Филипа Грегъри
Вярната принцеса (8)

Замъкът Лъдлоу
Пролетта на 1502 г.

През февруари имаше снеговалежи в продължение на седем дни и нощи, а после настъпи затопляне и снегът се превърна в киша, а сега отново вали дъжд. Не мога да се разхождам в градината, нито да изляза на кон, нито дори да изляза в града с муле. Никога досега, през целия си живот не съм виждала такъв дъжд. Той не прилича на нашия дъжд, който пада върху горещата земя, а тя издава наситен, топъл мирис, докато прахта се сляга и растенията попиват водата. Това тук е студен дъжд върху студена земя, и няма ухание, а само дълго задържащи се локви вода, покрита с тъмен лед подобно на студена кожа.

Тъгувам за дома си, изпълнена с болезнен копнеж в тези студени тъмни дни. Когато разказвам на Артур за Испания и двореца Алхамбра, това ме кара да закопнея той да го види сам, и да се срещне с майка ми и баща ми. Искам те да го видят, и да узнаят колко сме щастливи. Неспирно се чудя дали баща му няма да му позволи да напусне Англия… но знам, че това са мечти. Никой крал не би пуснал своя скъпоценен син и наследник извън земите си.

После започвам да се питам дали бих могла да отида сама на кратко посещение у дома. Не мога да понеса да бъда без Артур дори за една нощ, но после си помислям, че ако не замина за Испания сама, никога няма да видя отново майка си, и мисълта за това — никога повече да не почувствам докосването на ръката й върху косата си или да я видя как ми се усмихва… не знам как бих понесла да не я видя никога повече.

Радвам се и съм горда, че съм принцеса на Уелс и бъдеща кралица на Англия, но не помислих, не си дадох сметка — знам, това е толкова глупаво от моя страна — но не разбирах напълно какво означава това — че ще живея тук завинаги, че никога повече няма да се прибера у дома. По някакъв начин, макар да знаех, че ще бъда омъжена за Уелския принц и един ден ще бъда кралица на Англия, не разбирах напълно, че това ще бъде домът ми сега и завинаги, и че може никога повече да не видя отново майка си, или баща си, или дома си.

Очаквах поне, че ще си пишем, мислех, че ще получавам често вести от нея. Но нещата стоят по същия начин, както бяха с Исабел, с Мария, с Хуана: тя изпраща указания чрез посланика, получавам своите заповеди като испанска принцеса. Но съвсем рядко ми пише както майка на дъщеря.

Не зная как да го понеса. Никога не съм мислила, че би могло да се случи подобно нещо. Сестра ми Исабел се прибра у дома при нас, след като овдовя, макар че се омъжи повторно и трябваше да замине отново. А Хуана ми пише, че ще отиде на гости у дома заедно със съпруга си. Не е честно тя да може да отиде, а на мен да не ми позволяват. Аз съм едва на шестнайсет. Не съм готова да живея без съветите на майка ми. Не съм достатъчно възрастна, за да живея без майка. Търся я всеки ден, за да ми каже какво трябва да правя — а нея я няма.

Майката на съпруга ми, кралица Елизабет, е безгласна буква в собственото си домакинство. Тя не може да ми бъде майка, не може да разполага със собственото си време — как да ме съветва? Майката на краля, лейди Маргарет, е тази, която ръководи всичко; а тя е изключително високоуважавана, но коравосърдечна жена. Тя не може да ми бъде майка, не би могла да бъде майка на никого. Тя почита сина си, защото благодарение на него е майка на краля; но не го обича, не храни нежност към него. Тя не обича дори Артур, а ако една жена не може да го обича, то тя трябва да е изцяло лишена от сърце. Всъщност, напълно съм сигурна, че изпитва неприязън към мен, макар да не зная защо би трябвало да е така.

Освен това съм сигурна, че и аз липсвам на майка си така, както тя на мен, нали? Със сигурност много скоро тя ще пише на краля и ще го попита дали мога да отида на гости у дома? Преди тук да застудее още много? А вече е ужасно студено и влажно. Сигурна съм, че не мога да остана тук през цялата дълга зима. Сигурна съм, че ще се разболея. Сигурна съм, че тя наистина иска да се прибера у дома…

* * *

Каталина, седнала на масата пред прозореца, опитвайки се да улови гаснещата светлина на един сив февруарски следобед, взе писмото, в което питаше майка си дали може да дойде да я посети в Испания, и внимателно го скъса наполовина, после — още наполовина, и хвърли парчетата в огъня в стаята си. Това не беше първото писмо, което бе написала на майка си, молейки я за позволение да си дойде у дома, но — подобно на другите — то нямаше никога да бъде изпратено. Тя нямаше да измени на всичко, на което я беше учила майка й, нямаше да се уплаши и да избяга от сивите небеса, студения дъжд и хората, чийто език никой не би могъл да проумее и чиито радости и скърби бяха загадка за нея.

Тя нямаше да узнае, че дори да бе изпратила писмото на испанския посланик в Лондон, този лукав и хитър дипломат щеше да го отвори, да го прочете и сам да го скъса, а после да докладва цялото му съдържание на краля на Англия. Родриго Гонсалви де Пуебла знаеше, макар Каталина все още да не разбираше, че нейният брак бе изкован като съюз между зараждащата се мощ на Испания и зараждащата се мощ на Англия срещу зараждащата се мощ на Франция. Нямаше да допуснат някаква затъжила се за дома си принцеса, която имаше нужда от майка си, да разклати устоите на този съюз.

 

 

— Разкажи ми приказка.

— Аз съм като Шехерезада: искаш от мен хиляда приказки.

— О, да! — възкликна той. — Ще искам хиляда и една приказки. Колко ми разказа вече?

— Разказвала съм ти по една всяка вечер, откакто бяхме заедно, през онази първа нощ в Бърфорд — каза тя.

— Четирийсет и девет дни — каза той.

— Само четирийсет и девет приказки. Ако бях Шехерезада, щяха да ми остават още деветстотин петдесет и две.

Той й се усмихна:

— Знаеш ли, Каталина, че през тези четирийсет и девет дни бях толкова щастлив, колкото не съм бил никога преди в живота си?

Тя взе ръката му и я притисна към устните си.

— А нощите!

Очите й потъмняха от желание.

— Да, нощите — каза тя тихо.

— Копнея за всяка от останалите деветстотин петдесет и две — каза той. — А след тях ще искам още други хиляда.

— И хиляда след това?

— И хиляда след това, цяла вечност, докато и двамата умрем.

Тя се усмихна и каза нежно:

— Дано даде Бог да имаме дълги години заедно.

— Е, какво ще ми разкажеш тази вечер?

Тя се замисли:

— Ще ти разкажа за поемата, написана от един мавър.

Артур се облегна назад на възглавниците, докато тя се надвеси напред и прикова сините си очи в завесите на леглото, сякаш можеше да види някакво друго място отвъд тях.

— Той бил роден в пустините на Арабия — обясни тя. — Затова когато дошъл в Испания, тъгувал за всичко, свързано с родината си. Написал тази поема.

Насред Русафа палма се издига,

родена там, на запад, далече от земята на палмите.

Аз казах й: Колко приличаш ти на мен,

далече и в изгнание,

откъсната отдавна от приятели и близки.

Израсла си в земя, за тебе непозната.

И като теб и аз далеч съм от дома.

Той мълчеше, попивайки в съзнанието си простотата на поемата. После каза:

— Не прилича на нашата поезия.

— Не — отвърна тя тихо. — Те са народ, който храни огромна любов към думите, обичат да изричат истината по прост начин.

Той разтвори обятия за нея, тя се плъзна до него и останаха да лежат така, бедро до бедро, страна до страна. Той докосна лицето й: бузата й беше мокра.

— О, любов моя! Сълзи?

Тя не каза нищо.

— Зная, че тъгуваш за дома си — каза той тихо, взе ръката й в своята и целуна връхчетата на пръстите. — Но ще свикнеш с живота си тук, със своите хиляди, хиляди дни тук.

— Щастлива съм с теб — каза Каталина бързо. — Просто… — Гласът й заглъхна. — Майка ми — промълви тя с много тих глас. — Липсва ми. И се тревожа за нея. Защото… аз съм най-младата, нали разбираш. И тя ме задържа при себе си толкова дълго, колкото можа.

— Тя е знаела, че ще трябва да заминеш.

— Тя… преживя много изпитания. Изгуби сина си, моят брат Хуан, а той беше единственият ни наследник. Толкова е ужасно да изгубиш принц. Не губиш само него, а всичко, което е могло да бъде. Животът му свършва, но свършват също и царуването, и бъдещето му. Съпругата му вече няма да бъде кралица, всичко, на което се е надявал, няма да се случи. А после следващият наследник, малкият Мигел, почина едва на две години. Той беше всичко, което ни беше останало от майка му, моята сестра Исабел, а после Бог реши да ни отнеме и него. Бедната Мария умря далече от нас в Португалия; замина да се омъжи и не я видяхме никога повече. Беше естествено майка ми да ме задържи при себе си за утеха. Бях последното нейно дете, което напусна дома. А сега не знам как ще се справи без мен.

Артур обгърна с ръка раменете й и я притегли към себе си.

— Бог ще я утеши.

— Ще бъде толкова самотна — промълви тя.

— Нима тъкмо тя, от всички жени на света, не чувства Божията утеха?

— Не мисля, че я усеща винаги — каза Каталина. — Знаеш, родната й майка е била изтерзана от скръб. Много от жените в нашето семейство могат почти да се поболеят от скръб. Знам, че майка ми се бои да не потъне в скръб точно като собствената си майка, която виждала нещата в толкова мрачни краски, та й се струвало, че е по-добре да е сляпа. Знам, тя се бои, че никога повече няма да бъде щастлива. Знам, че искаше да ме има до себе си, за да мога да я правя щастлива. Казваше, че съм дете, родено за радост, че предчувства, че винаги ще бъда щастлива.

— Баща ти не я ли утешава?

— Да — каза тя неуверено. — Само че той често е далече от нея. Но аз във всички случаи бих искала да съм с нея. Ти самият сигурно знаеш как се чувствам. Не тъгуваше ли за майка си, когато те отпратиха за първи път? И за баща си, за сестрите и брат си?

— Липсват ми сестрите ми, но не и брат ми — каза той така решително, че тя трябваше да се засмее.

— Защо не? Стори ми се толкова забавен.

— Той е надут самохвалко — каза раздразнено Артур. — Вечно се бута напред и се самоизтъква. Спомни си сватбата ни — той трябваше да е в центъра на вниманието през цялото време, спомни си сватбеното ни празненство, когато танцува така, че погледите на всички да са приковани върху него. Как издърпа Маргарет да танцуват, и устрои истинско представление.

— О, не! Просто баща ти му каза да танцува, а той беше във весело настроение. Той е още само момче.

— Той иска да бъде мъж. Опитва се да бъде мъж, прави всички ни на глупаци, когато се опитва. И никой никога не го възпира! Нима не видя как те гледаше?

— Не виждах абсолютно нищо — каза искрено тя. — За мен всичко беше като в мъгла.

— Той си въобразява, че е влюбен в теб и си представяше, че сам те води по пътеката към олтара, като своя съпруга.

Тя се засмя:

— О! Колко глупаво!

— Винаги е бил такъв — каза сърдито Артур. — И понеже е любимец на всички, му е позволено да казва и да прави точно каквото си иска. Аз трябва да уча право и езици, трябва да живея тук и да се готвя да поема короната; но Хари си стои в Гринич или Уайтхол, в центъра на кралския двор, сякаш е посланик; а не наследник, който трябва да премине обучение. Получа ли аз кон, и той трябва да получи — макар че аз в продължение на години се учих да яздя на един кротък, дребен кон. Получава ловен сокол, когато аз получавам първия си сокол — никой не го кара да обучава керкенез, а после — ястреб кокошар в продължение на години, после трябва да вземе и моя домашен учител, и се опитва да ме надмине, опитва се да ме засенчи винаги, когато може, и винаги привлича погледите.

Каталина видя, че Артур беше искрено раздразнен.

— Но той е само втори син — отбеляза тя.

— Той е любимец на всички — каза Артур мрачно. — Има всичко, стига да го поиска, и получава всичко с лекота.

— Той не е Уелски принц — изтъкна тя. — Може да е харесван; но не е важен. Стои в двора само защото не е достатъчно важен, за да бъде изпратен тук. Той няма собствено владение. Баща ти сигурно има планове за него. Вероятно ще го оженят и ще го отпратят. Един втори син не е по-важен от една дъщеря.

— Той е определен да се посвети на църквата — каза той. — Определен е да стане свещеник. Коя ли жена ще се ожени за него? Така че ще си стои в Англия завинаги. Предполагам, че ще ми се наложи да го търпя като свой архиепископ, ако не успее да се издигне до папа.

Каталина се засмя, представяйки си руменото, светлокосо, будно момче като папа.

— Колко важни ще бъдем всички, когато пораснем — каза тя. — Ти и аз — крал и кралица на Англия, а Хари — архиепископ; може би дори кардинал.

— Хари никога няма да порасне — настоя той. — Винаги ще си бъде едно егоистично момче. А понеже баба ми — и баща ми — винаги са му давали всичко, което поиска, просто ей така, ще стане алчен мъж с труден характер.

— Може би ще се промени — каза тя. — Когато най-голямата ми сестра, горката Исабел, замина най-напред за Португалия, ти би си помислил, че тя е най-суетното, най-пристрастеното към светските удоволствия момиче, което можеш да си представиш. Но когато съпругът й почина и тя се върна у дома, копнееше единствено да отиде в манастир. Сърцето й беше напълно разбито.

— Никой няма да разбие сърцето на Хари — заяви по-възрастният му брат. — Той няма сърце.

— Би си помислил същото за Исабел — възрази Каталина. — Но тя се влюби в съпруга си в сватбения си ден и заяви, че няма да обича никога повече. Трябваше да се омъжи втори път, разбира се. Но се омъжи неохотно.

— А ти? — попита той; настроението му внезапно се промени.

— Какво аз? Дали съм се омъжила неохотно?

— Не! Влюби ли се в съпруга си в сватбения си ден?

— Със сигурност не на сватбения си ден — каза тя. — И ти ще ми говориш за самохвалство! Хари е нищо в сравнение с теб! Чух те как на следващия ден разправяше, че да имаш съпруга било много забавно.

Артур имаше приличието да добие смутено изражение:

— Може и да съм казал нещо на шега.

— Че си бил в Испания цяла нощ?

— О, Каталина! Прости ми. Не знаех нищо. Права си, бях момче. Но сега съм мъж, твой съпруг. А ти наистина се влюби в съпруга си. Затова не го отричай.

— Не и в продължение на много дни — каза тя с унищожителен тон. — Изобщо не беше любов от пръв поглед.

— Знам кога беше, така че не можеш да ме дразниш. Беше вечерта в Бърфорд, когато ти плачеше, а аз те целунах истински за първи път, и избърсах сълзите ти с ръкавите си. А после през нощта дойдох при теб, и къщата беше толкова тиха, сякаш бяхме единствените живи хора в целия свят.

Тя се сгуши по-плътно в прегръдките му.

— И аз ти разказах първата си приказка — каза. — Но дали си спомняш коя беше?

— Беше историята за пожара в Санта Фе — каза той. — Когато късметът поне веднъж се обърнал срещу испанците.

Тя кимна:

— Обикновено ние бяхме онези, които сееха опустошение с огън и меч. Баща ми има репутацията на безмилостен човек.

— Баща ти е бил безмилостен? Макар да е искал да превърне тази земя в свое владение? Как се е надявал да подчини хората на своята воля?

— Чрез страх — каза тя простичко. — Пък и това не бе неговата воля. Беше Божията воля, а понякога Бог е безмилостен. Това не беше обикновена война, а кръстоносен поход. Кръстоносните походи са жестоки.

Той кимна.

— Бяха съчинили песен за похода на баща ми. Маврите имаха песен.

Тя отметна шава назад и започна да пее със завладяващ, нисък глас, превеждайки думите на френски:

Конници влизат в галоп през вратата „Елвира“,

на път за Алхамбра,

вести страшни на нашия крал носят те.

Сам своята армия повежда Фердинанд,

цвета на Испания, по бреговете на Хенил;

редом с него върви Изабел, кралица със мъжко сърце.

Артур бе възхитен:

— Изпей я пак!

Тя се засмя и запя отново.

— А наистина ли са я наричали така — „Кралица с мъжко сърце“?

— Баща ми казва, че когато тя била в лагера, това давало на войските ни повече сила, отколкото два полка и два пъти по-силно плашело маврите. Във всички битки, които са водили, тя никога не е претърпявала поражение. Войските ни никога не губеха битка, когато тя беше с тях.

— Да бъдеш такъв владетел, че да пишат песни за теб!

— Знам — каза Каталина. — Да имаш за майка една легенда! Не е изненадващо, че ми липсва. В онези дни тя никога не се страхуваше от нищо. Когато пожарът заплашваше да ни унищожи, тя не се страхуваше. Нито от пламъците в нощта, нито от поражението. Дори когато баща ми и всички съветници се съгласиха, че ще трябва да се изтеглим обратно в Толедо и да се превъоръжим, да се готвим за следващата година, майка ми отказа.

— Спори ли с него открито, пред други хора? — попита Артур, удивен от мисълта за една съпруга, която просто отказва да се покорява.

— Не е точно да се каже, че спори — каза тя замислено. — Никога не би си позволила да му противоречи или да прояви неуважение. Но той разбира много добре, когато тя не е съгласна с него. И в повечето случаи решават това, което каже тя.

Той поклати глава.

— Знам какво си мислиш: една съпруга би трябвало да се подчинява. Самата тя би казала това. Но проблемът е там, че тя е винаги права — каза дъщеря й. — Във всички случаи, за които мога да се сетя, когато и да се е обсъждал някой важен въпрос, дали една армия трябва да продължи напред, дали в определено положение може да се направи нещо. Сякаш Бог я съветва, наистина изглежда така; тя знае най-добре какво трябва да се направи. Дори баща ми е убеден, че тя знае най-добре.

— Сигурно е изключителна жена.

— Тя е кралица — каза Каталина простичко. — Кралица по свое собствено право. Не просто кралица по брак, не жена с обикновен произход, издигнала се до кралица. Тя е принцеса на Испания по рождение, като мен. Родена да бъде кралица. Спасена от Бог в най-ужасни опасности, за да бъде кралица на Испания. Какво друго би трябвало да стори, освен да управлява своето кралство?

* * *

Тази нощ сънувам, че съм птица, черен бързолет, който лети високо и без страх над новото кралство Кастилия, южно от Толедо, над Кордова, на юг към кралство Гранада; земята под мен се разстила като жълто-кафяв килим, изтъкан от златните руна на овцете на берберите, земята с цвят на месинг е пронизана от бронзови скали, хълмовете са толкова високи, че дори маслиновите дървета не могат да се захванат по стръмните им склонове. Летя все напред, мъничкото ми птиче сърчице блъска глухо в гърдите, докато виждам розовите стени на Алкасар, голямата крепост, която обгръща двореца Алхамбра, и като се стрелвам ниско и бързо, докосвам грубите стени на квадратната наблюдателна кула, където някога се вееше знамето с полумесеца, за да се гмурна надолу към Двора на миртите, за да обикалям безспир в топлия въздух, обкръжен от изящни сгради с гипсови украси и мозайка, загледана надолу към огледалната повърхност на водата, и виждам най-сетне онази, която търся: майка ми, Изабела Испанска, която се разхожда в топлия вечерен въздух и мисли за дъщеря си в далечната Англия.