Чарлс Буковски
Жени (16)

16

Японецът, който беше бивш борец и сега се занимаваше с недвижими имоти, продаде къщата на Лидия. Наложи се тя да се изнесе. Заедно с Тонто, Лиза и кучето Бъгбът. В Лос Анджелис повечето наемодатели поставят табела, на която пише: „Само за възрастни“. Много е трудно да си намериш квартира, когато имаш две деца и куче. Единственият коз на Лидия беше това, че изглежда добре. Трябваше да й намерим хазяин.

Заедно обиколихме града с колата. Нищо не се получи. Започнах да се крия далеч от колата, докато тя говори с хората. Пак нищо не се получи. Накрая Лидия се надвеси от прозореца в движение и се разкрещя:

— Няма ли поне един човек в този град, който да даде квартира на жена с две деца и куче?

После на мястото, където живеех аз, изведнъж се освободи квартира. Забелязах, че хората се изнасят, и веднага отидох да говоря с госпожа О’Кийф.

— Вижте — казах. — Приятелката ми има нужда от жилище. Има две деца и куче, но всичките са много възпитани. Ще могат ли да се нанесат тук?

— Виждала съм тази жена — отвърна госпожа О’Кийф. — Не си ли забелязал какви очи има? Тя е луда.

— Знам, че е луда. Но аз я обичам. Тя всъщност има и много добри качества.

— Освен това е прекалено млада за теб! Какво ще правиш с толкова млада жена?

Засмях се.

Господин О’Кийф дойде при жена си и ме погледна през мрежата на вратата:

— Мъж под чехъл, това е. Просто е мъж под чехъл.

— Е, какво ще кажете? — настоях.

— Добре — отвърна госпожа О’Кийф. — Нека се нанесе.

И така, Лидия нае товарен бус и аз й помогнах да си пренесе багажа. Имаше най-вече дрехи, бюстове и една голяма перална машина.

— Тази госпожа О’Кийф не ми харесва — сподели тя. — Мъжът й изглежда окей, но тя не ми харесва.

— Тя е добра католичка. А ти имаш нужда от квартира.

— Не искам да пиеш с тези хора. Не ти мислят доброто.

— Плащам само осемдесет и пет долара наем. Гледат ме като роден син. От време на време трябва да пия по някоя бира с тях.

— Син?! По дяволите, ти си почти толкова стар, колкото тях.

Минаха около три седмици. Беше една късна събота сутрин. Предишната вечер не бях спал при Лидия. Изкъпах се, изпих една бира и се облякох. Не обичах уикендите. Тогава всички излизаха по улиците. Играеха тенис на маса, косяха моравите си, миеха си колите, ходеха до супермаркета, на плажа или в парка. Навсякъде имаше тълпи. Любимият ми ден от седмицата беше понеделник. Тогава хората си бяха на работа и не ги виждах. Реших да отида на хиподрума, въпреки тълпите. Така по-лесно щях да убия съботата. Изядох едно твърдо сварено яйце, изпих още една бира, излязох на верандата и заключих вратата. Лидия беше отвън и си играеше с кучето Бъгбът.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти — отвърнах. — Отивам на хиподрума.

Лидия ме доближи:

— Нали знаеш какво ти става на хиподрума?

Имаше предвид, че след като съм ходил на хиподрума, бях прекалено уморен и не ми се правеше секс.

— Снощи пак се напи — продължи тя. — Държа се ужасно. Изплаши Лиза. Наложи се да те изгоня от къщи.

— Отивам на хиподрума — повторих.

— Добре, давай, отивай на хиподрума. Но когато се върнеш, няма да ме намериш.

Качих се в колата, която беше паркирана отпред. Отворих прозорците и запалих двигателя. Лидия стоеше на алеята. Махнах й за довиждане и излязох на улицата. Беше хубав летен ден. Подкарах към „Холивуд Парк“. Бях измислил нова система за залагане. Всяка нова система приближаваше деня, в който щях да стана богат. Беше само въпрос на време.

Загубих четирийсет долара и се прибрах. Паркирах отпред и слязох. Докато заобикалях верандата, господин О’Кийф дойде при мен.

— Махна се! — съобщи ми той.

— Какво?

— Твоята приятелка се изнесе.

Не отговорих.

— Повика товарен бус и качи всичките си вещи на него. Беше бясна. Нали се сещаш колко голяма пералня има?

— Да.

— Това нещо адски тежи. Дори аз не можах да го вдигна. Но тя не даде на момчето да й помогне. Просто вдигна пералнята и я натовари на буса. После качи и децата, и кучето, и замина. Беше си платила наема за една седмица напред.

— Ами добре, господин О’Кийф. Благодаря.

— Ще дойдеш ли да пийнем нещо довечера?

— Не знам.

— Гледай да дойдеш.

Отключих и влязох в апартамента. Бях й дал назаем един вентилатор. Вентилаторът беше оставен на стол пред гардероба. На него имаше бележка и чифт сини бикини. Бележката беше надраскана с яростен почерк:

Връщам ти скапания вентилатор! Махам се! Махам се завинаги, копеле мръсно! Ако ти домъчнее за мен, можеш да си удариш една чекия на бикините ми! Лидия.

Отидох до хладилника да си взема една бира. Изпих бирата и пак отидох при вентилатора. Взех бикините и се почудих дали наистина ще свършат работа. После ги хвърлих на пода и казах:

— Да бе.

Взех телефона и набрах номера на Ди Ди Бронсън.

— Ало? — отговори тя.

— Ди Ди? — започнах аз. — Обажда се Ханк…