Филипа Грегъри
Вярната принцеса (29)

22-ри февруари 1511 г.

Десет дни по-късно, когато кралица Катерина беше на върха на щастието си, й съобщиха най-лошата вест в живота й.

* * *

По-лошо е дори от смъртта на съпруга ми, Артур. Не мислех, че може да има нещо по-ужасно от това; но така се оказва. По-лошо е от годините ми на вдовство и чакане. По-ужасно е, отколкото когато получих вест от Испания, че майка ми е мъртва, че е умряла в деня, когато й писах, умолявайки я да ми изпрати една дума. По-лошо е от най-лошите дни, които съм имала.

Моето бебе е мъртво. Не мога да кажа нищо повече от това, не мога дори да чувам какво ми говорят. Струва ми се, че Хенри е тук през част от времето; а също и Мария де Салинас. Струва ми се, че и Маргарет Поул е тук, виждам и покрусеното лице на Томас Хауард до рамото на Хенри; виждам как Уилям Комптън отчаяно стиска рамото на Хенри; но всички лица се размиват пред очите ми и не мога да бъда сигурна в нищо.

Отивам в стаята си и нареждам да затворят капаците и да залостят вратите. Но е твърде късно. Вече ми съобщиха най-лошата вест в живота ми; затварянето на вратата няма да й попречи да влезе. Не мога да понасям светлината. Не мога да понасям шумовете от продължаващия обикновен живот. Чувам един паж да се смее в градината близо до прозореца ми и не мога да разбера как в света може да е останала радост или щастие, сега, когато моето бебе го няма.

Сега вече куражът, на който съм се уповавала през целия си живот, се оказва просто тънка нишка, мрежа на паяк, невеществен. Ведрата ми увереност, че вървя по Божия път и че Той ще ме закриля, не е нищо повече от заблуда, детска вълшебна приказка. В сенките на стаята си се потапям дълбоко в тъмнината, която майка ми позна, когато изгуби сина си, от която Хуана не можа да се спаси, когато изгуби съпруга си, която беше проклятието на баба ми, която е надвиснала над жените от семейството ми като тъмна сянка. В края на краищата се оказва, че не съм по-различна от тях. Не съм жена, която може да надживее любовта и загубата, както мислех досега. Просто до този момент никога не бях губила някой, който да ми е бил по-скъп от самия живот. Когато Артур умря, сърцето ми беше сломено. Но сега, когато бебето ми е мъртво, не искам нищо, освен сърцето ми да престане да бие.

Не ми хрумва никаква причина, поради която би трябвало аз да продължа да живея, а това невинно, безгрешно бебе да ми бъде отнето. Не мога да намеря никаква причина за това. Не мога да разбера един Бог, който може да ми го отнеме. Не мога да разбера един свят, който може да бъде толкова жесток. В мига, когато ми казаха: „Ваша светлост, бъдете смела, имаме лоши новини за принца“, аз изгубих вярата си в Бог. Изгубих желанието си да живея. Изгубих дори амбицията си да управлявам Англия и да осигуря безопасността на страната си.

Той имаше сини очи и най-малките, най-съвършени ръце. Ноктите на пръстите на ръцете му приличаха на мънички мидени черупки. Малките му крачета… малките му крачета…

* * *

Лейди Маргарет Поул, която бе отговаряла за детската стая на мъртвото дете, влезе в стаята, без да почука, без покана, и коленичи пред кралица Катерина, която седеше на стола си край огъня, сред дамите си, без да вижда и да чува нищо.

— Дойдох да ви помоля за прошка, макар да не съм сторила нищо лошо — каза тя въздържано.

Катерина повдигна глава от ръката си.

— Какво?

— Вашето бебе умря, докато беше поверено на моите грижи. Дойдох да ви помоля за прошка. Кълна се, че не съм проявила небрежност. Но той е мъртъв. Принцесо, съжалявам.

— Вие винаги сте тук — каза Катерина със сдържана неприязън. — В най-мрачните ми мигове винаги сте до мен, като лош късмет.

По-възрастната жена трепна.

— Наистина, но не по свое желание.

— И не ме наричайте „принцесо“.

— Забравих.

За първи път от седмици Катерина се изправи на стола си и погледна в лицето друг човек, видя очите на Маргарет, видя новите бръчки около устата й, осъзна, че не е единствената, която скърби за загубата на бебето си.

— О, Господи, Маргарет — каза тя и залитна напред.

Маргарет Поул я хвана и я прегърна.

— О, Господи, Катерина — промълви тя в косата на кралицата.

— Как можахме да го изгубим?

— Божия воля. Божия воля. Трябва да го повярваме. Трябва да склоним глава под Него.

— Но защо?

— Принцесо, никой не знае защо един бива погубен, а друг — пощаден. Помните ли?

По потръпването тя почувства, че сега, при загубата на сина си жената си спомня загубата на своя съпруг.

— Никога не забравям. Помня всеки ден. Но защо?

— Такава е Божията воля — повтори лейди Маргарет.

— Не мисля, че мога да го понеса — промълви Катерина толкова тихо, че никоя от дамите й не можеше да чуе. Вдигна покритото си със следи от сълзи лице от рамото на приятелката си. — Да изгубя Артур ми се струваше като истинско мъчение, но да изгубя бебето си е като самата смърт. Не мисля, че мога да го понеса, Маргарет.

Усмивката на по-възрастната жена беше безкрайно търпелива.

— О, Катерина. Ще се научите да го понасяте. Никой не може да направи нищо друго освен да понася. Можете да се гневите или да плачете, но в крайна сметка ще се научите да понасяте.

Катерина бавно седна отново на стола си; Маргарет, непринудено елегантна, остана коленичила на пода в краката й, сключила пръсти с тези на приятелката си.

— Ще трябва отново да ме научите на смелост, съвсем отначало — прошепна Катерина.

По-възрастната жена поклати глава.

— Достатъчно е да го научите само веднъж — каза тя. — Знаете, научихте се на смелост в Лъдлоу; вие не сте жена, която може да бъде унищожена от скръбта. Ще скърбите, но ще оцелеете, ще излезете отново в света. Ще обичате. Ще заченете друго дете и това дете ще оживее, ще се научите отново да бъдете щастлива.

— Не мога да си го представя — каза Катерина унило.

— Ще се случи.

 

 

Битката, която Катерина очаквате от толкова отдавна, започна, докато тя още беше обладана от мрачната скръб за бебето си. Но нищо не можеше да проникне през тъгата й.

„Прекрасни новини, най-добрите новини на света!“ — писа баща й. Катерина уморено превеждаше от шифъра, а после — от испански на английски. „Ще поведа кръстоносен поход срещу маврите в Африка. Тяхното съществуване е опасност за християнския свят, техните набези изпълват с ужас цялото Средиземноморие и излагат на опасност корабоплаването от Гърция до Атлантическия океан. Изпратете ми най-добрите от вашите рицари — вие, които се обявявате за новия Камелот. Изпратете ми най-храбрите си пълководци начело на най-силните си мъже, а аз ще ги поведа към Африка и ще унищожим владенията на неверниците като благочестиви християнски крале.“

Катерина уморено отнесе преведеното писмо на Хенри. Той се връщаше от тенискорта, с кърпа, преметната около врата, с поруменяло лице. Засия, когато я видя, после радостното изражение в миг бе заличено от виновна гримаса, благодарение на която заприлича на момче, заловено да се наслаждава на забранено удоволствие. По това мимолетно изражение, в този кратък, издайнически миг, тя разбра — той бе забравил, че синът му е мъртъв. Играеше тенис с приятелите си, беше спечелил, виждаше съпругата, която все още обичаше, беше щастлив. Радостта спохождаше мъжете от неговото семейство така лесно, както тъгата — жените от нейното. Тя почувства как я заля вълна от омраза, толкова силна, че почти усети вкуса й в устата си. Той успяваше да забрави, макар за миг, че тяхното малко момче бе умряло. Катерина си мислеше, че тя няма да забрави — никога, никога.

— Имам писмо от баща си — каза тя, като се опита да придаде някаква заинтересованост на дрезгавия си глас.

— Така ли? — Той беше олицетворение на загрижеността. Пристъпи към нея и я хвана под ръка. Тя стисна зъби, за да не изкрещи: „Не ме докосвай!“

— Каза ли ти да бъдеш смела? Написа ли ти утешителни думи?

Тромавата загриженост на младия мъж беше непоносима. Тя извика на лицето си най-търпеливата си усмивка.

— Не. Писмото не е лично. Знаеш, че той рядко ми пише така. В писмото става дума за кръстоносен поход. Той кани нашите благородници и лордове да съберат войска и да тръгнат с него срещу маврите.

— Така ли? О, наистина ли? Какъв шанс!

— Не и за теб — каза тя, потушавайки всяка евентуална идея на Хенри, че би могъл да тръгне на война, когато нямаха син. — Това е само малка експедиция. Но баща ми на драго сърце би приел в нея англичани, и мисля, че би трябвало да отидат.

— Убеден съм, че би ги приел — Хенри се обърна и повика приятелите си, които се бяха отдръпнали назад като виновни ученици, хванати да се забавляват. Беше им непоносимо да виждат Катерина, откакто беше станала толкова бледа и тиха. Харесваха я, когато тя беше кралицата на турнира, а Хенри беше Рицарят Вярно Сърце. Тя ги караше да се чувстват неудобно, когато идваше на вечеря като призрак, не хапваше нищо и си тръгваше рано.

— Хей! Някой да иска да замине на война срещу маврите?

Хор от възбудени крясъци отвърна на призива. Катерина си помисли, че най-много приличаха на куп развълнувани кученца — начело с лорд Томас Дарси и Едуард Хауард.

— Аз ще отида!

— И аз ще отида!

— Покажете им как се сражават англичаните! — подстрекаваше ги Хенри. — Аз лично ще платя разноските по експедицията.

— Ще пиша на баща си, че разполагате с доброволци, изгарящи от желание да потеглят — каза Катерина тихо. — Ще отида и ще му пиша сега. — Тя се извърна и тръгна бързо към вратата за малкото стълбище, което водеше към покоите й. Не мислеше, че би могла да понесе да бъде с тях дори миг повече. Това бяха мъжете, които щяха да научат сина й да язди. Това бяха мъжете, които щяха да бъдат определени за негови съветници, негов кралски съвет. Те щяха да бъдат редом с него по време на първото му причастие, те щяха да бъдат негови представители по време на годежа му, те щяха да бъдат кръстници на синовете му. А ето че сега бяха тук, смееха се, надаваха войнствени призиви, състезаваха се помежду си за гръмкото одобрение на Хенри, сякаш нейният син никога не се беше раждал, сякаш не беше умрял. Сякаш светът беше същият както винаги; но Катерина знаеше, че той беше напълно променен.

* * *

Той имаше сини очи. И най-мъничките, най-съвършени крачета.

* * *

В крайна сметка славният кръстоносен поход така и не се осъществи. Английските рицари пристигнаха в Кадис, но кръстоносците така и не отплаваха към Светите земи, така и не се изправиха пред остър ятаган, размахван от неверник с черно сърце. Катерина превеждаше писма, разменяни между Хенри и баща й, в които баща й обясняваше, че все още не е събрал войската си, че все още не е готов да замине, а после, един ден, тя дойде при Хенри с писмо в ръка и с лице, от което шокът беше изличил обичайната умора.

— Баща ми съобщава изключително ужасни новини.

— Какво става? — залита Хенри, объркан. — Виж, ето, току-що получих писмо от един английски търговец в Италия; не мога да схвана нищо от него. Той пише, че французите и папата са във война. — Хенри й подаде писмото си. — Как е възможно това? Изобщо не го разбирам.

— Вярно е. Това писмо е от баща ми. Казва, че папата е обявил, че френските войски трябва да напуснат Италия — обясни Катерина. — Светият Отец е извел собствените си папски войски на бойното поле срещу французите. Крал Луи е обявил, че папата вече няма да бъде папа.

— Как се осмелява? — запита Хенри, потресен до дън-душа.

— Баща ми казва, че трябва да забравим кръстоносния поход и веднага да се притечем на помощ на папата. Той ще се опита да уговори съюз между нас и императора на Свещената Римска Империя. Не можем да позволим на крал Луи да завземе Рим. Той не трябва да навлиза в Италия.

— Трябва да е луд, за да смята, че бих го допуснал! — възкликна Хенри. — Нима бих позволил на французите да превземат Рим? Нима бих допуснал един папа, който да е френска марионетка? Забравил ли е какво може да направи една английска армия? Нима иска нов Азенкур?

— Да съобщя ли на баща си, че ще се обединим с него срещу Франция? — попита Катерина. — Мога да пиша веднага.

Той хвана ръката й и я целуна. Поне този път тя не се отдръпна и той я притегли малко по-близо и обви ръка около талията й.

— Ще дойда с теб, докато пишеш, и можем да подпишем писмото двамата — баща ти трябва да знае, че неговата дъщеря испанка и неговият син англичанин са напълно единни в подкрепата си за него. Слава Богу, че войските ни са вече в Кадис — възкликна Хенри, осъзнавайки добрия си късмет.

Катерина се поколеба: в ума й бавно се оформяше една мисъл.

— Това е… рисковано.

— Това е късмет — каза Хенри весело. — Ние сме благословени от Бог.

— Баща ми сигурно ще търси някаква облага за Испания от всичко това. — Катерина спомена подозрението внимателно, докато вървяха към покоите й и Хенри скъсяваше крачките си, за да ги нагоди към нейните. — Той никога не предприема ход, без да планира далече напред.

— Разбира се, но ти ще браниш интересите ни както винаги — каза той уверено. — Имам ти доверие, любов моя, както имам доверие на него. Нима сега той не е единственият ми баща?