Чарлс Буковски
Жени (67)

67

— Искате ли нещо за пиене? — попита Марти.

— Аз искам бира — отвърнах.

— Аз искам облак — отвърна Тами.

— Настани я някъде и я запиши на сметката ми — рекох на Марти.

— Добре. Ще я настаним. Но е препълнено. Вече върнахме сто и петдесет души, защото нямаше места, а до теб остават още трийсет минути.

— Искам аз да представя Чинаски на публиката — заяви Тами.

— Може ли? — попита ме Марти.

— Може — отвърнах.

В момента на сцената свиреше момче с китара, Динки Съмърс, и публиката го изкормяше жив. Преди осем години Динки бе имал един голям хит, но оттогава не беше написал нищо ново.

Марти вдигна вътрешния телефон:

— Това момче наистина ли е толкова зле, колкото ми се струва оттук?

Чухме как по телефона отговори някаква жена:

— Ужасен е.

Марти затвори.

Чухме как хората в клуба скандират:

— Искаме Чинаски!

После чухме Динки:

— Добре. Чинаски излиза веднага след мен.

После той отново запя. Хората бяха пияни. Започнаха да го освиркват. Динки продължаваше да пее. Изпя си всичко и едва тогава слезе от сцената. Човек никога не знае. В някои дни е по-добре изобщо да не ставаш от леглото.

На вратата се почука. Беше Динки — с червено-бяло-сини маратонки, бяла тениска, джинси и кафява велурена шапка. Под шапката се виждаха руси къдрици. На тениската имаше надпис: „Бог е Любов“.

— Наистина ли бях чак толкова зле? — попита ни Динки. — Кажете ми честно. Наистина ли бях чак толкова зле?

Никой не му отговори. Динки се обърна лично към мен:

— Ханк, много зле ли бях?

— Хората са пияни. Все едно са на панаир.

— Просто искам да знам дали бях зле или не!

— Седни да пиеш нещо с нас.

— Трябва да намеря приятелката си — рече Динки. — Тя остана сама някъде навън.

— Виж — казах. — Хайде просто да свършваме с това.

— Добре — отвърна Марти. — Излизай и почвай.

— Аз ще го представя — напомни Тами.

Излязох заедно с нея. Когато тръгнахме към сцената, хората ни видяха и започнаха да крещят и да псуват. От масите летяха бутилки. Разрази се бой с юмруци. Колегите от пощата нямаше да повярват на очите си.

Тами отиде до микрофона и каза:

— Дами и господа, тази вечер Хенри Чинаски не успя да дойде.

Настъпи гробна тишина.

Тогава тя каза:

— Дами и господа, Хенри Чинаски!

Тръгнах към нея. Хората се разкрещяха. А все още дори не бях направил нищо. Взех микрофона:

— Здравейте, аз съм Хенри Чинаски…

Цялата зала се разтърси. Всъщност нямаше нужда да правя каквото и да било. Те щяха да свършат цялата работа. Но трябваше да се внимава. Както бяха пияни, веднага щяха да забележат всеки неистински жест, всяка неистинска дума. Никога не бива да се подценява публиката. Бяха си платили, за да влязат; бяха платили, за да пият; бяха твърдо решени да получат нещо за парите си и ако не им го дадеш, бяха готови да те удавят в океана.

На сцената имаше хладилник. Отворих го. Вътре сигурно имаше към четирийсет бири. Взех си една, отворих я и отпих. Изпитвах огромна нужда от питие.

Тогава един човек отпред изкрещя:

— Ей, Чинаски, ние си плащаме за бирите!

Беше дебел мъж с униформа на пощальон.

Отидох до хладилника и извадих една бира. После отидох при него и му я подадох. Върнах се, взех още бири от хладилника и ги раздадох на хората на първия ред.

— Ей, ами ние? — извика някой отзад.

Взех една бутилка и я подхвърлих. После метнах след нея още няколко. Бяха добри. Хванаха ги до една. После обаче една ми се изплъзна и излетя много високо във въздуха. Чух как се счупи. Реших да спра. Вече си представях как ме съдят за това, че съм строшил главата на някого.

Оставаха около двайсет бутилки.

— Тези са за мен! — заявих.

— Цяла нощ ли ще четеш? — попита някой.

— Не, цяла нощ ще пия! — отвърнах.

Разнесоха се аплодисменти, освирквания и оригвания.

— ТИ СИ ГОЛЯМ ГЪЗ БЕ, ЧИНАСКИ! — изрева някакъв мъж.

— Благодаря за комплимента, лельо — отвърнах.

Накрая седнах, нагласих микрофона и започнах с първото стихотворение. Хората се умълчаха. Сега вече бях останал сам на арената, заедно с бика. Малко се уплаших. Но все пак аз бях написал тези стихотворения. И аз щях да ги прочета. Винаги беше подходящо да започнеш с нещо леко, с някаква подигравка. Свърших с първото стихотворение и стените се разтърсиха от аплодисментите. Докато повечето хора ръкопляскаха и викаха, четирима-петима се биеха. Бях извадил късмет с това място. Просто трябваше да се задържа на сцената и всичко щеше да бъде наред.

Човек не биваше да ги подценява, но не биваше и да им целува задника. Трябваше да открие някаква среда и да се придържа към нея.

Продължих да чета стихотворения и да пия бира. Все повече се напивах. Думите ставаха все по-трудни за четене. Пропусках цели редове и изтървавах стихотворенията си на пода. Накрая спрях и продължих просто да пия.

— Това е страхотно — казах на публиката. — Плащате си, за да ме гледате как пия.

Събрах сили и прочетох още няколко стихотворения. Накрая прочетох и няколко мръсни и приключих.

— Няма повече — заявих.

Те продължиха да крещят, че искат още.

Момчетата от кланицата и от магазина за конфекция, и всички момчета от складовете, където бях работил като хлапе и като възрастен мъж, никога не биха повярвали на очите си.

 

 

В офиса на Марти имаше още пиене и няколко тлъсти джойнта. Марти се обади по служебния телефон, за да провери колко са приходите от входа.

Тами го гледаше вторачено.

— Не ми харесваш — заяви тя. — Изобщо не ми харесваш. Имаш много неприятни очи.

— Не се притеснявай за очите му — обадих се аз. — Хайде просто да си прибираме парите и да се махаме.

Марти ми написа чек и ми го подаде:

— Ето. Двеста долара.

— Двеста долара! — изкрещя Тами. — Копеле мръсно!

Прочетох какво пишеше на чека и я прекъснах:

— Успокой се, той се шегува.

Тя не ми обърна внимание.

— Двеста долара! — повтори тя. — Ах, ти, копеле мръсно!

— Тами! — обадих се аз. — Всъщност са четиристотин.

— Подпиши чека и ще ти дам парите в брой — предложи Марти.

— Аз май доста си пийнах, докато четеше — каза ми Тами. — Попитах един тип „Може ли да се облегна на теб?“ и той отговори: „Добре“.

Подписах чека и Марти ми подаде пачка банкноти. Прибрах ги в джоба си.

— Виж, Марти, най-добре да си вървим.

— Много неприятни очи имаш — повтори Тами.

— Защо не останеш да си поговорим? — попита ме Марти.

— Не, по-добре да тръгваме — отвърнах.

Тами стана:

— Трябва да отида до тоалетната.

Двамата с Марти се озовахме сами. Минаха десет минути. Накрая Марти се изправи и каза:

— Чакай тук, сега се връщам.

Останах да чакам. Минаха пет минути, после десет. Накрая излязох от офиса и от клуба, през задния вход. Отидох на паркинга и седнах във фолксвагена. Минаха петнайсет минути, двайсет, двайсет и пет.

Помислих си: „Ще й дам още пет минути и после си тръгвам.“

В този момент Марти и Тами излязоха от задния вход на клуба.

Марти посочи:

— Ето го.

Тами дойде в колата. Дрехите й бяха облечени накриво. Тя пропълзя на задната седалка и се сви на кълбо.

 

 

На магистралата се изгубих два-три пъти. Най-сетне успях да намеря жилищната сграда и паркирах. Събудих Тами. Тя излезе от колата, тичешком се изкачи по стълбите до апартамента си и затръшна вратата.