.

Кой знае, че смятам да направя именно това?

Само аз.

Казали ли сте на някого?

Не — казва той стоически. — Моят дълг е на първо място към Англия, и считам, че сте права. Трябва да приключим с шотландците веднъж завинаги, и е по-добре да го направим, докато кралят е на сигурно място отвъд морето.

Виждам, че не се безпокоите твърде много за безопасността ми? — отбелязвам.

Той свива рамене и се усмихва.

Вие сте кралица — казва. — Силно обичана може би. Но винаги можем да си намерим друга кралица. Нямаме друг крал от династията на Тюдорите.

Зная — казвам. Това е истина, ясна и чиста като бистра вода. Аз мога да бъда заменена, но Хенри не може. Не и докато не родя син за Тюдорите.

Томас Хауард е отгатнал плана ми. Не се съмнявам нито за миг какъв е дългът ми. Така е, както Артур ме научи — най-голямата опасност за сигурността на Англия идва от север, от шотландците, и следователно би трябвало да потегля именно на север. Хенри трябва да бъде насърчен да сложи най-хубавите си доспехи, за да тръгне с най-обичаните си приятели на нещо като голям турнир срещу французите. Но по северната граница ще има кървава работа; една победа там ще ни даде сигурност за поколения напред. Ако искам да направя Англия безопасна за себе си и за неродения си син, и за кралете, които ще дойдат след мен, трябва да нанеса поражение на шотландците.

Дори и ако никога не родя син, дори и никога да нямам повод да отида в Уолсингам, за да благодаря на Светата Дева за сина, с който ме е дарила, пак ще съм изпълнила първия си и най-голям дълг към тази страна, моята обична Англия, ако победя шотландците. Дори ако умра, докато го изпълнявам.

Поддържам решимостта на Хенри. Не му позволявам да изгуби самообладанието или волята си. Споря с членовете на кралския съвет, които предпочитат да тълкуват ненадеждността на баща ми като поредния знак, че не бива да тръгваме на война. Отчасти съм съгласна с тях. Мисля, че нямаме сериозна кауза за война срещу Франция, и че не можем да спечелим много. Но знам, че Хенри безумно иска да тръгне на война и смята, че Франция е негов враг, а крал Луи — негов съперник. Искам Хенри да не ми пречи това лято, когато възнамерявам да разгромя шотландците. Знам, че единственото нещо, което може да отклони вниманието му, ще бъде една бляскава и славна война. Искам война, не защото се гневя на французите или защото искам да покажа на баща ми колко сме силни; искам война, защото на юг от нас са французите, а на север — шотландците, и ще трябва да воюваме с едните и да разиграваме другите, за да опазим Англия в безопасност.

Прекарвам часове на колене в кралския параклис; но този, към когото се обръщам, е Артур, в дълги, безмълвни блянове. „Сигурна съм, че съм права, любов моя“, шепна в сключените си ръце. „Сигурна съм, че ти беше прав, когато ме предупреждаваше за опасността от страна на шотландците. Трябва да подчиним шотландците, или никога няма да имаме кралство, в което да може да се спи спокойно. Ако успея да постигна своето, това ще бъде годината, когато ще се реши съдбата на Англия. Ако постигна своето, ще изпратя Хенри срещу французите, а аз ще тръгна срещу шотландците и съдбата ни може да се реши. Знам, че шотландците са по-голямата опасност. Всички мислят за французите — брат ти мисли единствено за тях, — но тези хора не знаят нищо за реалността на войната. Неприятелят, който е от другата страна на морето, колкото и да го мразите, е по-маловажен враг от онзи, който може да прекоси границата ти за една нощ.“

Почти мога да го видя в сенчестата тъмнина зад затворените си клепачи. „О, да“, казвам, като му се усмихвам. „Може и да си мислиш, че една жена не може да води армия. Може и да си мислиш, че една жена не може да носи доспехи. Но аз знам повече за военното дело, отколкото повечето мъже в този миролюбив двор. Това е двор, отдал се на турнири, всички млади мъже си мислят, че войната е игра. Но аз знам какво е войната. Виждала съм я. Това е годината, в която ще ме видиш да потеглям на бой, както правеше майка ми, когато ще ме видиш да се изправям пред нашия враг — единственият враг, който наистина има значение. Сега това е моята страна, ти сам я направи моя страна. И аз ще я защитя заради теб, заради себе си, и заради нашите наследници.“

* * *

Приготовленията в Англия за войната срещу Франция продължиха оживено: Катерина и верният й помощник Томас Улзи, работеха всекидневно по изготвянето на списъци за мобилизиране на войници от градовете, събирането на провизии за армията, изковаването на доспехи и обучаването на доброволците как да маршируват, да се готвят за атака, и за отстъпление, по заповед. Улзи забеляза, че кралицата имаше два списъка за мобилизиране на войници, почти сякаш подготвяше две армии.

— Смятате ли, че ще се наложи да се бием както с французите, така и с шотландците? — попита я той.

— Сигурна съм в това.

— Шотландците ще ни се нахвърлят веднага щом войската ни потегли за Франция — каза той. — Ще трябва да укрепим границите.

— Надявам се да направя повече от това — беше единственото, което тя каза.

— Негова светлост кралят не иска вниманието му да бъде отклонявано от войната му с Франция — изтъкна той.

Тя не му се довери, както му се искаше.

— Знам. Трябва да се погрижим той да има голяма войска, която да отведе в Кале. Не трябва да се разсейва от нищо.

— Ще трябва да задържим някои части, за да се отбраняваме срещу шотландците; те със сигурност ще нападнат — предупреди я той.

— Погранични стражи — каза тя пренебрежително.

Красивият млад Едуард Хауард, с нов плащ с цвета на тъмносиньо море, дойде да се сбогува с Катерина, докато флотилията се готвеше да отплава със заповеди да блокира французите в пристанищата, или ако е възможно, да влезе с тях в битка в открито море.

— Бог да ви благослови — каза кралицата и долови, че гласът й леко трепери от вълнение. — Бог да те благослови, Едуард Хауард, и дано късметът да те съпровожда, както винаги.

Той се поклони ниско:

— Имам късмета на мъж, ползващ се с благоволението на велика кралица, който служи на велика страна — каза. — Чест е да служа на страната си, на краля… и — той сниши гласа си до интимен шепот — и на вас, моя кралице.

Катерина се усмихна. Всички приятели на Хенри споделяха общата склонност да си представят, че се намират на страниците на някой рицарски романс. Камелот никога не беше твърде далече от мислите им. Катерина играеше ролята на дамата от преданията за рицари, откакто беше станала кралица. Харесваше Едуард Хауард повече, отколкото който и да е от другите млади мъже. Искрената му веселост и откритостта му печелеха обичта на всички, а той хранеше страст към флота и към корабите под свое командване, спечелила му одобрението на Катерина, която виждаше, че безопасността на Англия може да бъде осигурена само чрез завладяването на моретата.

— Вие сте моят рицар, и ще прославите своето и моето име — каза му тя, и видя как очите му блеснаха от удоволствие, докато свеждаше тъмнокосата си глава да целуне ръката й.

— Ще ви докарам няколко френски кораба — обеща й той. — Доведох ви шотландски пирати, сега ще имате и френски галеони.

— Имам нужда от тях — каза тя искрено.

— Ще ги получите, дори и ако умра, докато се опитвам да се справя.

Тя вдигна пръст.

— Никакво умиране — предупреди го. — Имам нужда и от вас. — Подаде му другата си ръка. — Ще мисля за вас всеки ден, а също и в молитвите си — обеща му.

Той се изправи и излезе, развявайки вихрено новия си плащ.

* * *

Празникът на свети Георги дойде, ние все още чакаме новини от английския флот, когато пристига пратеник с мрачно лице. Хенри е до мен, когато младият човек най-сетне ни разказва за морската битка, която Едуард беше толкова уверен, че ще спечели, за която бяхме толкова сигурни, че ще докаже надмощието на нашите кораби над френските. Баща му стои до мен, когато научавам участта на Едуард, на моя рицар Едуард, който беше толкова сигурен, че ще докара със себе си в пристанището на Лондон френски галеони.

Той притиснал френския флот в Брест и те не се осмелили да излязат в открито море. Бил твърде нетърпелив, за да ги изчака да предприемат следващия ход, твърде млад да играе дълга игра. Оказал се глупак, невинен глупак, като половината млади придворни с тяхното убеждение, че са непобедими. Влязъл в битка като момче, което няма страх от смъртта, което не познава смъртта, което няма дори здравия разум да се бои от собствената си смърт. Подобно на испанските грандове от моето детство, смяташе, че страхът е болест, която той никога не може да прихване. Смяташе, че Бог го е избрал за благоволението си пред всички други и нищо не може да го докосне.

Тъй като английският флот не бил в състояние да продължи напред, а французите си седели удобно в пристанището, той взел няколко гребни лодки и ги изпратил в пристанището, под обстрела на френските оръдия. Това беше загуба, ужасно пропиляване на живота на хората му и на неговия собствен — и то само защото беше твърде нетърпелив, за да чака, и твърде млад, за да мисли. Съжалявам, че изпратихме него, скъпия Едуард, скъпия млад глупак, да намери собствената си смърт. Но после си спомням, че съпругът ми не е по-възрастен, и със сигурност — не по-благоразумен, и че има дори по-малко познания за света на войната, и че дори аз, жена на двайсет и седем години, омъжена за момче, едва достигнало пълнолетие, мога да допусна грешката да мисля, че не мога да се проваля.

Едуард лично повел отряда, който трябвало да се качи на флагманския кораб на френския адмирал — извънредно дръзка постъпка — и почти веднага неговите хора му изменили, да им прости Господ, и го изоставили, когато битката станала твърде разгорещена за тях. Скочили от палубата на френския кораб в собствените си гребни лодки; някои се хвърлили в морето в ужаса си, че са далече, а около тях снарядите падали като градушка. Потеглили, оставяйки го да се бие като обезумял, опрял гръб в мачтата, посичайки всичко наоколо с меча си, безнадеждно превъзхождан по численост. Втурнал се настрани и ако там е имало лодка, може би е щял да успее да се спусне до нея. Но тях ги нямало. Откъснал от шията си златната свирка, белег на службата му, и я хвърлил надалече в морето, така че французите да не се доберат до нея, а после се обърнал и започнал отново да се бие. Паднал, сражавайки се; дузина саби го промушили; все още се биел, когато се подхлъзнал и паднал, подпирайки се с една ръка, докато още размахвал меча си. После едно острие жадно прерязало ръката, с която държал меча, и той вече не се биел. Можели да отстъпят назад и да уважат храбростта му; но не го сторили. Продължили да го притискат и му се нахвърлили като гладни кучета на пазара за месо в Смитфийлд. Умрял от стотици прободни рани.

Хвърлили тялото му в морето — толкова малко ги било грижа за него, тези френски войници, тези така наречени християни. Показали толкова малко християнско милосърдие, че със същия успех можели да бъдат диваци, можели да бъдат маври. Не помислили за последно причастие, за молитва за мъртвия, не им хрумнало да го погребат по християнски, макар че свещеник го гледал как умира. Хвърлили го в морето, сякаш не бил нещо повече от развалена храна за рибите.

После осъзнали, че това бил Едуард Хауард, моят Едуард Хауард, адмиралът на английския флот, син на един от най-видните благородници в Англия, и съжалили, че го изхвърлили през борда като мъртво куче. Не защото се събудило чувството им за чест — о, нищо подобно — а защото можели да го върнат срещу откуп на семейството му, а Бог е свидетел, че щяхме да платим добре, за да си върнем скъпия Едуард. Изпратили моряците в лодки с куки, за да извлекат отново тялото му на повърхността. Изпратили ги да измъкнат клетото му мъртво тяло, сякаш той бил отломка от претърпял крушение кораб. Изтърбушили тялото му като шаран, изрязали сърцето му, осолили го като риба, откраднали дрехите му за спомен и ги изпратили във френския двор. Насечените късове, останали от него, изпратили у дома на баща му и на мен.

Тази жестока история ми напомня за Хернандо Перес дел Пулгар, който поведе онзи отчаяно дързък набег в Алхамбра. Ако го бяха заловили, щяха да го убият, но не вярвам, че дори маврите щяха да извадят сърцето му просто за забавление. Щяха да го почетат като велик враг, като човек, който заслужава да му бъде засвидетелствано уважение. Щяха да ни върнат тялото му с един от благородните си рицарски жестове. Бог знае, че щяха да съчинят песен за него още преди да е минала и седмица, щяхме да я пеем надлъж и нашир из Испания, преди да са изтекли и две седмици, а след по-малко от месец щяха да са построили фонтан в негова чест. Те бяха маври; но притежаваха благоприличие, от което тези християни са напълно лишени. Когато мисля за тези французи, се срамувам да нарека маврите „варвари“.

Хенри е потресен от тази история и от нашето поражение, а бащата на Едуард се състарява с десет години през десетте минути, които са нужни на вестоносеца, за да му съобщи, че тялото на сина му е долу, в една каруца, но дрехите му са изпратени като плячка на мадам Клод, дъщерята на краля на Франция, а френският адмирал е запазил сърцето му за спомен. Не мога да утеша никого от двамата: самата аз съм твърде потресена. Отивам в параклиса си и изплаквам скръбта си пред Светата Дева, която сама знае какво е да обичаш един млад мъж и да Го видиш как отива на смърт. А когато коленича, се заклевам, че французите ще съжаляват за деня, в който посякоха моя рицар-защитник. Ще има разплата за това подло дело. Никога няма да им простя.