Филипа Грегъри
Вярната принцеса (6)

Оксфорд
Коледа 1501 г.

Потеглиха няколко дни преди Коледа. Пред хората разговаряха помежду си с безупречна вежливост, и напълно се пренебрегваха взаимно, когато никой не гледаше — спазваха твърдо този принцип. Кралицата беше помолила да им се разреши да останат поне за дванайсетдневното празненство, но нейна светлост, майката на краля бе постановила те да прекарат своята Коледа в Оксфорд: това щеше да даде на народа възможност да види принца и новата принцеса на Уелс, а думата на майката на краля беше закон.

Каталина пътуваше с носилка, тръскана безмилостно по замръзналите пътища, с мулета, които газеха с усилие през бродовете, премръзнала до кости, независимо от многото завивки и кожи, с които я загръщаха. Майката на краля бе заявила, че тя не бива да язди, поради опасността от падане. Неизречената надежда беше, че Каталина носи дете. Самата Каталина не каза нищо, за да потвърди или отхвърли тази надежда. Артур беше олицетворение на безмълвието.

Те имаха отделни стаи по време на пътуването до Оксфорд, и отделни стаи в колежа „Модлин“, когато пристигнаха. Хористите бяха готови, кухните бяха готови, Оксфорд беше готов да им предложи изключително пищното си гостоприемство; но принцът и принцесата на Уелс бяха хладни и мрачни като времето.

Вечеряха заедно, настанени на голямата маса, от която можеха да виждат залата долу, и всички граждани на Оксфорд, които можаха да се поберат в галерията, заеха местата си и гледаха как принцесата слага малки хапки храна в устата си и обръща рамо към съпруга си, докато той се оглеждаше из залата в търсене на събеседници, сякаш вечеряше сам.

Въведоха танцьори и акробати, коледари и актьори. Принцесата се усмихваше много любезно и мило, но така и не се засмя; раздаде малки кесии с испански монети на всички, които ги забавляваха, и им благодари, че са дошли; но нито веднъж не се обърна към съпруга си да го попита дали вечерта му доставя удоволствие. Принцът се разхождаше из стаята, приветлив и любезен към големците на града. Говореше на английски през цялото време, а съпругата му, която говореше испански, трябваше да чака някой да благоволи да я заговори на френски или латински. Вместо това хората се скупчваха около принца и бъбреха, шегуваха се и се смееха, почти сякаш се присмиваха на нея и не искаха тя да разбере шегата. Принцесата седеше сама, във вдървена поза върху твърдия стол, с високо вдигната глава и лека, предизвикателна усмивка на устните.

Най-сетне стана полунощ и дългата вечер можеше да свърши. Каталина се надигна от мястото си и загледа как придворните се снишават в поклони и реверанси. Тя направи нисък испански реверанс на съпруга си: дуенята й стоеше зад нея с твърдо като кремък лице.

— Желая ви лека нощ, ваша светлост — каза принцесата на латински, с ясен глас и съвършен акцент.

— Ще дойда в стаята ви — каза той. Разнесе се приглушено одобрително мърморене: дворът искаше похотлив принц.

Бузите й поруменяха при това толкова открито изявление. Не можеше да каже нищо. Не можеше да му откаже; но начинът, по който се надигна и излезе от стаята, не му обещаваше топло посрещане, когато останеха насаме. Дамите й направиха реверансите си и я последваха в малък оскърбен рояк, излизайки с шумолене като многоцветен воал, влачещ се след нея. Придворните се усмихнаха тайно, прикривайки уста с ръце, на високия дух на невестата.

Артур дойде при нея половин час по-късно, разгорещен от пиене и негодувание. Намери я все още облечена да го чака до огъня; дуенята й беше до нея, стаята бе ярко осветена от свещи, дамите й още си говореха и играеха карти, сякаш бе средата на следобеда. Тя по нищо не приличаше на млада жена, която се кани да си легне.

— Добър вечер, милорд — каза тя, надигна се и му направи реверанс, когато той влезе.

Артур бе принуден да спре, преминавайки в отстъпление още при първия сблъсък. Беше готов за лягане, по нощница, само с една роба, наметната на раменете. Остро си даде сметка за босите си крака и уязвимите, изложени на показ пръсти. Каталина бе ослепителна в изисканото си вечерно облекло. Всички дами се обърнаха и го погледнаха, с недружелюбни изражения. Артур остро осъзнаваше, че беше по нощница, бос, и че един от хората му зад него едва потискаше смеха си.

— Очаквах да сте в леглото — каза той.

— Разбира се, мога да отида в леглото — отвърна тя с ледена любезност. — Точно се готвех да си легна. Много е късно. Но когато обявихте така открито, че желаете да ме посетите в покоите ми, си помислих, че сигурно възнамерявате да доведете със себе си целия двор. Помислих си, че ще кажете на всички да дойдат в покоите ми. Защо иначе ще го обявявате гръмогласно, та всички да могат да чуят?

— Не съм го обявил гръмогласно!

Тя повдигна вежда в безмълвно противоречие.

— Ще остана за нощта — каза той упорито. Отиде с резки крачки до вратата на спалнята й. — Дамите могат да се разотиват по леглата си, късно е. — Той кимна на придружителите си. — Оставете ни. — Влезе в стаята й и затвори вратата след себе си.

Тя го последва и затвори зад гърба си вратата, оставяйки зад нея своите смутени и скандализирани дами. С гръб към вратата го загледа как смъква рязко халата и нощницата си, така че остава гол, и се покатерва в леглото й. Той оправи възглавниците и се облегна назад, с ръце, скръстени върху тесните голи гърди, като човек, който очаква забавление.

Беше неин ред да се почувства неудобно.

— Ваша светлост…

— По-добре се съблечете — подметна заядливо той. — Както казвате, много е късно.

Тя се обърна на една страна, после на друга.

— Ще повикам доня Елвира.

— Направете го. Повикайте и другите, които ви събличат. Не се смущавайте от мен, моля ви.

Каталина прехапа устна. Той виждаше неувереността й. Беше й непоносимо да я разсъбличат пред него. Тя се обърна и излезе от спалнята.

От съседната стая се разнесе гневен испански говор. Артур се ухили: предположи, че тя бе изгонила дамите си от стаята и се съблича там. Когато се върна, той видя, че е бил прав. Тя носеше бяла нощница, украсена с изящна дантела, а косата й беше прибрана в дълга плитка, която се спускаше надолу по гърба й. Приличаше повече на малко момиче, отколкото на надменната принцеса, каквато беше само преди броени мигове, и той почувства как желанието му се надига заедно с друго чувство: нежност.

Тя хвърли поглед към него с неприветливо изражение и каза:

— Ще трябва да си прочета молитвите.

Отиде до молитвения стол и коленичи пред него. Той я загледа как сведе глава над сключените си ръце и зашепна. За първи път раздразнението го напусна, и той си помисли колко ли трябва да й е трудно. Със сигурност неговото смущение и страх бяха нищо в сравнение с нейните: сама в чужда страна, изцяло на разположение на едно момче, с няколко месеца по-малко от нея, без истински приятели и без семейство, далече от всичко и всички, които познаваше.

Леглото беше топло. Виното, което беше изпил за кураж, сега го караше да се чувства сънлив. Облегна се назад на възглавницата. Молитвите й отнемаха дълго време, но за един мъж беше добре да има набожна съпруга. Затвори очи при тази мисъл. Помисли си, че когато тя дойдеше в леглото, той щеше да я вземе уверено, но внимателно. Беше Коледа, трябваше да бъде мил с нея. Тя вероятно беше самотна и се страхуваше. Трябваше да бъде великодушен. С топлота си помисли колко любящ щеше да бъде към нея, и колко признателна щеше да бъде тя. Може би щяха да се научат да си доставят взаимно удоволствие, може би той щеше да я направи щастлива. Той задиша по-дълбоко, издаде лекичко сърдито хъркане. Заспа.

Каталина вдигна глава от молитвите си, огледа се и се усмихна с чувство на неподправен триумф. После, съвсем безмълвно, се промъкна в леглото до него и като се намести внимателно, така че дори крайчецът на нощницата й да не може да го докосне, се приготви за сън.

* * *

Смяташе да ме поставиш в неловко положение пред дамите ми, пред целия двор. Мислеше си, че можеш да ме посрамиш и да възтържествуваш над мен. Но аз съм принцеса на Испания и съм познала и видяла неща, които ти, в тази безопасна малка страна, в това самодоволна малко убежище, никога не би и сънувал. Аз съм инфантата, аз съм дъщеря на двамата най-могъщи монарси в целия християнски свят, които единствени победиха най-голямата заплаха, изправяла се срещу него. В продължение на седемстотин години маврите — империя, по-могъща от тази на римляните — владееха Испания, и кой ги прогони? Майка ми! Баща ми! Затова не трябва да си мислиш, че се страхувам от теб — от теб, принцът като розово цветче, или както там те наричат. Никога няма да се принизя да сторя нещо, което една испанска принцеса не бива да прави. Никога няма да бъда дребнава или злобна. Но ако ме предизвикаш, ще те победя.

* * *

На сутринта Артур не й говореше: буйната му момчешка гордост беше напълно потъпкана. Тя го беше посрамила в бащиния му двор, като отказа да го допусне в покоите си, а сега го беше посрамила и насаме. Той имаше чувството, че тя му бе заложила капан, беше го направила на глупак, и че дори сега му се присмива. Надигна се и излезе, нацупен и мълчалив. Отиде на литургия и не погледна Каталина в очите, отиде на лов и отсъства цял ден. Вечерта не й говореше. Гледаха пиеса, седнали един до друг, и цяла вечер не си размениха нито дума. Останаха в Оксфорд цяла седмица, а не разменяха повече от дузина думи всеки ден. Той тайно даде горчива клетва пред себе си, че няма да й проговори никога, никога повече. Щеше да й направи дете, ако можеше, щеше да я унижава по всеки възможен начин, но никога, никога, никога повече нямаше да спи в леглото й.

Когато настъпи сутринта, в която трябваше да продължат към Лъдлоу, небето бе посивяло от облаци, подобни на тлъсти издути кореми, пълни със сняг. Каталина излезе от входната врата на колежа и се присви, когато леденият, влажен въздух я удари в лицето. Артур не й обърна внимание.

Тя излезе в двора, където свитата й беше готова и я чакаше. Поколеба се пред носилката. Осени го мисълта, че тя приличаше на затворник, който се колебае, преди да се качи в каруцата. Нямаше право на избор.

— Няма ли да е много студено? — попита тя.

Той се обърна към нея със сурово изражение.

— Ще трябва да свикнете със студа, вече не сте в Испания.

— И сама виждам.

Тя отметна завесите на носилката. Вътре имаше завивки, с които да се загърне, и възглавници, на които да се облегне, но не изглеждаше много уютно.

— Става още по-лошо — каза той жизнерадостно. — Далеч по-студено, вали дъжд, суграшица или сняг, и става по-тъмно. През февруари имаме само два часа дневна светлина в най-добрия случай, а после има мразовити мъгли, които превръщат деня в нощ, така че е вечно сиво.

Тя се обърна и вдигна поглед към него:

— Не можем ли да тръгнем в друг ден?

— Вие се съгласихте да дойдете — отвърна той заядливо. — Щях с радост да ви оставя в Гринич.

— Направих, каквото ми казаха.

— Така че ето ни тук. Пътуваме, както ни е заповядано.

— Вие поне можете да се движите и да се топлите — каза тя жално. — Не може ли да яздя?

— Нейна светлост майката на краля каза, че не можете.

Тя направи лека гримаса, но не възрази.

— Изборът е ваш. Да ви оставя ли тук? — попита той рязко, сякаш нямаше много време за тези колебания.

— Не — каза тя. — Разбира се, че не.

Качи се в носилката и придърпа завивките върху краката и около раменете си.

Артур яздеше начело на излизане от Оксфорд, като кимаше и се усмихваше на хората, излезли да го приветстват. Каталина затвори завесите на носилката си, за да се предпази от студения вятър и любопитните погледи, отказвайки да покаже лицето си.

Спряха за вечеря в голяма къща по пътя, и Артур влезе да се храни, без дори да изчака, за да помогне на Каталина да слезе от носилката. Стопанката на къщата, разтревожена, излезе навън при носилката и намери Каталина да излиза, препъвайки се, с побеляло лице и зачервени очи.

— Принцесо, добре ли сте? — попита я жената.

— Студено ми е — каза Каталина измъчено. — Замръзвам от студ. Мисля, че никога не ми е било толкова студено.

Тя не вечеря почти нищо, не можаха да я накарат изобщо да пийне вино. Изглеждаше готова да падне от изтощение; но щом се нахраниха, Артур настоя да продължат: имаха да пропътуват още двайсет мили преди падането на ранния зимен здрач.

— Не може ли да откажете? — попита я Мария де Салинас с бърз шепот.

— Не — каза принцесата. Надигна се от мястото си, без да каже и дума повече. Но когато отвориха голямата дървена врата, за да излязат във вътрешния двор, около тях кръжаха малки снежинки.

— Не можем да пътуваме в това време, скоро ще се стъмни и ще изгубим пътя! — възкликна Каталина.

— Няма да изгубя пътя — каза Артур и отиде с решителни крачки при коня си. — Вие ще ме следвате.

Стопанката на къщата прати един слуга да изтича за затоплен камък, който да сложат в носилката в краката на Каталина. Принцесата се качи вътре, уви завивките около раменете си, и мушна ръцете си дълбоко под тях.

— Сигурна съм, че той няма търпение да ви отведе в Лъдлоу, за да ви покаже замъка си — каза жената, като се опитваше да погледне от най-добрата страна на едно окаяно положение.

Напуснаха топлината и светлините на голямата къща и чуха как вратите се захлопнаха зад тях, когато обърнаха конете на запад, към бялото слънце, което се спускаше ниско на хоризонта. Беше само два часа след пладне, но небето бе така изпълнено със снежни облаци, че над хълмистия пейзаж бе легнало зловещо сиво сияние. Пътят се виеше като змия пред тях, кафяви коловози на фона на кафяви ниви, и двете — избледнели до бяло под мъглата на снежната вихрушка. Артур яздеше напред, пеейки весело. Носилката на Каталина се тътреше с усилие отзад. При всяка стъпка мулетата подхвърляха носилката на една страна, а после — на друга: тя трябваше да се подпира с ръка на ръба, за да се задържи на мястото си и пръстите й премръзнаха, а след това изтръпнаха, посинели от студ. Завесите отблъскваха най-едрите снежинки, но не и упоритите, пронизващи течения. Ако отметнеше някое ъгълче, за да погледне навън към околността, виждаше бяла вихрушка; снежинките танцуваха и кръжаха над пътя, а небето сякаш ставаше все по-сиво с всеки изминал миг.

Слънцето залезе, бяло в бялото небе, и светът стана по-сенчест. Сняг и облаци обгърнаха малката кавалкада, която си проправяше с криволичене път през бяла земя под сиво небе.

Конят на Артур препускаше в лек галоп напред, принцът седеше с лекота на седлото, едната му облечена в ръкавица ръка беше върху повода на коня, другата — върху камшика. Носеше дебело вълнено бельо под дебелото си кожено палто, и меки, топли кожени ботуши. Каталина го гледаше как язди напред. Беше й твърде студено и бе твърде нещастна, за да може дори да го ненавижда. Повече от всичко друго й се искаше той да се върне назад, за да й каже, че пътуването е почти свършило, че са пристигнали.

Мина един час: мулетата вървяха надолу по пътя, с глави, сведени ниско, за да се предпазят от вятъра, който въртеше и запращаше снежинки около ушите им и в носилката. Сега снегът ставаше по-гъст, изпълваше въздуха и се стелеше, навяван от вятъра, в коловозите на пътя. Каталина се беше прегърбила под завивките, лежейки като дете, с бързо изстиващия камък върху корема, с вдигнати нагоре прибрани колене, с подпъхнати под тялото студени ръце, свела лице, заравяйки го в кожите. Краката й замръзваха от студ, в завивките на гърба й имаше пролука и от време на време тя потреперваше, щом оттам нахлуеше нова струя леден въздух.

Навсякъде наоколо, пред носилката, се чуваше как мъжете бъбрят за студа и се смеят, заричайки се, че ще си хапнат добре, когато керванът стигнеше в Бърфорд. После гласовете сякаш вече идваха от много далече; от студ и изтощение Каталина се унесе в сън.

Замаяна, тя се събуди, когато носилката се тръсна и спря, а завесите бяха отметнати назад. Заля я вълна от леденостуден въздух, тя сведе глава и изхлипа от неприятното усещане.

— Инфанта? — попита доня Елвира. Дуенята беше яздила мулето си и движението я беше сгрявало. — Инфанта? Слава на Бога, най-после пристигнахме.

Каталина не вдигаше глава.

— Инфанта, чакат ви, за да ви поздравят.

Каталина все така не вдигаше поглед.

— Какво е това?

Беше гласът на Артур: той беше видял как оставят носилката на земята и дуенята се навежда над нея. Видя, че купчината завивки не се раздвижи. За миг, прободен от остра тръпка на удивление, си помисли, че принцесата може да се е разболяла. Мария де Салинас го изгледа укорително.

— Какво има?

— Нищо. — Доня Елвира изправи гръб и застана между принца и младата му съпруга, закривайки Каталина с тялото си като щит, когато той скочи от коня си и се отправи към нея. — Принцесата беше заспала, сега се съвзема.

— Ще я видя — каза той. Отмести жената настрани с уверена ръка и коленичи до носилката.

— Каталина? — попита тихо.

— Премръзнала съм от студ — изрече тих, едва доловим глас. Тя повдигна глава и той видя, че беше бяла като самия сняг, а устните й бяха сини. — Т-толкова ми е студено, че ще умра и тогава ти ще бъдеш щастлив. Можеш да ме п-погребеш в тази ужасна страна и да се ож-ожениш за някоя дебела, глупава англичанка. А аз никога няма да видя… — тя млъкна рязко и се задави от ридания.

— Каталина?

Той беше напълно изумен.

— Никога повече няма да видя м-майка си. Но тя ще узнае, че си ме убил с твоята ужасна страна и жестокостта си.

— Не съм бил жесток! — рязко отвърна той веднага, напълно сляп за събиращата се около тях тълпа от придворни. — За Бога, Каталина, не бях виновен аз!

— Ти си жесток — тя повдигна лице от завивките. — Жесток си, защото…

Именно тъжното й, бяло, покрито със следи от сълзи лице му каза далеч повече, отколкото думите й някога биха могли да сторят. Изглеждаше като някоя от сестрите му, когато баба им ги гълчеше. Не приличаше на всяваща страх, сипеща оскърбления испанска принцеса: приличаше на момиче, което са тормозили, докато са го докарали до сълзи — и той осъзна, че именно той я беше измъчил, той я беше разплакал, и я беше оставил в студената носилка през целия следобед, докато самият той бе яздил напред и се беше наслаждавал на мисълта за неудобството й.

Артур посегна към завивките и измъкна леденостудената й ръка. Пръстите й бяха вкочанени от студ. Разбра, че беше сгрешил. Поднесе посинелите връхчета на пръстите й към устата си и ги целуна, после ги притисна към устните си и духна върху тях с топлия си дъх.

— Да ми прости Господ — каза той. — Забравих, че съм съпруг. Не знаех как да бъда съпруг. Не си давах сметка, че мога да те разплача. Няма да го сторя никога повече.

Тя примигна: сините й очи плуваха в неизплакани сълзи.

— Какво?

— Сгреших. Бях разгневен, но постъпих съвсем неправилно. Нека те заведа вътре, там ще се стоплим и ще ти кажа колко съжалявам, и никога повече няма да бъда невнимателен към теб.

Тя веднага започна да се бори да се измъкне от завивките, и Артур ги дръпна от краката й. Тя беше толкова схваната и премръзнала, че се препъна, когато се опита да се изправи. Без да обръща внимание на приглушените протести на дуенята й, той отривисто я вдигна на ръце и я пренесе като невеста през прага на залата.

Внимателно я остави пред буйния огън, нежно отметна назад качулката й, развърза наметката й, разтри ръцете й. Отпрати с махване на ръка слугите, които искаха да дойдат, за да й свалят наметката, и й предложи вино. Създаде около тях малък кръг на покой и тишина, и загледа как руменината се връща в бледите й бузи.

— Съжалявам — каза искрено. — Бях ти много, много сърдит, но не биваше да те водя толкова надалече в такова лошо време и никога не биваше да допускам да ти е студено. Беше несправедливо от моя страна.

— Прощавам ти — прошепна тя: лека усмивка озари лицето й.

— Не знаех, че трябва да се грижа за теб. Не помислих. Държах се като дете, като грубо дете. Но сега знам, Каталина. Никога повече няма да бъда груб с теб.

Тя кимна.

— О, моля те. И ти също трябва да ми простиш. Бях груба с теб.

— Така ли?

— В Оксфорд — прошепна тя, с много нисък глас.

Той кимна.

— И какво ще ми кажеш?

Тя хвърли крадешком бърз поглед нагоре към него. Не се преструваше на обиден. Той си беше още момче, с присъщото за едно момче изострено чувство за справедливост. Нуждаеше се от истинско извинение.

— Много, много съжалявам — каза тя, говорейки единствено истината. — Това не беше добра постъпка, и на сутринта съжалявах, но не можех да ти кажа.

— Ще си легнем ли сега? — прошепна й той, приближил уста плътно до ухото й.

— Можем ли?

— Ако кажа, че си болна?

Тя кимна и не каза нищо повече.

— Принцесата е неразположена заради студа — съобщи Артур, без да се обръща конкретно към някого. — Доня Елвира ще я отведе в стаята й, а аз ще вечерям там, насаме с нея, по-късно.

— Но хората са дошли да видят ваша светлост… — изрече умолително домакинът му. — Подготвили са ви развлечения, и биха искали да изслушате някои спорове…

— Ще се срещна с всички тях в залата сега, и ще останем и утре. Но принцесата трябва да отиде в покоите си веднага.

— Разбира се.

Около принцесата настъпи суматоха, докато дамите й, начело с доня Елвира, я поведоха към стаята й. Каталина хвърли поглед назад към Артур.

— Моля, елате в стаята ми за вечеря — каза тя достатъчно ясно, за да я чуят всички. — Желая да ви видя, ваша светлост.

За него това означаваше невероятно много: да я чуе как показва пред всички, че го желае. Той прие комплимента с поклон, а после поръча да му донесат чаша ейл, разреши много великодушно споровете на половин дузината мъже, дошли да се срещнат с него, а после се извини и отиде в стаята й.

 

 

Каталина го чакаше сама до огнището. Беше отпратила дамите си, слугите си, нямаше никой, който да им сервира, бяха съвсем сами. Той едва не се отдръпна назад при вида на празната стая: принцовете и принцесите от династията на Тюдорите никога не биваха оставяни насаме. Но тя беше пропъдила слугите, които трябваше да прислужват на масата, беше отпратила дамите, които трябваше да вечерят заедно с тях. Беше отпратила дори дуенята си. Нямаше никой, който да види в какво беше превърнала покоите си, нито как беше подредила масата за вечеря.

Беше обвила простите дървени мебели в шалове от лек плат в ярки цветове, беше окачила шалове дори над гоблените, за да скрие студените стени, така че стаята приличаше на прекрасна шатра.

Беше наредила да изрежат с трион краката на масата, превръщайки ги в ниски пънчета, така че масата беше поставена ниско, като столче за крака — изключително нелепа и смешна мебел. Беше поставила големи възглавници в двата края, сякаш трябваше да се хранят полуизлегнати като диваци. Вечерята беше подредена на масата, на нивото на коленете им, придърпана до топлината на горящите пънове като на някакво варварско пиршество, навсякъде имаше свещи и наситен аромат като от тамян, тежък и опияняващ като в църква по време на празник.

Артур понечи да възроптае срещу безумното разточителство — отрязаните крака на масата — но после се поколеба. Това навярно не беше просто някакво момичешко лекомислие; тя се опитваше да му покаже нещо.

Беше облечена в изключително необичайни одежди. На главата й имаше тюрбан от най-фина коприна, увит и завързан на възел като коронка, с шлейф, висящ като опашка отзад, който бе затъкнала небрежно от едната страна на украшението за глава, сякаш готова да го спусне над лицето си като воал. Вместо прилична рокля носеше проста долна риза от най-фината, най-леката коприна, опушено синя на цвят, толкова фина, че той почти можеше да вижда през нея, да зърне бледата й кожа отдолу. Почувства как сърцето му заблъска глухо в гърдите, когато осъзна, че тя бе гола под ефирната коприна. Под долната дреха тя носеше панталони до глезена — подобни на мъжки панталони — но въпреки това съвсем различни от тях, защото бяха бухнали, падащи от стройните й бедра, където бяха пристегнати със златиста връв, до стъпалата й, където бяха завързани отново над стъпалата й, наполовина боси, пъхнати в изящни алени пантофи, извезани със златна нишка. Той я огледа от горе до долу, от варварския тюрбан до турските пантофи, и откри, че е изгубил дар-слово.

— Не харесваш дрехите ми — каза с равен тон Каталина, а той беше твърде неопитен да осъзнае колко дълбоко смущение беше на път да изпита тя.

— Никога преди не съм виждал подобни — заекна той. — Това арабски дрехи ли са? Покажи ми!

Тя се завъртя на място, като го погледна през рамо, а после се върна отново да застане с лице към него.

— В Испания всички ги носим — каза тя. — Майка ми също. Те са по-удобни от роклите, и по-чисти. Всичко може да се пере, не като кадифените платове и броката.

Той кимна; сега долови леко ухание на розова вода, което лъхаше от коприната.

— И държат хладно в горещите дни — добави тя.

— Те са… красиви.

Едва не каза „варварски“ и беше много щастлив, че не го направи, защото очите й светнаха.

— Така ли смяташ?

— Да.

Изведнъж тя вдигна ръце и се завъртя отново, за да му покаже пърхащото движение на панталоните и лекотата на късата дреха.

— За спане ли ги обличате?

Тя се засмя.

— Носим ги почти през цялото време. Майка ми винаги ги носи под доспехите си, далеч по-удобни са от всичко друго, а тя не може да носи рокля под ризницата от метални брънки.

— Не…

— Когато приемаме посланици от християнски страни, или за важни държавни случаи, или когато дворът пирува, носим рокли и мантии, особено на Коледа, когато е студено. Но в покоите си, и винаги през лятото, и винаги по време на поход, носим мавърски дрехи. Лесно се шият, и лесно се перат, лесно се пренасят, и са най-доброто облекло.

— Не можеш да го носиш тук — каза Артур. — Много съжалявам. Но нейна светлост, майката на краля щеше да възрази, ако знаеше, че изобщо си взела тези дрехи със себе си.

Тя кимна:

— Зная това. Майка ми беше против дори да ги вземам със себе си. Но исках нещо да ми напомня за вкъщи, и си помислих, че може да ги държа в раклите си и да не казвам на никого. После, тази вечер, си помислих, че мога да ти покажа. Да ти покажа себе си, и каква бях някога.

Каталина пристъпи встрани и му направи знак да се приближи до масата. Той се чувстваше твърде едър, твърде тромав и инстинктивно се приведе, изхлузи ботушите си за езда и стъпи върху пищните килими бос. Тя кимна леко в знак на одобрение и го подкани да седне. Той се отпусна върху една от възглавниците със златна бродерия.

Тя спокойно седна срещу него и му подаде купа благоуханна вода, заедно с бяла кърпа. Той потопи пръсти и ги избърса. Тя се усмихна и му поднесе златно блюдо, отрупано с храна. Беше ястие, което той помнеше от детството си — печени пилешки бутчета, бъбреци с много подправки, с бели пшеничени хлебчета: истинска английска вечеря. Но тя беше накарала да сервират само малки порции върху всяка отделна чиния, изкусно подредени вкусни хапки. Беше поръчала да сервират ябълкови резени редом с месото и беше добавила няколко редки видове месо с подправки до резенчета захаросани сливи. Беше направила всичко по силите си, за да му поднесе испанска вечеря, с цялата изтънченост и разкош на мавърския вкус.

Артур се отърси от предубеждението си.

— Това е… прекрасно — каза той, търсейки дума, с която да го опише. — Това е… като картина. Ти приличаш на… — не можеше да се сети за нищо, виждано някога, което да прилича на нея. После го споходи един образ. — Приличаш на картината, която веднъж видях изрисувана върху едно блюдо — каза той. — Съкровище на майка ми, от Персия. Приличаш на онази рисунка. Непозната, и прекрасна.

Похвалата му я накара да засияе.

— Искам да разбереш — каза тя, като говореше внимателно на латински. — Искам да разбереш каква съм. Cuiusmodi sum.

— Каква си?

— Аз съм твоя съпруга — увери го тя. — Аз съм принцесата на Уелс, ще бъда кралица на Англия. Ще бъда англичанка. Това е съдбата ми. Но освен това, аз съм и инфантата на Испания, на Ал Андалус.

— Знам.

— Знаеш; но не го осъзнаваш истински. Ти не познаваш Испания, не познаваш мен. Искам да ти обясня себе си. Искам да опознаеш Испания. Аз съм принцеса на Испания. Аз съм любимка на баща си. Когато вечеряме сами, се храним по този начин. Когато сме на военен поход, живеем в палатки и седим пред мангалите по този начин, а ние бяхме в поход през всяка година от живота ми, докато станах на седем.

— Но вие сте християнски двор — възрази той. — Вие сте сила в християнския свят. Имате столове, истински столове, трябва да се храните на истинска маса.

— Само на официални държавни приеми — каза тя. — Когато сме в покоите си, живеем така, като маври. О, молим се преди и след хранене, благодарим на Единия Бог, когато разчупваме хляба. Но не живеем така, както живеете вие тук, в Англия. Имаме красиви градини, пълни с водоскоци, и течаща вода. В дворците си имаме стаи, инкрустирани със скъпоценни камъни и надписи със златни букви, които казват красиви истини в поетична форма. Имаме бани с топла вода, в които да се къпем, и гъста пара, която да изпълва благоуханната стая, имаме хранилища за лед, които през зимата пълним със сняг от планините, та плодовете и напитките ни да се изстудяват през лятото.

Думите бяха така прелъстителни, както и образите.

— Представяш себе си толкова странно — каза той неохотно. — Като излязла от вълшебна приказка.

— Сега тепърва осъзнавам колко странни и непознати сме един за друг — каза Каталина. — Мислех си, че твоята страна ще бъде като моята, но тя е твърде различна. Започвам да си мисля, че ние приличаме повече на персите, отколкото на германските племена. Ние сме по-скоро като арабите, отколкото като вестготите. Навярно ти си мислел, че ще бъда принцеса като сестрите ти, но аз съм съвсем, съвсем различна.

Той кимна и каза предпазливо:

— Ще трябва да опозная твоите обичаи. Както и ти ще трябва да усвоиш моите.

— Аз ще бъда кралица на Англия. Ще трябва да стана англичанка. Но искам да знаеш каква бях като момиче.

Артур кимна и попита:

— Беше ли ти много студено днес?

Усещаше странно ново чувство, като тежест в корема. Разпозна в това усещане тревога, породена от мисълта, че тя е нещастна.

Каталина срещна открито погледа му.

— Да — каза. — Беше ми много, много студено. А после си помислих, че съм била груба към теб и бях много нещастна. След това си помислих, че съм далече от дома си и от топлината, и от слънцето, и от майка си, и много ми домъчня за вкъщи. Днес беше ужасен ден. Днешният ден беше ужасен за мен.

Той й протегна ръка:

— Мога ли да те утеша?

Връхчетата на пръстите й срещнаха неговите:

— Ти го направи — каза тя. — Когато ме отведе до огъня и ми каза, че съжаляваш. Ти наистина ме утешаваш. Ще се науча да вярвам, че винаги ще го правиш.

Той я притегли към себе си; възглавничките бяха меки и податливи: положи я до себе си и леко дръпна коприната, увита около главата й. Тя веднага се смъкна и по гърба й се спуснаха като водопад пищни червеникавокестеняви кичури. Той докосна с устни тях, после сладката й, леко потръпваща уста, очите й с пясъчнорусите мигли, светлите й вежди, сините вени на слепоочията й, меките части на ушите й. Почувства как желанието му се надига, и целуна вдлъбнатината в основата на шията й, после — ключицата, топлата, съблазнителна плът, от шията до рамото, вдлъбнатината на лакътя й, топлата й длан, подмишницата й с еротично дълбок аромат, а после изхлузи долната й риза през главата и тя се озова гола в обятията му, и беше негова съпруга, и то любяща съпруга, най-сетне, наистина.

* * *

Обичам го. Не смятах това за възможно, но го обичам. Влюбих се в него. Гледам се в огледалото, удивена, сякаш съм се променила, както се промени и всичко друго. Аз съм млада жена, влюбена в своя съпруг. Влюбена съм в Уелския принц. Аз, Каталина Испанска, съм влюбена. Исках тази любов, смятах я за невъзможна, а я имам. Влюбена съм в своя съпруг и ние ще бъдем крал и кралица на Англия. Кой може да се съмнява сега, че аз съм избрана от Бог да бъда дарена със специалното Му благоволение? Той ме отведе от опасностите на войната до безопасност и мир в двореца Алхамбра, а сега ми даде Англия и любовта на този млад мъж, който ще бъде неин крал.

Във внезапен пристъп на вълнение събирам длани и отправям молитва: „О, Господи, позволи ми да го обичам вечно, не ни лишавай един от друг, както Хуан бе отнет от Марго, още в първите им месеци на радост. Позволи ни да остареем заедно, позволи ни да се обичаме вечно.“