Чарлс Буковски
Жени (19)

19

Ди Ди трябваше да вземе сина си от летището. Той се прибираше от Англия за ваканцията. Ди Ди ми каза, че бил на седемнайсет и баща му бил бивш концертиращ пианист. Но бащата започнал да се друса с амфетамини и кокаин, а после си изгорил пръстите при нещастен случай. Затова вече не можел да свири на пиано. От известно време били разведени.

Синът се казваше Рени. Ди Ди ми беше разказвала за него в течение на няколко презокеански телефонни разговора. Стигнахме до летището, докато пътниците слизаха от самолета на Рени. Ди Ди и Рени се прегърнаха. Той беше висок и слаб, доста блед. Над едното му око падаше кичур коса. Стиснахме си ръцете.

Отидох да му взема багажа, за да ги оставя да си поговорят. Рени наричаше Ди Ди „мамо“. Когато се качихме в колата, той седна отзад и попита:

— Мамо, купи ли ми колело?

— Поръчала съм го. Утре ще отидем да го вземем.

— Хубаво ли е, мамо? Искам колело с десет скорости, ръчна спирачка и спортни педали.

— Колелото е хубаво, Рени.

— Сигурна ли си, че ще го доставят до утре?

Върнахме се у тях. Аз останах да спя там. Рени си имаше собствена стая.

На сутринта всички седнахме в кухненския бокс и зачакахме прислужницата да пристигне. Най-сетне Ди Ди стана и се зае сама да приготви закуската. Рени попита:

— Как се чупи яйце, мамо?

Ди Ди ме погледна. Знаеше какво си мисля. Аз не се обадех.

— Добре, Рени, ела да ти покажа.

Рени отиде до печката. Ди Ди взе едно яйце:

— Значи, просто чукваш черупката отстрани на тигана… ето така… и изсипваш яйцето от черупката в тигана… ето така.

— Аха…

— Много е просто.

— А как го готвиш?

— Пържа го. В масло.

— Аз няма да ям това яйце, мамо.

— Защо?

— Защото жълтъкът не остана цял!

Ди Ди се обърна и ме погледна. Очите й говореха:

„Ханк, по дяволите, да не си казал и дума!“

 

 

Няколко сутрини по-късно всички пак седяхме на масата за закуска. Ние се хранехме, а прислужницата действаше в кухнята. Ди Ди се обърна към Рени:

— Вече имаш колело. Искам днес по някое време да отидеш до магазина и да купиш безалкохолни. Когато се върна, искам да изпия една-две кока-коли.

— Но, мамо, кока-колата тежи! Не можеш ли ти да си купиш?

— Рени, аз работя по цял ден и съм уморена. Ти ще купиш кока-кола.

— Но, мамо, по пътя има наклон. Трябва да изкача наклона с колелото.

— Няма наклон. Какъв наклон?

— Е, той не се вижда, но…

— Рени, купи кока-кола. Разбра ли?

Рени стана, отиде в стаята си и затръшна вратата.

Ди Ди извърна поглед:

— Той ме, изпитва. Иска да провери колко го обичам.

— Аз ще купя кока-кола — предложих.

— Няма нужда — отвърна Ди Ди. — Аз ще купя.

В крайна сметка никой не купи кока-кола.

 

 

Няколко дни по-късно двамата с Ди Ди отидохме до нас, за да приберем пощата и да огледаме как е апартаментът. Телефонът звънна. Беше Лидия.

— Здравей — каза тя. — Аз съм в Юта.

— Получих бележката — отвърнах.

— Как си? — попита тя.

— Всичко е наред.

— През лятото в Юта е приятно. Трябва да дойдеш. Ще отидем на къмпинг. Всичките ми сестри са тук.

— Точно сега не мога да замина.

— Защо?

— Ами защото сега съм с Ди Ди.

— Ди Ди?

— Ами да.

— Знаех си, че ще й се обадиш — заяви Лидия. — Нали ти казах, че ще позвъниш на онзи телефонен номер?

Ди Ди стоеше до мен.

— Моля те, кажи й да те остави на мен до септември — рече тя.

— Забрави я — продължи Лидия. — Да върви по дяволите. Ела при мен.

— Не мога да зарежа всичко, само защото се обаждаш по телефона — казах. — Освен това искам да остана с Ди Ди до септември.

— До септември?

— Да.

Лидия изпищя. Продължително и с всичка сила. После затвори.

 

 

След тази случка Ди Ди гледаше да не се прибирам вкъщи. Веднъж, когато бяхме отишли да проверим пощата, аз забелязах, че слушалката на телефона не е на вилката.

— Никога повече не прави така — казах й аз.

Ди Ди ме водеше на дълги екскурзии с кола на север и на юг по брега. Водеше ме в планината. Ходехме заедно на разпродажби, на кино, на рокконцерти, на църква, на гости у приятели, на обяд и на вечеря, на представления на илюзионисти, на пикник и на цирк. Нейните приятели ни снимаха заедно.

Ходихме на екскурзия до остров Каталина, където беше ужасно. Двамата с Ди Ди чакахме на кея. Аз имах ужасен махмурлук. Ди Ди ми намери един алка-зелцер и чаша вода. Единственото, което ме крепеше, беше младо момиче срещу нас. Имаше красиво тяло, хубави дълги крака и къса пола. Под късата пола носеше дълги чорапи, жартиери и розови бикини, а полата беше червена. Дори обувките й бяха на високи токчета.

— Гледаш я, нали? — попита ме Ди Ди.

— Не мога да спра.

— Тя е курва.

— Естествено.

Курвата стана да играе пинг-понг, като въртеше задник, когато забиваше топките. После пак си седна, като показваше още повече отпреди.

 

 

Хидропланът кацна, пътниците слязоха и ние отидохме да се качим. Самолетът беше червен, модел 1936-а, с две перки, един пилот и осем-десет места.

Помислих си, че ако не повърна вътре, ще съм измамил цялата вселена.

Момичето с късата пола не се качи.

Защо всеки път, когато видиш такава жена, си с друга?

Настанихме се и си сложихме коланите.

— Еха! — каза Ди Ди. — Толкова се вълнувам! Ще отида да седна при пилота!

— Добре.

И така, ние излетяхме, а Ди Ди седеше при пилота. От мястото си я виждах — не млъкваше. Изглежда, наистина обичаше живота, или поне се преструваше. В последно време това не ме интересуваше особено — имам предвид как винаги много се вълнуваше и радваше на всичко — всъщност дори малко ме дразнеше, но в повечето случаи просто не й обръщах внимание. Дори не ме отегчаваше.

Полетяхме малко и кацнахме, като първо се спуснахме над някакви скали, а после се ударихме във водата и хидропланът направи вълна. Все едно се возехме на реактивна лодка. След това спряхме на друг кей и Ди Ди дойде да ми разкаже всичко за хидроплана, за пилота и за разговора, който провели. В кабината липсвала голяма част от пода и когато тя попитала пилота: „Безопасно ли е да се лети така?“, той й беше отговорил: „Откъде да знам, по дяволите?“

Ди Ди беше резервирала стая в хотел на самия бряг, на последния етаж. В стаята нямаше хладилник, така че тя намери леген и го напълни с лед, за да има къде да си държа бирата. Имаше черно-бял телевизор и баня. Първокласна работа.

Отидохме да се разходим по брега. Туристите бяха или прекалено млади, или прекалено стари. Старите се придвижваха по двойки — мъж и жена със сандали, тъмни очила, сламени шапки, туристически шорти и ризи в ярки цветове. Бяха дебели и бледи, краката им бяха нашарени от сини вени, а лицата им — подпухнали и бели на слънцето. Бяха увиснали отвсякъде — от брадичките и челюстите им висяха гънки и джобове от кожа.

Младите бяха слаби и изглеждаха направени от гладка гума. Момичетата нямаха гърди, задниците им бяха миниатюрни, а момчетата бяха с нежни меки лица и се хилеха, изчервяваха и кикотеха. Но всички изглеждаха доволни от живота — младите гимназисти и старите хора. Тук нямаше какво да се прави, но те изглеждаха доволни дори само да лежат на слънце.

Ди Ди обикаляше магазините. Магазините много й харесаха — купуваше всичко наред, мъниста, пепелници, кучета-играчки, пощенски картички, огърлици, статуетки. Постоянно казваше: „Виж това!“ или „Виж онова!“ Заговаряше се с продавачите. Явно й бяха симпатични. Веднъж обеща на една продавачка, че ще й пише, когато се прибере. Имаха общ познат — някакъв мъж, който свиреше на ударни инструменти в рокгрупа.

Накрая Ди Ди надмина себе си, като купи клетка с две птички, а после най-сетне се върнахме в хотела. Отворих си бира и пуснах телевизора. Нямаше голям избор от програми.

— Хайде пак да излезем на разходка — предложи Ди Ди. — Тук е толкова прекрасно!

— Аз искам да си почина — отвърнах.

— Нали нямаш нищо против, ако отида без теб?

— Няма проблеми.

Тя ме целуна и излезе. Аз спрях телевизора и си отворих втора бира. На този остров нямаше какво друго да се прави, освен да се напиеш. Отидох до прозореца. Видях Ди Ди на плажа пред хотела — седеше до някакъв младеж, весело му говореше нещо, усмихваше се и ръкомахаше. Младежът се усмихваше в отговор. Стана ми приятно, че не участвам в този разговор. Радвах се, че не съм влюбен и светът не ме прави щастлив. Обичам нищо да не ми харесва. Влюбените хора често са напрегнати и опасни. Губят чувство за перспектива. Губят чувство за хумор. Стават нервни, маниакални и досадни. Понякога дори стават убийци.

Ди Ди не се появи два-три часа. Погледах малко телевизия и натраках две-три стихотворения на пишещата машина, която си носех. Любовни стихотворения — за Лидия. Скрих ги в куфара си. Пих още бира.

После Ди Ди почука и влезе.

— О, прекарах си страхотно! Първо се качих на лодката с прозрачно дъно. През него се виждаха различните риби в морето и всичко останало! После намерих друга лодка, с която превозват хората до яхтите им. Един младеж ме вози цели часове за един долар! Гърбът му беше изгорял и аз го намазах с плажно масло. Ужасно беше изгорял! После откарахме разни хора до яхтите им. Трябваше да видиш за какви хора става дума! Бяха най-вече стари, грохнали мъже, с млади момичета. Всичките млади момичета бяха с ботуши, пияни и напушени, надрусани и мрънкаха постоянно. Някои от старците си водеха и млади момчета, но повечето бяха с млади момичета — по две, по три, по четири млади момичета. Всички яхти воняха на марихуана, алкохол и блудство. Беше страхотно!

— Това наистина звучи добре. Как ми се иска и аз да можех да откривам такива интересни хора.

— Можеш да отидеш утре. Ще се возиш цял ден за един долар.

— Май ще пропусна.

— Писа ли днес?

— Малко.

— Добре ли се получи?

— Човек никога не знае, докато не минат осемнайсет дни.

Ди Ди отиде да види птичките в клетката и да им поговори.

Беше добра жена. Харесваше ми. Наистина се грижеше за мен и искаше да се чувствам добре, да пиша добре, да се чукам добре и да изглеждам добре. Усещах, че е така. И това беше приятно. Може би някой ден щяхме да отидем заедно на Хаваите. Приближих се към нея и я целунах по дясното ухо.

— О, Ханк! — каза тя.

 

 

Когато се прибрахме от Каталина в Лос Анджелис, една вечер седяхме у нас, което беше необичайно. Беше късно вечерта. Лежахме голи на леглото, когато телефонът в съседната стая звънна.

Беше Лидия.

— Ханк?

— Да?

— Къде беше?

— В Каталина.

— С нея?

— Да.

— Слушай, след като ми каза за нея, толкова се ядосах, че се забърках в една история с един мъж. Беше хомосексуалист. Ужасна история.

— Липсваш ми, Лидия.

— Искам да се върна в Лос Анджелис.

— Това ще бъде хубаво.

— Ако се върна, ще се откажеш ли от нея?

— Тя е добра жена, но ако се върнеш, ще се откажа от нея.

— Тогава се връщам. Обичам те, дядо.

— И аз те обичам.

Продължихме да си говорим. Не знам колко дълго. Когато свършихме, се върнах в спалнята. Ди Ди изглеждаше заспала.

— Ди Ди? — казах.

Повдигнах едната й ръка. Беше прекалено отпусната. Кожата беше като гума.

— Не се преструвай, Ди Ди. Знам, че си будна.

Тя не помръдна. Огледах се и видях, че кутийката й за сънотворни е празна. А по-рано беше пълна. Бях пробвал тези хапчета. Само едно стигаше да те приспи — но чувството беше по-скоро сякаш си в безсъзнание, заровен под земята.

— Изпила си хапчетата?

— Няма… смисъл… ще се върнеш при нея… няма… смисъл…

Изтичах в кухнята, взех една тенджера, върнах се и я сложих на пода до леглото. После издърпах главата и раменете на Ди Ди през ръба на леглото и пъхнах пръстите си в гърлото й. Тя повърна. Повдигнах я да подиша малко, после повторих процедурата. Отново и отново. Ди Ди не спря да повръща. Веднъж, когато я повдигнах, зъбите й паднаха от устата. Останаха да лежат на чаршафа — горната и долната челюст.

— Ох… зъбите ми — каза тя.

Или поне се опита.

— Не се тревожи сега за зъбите си.

Пак си пъхнах пръстите в гърлото й. После я дръпнах назад.

— Не ишкам да ми виждаш жъбите — каза тя.

— Няма проблем, Ди Ди. Зъбите ти са хубави.

— Ох…

Накрая тя се съвзе достатъчно, за да си сложи зъбите.

— Закарай ме вкъщи — помоли тя. — Искам да се прибера.

— Ще остана при теб. Тази вечер няма да те оставя сама.

— Но накрая ще ме напуснеш, нали?

— Хайде да се обличаме — рекох.

 

 

Ако беше на мое място, Валентино щеше да задържи и двете — и Лидия, и Ди Ди. Точно затова е умрял толкова млад.