Филипа Грегъри
Вярната принцеса (19)

21-ви април 1509 г.

„Кралят е мъртъв“ — писа лаконично посланик Фуенсалида на Каталина, знаейки, че тя няма да пожелае да го приеме лично, знаейки, че тя никога няма да му прости, задето бе отмъкнал зестрата й, а нея бе нарекъл „претендентка“, задето й бе казал, че баща й я е изоставил. „Знам, че не желаете да ме виждате, но трябва да изпълня своя дълг и да ви предупредя, че на смъртното си ложе кралят каза на сина си, че е свободен да вземе жена по свой избор. Ако желаете да поръчам кораб, който да ви отведе у дома в Испания, разполагам с лични средства, за да го сторя. Лично аз не виждам какво ще спечелите с оставането си в тази страна, освен оскърбления, унижение, а навярно ще се изложите и на опасност.“

— Мъртъв — изрече Каталина.

— Какво? — попита една от дамите й.

Каталина смачка писмото в ръката си. Вече никому не се доверяваше.

— Нищо — каза тя. — Отивам да се разходя.

Мария де Салинас се изправи и загърна раменете на Каталина със закърпената й наметка. Наметката беше същата, с която се беше загръщала в зимния студ, когато двамата с Артур бяха потеглили от Лондон за Лъдлоу преди седем години.

— Да ви придружим ли? — предложи тя, без въодушевление, като хвърли поглед към сивото небе отвъд прозорците.

— Не.

* * *

Тичам покрай реката, чакълената настилка на алеята боде петите ми през тънката кожа, сякаш се опитвам да избягам от самата надежда. Питам се дали има някакъв шанс късметът ми да се промени, дали може би се променя сега. Кралят, който ме пожела, а сетне ме намрази, задето му отказах, е мъртъв. Казваха, че бил болен; но Бог е свидетел, че той никога не отпадна. Мислех си, че ще царува вечно. Но сега е мъртъв. Сега вече го няма. Решението ще вземе принцът.

Не смея да изпитвам и най-малка надежда. След всички тези години на въздържание имам чувството, че надеждата ще ме опие, ако поема дори само капка от нея по устните си. Но все пак се надявам поне за мъничко оптимизъм, само една мъничка хапка, която да не бъде част от мрачното отчаяние, с което се храня.

Защото познавам момчето, Хари. Кълна се, че го познавам. Следях го, както соколар наглежда уморена птица. Наблюдавах го и го преценявах, и проверявах преценката си за поведението му отново и отново. Четях го, сякаш изучавах катехизиса. Познавам силните му страни и слабите му места, и мисля, че имам слабо, съвсем слабо основание да се надявам.

Хари е суетен: това е грях, присъщ за едно младо момче, и аз не го виня, но той наистина притежава суета в изобилие. От една страна това може да го накара да се ожени за мен, защото ще иска да го видят, че постъпва правилно — спазва обещанието си, дори ме спасява. При мисълта че мога да бъда спасена от Хари се налага да спра и да впия нокти в дланите си, скрити в наметката ми. Мога да се науча да понасям и това унижение. Хари може би иска да ме спаси, и ще трябва да му бъда признателна. Артур би умрял от срам при мисълта, че малкият му брат-самохвалко ме спасява; но Артур умря, преди да настъпи този час, майка ми умря, преди да дойде този час; ще трябва да го понеса сама.

Но също толкова вероятно е и суетността му да се обърне срещу мен. Ако изтъкнат пред него богатството на принцеса Елеонор, влиянието на фамилията Хабсбург, към която принадлежи тя, блясъка на връзката им с императора на Свещената Римска Империя, той може да се съблазни. Баба му ще говори против мен, а за него думата й е закон. Тя ще го посъветва да се ожени за принцеса Елеонор, и той ще бъде привлечен — като всеки млад глупак — от идеята за непозната красавица.

Но дори да иска да се ожени за нея, това все още оставя пред него проблема какво да прави с мен. Би направил лошо впечатление, ако ме изпрати у дома; нима би могъл да има безочието да се ожени за друга жена, докато аз съм все още в двора? Знам, че Хари би направил всичко, само за да не се прояви като глупак. Ако успея да намеря начин да остана тук, докато се наложи да обмислят женитбата му, ще бъда в наистина силна позиция.

Тръгвам по-бавно, като се оглеждам към студената река, към минаващите лодкари, сгушени в зимните си палта, за да се предпазят от студа. „Бог да ви благослови, принцесо!“, провиква се един мъж, когато ме разпознава. Вдигам ръка в отговор. Хората на тази чудата, неспокойна страна ме обикнаха от мига, в който се струпаха припряно да ме видят в малкото пристанище Плимут. Това също ще бъде в моя полза пред един принц, току-що възкачил се на престола и отчаяно нуждаещ се от обич и привързаност.

Хари не жали парите. Все още не е достатъчно възрастен, за да знае стойността им, и винаги е получавал всичко, което поиска. Няма да се препира заради зестрата и вдовишкото ми наследство. Сигурна съм в това. Ще бъде склонен да направи великодушен жест. Ще трябва да се погрижа Фуенсалида и баща ми да не предложат да ме откарат у дома, за да отворя път за новата годеница. Фуенсалида отдавна изгуби надежда за нашата кауза. Но сега аз не се поддавам на отчаяние. Ще трябва да устоя на неговата паника и на собствените си страхове. Трябва да остана тук, за да бъда готова за битка. Не мога да отстъпя сега.

Навремето Хари бе привлечен от мен, зная това. Артур първи ми го каза, каза, че на малкото момче му харесало да ме отведе до олтара в деня на сватбата ни, мечтаело си да е младоженецът, а аз — невестата. Подхранвах симпатията му, всеки път, щом го видя, му обръщам особено внимание. Когато сестра му го взема на подбив и се държи неуважително с него, хвърлям поглед в неговата посока, моля го да ми попее, възхитено го наблюдавам как танцува. В редките случаи, когато съм успявала да си открадна един миг с него насаме, го моля да ми чете, и обсъждаме мислите си за великите писатели. Постаравам се да мисли, че го намирам за човек, от когото има какво да се научи. Той е умно момче, не е трудно да се разговаря с него.

Винаги ме е затруднявало обаче това, че всички останали му се възхищават така силно, че моята скромна топлота едва ли може да го впечатли. След като баба му, нейна светлост майката на краля, обявява, че той е най-красивият принц в християнския свят, най-начетеният, най-обещаващият, какво мога да кажа аз, което да се сравни с думите й? Какъв комплимент може да направи някой на едно момче, което ласкателствата вече са довели до крайна суета, момче, което вече вярва, че е най-великият принц, когото светът е познавал?

Това са моите предимства. Срещу тях мога да посоча факта, че той е обречен на мен вече от шест години, и вероятно ме приема като избор, направен от баща му, и при това — неудачен избор. Че се е заклел пред епископ, че не съм неговият избор за съпруга и че не иска да се жени за мен. Може би смята да се придържа към тази клетва, може би възнамерява да обяви, че никога не ме е искал, и да отхвърли годежния ни обет. При мисълта Хари да обяви пред света, че съм му била натрапена и сега се радва да се освободи от мен, спирам отново. И това мога да понеса.

Изминалите години не се отнесоха ласкаво с мен. Той никога не ме е виждал да се смея радостно, никога не ме е виждал усмихната и непринудена. Никога не ме е виждал в друг вид, освен бедно облечена и смутена заради външността си. Никога не са ме викали да танцувам за него, или да пея пред него. Винаги получавам лош кон, когато дворът ловува, и понякога не успявам да съхраня духа и спокойствието си. Винаги изглеждам изтощена и съм вечно смутена и тревожна. Той е млад и лекомислен, обича разкоша и изящното облекло. Може би в представите му съм бедна жена, бреме за семейството му, бледа вдовица, призрак, явил се на пиршеството. Той е момче, което поставя личните си желания над всичко, може да реши да се измъкне от дълга си. Той е суетен и безгрижен и може би смята, че ако ме отпрати, това няма да има особено значение.

Но аз трябва да остана. Тръгна ли си, той мигновено ще ме забрави — поне в това съм сигурна. Трябва да остана.

* * *

Фуенсалида, повикан в кралския съвет, влезе с високо вдигната глава, опитвайки се да изглежда непреклонен, сигурен, че го бяха повикали, за да му кажат да си заминава и да отведе нежеланата инфанта със себе си. Буйната му испанска гордост, която ги беше дразнила толкова силно и така често в миналото, му даде сили да влезе през вратата и да се приближи до масата на кралския съвет. Съветниците на новия крал бяха насядали около масата, точно в центъра й беше оставено място за него. Почувства се като момче, което са повикали пред учителите му, за да го нахокат.

— Навярно като начало трябва да обясня положението, в което се намира принцесата на Уелс — каза той нерешително. — Парите за изплащането на зестрата са надеждно съхранени, извън страната, и могат да бъдат изплатени след…

— Зестрата няма значение — каза един от съветниците.

— Зестрата? — Фуенсалида замлъкна, потресен. — Но блюдата на принцесата…?

— Кралят е склонен да прояви великодушие към годеницата си.

Посланикът млъкна, зашеметен.

— Годеницата си?

— Най-важна сега е мощта на краля на Франция и опасността от неговите амбиции в Европа. Така е от Азенкур насам. Кралят силно желае да възвърне славата на Англия. Сега имаме такъв велик крал като онзи Хенри^[1], готов да върне величието на Англия. Сигурността на Англия зависи от тристранен съюз между Испания, Англия и императора. Младият крал вярва, че сватбата му с инфантата ще подсигури подкрепата на краля на Арагон за тази велика кауза. Предполагам, че това наистина е така?

— Разбира се — каза Фуенсалида, на когото му се виеше свят. — Но блюдата…

— Блюдата нямат значение — повтори един от съветниците.

— Мислех, че чеизът й…

— Той е без значение.

— Ще трябва да я уведомя за тази… промяна… в съдбата й.

Членовете на кралския съвет се изправиха на крака.

— Моля, направете го.

— Ще ви дам отговор, след като… ъъ… се видя с нея. — Безсмислено беше — помисли си Фуенсалида — да им казва, че тя му се беше разгневила толкова много заради онова, което считаше за предателство от негова страна, та не можеше да бъде сигурен, че ще го приеме. Безсмислено бе да разкрива, че последния път, когато я видя, й бе казал, че с нея е свършено и каузата й е изгубена, и че всички са го знаели от години.

Препъна се няколко пъти, докато излизаше от стаята, и едва не се сблъска с младия принц. Младежът, който още нямаше и осемнайсет години, засия:

— Господин посланик!

Фуенсалида рязко отскочи назад и падна на едно коляно.

— Ваша светлост! Трябва… да ви изкажа съболезнования за смъртта на…

— Да, да — той махна с ръка, възпирайки съчувствените излияния. Не можеше да се застави да изглежда мрачен. Лицето му бе светнало в усмивка, изглеждаше по-висок от всякога.

— Сигурно ще искате да съобщите на принцесата, че предлагам женитбата ни да се състои възможно най-скоро.

Фуенсалида откри, че заеква с пресъхнала уста:

— Разбира се, сир.

— Ще й изпратя съобщение за вас — каза великодушно младият човек. Изкикоти се. — Зная, че сте в немилост. Зная, че е отказала да се среща с вас, но съм сигурен, че ще ви приеме заради мен.

— Благодаря ви — каза посланикът. Принцът го отпрати с махване на ръка. Фуенсалида, който се беше снишил в поклон, се надигна и тръгна към покоите на принцесата. Осъзна, че за испанците ще е трудно да се съвземат от щедростта на този нов английски крал. Великодушието му, показното му великодушие, беше смазващо.

Каталина накара посланика си да чака, но го прие, преди да е изтекъл час. Той бе принуден да се възхити на самоконтрола, който й позволяваше да следи часовника, когато човекът, знаещ съдбата й, чакаше отвън да й я съобщи.

— Господин посланик — каза тя спокойно.

Той се поклони. Долният край на роклята й се беше разнищил. Видя спретнатите, малки бодове, там, където подгъвът беше зашит, а после се беше разнищил отново. Изпита чувство на огромно облекчение, че каквото и да станеше с нея след тази неочаквана женитба, тя никога нямаше отново да е принудена да носи стара рокля.

— Вдовстваща принцесо, бях в кралския съвет. Тревогите ни приключиха. Той иска да се ожени за вас.

Фуенсалида си беше мислил, че тя може би ще заплаче от радост, или ще се хвърли в ръцете му, или ще падне на колене и ще отправи благодарност към Бог. Тя не направи никое от тези неща. Бавно наклони глава. Потъмнялата позлата на шапчицата й улови светлината.

— Радвам се да го чуя — беше всичко, което каза.

— Казват, че няма проблем с блюдата.

Той не можеше да сдържи ликуването в гласа си.

Тя кимна отново.

— Зестрата ще трябва да бъде платена. Ще наредя да изпратят парите обратно от Брюж. Оставени са на съхранение, ваша светлост. Запазих ги за вас.

Той не успя да сдържи потрепването в гласа си.

Тя пак кимна.

Той падна на едно коляно.

— Принцесо, ликувайте! Вие ще бъдете кралица на Англия.

Когато обърна сините си очи към него, те бяха твърди, като сапфирите, които отдавна беше продала.

— Господин посланик, винаги съм била предопределена да стана кралица на Англия.

* * *

Успях. Мили Боже, направих го. След седем безкрайни години чакане, след лишения и унижения, успях. Влизам в спалнята си, коленича пред молитвения си стол и затварям очи. Но говоря на Артур, а не на възкръсналия Бог.

— Успях — казвам му. — Хари ще се ожени за мен, постъпих както ти поиска от мен.

За миг виждам усмивката му, виждам го така, както ставаше толкова често, когато хвърлях скришом поглед към него по време на вечеря и го улавях как се усмихва на някого в долния край на залата. Пред мен отново е ведрото изражение на лицето му, тъмните му очи, ясното очертание на профила му. И повече от всичко друго — неговият мирис, самото ухание на желанието ми.

Дори на колене пред разпятието изпускам тиха въздишка на копнеж. „Артур, любими. Единствена моя любов. Ще се омъжа за брат ти, но съм винаги твоя.“ За миг си спомням, така ярко, както първото вкусване на ранни череши, уханието на кожата му сутрин. Повдигам лице и сякаш мога да усетя как гърдите му се допират до бузата ми, докато се отпуска върху мен, и навлиза с тласъци в тялото ми. „Артур“, прошепвам. Сега съм, и ще бъда вечно, завинаги, негова.

* * *

Каталина трябваше да се изправи пред едно изпитание. Когато влезе на вечеря в набързо ушита нова рокля, със златно колие на шията и перли на ушите, и беше отведена до друга маса, най-отпред в залата, тя направи реверанс на бъдещия си съпруг и видя как той й се усмихна лъчезарно, а после се обърна към майката на свекърва си и срещна безмилостния поглед на лейди Маргарет Боуфорт.

— Вие сте щастливка — каза старата дама след това, когато музикантите засвириха и масите бяха отнесени.

— Така ли? — отвърна Каталина, умишлено преструвайки се, че не схваща какво има предвид жената.

— Омъжихте се за един велик английски принц и го изгубихте; сега изглежда, че ще се омъжите за друг.

— Това едва ли е изненадващо — отбеляза Каталина на безукорен френски, — тъй като съм сгодена за него от шест години. Милейди, нима някога сте се съмнявали, че този ден ще дойде? Нима сте мислили, че такъв почтен принц би нарушил святата си дума?

Старата дама прикри добре смущението си.

— Никога не съм се съмнявала в нашите намерения — отвърна тя рязко. — Ние спазваме обещанията си. Но когато задържахте зестрата си, а баща ви не извърши плащанията, се запитах какви са вашите намерения. Усъмних се в почтеността на Испания.

— Тогава е било мило от ваша страна да не казвате нищо, с което да разстроите краля — каза Каталина спокойно. — Защото знам, че той ми имаше доверие. А аз никога не съм се съмнявала в желанието ви да ме имате за своя внучка. И виждате ли! Сега ще бъда ваша внучка, ще бъда кралица на Англия, зестрата е изплатена, и всичко е както трябва.

Тя остави старата дама неспособна да каже нищо — а малцина бяха онези, които можеха да постигнат това.

— Е, във всеки случай ще трябва да се надяваме, че сте плодовита — беше единственото, което тя успя да изрече кисело.

— Защо не? Майка ми имаше половин дузина деца — каза Каталина със сладък гласец. — Да се надяваме съпругът ми и аз да бъдем благословени с плодовитостта на Испания. Моят герб е нарът — испански плод, пълен с живот.

Нейна светлост майката на краля забързано се отдалечи, оставяйки Каталина сама. Каталина направи реверанс към нейния оттеглящ се гръб, и се надигна с високо изправена глава. Нямаше значение какво мислеше или казваше лейди Маргарет, имаше значение единствено това, което можеше да направи. Каталина не мислеше, че тя би могла да предотврати сватбата, а само това имаше значение.