Филипа Грегъри
Вярната принцеса (23)

Есента на 1509 г.

Една нощ през октомври, след като Катерина беше отказвала да танцува след полунощ през изминалите три седмици, и бе настоявала да гледа вместо това как Хенри танцува с дамите й, тя му съобщи, че очаква дете, и го накара да се закълне, че ще го пази в тайна.

— Искам да кажа на всички! — възкликна той. Беше дошъл в стаята й по нощница и двамата седяха от двете страни на пламтящия огън, готвейки се да си легнат.

— Можеш да пишеш на баща ми другия месец — постанови тя. — Но все още не искам всички да знаят. Всички ще се досетят съвсем скоро.

— Трябва да си почиваш — заяви той мигновено. — А трябва ли да ядеш нещо специално? Иска ли ти се нещо специално за ядене? Мога веднага да изпратя някой да го донесе, могат да събудят готвачите. Кажи ми, любима, какво би искала?

— Нищо! Нищо! — каза тя през смях. — Виждаш ли, имаме бисквити и вино. Какво повече съм яла някога толкова късно през нощта?

— О, обикновено да! Но сега всичко е различно.

— Ще питам лекарите сутринта — каза тя. — Но сега нямам нужда от нищо. Наистина, любов моя.

— Искам да ти донеса нещо — каза той. — Искам да се грижа за теб.

— Ти наистина се грижиш за мен — увери го тя. — Храня се прекрасно и се чувствам много добре.

— Не ти прилошава? Сигурен съм, това е знак, че носиш момче.

— Малко ми прилошава сутрин — каза тя и го видя как засиява от щастие. — Сигурна съм, че е момче. Надявам се, че това е нашият Артур Хенри.

— О! Мислеше за него, когато говори с мен на състезанието по стрелба с лък.

— Да, така е. Но тогава не бях сигурна, и не исках да ти казвам твърде рано.

— А кога смяташ, че ще се роди?

— Мисля, че през ранното лято.

— Невъзможно е да отнема толкова много време! — възкликна той.

— Любов моя, наистина отнема толкова време.

— Ще пиша на баща ти сутринта — каза той. — Ще му кажа да очаква големи новини през лятото. Може би тогава ще си бъдем у дома след голям поход срещу французите. Може би ще ти донеса победа, а ти ще ме дариш със син.

* * *

Хенри изпрати личния си лекар, най-опитният в Лондон, да ме види. Човекът стои в единия край на стаята, докато аз седя на стол в другия. Той не може да ме прегледа, разбира се — тялото на една кралица не може да бъде докосвано от никого, освен от краля. Не може да ме пита дали месечните ми цикли или движението на червата ми са редовни; те също са свещени. Толкова е парализиран от смущение, задето са го повикали да ме види, че стои с поглед, забит в пода име разпитва с тих, накъсан глас. Говори английски, и трябва да се напрягам, за да го чувам и разбирам.

Пита ме дали се храня добре и дали ми се гади. Отговарям, че се храня достатъчно добре, но ми се повдига от миризмата и вида на готвено месо. Липсват ми плодовете и зеленчуците, които бяха част от всекидневното ми меню в Испания, копнея за сиропирани сладкиши с мед, или за зеленчуци с ориз, приготвени в глинен съд. Той казва, че това няма значение, тъй като за човешките същества не е полезно да ядат зеленчуци или плодове, и че всъщност би ме посъветвал да не ям никаква сурова храна по време на бременността си.

Пита ме дали зная кога съм заченала. Отговарям, че не мога да кажа със сигурност, но че знам датата на последния си месечен цикъл. Той ми се усмихва, както учен човек се усмихва на глупак, и ми казва, че по това трудно може да се определи кога трябва да се роди едно бебе. Виждала съм мавърски лекари да изчисляват датата за раждането на едно бебе със специално сметало. Той казва, че никога не е чувал за такива неща и подобни езически средства биха били неестествени и нежелани при износването на едно християнско дете.

Той предлага да си почивам. Моли ме да го викам винаги когато не се чувствам добре, и обещава да дойде, за да сложи пиявици. Казва, че много вярва в честото кръвопускане при жените, за да ги предпази от прегряване. После се покланя и си тръгва.

Поглеждам неразбиращо Мария де Салинас, която стои в ъгъла на стаята по време на тази пародия на консултация.

— Това ли е най-добрият лекар в Англия? — питам я. — Това ли е най-добрият, с когото разполагат?

Тя объркано поклаща глава.

— Чудя се дали можем да намерим някой от Испания — мисля на глас.

— Майка ви и баща ви почти прочистиха Испания от учени мъже — казва тя, и в този момент аз почти се срамувам от тях.

— Тяхното познание беше еретично — казвам отбранително.

Тя свива рамене:

— Е, Инквизицията арестува повечето. Останалите избягаха.

— Къде са отишли? — питам.

— Къде ли не. Евреите отидоха в Португалия, а после в Италия и в Турция. Мисля, че са из цяла Европа. Предполагам, че маврите са заминали за Африка и за Изтока.

— Не можем ли да намерим някой лекар от Турция? — предлагам. — Не неверник, разбира се. Но някой, който се е учил от мавърски лекар? Там трябва да има и някои лекари-християни, които притежават познания. Някои, които знаят повече от този?

— Ще попитам посланика — казва тя.

— Трябва да е християнин — поставям условие. Знам, че ще имам нужда от по-добър лекар от този стеснителен невежа, но не искам да вървя против авторитета на майка ми и на Светата Църква. Ако те казват, че такова познание е грях, тогава несъмнено трябва да приема невежеството. Това е мой дълг. Не съм учен, и е по-добре да се ръководя от догмите на Светата Църква. Но може ли Бог наистина да иска от нас да отхвърлим познанието? Ами ако това ми коства сина и наследника на английската корона?

* * *

Катерина не ограничи работата си: пращаше писарите при краля, изслушваше просители, които се нуждаеха от кралско правосъдие, обсъждаше с кралския съвет новините от кралството. Но писа в Испания, за да намекне, че баща й може би ще иска да изпрати посланик, който да представлява испанските интереси, особено след като Хенри беше твърдо решен на война срещу Франция в съюз с Испания веднага щом започнеше сезонът за военни походи през пролетта, и между двете страни щеше да има оживена кореспонденция.

„Той е твърдо решен да изпълни повелята Ви“, писа Катерина на баща си, внимателно превеждайки всяка дума на сложния шифър, който използваха. „Дава си сметка, че не е бил на война, и жадува всичко да върви добре за англо-испанската армия. Всъщност, много се безпокоя да не бъде изложен на опасност. Той няма наследник, а дори и да имаше, това е сурова страна за принцове, ненавършили пълнолетие. Когато тръгне на война с Вас, ще го поверя на Вашите грижи. Безспорно трябва да почувства, че изживява войната напълно, със сигурност трябва да се научи от Вас как да води войска. Но разчитам на Вас да го пазите от всяка истинска опасност. Не ме разбирайте погрешно“, написа тя строго. „Той трябва да чувства, че е в сърцето на войната, трябва да се научи как се печелят битки, но не трябва никога да бъде в истинска опасност. Освен това“, добави тя, „той не трябва да знае, че сме го предпазили.“

Крал Фердинанд, отново в пълно владение на Кастилия и Арагон, управляващ като регент от името на Хуана, за която сега се говореше, че не може и дума да става да седне на трона, изгубена в мрачен свят на печал и лудост, спокойно писа в отговор на най-младата си дъщеря, че не трябва да се безпокои за безопасността на съпруга си във войната: щеше да се постарае Хенри да не бъде изложен на нищо друго освен вълнуващи преживявания. „И не допускай страховете ти на негова съпруга да отклонят вниманието му от неговия дълг“, напомни й той. „През всичките си години с мен майка ти никога не побягна от опасността. Ти трябва да бъдеш кралицата, каквато тя би искала да бъдеш. Това е война, която трябва да се поведе заради безопасността и облагата на всички нас, и младият крал трябва да изиграе своята роля редом с един стар крал и стария император. Това е съюз между два стари бойни коня и един млад жребец; в който той влиза с желание.“ Той остави празно място в писмото, сякаш пауза за размисъл, а сетне добави с послепис: „Разбира се, и двамата ще се погрижим за него това да бъде предимно игра. Разбира се, той няма да се досети.“

Фердинанд беше прав. Хенри отчаяно искаше да бъде част от съюз, който да разгроми Франция. Членовете на кралския съвет, сериозните съветници от времето на благоразумното царуване на баща му, виждаха с ужас как младият човек не отстъпва от убеждението си, че царуването означава война, и не можеше да си представи по-добър начин да отбележи възшествието си на престола. Енергичните, наперени млади придворни в младия кралски двор, отчаяно търсещи възможност да покажат собствената си смелост, подтикваха Хенри към война. Омразата към французите беше толкова отдавнашна, та изглеждаше невероятно, че някога е бил сключен мир и че той се беше задържал. Изглеждаше неестествено да бъдат в мир с французите — обичайното състояние на война трябваше да бъде възобновено веднага щом станеше сигурно, че ще победят. А сега, с новия млад крал, властващ над подмладения кралски двор, победата трябваше да е сигурна.

Тихо изречените от Катерина забележки не можеха да укротят докрай треската за война, а Хенри се държа така войнствено с френския посланик при първата им среща, та зашеметеният представител докладва на господаря си, че новият млад крал е обезумял от гняв и отрича някога да е писал миролюбиво писмо до краля на Франция, изпратено от кралския съвет в негово отсъствие. За щастие следващата им среща мина по-добре. Катерина се постара да присъства.

— Поздрави го вежливо — подтикна тя Хенри, когато видя посланика да се задава.

— Няма да се преструвам на учтив, когато готвя война.

— Трябва да бъдеш хитър — каза тя меко. — Трябва да умееш ловко да казваш едно, а да мислиш друго.

— Никога няма да се преструвам. Никога няма да се отрека от основателната си гордост.

— Не, не трябва точно да се преструваш. Просто го остави в глупостта си да те разбере погрешно. Има повече от един начин да се спечели война, при това е важна победата, не сплашването. Ако те смята за свой приятел, ще ги хванем неподготвени. Защо да ги предупреждаваме, че ще ги нападнем?

Той беше смутен: погледна я смръщено.

— Не съм лъжец.

— Не, защото миналия път му каза, че ще накараш френския крал да овладее суетните си амбиции. Не можем да позволим на французите да завземат Венеция. Имаме отдавнашен съюз с Венеция…

— Така ли?

— О, да — каза Катерина твърдо. — Англия има стар съюз с Венеция, а освен това Венеция е най-първата отбранителна стена на християнството срещу Турция. Като заплашват Венеция, французите са на косъм да пуснат неверниците да влязат в Италия. Би трябвало да се срамуват от себе си. Но последния път, когато се срещнахте, ти предупреди френския посланик. Беше пределно ясен. Сега е моментът да го посрещнеш с усмивка. Не е нужно да обявяваш, че замисляш да тръгнеш в поход. Ще си мълчим за тези планове. Няма да ги споделяме с хора като него.

— Казах му веднъж, не е нужно да му казвам отново. Аз не се повтарям — каза Хенри, започвайки да възприема тази мисъл.

— Ние не се перчим със силата си — каза тя. — Знаем какво можем да направим, и знаем какво ще направим. Те могат да го разберат сами в най-подходящия момент, избран от нас.

— Наистина — каза Хенри и слезе от малкия подиум, за да поздрави френския посланик съвсем учтиво, и изпита наслада да види как човекът едва не се спъна, докато се покланяше, и заекна, когато се обърна към него.

— Хвърлих го в доста голям смут — каза той весело на Катерина.

— Беше съвършен — увери го тя.

* * *

Ако той беше глупак, щеше да ми се налага да преглъщам думите си и да обуздавам гнева си по-често, отколкото сега. Но той не е лишен от интелигентност. Той е буден и умен, може би дори със също толкова бърз ум като Артур. Но докато Артур е бил обучаван да мисли, получавал е подобаващо за един крал образование още от рождение, този втори син е бил оставен да се измъква леко, осланяйки се на чара си и бързия си език. Намирали са го за приятен и дружелюбен и са го насърчавали да бъде просто мил и любезен. Той има възприемчив ум и умее да чете, спори и мисли добре — но само ако темата привлече интереса му, а и тогава — само за кратко. Научили са го да усвоява знания, но само за да демонстрира собствения си ум. Той е мързелив, той е ужасно мързелив — винаги предпочита някой да се заема с подробностите вместо него, а това е голям недостатък у един крал: поставя го във властта на неговите служители. Крал, който не желае да работи, винаги ще бъде в ръцете на съветниците си. Така се появяват всесилните съветници.

Когато започваме да обсъждаме условията на договора между Испания и Англия, той ме моли да го напиша вместо него: не обича да прави това сам, обича да диктува и да заръчва на някой писар да го напише на чисто. Така и не пожелава да си направи труда да усвои шифъра. Това означава, че всяко писмо между него и императора, всяко писмо между него и баща ми, или се пише от мен, или се превежда от мен. Аз съм в самия център на зараждащите се планове за война, независимо дали искам да бъда, или не. Няма как да избегна ролята на човека, който взема решенията в самото сърце на този съюз, а Хенри се държи настрана.

Разбира се, не изпълнявам неохотно дълга си. Никое истинско дете на майка ми не би си спестило усилията, особено ако те водят до война с враговете на Испания. Всички бяхме възпитани да знаем, че владетелството е призвание, а не удоволствие. Да бъдеш крал означава да управляваш; а управляването винаги е тежък труд. Никое истинско дете на баща ми не би могло да устои на възможността да бъде в самото сърце на планирането и кроежите, и на приготовленията за война. Никой в английския двор не е способен по-добре от мен да поведе страната ни във война.

Не съм глупачка. Още отначало се досещах, че баща ми има намерение да използва нашите английски войски срещу французите, и се обзалагам, че докато ние се сражаваме с тях в избрано от него време и място, той ще нахлуе в кралство Навара. Сигурно дузина пъти съм го чувала да казва на майка ми, че ако може да завладее Навара, ще завърши северната граница на Арагон, а освен това, Навара е богата област, където отглеждат грозде и пшеница. Баща ми я искаше от момента, в който се възкачи на престола на Арагон. Знам, че има възможност да влезе в Навара, ще я завоюва, а ако успее да накара англичаните да свършат работата вместо него, ще сметне това за още по-хубаво.

Но аз не водя тази война, за да направя услуга на баща си, макар че го оставям да си мисли така. Той няма да ме използва за свой инструмент, аз ще го използвам за свой. Искам тази война в името на Англия, и в Божието име. Сам папата постанови французите да не прегазват Венеция, сам папата изправя своята свещена армия на полето срещу французите. Никой истински син или дъщеря на църквата не се нуждае от по-велика кауза от тази: да знае, че Светият Отец зове за подкрепа.

А за мен има и друга причина, още по-убедителна от тази. Никога не забравям предупреждението на майка ми, че маврите отново ще тръгнат срещу християнския свят, никога не забравям как ми каза, че трябва да бъда готова в Англия, както тя беше винаги готова в Испания. Ако французите победят войската на папата и завземат Венеция, кой може да се съмнява, че маврите ще видят в това шанса си да отмъкнат на свой ред Венеция от французите? А щом маврите стъпят още веднъж в сърцето на християнския свят, ще трябва отново да се поведе същата война, която водеше майка ми. Те ще ни нападнат от Изток, ще ни връхлетят откъм Венеция, и християнска Европа ще бъде оставена на тяхната милост. Сам баща ми ми каза, че Венеция с огромната си търговия, със своя арсенал, с мощните си корабостроителници, никога не трябва да пада в ръцете на маврите, никога не трябва да им позволим да завоюват град, в който могат да строят бойни кораби за по-малко от седмица, да ги въоръжат за броени дни, и да им намерят екипажи за една сутрин. Ако завладеят венецианските докове и корабостроителници, губим моретата. Знам, че това е мой предопределен дълг, вменен ми от майка ми и от Бог: да изпратя английски войници да служат на папата и да защитят Венеция от всеки нашественик. Лесно е да убедя Хенри да мисли същото.

Но не забравям Шотландия. Никога не забравям страха на Артур от Шотландия. Кралският съвет има шпиони по границата, а Томас Хауард, старият граф Съри, беше изпратен там, напълно умишлено според мен, от стария крал. Моят свекър, крал Хенри, даде на Томас Хауард обширни земи на север, така че именно той да пази границата. Старият крал не беше глупак. Не оставяше други да му вършат работата и не се доверяваше на способностите им. Присъединяваше ги към своя успех. Ако шотландците нахлуят в Англия, те ще дойдат през земите на Хауард, а Томас Хауард е не по-малко заинтересован от мен това никога да не се случи. Той ме увери, че шотландците няма да тръгнат срещу нас това лято, или най-малкото няма да има по-многочислени от обичайните разбойнически набези. Всички сведения, които успяваме да съберем от английски търговци в Шотландия, от пътници, инструктирани да бъдат нащрек, потвърждават мнението на графа. В безопасност сме поне за това лято. Мога да се възползвам от този момент и да изпратя английската армия на война срещу французите. За Хенри ще бъде безопасно да потегли на поход и да се научи да бъде войник.

* * *

Катерина гледаше танците по време на коледните празненства, ръкопляскаше на съпруга си, когато той въртеше други дами във вихрен танц из стаята, смееше се на актьорите и подписваше сметките на двора за огромните количества вино, ейл, говеждо, и всякакви най-редки и фини стоки. Подари на Хенри за Коледа красиво инкрустирано седло и няколко ризи, които беше ушила и избродирала сама, с красивата испанска бродерия с черна нишка.

— Искам ти да шиеш всичките ми ризи — каза той, като допря финия лен до бузата си. — Не искам никога да нося дреха, докосвана от друга жена. Ризите ми трябва да бъдат шити само от твоите ръце.

Катерина се усмихна и го подръпна за рамото, за да се изравни с неговия ръст. Той се наведе като пораснало момче и тя го целуна по челото.

— Винаги — обеща му. — Винаги ще шия ризите ти.

— Ето и моя подарък за теб — каза той. Побутна към нея голяма кожена кутия. Катерина я отвори. В кутията имаше голям комплект от великолепни накити: диадема, колие, две гривни, и пръстени в тон с тях.

— О, Хенри!

— Харесват ли ти?

— Божествени са — каза тя.

— Ще ги носиш ли тази вечер?

— Ще ги нося довечера, и на празненството в Дванайсетата нощ — обеща тя.

Младата кралица сияеше от щастие на тази първа Коледа от своето царуване. Бухналите поли на роклята й не можеха да скрият заобления й корем; където и да отидеше тя, младият крал заръчваше да донесат стол за нея, тя не биваше да стои права дори за миг, в никакъв случай не биваше да се изморява. Той съчиняваше за нея специални песни, които музикантите изпълняваха, в нейна чест се измисляха специални танци и специални живи картини. Дворът, възхитен от плодовитостта на младата кралица, от здравето и силата на младия крал, от самия себе си, се веселеше до късно през нощта, а Катерина седеше на трона си, с леко раздалечени крака, за да е удобно за заобления й корем, и се усмихваше радостно.